Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Lady Oracle, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
4,6 (× 5гласа)

Информация

Сканиране
Еми(2020)
Корекция и форматиране
NMereva(2021)

Издание:

Автор: Маргарет Атууд

Заглавие: Ясновидката

Преводач: Мариана Шипковенска

Година на превод: 1982

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо (не е указано)

Издател: ДИ „Народна култура“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1982

Тип: роман (не е указано)

Националност: канадска

Печатница: ДП „Димитър Благоев“, София, ул. „Н. Ракитин“ №2

Излязла от печат: юни 1982 г.

Редактор: Аглика Маркова

Художествен редактор: Николай Пекарев

Технически редактор: Олга Стоянова

Рецензент: Христина Кочемидова

Художник: Симеон Венов

Коректор: Стефка Добрева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/11683

История

  1. —Добавяне

Глава 27

Товарният асансьор слизаше бавно. Представих си как Кралския таралеж прескача по три стъпала наведнъж, хвърляйки от себе си дрехите, за да ме пресрещне долу чисто гол; но когато вратата се отвори със скърцане, той не беше там. Тичах цели три преки до „Златното пиле от Кентъки“, вмъкнах се вътре и си поръчах семейна порция. После се прибрах с такси у дома. Ще кажа всичко, ще плача. Ще бъда опростена, никога вече няма да правя такова нещо, само Артър да се смили и да ми възвърне сигурността.

Изкачих стълбите и задъхана отворих широко вратата. Готова бях за тази сцена. Нямаше да бъде само признание, а и обвинение: защо Артър ме е тласнал към това, предложил ли е нещо като разрешение, не трябва ли да обсъждаме взаимоотношенията си, за да разберем с какво сме сбъркали? По някаква сложна и вероятно садистична лична причина той ми е позволил да се забъркам със склонен към убийства маниак и е време да научи за това. Не исках много, само да бъда обичана. Толкова ли ужасно беше, или невъзможно, нима имаше нещо ненормално в мен?

Артър гледаше телевизия. Седеше с гръб към мен и изглеждаше безпомощен. Забелязах, че има нужда от подстригване, и ми стана болно. Той беше като дете, вярваше и се доверяваше на всичко. Какво правех?

— Артър — казах аз — трябва да говоря с теб.

Той отговори, без да се обръща:

— Можеш ли да почакаш, докато свърши?

Седнах на пода до стола му и отворих семейната порция. Предложих му я мълчаливо. „Как можеш да ядеш тоя американски боклук?“ — попита той, но взе една предна част и започна да дъвче. Гледаше олимпийския шампионат по фигурно пързаляне за двойки; преди гледаше само новините, но сега поемаше всичко — комедии на ситуацията, хокейни мачове, полицейски серии, разговори. Телевизорът правеше вертикална чупка по средата на екрана, така че участниците в разговорите имаха по четири ръце като индийски богове и богини, а сцените с преследванията от полицейските серии бяха обърнати с главата надолу и се получаваха по две групи ченгета и две банди крадци; но Артър не искаше да го оправи заради парите. Казваше, че познавал някой, който можел да свърши тази работа.

Австрийските кънкьори бяха с дълги бели ръкави, жената — с тъмно трико, плъзгаха се в пълен синхрон с невероятна скорост назад по ринга. И двамата имаха по четири крака. Те се обърнаха, девойката излетя нагоре, задържа се, после увисна надолу, двуглава, а мъжът я държеше с една ръка. Тя падна. „Подхлъзна се с десния крак“ — съобщи коментаторът и двамата се събориха на леда, размножени от телевизора. Станаха и продължиха изпълнението си, но вече не беше същото. Канадската двойка също падна, макар че в началото бяха стремителни.

Дебелата жена също излезе на леда. Не можах нищо да направя. Това бе един от най-важните моменти в живота ми, трябваше да не й позволявам да се появява, но тя излезе, облечена в розов костюм, с диадема от лебедови пера. С нея беше най-слабият мъж в света. Тя се усмихна на тълпата, но никой не отвърна на усмивката й, те не вярваха на очите си, защото тя се носеше по ледената пързалката с изключителна грация, въртейки се като пумпал на тънките си крака, после слабият мъж я вдигна и я подхвърли и тя полетя нагоре, нагоре и увисна там… тайната й беше в това, че макар и толкова огромна, тя бе много лека, бе куха като балон с хелий и трябваше да я връзват за кревата, иначе би отлетяла. Цяла нощ тя се мъчеше във въжетата…

„Искам да ти съобщя нещо“ — реших да кажа аз по време на рекламата. Но Артър ровеше из семейната порция, търсейки някое неизядено парче, пръстите му бяха мазни и на брадичката му се беше залепило влакънце пилешко месо. Махнах го нежно. Това бе беззащитен миг: как си позволявах да го наруша? Артър се нуждаеше от достойнството си.

