Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Lady Oracle, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
4,6 (× 5гласа)

Информация

Сканиране
Еми(2020)
Корекция и форматиране
NMereva(2021)

Издание:

Автор: Маргарет Атууд

Заглавие: Ясновидката

Преводач: Мариана Шипковенска

Година на превод: 1982

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо (не е указано)

Издател: ДИ „Народна култура“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1982

Тип: роман (не е указано)

Националност: канадска

Печатница: ДП „Димитър Благоев“, София, ул. „Н. Ракитин“ №2

Излязла от печат: юни 1982 г.

Редактор: Аглика Маркова

Художествен редактор: Николай Пекарев

Технически редактор: Олга Стоянова

Рецензент: Христина Кочемидова

Художник: Симеон Венов

Коректор: Стефка Добрева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/11683

История

  1. —Добавяне

Глава 28

Пол искаше да ми вземе такси. Според него беше задължително да си отида с такси, но аз казах, че предпочитам да се разходя, така че в таксито влезе той. Гледах го как изчезва сред металния блясък на колите на север по Чърч стрийт. После тръгнах към къщи.

Очите ми все още бяха подути, чувствах се вцепенена и потисната. Желанието на Пол да ме спаси бе галантно, но безполезно, тъй като всяка галантност сега ми изглеждаше безполезна. Освен това не исках да ме спасява той, но нямах смелостта да му го кажа. Ще гладя мрачно боксьорските му шорти и ще ям хайвер в някакво противно скривалище, преструвайки се на щастлива и благодарна; все така мрачна ще избягам отново, оставяйки го наранен и може би този път решен да отмъсти. Някога мислех, че го обичам. Може да е било и така.

— Обичта и усмивките са магически. Използвайте ги всеки ден във всичко, което правите, и ще видите какви чудеса ще се случат — чуруликаше често Кафявата кукумявка, четейки ни от една книжка. Бях повярвала на тези думи. Аз бях виновна, че не ми се случват чудеса, защото не бях способна на достатъчно обич. Сега ми се виждаше, че мога да сменя думата „обич“ с името на някоя мебелна паста, без да осквернявам смисъла на тази максима. Обичта беше просто оръжие, усмивките също бяха оръжие и двете бяха оръжия за постигане на известни цели. Вълшебство нямаше, само химикали. Почувствах, че не съм обичала истински никого — нито Пол, нито Чък — Кралския таралеж, нито дори Артър. Бях ги излъскала със своята любов и очаквах да заблестят дотолкова, че да виждам собственото си отражение в тях, увеличено и сияещо.

В този момент ми се струваше невъзможно, че някой може наистина да обича някого, или ако все пак това беше така, че то може да доведе до нещо трайно и хубаво. Любовта беше гонитба на сенки и аз бях сянка за Пол, орисана да лети пред него, мимолетна като облак. Ама че облак, мислех аз и чувствах как краката вече ме болят. Той може би въобще не ме иска, а го мами приключението, мисълта да ме отвлече. В мига, в който щеше да ме има, нямаше да знае какво да прави с мен. Той не можеше да живее с мен преди, не търпеше бъркотията, а годините не ме бяха направили по-прибрана. Аз се различавах от представата му за мен.

Когато се прибрах у дома, намерих още една анонимна бележка, нещо за ковчези, но почти не я погледнах. Бавно заизкачвах стълбите към апартамента. Имах пришка на единия крак. Надявах се, че Артър ще бъде там, за да изпитам успокоение поне от присъствието на познато тяло; но го нямаше и аз се сетих, че бе казал, че ще бъде на събрание. Жилището бе празно и пусто, както си представях, че би било без него. Ще трябва да свиквам с това, в някой от близките дни Кралския таралеж ще се отегчи от собствената си игра и ще премине в настъпление.

