Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Lady Oracle, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
4,6 (× 5гласа)

Информация

Сканиране
Еми(2020)
Корекция и форматиране
NMereva(2021)

Издание:

Автор: Маргарет Атууд

Заглавие: Ясновидката

Преводач: Мариана Шипковенска

Година на превод: 1982

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо (не е указано)

Издател: ДИ „Народна култура“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1982

Тип: роман (не е указано)

Националност: канадска

Печатница: ДП „Димитър Благоев“, София, ул. „Н. Ракитин“ №2

Излязла от печат: юни 1982 г.

Редактор: Аглика Маркова

Художествен редактор: Николай Пекарев

Технически редактор: Олга Стоянова

Рецензент: Христина Кочемидова

Художник: Симеон Венов

Коректор: Стефка Добрева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/11683

История

  1. —Добавяне

Глава 36

Най-сетне стигнах до балкона. Слънцето залязваше, балконът беше осветен от припламващите отблясъци на натрошените стъкла. Видях отражението си в прозореца, лицето ми бе тъмно, косата ограждаше лицето ми като червен ореол.

Отключих вратата и влязох. Вътре нямаше никой, засега все още имах време… Не го видях ясно. Може би щях да го избягна. Ще изчакам, докато мине покрай балкона; после ще се мушна в банята и ще залостя вратата. Докато той опитва да я отвори, ще се кача върху клозета и ще се измъкна през прозорчето.

Отидох в банята, за да видя прозорчето. Беше много малко, сигурно няма да мога да мина. Не исках да ме арестуват или да ме разпитват, излязла наполовина от прозореца. Беше недостойно.

Може би бих могла да се скрия сред ангинарите. Може би можех да избягам надолу по хълма, да изчезна и никога да не ме намерят. Не, ако избягам, рано или късно ще ме хванат. Вместо това реших, че ще се отбранявам. Не желаех да се върна. Отидох в кухнята и извадих празната бутилка чинцано от кофата за боклук, хващайки я здраво за върлото.

Свих се зад вратата, така че да не се виждам от прозореца, и зачаках. Времето минаваше; нищо не се случваше. Може би грешах, може би това не беше онзи човек. Или пък въобще нямаше никакъв човек, мистър Витрони го е измислил, за да ме уплаши. Започнах да ставам неспокойна. Мина ми през ум, че бях прекарала твърде голяма част от живота си, спотайвайки се зад затворени врати, за да слушам гласовете от другата страна.

Вратата беше съвсем обикновена. През стъклото в горната й част виждах малко парче от външния свят: синьо небе, сиво-розови облаци.

Тя влезе в лабиринта по пладне. Беше решила на всяка цена да разгадае най-сетне тайната му. Твърде дълго се бе страхувала от опасностите. Няколко пъти бе молила Редмънд да го срутят, но той не искаше и да чуе. Казваше, че съпътствал семейството му поколения наред. Изглежда, за него нямаше значение, че мнозина са изчезнали там.

Вървя известно време, без нищо да се случи. Трябваше да помни пътя, по който е дошла, и се опитваше да го прави, запаметявайки подробности — формата на някой храст, цвета на някое цвете. Пътеката изглеждаше насипана с чакъл неотдавна; тук-таме имаше цъфнали нарциси.

Неочаквано се озова в центъра на лабиринта. На едната му страна беше поставена дълга каменна пейка и на нея седяха четири жени. Две от тях приличаха много на нея — с червени коси, зелени очи и малки бели зъби. Третата беше на средна възраст, облечена в странна дреха, която стигаше до средата на прасците й, а около врата си носеше проскубана кожа. Последната беше невероятно дебела. Тя беше по розово трико и къса розова пола, покрита с пайети. От главата й изскачаха две пипала като на пеперуда, а на гърба й бяха закачени очевидно изкуствени крила. Фелисия бе изненадана от присъствието на жената в розово, но беше твърде добре възпитана, за да го покаже. Жените нещо си шепнеха.