Известна фигуристка възхваляваше качествата на маргарина неубедително, с поглед, прикован върху текста за подсказване. После състезанието започна отново. Дебелата жена беше отново там, поклащайки се на тавана. Американските състезатели преминаваха в долната част на екрана като стоножки, но никой не им обърна внимание. Всички гледаха огромния розов балон, който се клатеше грозно над главите им… Дебелата жена поритваше слабо с кънките си; бедрата й и огромна част от бута й бяха на показ. Беше наистина възмутително. „Отидоха да вземат харпун“ — обади се коментаторът. Те щяха да я застрелят най-хладнокръвно, щяха да я спукат, въпреки че сега бе започнала да пее…

Защо правя това? — помислих аз. — С мен някой отнася ли се така?

— Отивам да спя — казах на Артър.

Не можех да действам, не можех дори да мисля нормално; всеки момент Кралския таралеж можеше да започне да блъска по вратата или да изкрещи по телефона някакви страшни думи в мига, преди да скочи, и аз бях парализирана, не можех да направя нищо. Можех само да чакам удара на брадвата, но познавайки го, предположих, че нямаше да бъде брадва, а гумена пуйка от някой магазин за забавни игри; или пък страшна експлозия. Той нямаше чувство за мярка. Руснаците отново спечелиха първенството.

На следващата сутрин телефонът започна да звъни. Никакъв глас не се обади, нищо, макар че три пъти казах „ало“. Някой дишаше и после затвори. Знаех, че сигурно е той, но бях учудена от липсата на изобретателност. За втори път се звъня в шест и за трети — в девет. На другия ден получих писмо от него или поне така предположих.

На бял лист бе нарисувана смъртта с коса и с главни букви пишеше: „МОГА ЛИ ДА ТАНЦУВАМ ТОЗИ ВАЛС С ВАС?“. Буквите на думите бяха изрязани от страниците на телефонен указател; смъртта — от списание. Смачках листа и го хвърлих на боклука. Явно бързо се бе заловил за работа, но аз нямаше да му дам възможността да разбере, че ме притеснява.

Това, което всъщност очаквах, беше анонимно писмо до Артър. Започнах да следя пощата му, макар че за това трябваше да ставам рано и да слизам долу навреме, за да я взимам веднага след като я пуснат. Размишлявах над пликовете и ако съдържанието им не се подразбираше, ги прибирах, за да ги отворя по-късно на пара. Върших това в продължение на пет дни, но нищо не се случи. Телефонните позвънявания продължаваха. Не зная дали не се обаждаха и на Артър; ако беше така, той си мълчеше.

Всичко зависеше от това дали Кралския таралеж иска да се върна при него — в такъв случай нямаше да съобщи на Артър — дали се готви да ме убие, в което се съмнявах, или просто е решен да си отмъсти. Хрумна ми да се обадя и да го попитам; би могъл да ми каже истината, ако го улуча в подходящ момент. Не трябваше никога да му давам такава власт, властта да опропасти живота ми; все пак той не беше напълно унищожен, нещо би могло да се спаси. Намекнах пред Артър, че ще ни подейства добре да се преместим в друг град.

На шестия ден получих ново писмо. Адресът бе написан на машина; марка нямаше, трябва да е било пуснато на ръка. Вътре отново имаше текст с изрязани от списание букви: „ОТВОРИ ВРАТАТА“. Чаках половин час и я отворих. На прага лежеше мъртъв таралеж, промушен от стрела. На картончето, закрепено на стрелата, пишеше: ДЖОУН.