Отидох в банята, напълних догоре ваната с топла вода, сложих „Витабат“ и се настаних вътре с Мейвис Куилп. Банята винаги ми е служила за убежище, това бе единственото помещение в къщата, във всички къщи, където можех да заключа вратата. Обръщах се сред парата на ваната като морж, а в това време майка ми покашляше дискретно пред вратата, разкъсвана между негодуванието, което обладаваше цялото й същество и което не искаше да признае, и нежеланието й да влиза в подробности.

— Джоун, какво правиш вътре?

Дълга пауза.

— Къпя се.

— Но ти си вътре от един час. Може и някой друг да иска да използва банята, не мисли само за себе си.

Покрих се с пяна и се потопих в „Сестрата от арктическата експедиция“. Какво бе накарало Шарън да напусне удобната болница в Англия и да отиде на север, където нямаше никакви условия и красивият доктор й се подсмиваше всеки път, когато изпускаше скалпела? Тя се носеше по леденото поле в шейна, теглена от побеснели кучета, а зад нея тичаше ядосаният доктор. Спри ги, малка глупачко. — Не мога, не зная как.

Ясно ми беше какво ще се случи, познавах стила на Пол… Докторът ще разбере колко много я обича едва след като я види с крака, вирнати нагоре, и глава, забита в снега, покрита с кожи, и тогава на свой ред ще трябва да спечели любовта й. С него ще се случи нещастие или с нея, все едно. Чист лед, чист сняг, непорочна целувка.

Копнеех за простотата на този свят, където щастието бе възможно и мъките ритуални. Защо бях изключена от този непостижим бял рай, където любовта бе окончателна като смъртта, и пропъдена тук, където всичко се променяше?

Телефонът започна да звъни, но не му обърнах внимание. Нямах намерение да излизам от ваната, оставяйки локвички по пода, за да чуя как някой диша; ще си стоя с Шарън и доктор Хънтър. Той докосна бузата й, като отметна назад един паднал кичур. Каза й грубо, че трябва да носи косата си прибрана: забравила ли е на какво са я учили? Съблазнителните къдрици, масури и кичури винаги играеха роля в книгите на Пол, както и в тези на Милтън. Шарън се изчерви и се обърна, за да не я види.

Три четвърти час по-късно, когато хеликоптерът със спасения ескимос се приземяваше (всеки момент щеше да дойде обяснението и прегръдката) и водата бе изстинала за втори път, ми се чу, че някой ходи в съседната стая. Ослушах се, стараейки се да не раздвижа водата: това наистина бяха стъпки, които пресичаха хола към спалнята.

Замръзнах във ваната; вцепених се от страх. Лежах там като гигантска ледена шушулка; представих си изнасилвачи, владеещи добре ножа, от чиито зъби капе кръв, подлудели от наркотик и жадни за смърт взломаджии, извратени типове, които щяха да ме нарежат на парчета и да ги разнесат из кофите за боклук. Банята нямаше прозорец. Може би, ако не вдигам шум, той просто ще вземе каквото може, което нямаше да бъде много, и ще си отиде, както е дошъл. Можех да се закълна, че сложих резето на прозореца, който излизаше към задното стълбище. Невъзможно беше да е влязъл и през вратата — тя скърцаше толкова силно, че щях да чуя.

Бавно се измъкнах от ваната. Не отворих канала, защото щеше да изклокочи. Постлах изтривалката, клекнах на нея и погледнах през ключалката. Отначало не виждах нищо. Тайнственият посетител беше в спалнята, извън полезрението ми. Почаках и той излезе. Лицето му бе извърнато на другата страна, но беше нисък и ми се видя познат.

Реших, че е Пол. Не си представях, че ще се появи така скоро. Чу се шум от ровене, някакво мърморене: какво ли правеше? Би трябвало да ме търси, а не да разглежда. Гардеробът ми. Поиска ми се да извикам: „За бога, Пол, аз съм тук“. Завих тялото си с хавлиена кърпа; трябваше да изляза и да поговоря сериозно с него, да му се извиня, да му кажа, че съжалявам, но ме е разбрал погрешно, щастлива съм с мъжа си и миналото си е минало. Едва ли щеше да ме отвлече след това. После ще станем стари приятели.