— Очаквахме те — казаха те. Първата се премести, за да й направи място. — Знаехме, че е дошъл твоят ред.

— Кои сте вие? — попита тя.

— Ние сме лейди Редмънд — каза тъжно жената на средна възраст.

— Всичките — добави дебелата жена с крилата.

— Има някаква грешка — възпротиви се Фелисия. — Аз самата съм лейди Редмънд.

— О, да, знаем — отговори първата жена. — Но всеки мъж има повече от една жена. По няколко едновременно или една след друга, а понякога има жени, за които дори не знае.

— Как сте стигнали дотук? — попита Фелисия. — Защо не можете да излезете обратно?

— Обратно? — повтори първата жена. — Опитвахме да се върнем обратно. Това беше грешката ни.

Фелисия се обърна и наистина пътеката, по която беше дошла, сега бе обрасла с клони; тя дори не беше сигурна къде е била. Ето че и тя попадна в капана заедно с тези жени. А нима те не бяха някак си особени? Не беше ли кожата им твърде бяла, погледите им твърде мътни? Тя забеляза, че през прозрачните им тела се виждаха неясните очертания на пейката.

— Единственият изход — обади се първата жена — е през тази врата.

Тя погледна вратата. Намираше се на другия край на покритото с чакъл пространство, имаше рамка, но не беше свързана с нищо друго. Обиколи я отвсякъде; беше еднаква от двете страни. Повърхността й беше неприветлива и вместо дръжка имаше топка; в горната част имаше малко парче стъкло, през което тя видя синьо небе и няколко сиво-розови облака.

Хвана топката и я завъртя. Вратата се отвори навън и се залюля… Там, застанал на прага, я чакаше Редмънд. Тя беше готова да се хвърли в обятията му, разплакана от облекчение, когато забеляза странно изражение в очите му. Тогава разбра. Редмънд беше убиецът. Той беше предрешен убиец и искаше да я убие, както бе убил и другите си съпруги… Тогава, значи, трябваше да остане тук при тях в центъра на лабиринта… Той искаше да я смени с другата, следващата, слаба и безупречна…

— Не ме докосвай — извика тя, отстъпвайки назад. Не искаше да бъде обречена. Знаеше, че докато не пристъпи през вратата, е в безопасност. Опитвайки се да я примами към себе си, той започна леко да се превъплъщава. На лицето му се появи маска от бяла марля, после очила с оцветени в лилаво стъкла, после червена брада и мустаци, които изчезнаха, отстъпвайки място на пламтящи очи и зъби като ледени шушулки. После наметалото му изчезна и той стоеше, загледан тъжно в нея; беше по пуловер с висока яка.

— Артър? — промълви тя. Би ли могъл някога да й прости?

Редмънд отново се появи в наметало. Устните му бяха сурови и алчни, погледът замъглен.

— Нека да те отведа — прошепна той. — Нека да те спася. Ще танцуваме заедно винаги, навеки.

— Винаги — повтори тя, почти готова да отстъпи. — Навеки. — Някога бе копняла за тези думи, бе чакала цял живот някой да й ги каже… Представяше си как се носи бавно из една бална зала, хваната през кръста от здрава ръка…

— Не — отсече тя. — Зная кой си.

Плътта се стопи от лицето му, разкривайки черепа; той пристъпи към нея с ръка, протегната към шията й…

Отворих очи. Чух стъпки по чакълестата пътека. Те бяха истински, бяха под балкона. Спряха пред вратата. Една ръка почука тихо един път, втори път.

Все още можех да избирам. Можех да се престоря, че не съм вкъщи. Можех да чакам и да не правя нищо. Можех да си преправя гласа и да кажа, че съм някой друг. Но ако завъртя топката, вратата ще се отвори, ще се залюлее навън и аз ще трябва да се изправя лице в лице срещу човека, който ме чакаше, чакаше за живота ми.

Отворих вратата. Знаех кой може да е.