— О, господи! — простенах аз. Ако го бяха намерили хазаинът или Артър, щеше да се вдигне голяма врява или най-малкото щях да бъда подложена на инквизиция. Трябваше бързо да се отърва от него. Беше голям таралеж с доста рани и вече започваше да се разлага. Изтеглих го отстрани на площадката и го скрих между хортензиите, надявайки се, че никой от съседите не гледа. После се качих горе, взех една зелена найлонова торба с надпис „Колко съм щастлив“, набутах в нея таралежа и успях да го сложа в кофата за боклук, определена за наемателите. Представих си как Кралския таралеж размразява едно по едно всичките си животни и ги оставя на стъпалата пред нас. Той имаше много, щяха да стигнат за седмици наред.

Почувствах, че прекалява. Следобедът отидох до една телефонна кабина и му се обадих.

— Чък, ти ли си? — попитах аз, когато отговори.

— Кой е? — каза той. — Мирна?

— Знаеш много добре, че не е Мирна, ако съществува такава. Джоун е и искам да ти кажа, че според мен това съвсем не е смешно.

— За какво говориш? — попита той.

В гласа му наистина звучеше изненада.

— Ти знаеш — продължих аз. — Става въпрос за писъмцата ти. Предполагам, че ти се е видяло много умно да изрязваш буквите от телефонния указател, за да не позная, че си ти.

— Не съм изрязвал — каза той. — За какви писъмца говориш? Никога нищо не съм ти изпращал.

— Какво ще кажеш за онова нещо, което си оставил тази сутрин на стълбите? Сигурно и то не принадлежи към твоите скъпоценни смазани животни.

— За какво говориш? Сигурно си полудяла. Нищо не съм оставял.

— Би могъл също да престанеш да звъниш и да дишаш в слушалката.

— Кълна се пред бога, че не съм ти звънял нито един път. Нима някой ти се обажда?

Почувствах се сразена. Ако ме лъжеше, това означаваше, че ще продължи. Ако не е той, тогава кой може да бъде?

— Чък, признай си.

— Мисля, че те помолих да не ме наричаш така — каза той хладно. — Не съм ти направил нищо. Защо да го правя? Каза ми, че е свършено. Окей, тогава ти бях бесен, но после се размислих и след като казваш, че е свършено, свършено е. Ти ме познаваш — днес съм тук, утре ме няма. Дошла си, отишла си си. Защо да се измъчвам?

Стана ми болно, че приема нещата така спокойно.

— Значи, за теб съм била само това?

— Виж какво, ти си отиде, не аз. Ако не искаш да живееш с мен, какво мислиш, че ще направя? Да си мушна главата във фурната ли?

— Може да съм сгрешила, може би трябва да поговорим отново.

— Защо да удължаваме агонията? — попита той. — Освен това не съм сам.

Затвори. Треснах слушалката и заблъсках пластинката за връщане на парите; реших, че трябва непременно да си получа обратно монетата, телефонът ми го дължеше. Но не получих никакво обезщетение от черния апарат.

Върнах се тичешком вкъщи, заключих се в спалнята, извадих пишещата машина и затворих очи. Висок мъж с наметало, точно това ми трябваше. През цялото време, докато бях с Кралския таралеж, не бях написала нито дума. Дали затова сега моите създания изглеждаха по-реални от друг път, по-близо до мен, заредени с по-голяма енергия, отколкото им давах?

Но нищо не излизаше; не можех да спра времето, не можех да се изолирам от това, което ме заобикаляше.

През нощта телефонът звъня пак, а на другия ден пристигна нова бележка: „ЕЛА В ДОМА НА ПОКОЙНИЦИТЕ“ и към това бе залепена рисунка на паяк. На по-другия ден на стъпалата имаше мъртва сойка. През нощта ми се счу, че някой се катери по задните стълби.

Започнах да се двоумя дали да вдигам слушалката. Реших, че може би трябва да си купя от онези пронизителни свирки, които обикновено се използват срещу хората, говорещи мръсотии по телефона. Веднъж, преди да разбера, че е Сам, изкрещях в слушалката: „Престанете“. Не изпитвах точно страх; все още възприемах всичко като една твърде дълга, груба шега, а Кралския таралеж — защото все още бях убедена, че е той — вероятно гледаше на това като на произведение на изкуството. Може би ме снимаше, когато отварях вратата и намирах неговите вонящи символични подаръчета, може би щеше да покаже снимките в някоя изложба. Помислих си дори дали да не отида до склада и да се опитам да поговоря сериозно с него.