Отключих вратата и тръгнах боса към спалнята.

— Пол — казах аз. — Искам…

Мъжът се обърна и видях, че не е Пол. Беше Фрейзър Бюканън в сакото си от туид с кожени кръпки на лактите и модерно поло плюс чифт черни ръкавици. Той бе тършувал из чекмеджетата на бюрото ми и от усърдието и поведението му бе очевидно, че не за първи път прави такова нещо.

— Какво търсите тук? — изкрещях му аз.

Бях го стреснала, но се съвзе бързо. Оголи зъби като хваната натясно чинчила.

— Разследвам — отговори много хладнокръвно. Очевидно не го залавяха за първи път.

— Мога да се обадя да ви арестуват — казах аз.

Вероятно видът ми не е бил изпълнен с твърде голямо достойнство: придържах хавлията на гърба си.

— Работата е там, че зная много повече за вас, отколкото предполагате. Зная неща, които сигурно ще предпочетете да запазите в тайна. Само между двама ни.

Какво ли е разбрал? На кого ще каже? Артър, помислих аз. Артър ще разбере. Моите скрити „аз“, двойственият ми живот — те бяха недостойни. Не можех да допусна това да се случи.

— Какво? — успях да попитам аз. — За какво говорите?

— Мисля, че ме разбирате много добре, мисис Фостър. Или може би трябва да кажа Мис Делакоър, мис Луиза К. Делакоър, авторка на „Заплаха за любовта“ и други.

Значи, бе успял да стигне до чекмеджето ми за бельо.

— Чел съм доста от вашите книги — продължи той — макар че тогава не знаех, че са ваши. Не са лоши за този вид литература. Но някак си не вървят с „Ясновидката“, нали? Създава се погрешна представа. Не вярвам, че почитателките ви от Движението на жените ще се зарадват много, когато чуят новината, макар че има хора, за които ще бъде забавно. Да не говорим за „Бейсайдско знаме“. Снимките ви са наистина прекрасни. Кажете, как успяхте да се отървете от това свръхтегло?

— Какво искате? — попитах аз.

— Зависи — отсече той — от това, което можете да предложите. В замяна, така да се каже.

— Чакайте да се облека — казах аз — и ще поговорим.

— Предпочитам да ви гледам така — отговори Фрейзър Бюканън.

Вбесена бях, но и изплашена. Той бе открил най-малко две от тайните ми самоличности. В онзи момент бях така объркана, че не можех да си спомня имам ли и други. Ако не бях станала героиня на културния фронт, нямаше да има толкова голямо значение, макар че не можех да преживея мисълта, че Артър би могъл да научи за предишния ми живот като жена балон. Ако той съобщи на средствата за масова информация истината за Луиза Делакоър, край на краткия период, в който се отнасяха с мен сериозно. Колкото и неприятен да бе, бях разбрала, че е много по-добре така, отколкото обратното. Бих предпочела да бъда лоша балерина, отколкото безупречен клоун.

Облякох кадифената роба с цвят на праскова, прибрах косата си нагоре, оставих няколко съблазнителни къдрици на врата си и сложих висящи златни обеци. Сложих си грим, дори и парфюм. Трябваше да се направи нещо с Фрейзър Бюканън, но все още не бях измислила какво. Реших да му се възхищавам. Влизайки във всекидневната, се усмихнах. Той седеше на канапето с ръце на коленете, сякаш чакаше за зъболекар.

Предложих да излезем да изпием по нещо, тъй като вкъщи нямах нищо (излъгах). Както очаквах, той се съгласи с готовност. Избра бара на журналистите. Надяваше се, че много журналисти ще го видят с мен. Поръчах дюбоне с лед и лимон, а той — двоен скоч. Предложих да платя, но не се съгласи.

— Знаех също и за историйката ви с онзи мошеник, художника, или беше поет, знае ли го човек какъв е — сподели той, облягайки се на елегантната кръгла масичка, покрита с огледало. — Следих ви.