Телефонът иззвъня. Оставих го да звъни три пъти, после се обадих, подготвена за дишането и дори може би за заплашителен смях.

— Ало — казах аз.

— Джоун Делакоър? — беше мъжки глас, плътен и някак си особен.

— Да — отговорих като автомат, преди да имам време да реагирам на факта, че използват моминското ми име. Сега всички ме наричаха Джоун Фостър.

— Джоун. Най-после те открих.

— Кой е? — попитах аз.

— Не можеш ли да познаеш? — запита срамежливо гласът. (Сега ми се стори познат.) — Тук е твоят приятел Мейвис. — Последва закачлив смях.

— Пол — казах аз. — Боже мой.

— Четох за теб във вестниците — продължи Пол, без да се смути от слисването ми. — Познах те по снимката, макар че в действителност си по-хубава. Толкова се радвам за успеха ти, сега вече няма защо да пишеш романи на ужаса, ти си истинска писателка. Четох книгата ти. Обещаваща е, според мен, за първа книга от жена.

Чух как зад мен влиза Артър, трябваше да се отърва от Пол, но не исках да го обиждам.

— Пол, трябва да те видя. Бих искала да те видя.

— Това е и моето желание — заяви Пол. — Знам един добър ресторант…

На другия ден се срещнахме там и обядвахме заедно. Ресторантът се казваше „При Зердо“. Преди в Торонто нямаше ресторанти с подобни имена, но сега бяха много. Само Пол може да избере ресторант, чието име звучи като помпа за почистване на канали, помислих аз, отваряйки вратата. Помещението бе тясно и полутъмно, върху масите имаше покривки на квадрати и лампи във формата на свещници. Изкуствена лоза украсяваше стените. В дъното на стаята имаше вратичка, облепена с тапет като тухли, и на нея висяха медни тигани… Метрдотелът се устреми към мен, нисък и пъргав мъж, сложил под мишница картата за менюто, обградена със златна ивица.

— Джон — казах аз неволно. Можех да позная тези меки мустаци навсякъде.

— Извинете, мадам — отговори той. — Аз се казвам Зердо.

Пол вече вървеше към мен. Той целуна тържествено ръката ми и ме поведе с лека тъга към масата. Не заговори, когато седнахме, а ме гледаше укорително зад очилата си, които сега, както забелязах, бяха оцветени: бледолила.

— Някога ресторантът се наричаше „Ела, хапни“. — Не му казах, че съм работила като касиерка, но там зад касата седеше моята двойничка — едра жена с коса, прибрана на кок, облечена с черна рокля, която разкриваше вълнообразните й ръце, но не и бюста й. Една от моите някогашни възможности за бъдещето, съвсем реална; несъмнено това бе мисис Зердо. В този момент й завиждах.

— Джоун — каза Пол — защо избяга от мен? — Той бе извадил пластмасовата роза от вазата и я въртеше между пръстите си, очевидно, без да разбира, че не е истинска. Какъв подходящ отговор можех да му дам?

— Така стана по-добре — казах аз.

— Не, Джоун — отговори тъжно той. — Не е вярно. Ти знаеш, че те обичах. Исках да се оженя за теб, след като поотраснеш; възнамерявах и трябваше да ти го кажа. А ти взе, че избяга. Причини ми много мъка.

Макар че говореше така, не му вярвах напълно. Забелязах костюма му — беше много по-скъп от онези, които можеше да си позволи навремето; а освен това излъчваше непозната преди увереност. Озлобеният, опърпан аристократ бе избледнял; върху него личеше отпечатъкът на бизнесмена.

Зердо се появи с листа за вината. Той се държеше почтително към Пол, който даде поръчката безупречно. Пол извади кутия „Голоаз“, предложи ми цигара и сложи своята в цигарето си, което бе ново и разкошно.

— Радвам се, че те открих — каза Пол, когато отпивахме от рибената чорба. — Сега трябва да помислим какво ще правим, тъй като виждам, че ти си омъжена.

— Пол — смених темата аз — сега тук ли живееш? Да не си се преместил в Канада?

— Не, но идвам често. По работа. От шест години не работя в банката. Занимавам се с друго. Аз съм — той се поколеба — вносител.

— Какво внасяш?