Стомахът ме присви. От това се страхувах най-много. Бях толкова внимателна; Чък ли му е казал? Ако е искал наистина да ме нарани, естествено би направил точно това.

— Всички знаят. Дори и съпругът ми знае — отбелязах достатъчно презрително, за да разбере, че този въпрос не може да бъде включен в преговорите. — Той почти направи изявления в печата. Продаде на един университет два мои списъка за пазаруване, запечатани в плик, кълнейки се, че са любовни писма. Задигна ги от чантата ми. Не знаехте ли това? — Чък често ме заплашваше, че ще продава мои ръкописи — казваше, че трябвало да яде — но доколкото ми бе известно, не го бе правил.

Лицето на Фрейзър Бюканън заприлича на разкопан земен насип: ако Артър вече знаеше, той не можеше да спечели нищо от заплахите да му каже.

— Как влязохте? — попитах между другото, за да замажа объркването му. Освен това ме интересуваше: в живота си бях срещала много мошеници любители, но никога професионалист. — Не може да сте влезли през прозореца на задното стълбище.

— Не — отговори той — от другия до него. Прехвърлих се.

— Наистина ли? Разстоянието никак не е малко. Предполагам, че вие звъняхте по телефона и мълчахте.

— Трябваше да се уверя, че ви няма, за да вляза.

— Но са ви излезли криви сметките — отбелязах аз.

— Да, ала вие щяхте да разберете рано или късно.

Обясни, че открил моминското ми име, което никога не се споменаваше в интервютата, като прехвърлил съобщенията за браковете. „Наистина ли сте венчани от някоя си Юнис П. Ревел?“ — попита той. После търсили в гимназиалните годишници, докато ме намерил. Само предполагал, че съм Луиза К. Делакоър и за да го потвърди, имал нужда от доказателства. С Кралския таралеж било най-лесно; мислел също, че това е скритият му коз, но за мое облекчение повярва, че се е излъгал.

— Бракът не е вече каквото беше — възмути се той. — Преди няколко години такова нещо щеше да ми донесе цяла пачка. Сега всеки си казва всичко. Човек ще помисли, че се надпреварват.

Попитах го за мъртвите животни и за бележките.

— За какво да го правя? — учуди се искрено той. — От такава работа процент няма да взема. Аз съм бизнесмен.

— След като сте ме следили, може да сте видели кой ги оставя. Мармотите и другите.

— Не работя сутрин, скъпа — обясни той. — Само нощем. Аз съм нощна птица.

Изпихме по още едно и дойдохме до същността на въпроса.

— Какво искате? — попитах аз.

— Много просто — отговори той. — Пари и власт.

— Много пари нямам и никаква власт.

Но той не искаше да повярва. Мразеше знаменитостите, потискали го. Независимо от тяхната преходност, според него те всичките имали пари и власт. И не само това, никой от тях не притежавал истински талант или поне не по-голям от този, който имали другите хора. Били се издигнали чрез интриги и мошеничества и затова имало нужда да ги разтоварят от паричките им. Изпитваше особена ненавист към „Ясновидката“ и към моя издател и беше убеден, че съм успяла да публикувам книгата, използвайки женски хитрини.

— Тоя човек винаги лансира млади неизвестни жени — заяви той на четвъртата чаша. — С големи снимки на задната корица — лицето, вратлето и до цицките. Повечето от тях са пълен провал. Без талант.

— Би трябвало да се насочите към литературната критика — отбелязах аз.

— Какво? — учуди се той. — И да се откажа от своята работа? От критиката не се печели достатъчно. — Той нито веднъж не каза думата „изнудване“ и говореше за другите, които бе обработвал, като за свои клиенти.

— Кои други? — попитах го с широко отворени от възхищение очи. Давах му възможност да се самолюбува.

Именно тук той сгреши. Извади черния си бележник, с което научих за неговото съществуване.