— Много неща — отговори неопределено той. — Дърворезба, шахове и кутии за цигари от Чехословакия; дрехи от Индия, сега те са на мода, и от Мексико. Полезно е да знаеш много езици. Не ги говоря всичките, но нещо винаги може да се уреди. — Явно не искаше да се разпростира много. Спомних си за пистолета. Имаше ли някаква издутина под ръката му, възможно ли беше да носи портупей? Една след друга бързо ми минаха през главата мисли за хероин, опиум, атомни оръжия, бижута и държавни тайни.

Докато ядяхме мусаката, говорихме за незначителни неща.

— Четох във вестника, че съпругът ти е нещо като комунист — заяви той, когато стигнахме до баклавата. — Джоун, как можа да се омъжиш за такъв човек?

— Той не е точно комунист — отговорих аз. — Трудно ми е да ти обясня, но тук нещата са различни. Още повече че тук това не означава нищо, смята се като нещо достойно за уважение. Те не правят нищо; просто се събират и говорят много, нещо като теософи.

— Приказките са опасни — каза мрачно Пол. — Всички такива неща започват с приказки. Те умеят да говорят. Бедното дете, така ли те накара да се омъжиш за него? Той те е зашеметил.

— Не — отрекох аз — не беше така.

Но Пол бе убеден.

— Виждам, че си много нещастна — продължи той.

Това беше напълно вярно и не го отрекох. Всъщност изпитвах удоволствие от това усещане за съчувствие, сякаш бях загърната с топли хавлиени кърпи. Очаквах, че Пол ще ми се сърди, но той беше толкова мил. Изпих още една чаша вино и Пол поръча коняк.

— Можеш да ми вярваш — каза той, галейки ме по ръката. — Ти беше дете, сама не се познаваше. Сега си жена. Ще оставиш този човек, ще се разведеш, ще бъдем щастливи.

— Пол, не мога да го напусна — казах аз. Носталгични чувства замъглиха погледа ми. Нима това бе моята загубена любов, моят спасител? Очите ми се напълниха със сълзи, а също и носът ми. Избърсах се със салфетката. Всеки момент щях наистина да се разплача.

Пол стисна зъби.

— Няма да те пусне. Разбирам — заключи той. — Такива са те. Ако му кажеш, че обичаш мен, тогава ще те пусне… Но аз имам приятели. Ако се наложи, ще те открадна.

— Не — прекъснах го аз. — Пол, ти не трябва да вършиш такова нещо. Опасно е. Още повече че тук хората не вършат такива неща.

Пол ме потупа по ръката.

— Не се безпокой — каза той. — Зная какво правя. Ще чакам и после, когато дойде моментът, ще нанеса удара. — Очите му блестяха; това бе предизвикателство, той искаше да победи.

Не можех да му кажа, че не искам да ме краде. Това би било много грубо и болезнено за него.

— Виж какво, не трябва да казваш на никого, че си се срещал с мен. И не трябва да звъниш… Пол, ти ли ми се обаждаше преди, без да казваш нищо?

— Може би един път съм звънял — отговори той. — Помислих, че съм сгрешил номера. — Значи, не е бил той.

Станахме. Той взе ръката ми.

— Пишеш ли още от името на Мейвис Куилп? — спомних си аз. — Предполагам, че вече не ти се налага?

— Продължавам да пиша за отмора — каза Пол. — Действа успокоително на ума след напрегнатия трудов ден. — Той спря за миг и мушна ръка в един от вътрешните си джобове. — Ето, нося ти подарък. Ти си нещо специално. Други хора в живота ми няма, никой друг не би се заинтересувал. Но зная, че на теб ще ти хареса.

Той ми подаде книгата. „Сестрата от арктическата експедиция“ — пишеше на корицата. От Мейвис Куилп. С порозовели бузи медицинската сестра се усмихваше очарователно изпод ореола на голямата качулка на анорака си.

— О, Пол — казах аз. — Благодаря ти много. — Трогнах се, колкото и да е смешно; заприлича ми на финала от филма за кита, той бе толкова тъжен, толкова доверчив и отчаян, възможност за утеха нямаше. Хвърлих се на врата му и избухнах в сълзи.

Сега я свърших, мислех аз, докато хълцах леко приведена на рамото му. Одеколонът му за бръснене беше „Хай Карате“ и аз се разплаках още по-силно. Как можех да се измъкна? Отново се бях държала твърде насърчително.