— Разбира се, не бих могъл да ви кажа. Това са неща, които хората не би трябвало да знаят — заяви той. — Както никога не бих казал и за вас. Но просто, за да имате представа… — Прочете седем или осем имена, които ми направиха необходимото впечатление. — А ето един — подхвана той. — Човек би помислил, че е невинен като икона. Шест месеца си загубих с него. Но си струваше. Дупенца на момченца, това беше неговата специалност. Не е лошо, ако на човек му харесва. Винаги можем да намерим нещо, стига да сме достатъчно упорити. А сега да се върнем към работата.

Трябваше да притежавам този бележник. Единствената ми надежда беше да го задържа в бара, докато се напие, и да го измъкна от джоба на сакото му. Видях къде го държи. За съжаление аз също започнах да се понапивам.

След дълъг и труден разговор, който ставаше все по-бавен и по-увъртян, сложихме точката на двайсет процента от дохода ми. Той каза, че трябва да му изпращам копия от хонорарните си листове, за да бъде сигурен, че не го мамя.

— Приемете ме като свой литературен посредник — каза той. Имал същата уговорка с няколко други писатели.

Когато станахме, за да си вървим, сложи дискретно ръка на задника ми.

— У вас, или у нас? — попита той, залитайки.

— У вас, разбира се. Не забравяйте, че съм омъжена.

Бе много по-лесно, отколкото мислех. Спънах го, докато се качвахме по стълбите на неговия луксозен блок, и измъкнах бележника, докато му помагах да стане. Влязох с него в асансьора и изчаках, докато вратата започна да се затваря. Измъкнах се в последния момент и побягнах навън. Паднах веднъж, подгъвът ми се скъса, но не много. Скочих в едно такси и това беше всичко. Безотказно, почти като по телевизията.

Артър беше вкъщи, когато се върнах. Чувах го как пише на машината в кабинета си — трак-трак-трак. Заключих се в банята, съблякох кадифената рокля и започнах да разглеждам бележника на Фрейзър Бюканън. Подвързия от черна кожа, без име, с позлатени краища. Почеркът — ситен, като следи от хлебарка. Почти не обърнах внимание на доста удивителните открития, които бе записал в него; търсех само това, което се отнасяше до мен.

Бележникът бе подреден като дневник по дати. Важните данни бяха отбелязани със звездички; останалото бе написано с лъкатушния почерк на Бюканън. Той използваше предимно инициали.

„Дж. Ф. — «известната» авторка на «Ясновидката». Запознахме се на коктейл, превзети творци. Яка, червена коса, боядисана несъмнено, големи цици; непрекъснато се пъчи. Правеше се на глупава, глупав смях, често гледаше през рамо. Но под всичко това се крие жена, безжалостна с мъжете, веднага го разбрах. Избягва да говори за книгата, трябва да я прелистя. Омъжена за Артър Фостър, който пише във «Възраждане». Надуто леке.“

И по-късно:

„Предполагаем доход: ? ? Не е чак толкова много, но може да вземе нещо и от Фостър. Да проверя моминското й име.“

И по-късно:

„Ходи с Ч. Б. Това е най-скъпото чукане, което някога ще й се случи. Надниците на греха във вид на месечни вноски ви изпраща, искрено ваша…(?) Хотелски данни. Ако е възможно да се снимат.“

И още по-късно:

„(?) Луиза К. Делакоър.“

Систематично работеше, няма що. Казала ли съм нещо, с което да го обидя? Чудех се. Омраза ли беше всичко това или трезв търгашески цинизъм? Дали наистина съм си пъчила циците онази вечер, или не? Глупав ли бе смехът ми? Усетих, че наистина ме мрази. Чувствах се малко обидена, защото току-що бяхме прекарали приятна вечер.

Но нямаше значение, след като имах бележника и възнамерявах да го задържа. Несъмнено той ще се опита да си го вземе; ще изпадне в отчаяние, това беше прехраната му. Беше също и улика: с неговия почерк, името му отгоре, отвътре адресът — неопровержима. Учудена бях, че преди това никой не се е опитвал да го открадне. Но може би не е казвал на никого за него.

Откъснах една страничка, сложих я в плик и го залепих. Ще му я изпратя утре сутринта, подобно на ухото на отвлечена жертва, за да знае, че тефтерчето е у мен. Сложих и една бележка: Ако нещо се случи с мен, бележникът е в сигурни ръце. Една думичка и го изпращам на полицията. Задънена улица, помислих си.

Легнах много преди Артър, но бях будна дълго след като той заспа, опитвайки се да намеря изход от бъркотията, в която се бях заплела. Всеки момент Пол можеше да връхлети, образно казано, със сабя в ръка, осъществявайки някакво пагубно спасение, което щеше да опропасти живота ми. Фрейзър Бюканън ще се опита да си вземе обратно бележника. Ще трябва да помисля за някое сигурно място, където да го скрия — в багажна клетка в метрото или пък можех да си го изпращам непрекъснато по пощата… Не, това не беше сполучливо. Бих могла да си наема сейф в банка.

Към мен се носеше прокоба, ограждаше ме, някой ми изпращаше абсурдни, но заплашителни писма, звънеше по телефона, дишаше; Фрейзър Бюканън стоеше само зад някои от тези обаждания. Оставяха мъртви животни на стъпалата и ако не беше Кралския таралеж, то бе някой, който знаеше за него. Кой е могъл да разбере? Може би един оставяше животните, друг — бележките, трети звънеше по телефона… но това бе неправдоподобно. Вероятно е един и същи човек — той имаше план, при това доста сложен, който преследваше определена цел…

После изведнъж разбрах — Артър. Всичко идваше от него. Разбрал е за Кралския таралеж, сигурно го е знаел от известно време. Наблюдавал ме е, без да каже нищо — типично за него. И накрая е взел решение, произнесъл е присъдата си с палеца надолу: смърт. Бях недостойна, трябваше да си ида и това бе неговият план да се освободи от мен.

Започнах да размислям как е вършил всичко. С анонимните писма е било лесно. Можех да проверя жълтите страници на нашия указател, за да видя дали нещо е изрязано, но едва ли е бил толкова небрежен. Повечето телефонни позвънявания ставаха, когато го нямаше, макар че няколко пъти наистина си беше вкъщи. Но е могъл да намери някой приятел да му помогне. (Кой?) Животни — всеки може да намери мъртви животни. Оставянето им на стъпалата ще е по-трудно, особено след като напоследък започнах да ставам първа. Но е могъл да ги слага през нощта.

Той е, няма как иначе, намислил е нещо, но не знаех какво. Най-лесното обяснение беше, че е полудял, дълбоко и незабележимо на пръв поглед. Но нямаше нужда да бъде и това. Всички мъже, с които бях имала някакви отношения, притежаваха две „аз“: баща ми — лечител и убиец; мъжът с палтото от туид — мой спасител и вероятно извратен тип; Кралския таралеж и неговият двойник Чък Бруър; дори Пол, за когото винаги съм знаела, че води зловещ втори живот, до който не можех да стигна. Защо Артър да бъде изключение? Знаех, че изпада в различни състояния, но не подозирах съществуването на тази напълно различна страна от личността му; досега. Фактът, че ми е било необходимо толкова много време, за да я открия, ме плашеше още повече.

Излизаше, че въобще не познавам Артър. А спеше в леглото до мен. Страхувах се, почти ме беше страх да се движа; ами ако се събуди със святкащи очи и се пресегне… През останалата част от нощта го слушах как диша. Дишането му беше спокойно…

Трябваше да се махна колкото се може по-бързо. Но всеки би могъл да ме открие, ако просто отида на летището и взема първия самолет. Животът ми бе бъркотия, раздърпано гнездо на плъх. Щастлив край нямаше да имам, но исках нещо прилично. Нещо категорично, прерязано като с ножици. Ще трябва да умра. Но за това се нуждая от помощ. На кого мога да се доверя?