Маргарет Атууд
Ясновидката (24)

Глава 24

Това бе началото на моя двойствен живот. Но нима животът ми не е бил винаги двойствен? До мен винаги стоеше призрачната близначка, слаба, когато бях дебела, дебела, когато бях слаба — сребрист негатив на самата мен, с черни зъби и бляскави бели зеници, осветяващи тъмния слънчев проблясък на онзи друг свят. А в това време, облечена в плът, аз наблюдавах безкрайните прахоляци и винаги пълните пепелници на всекидневието. Ах, тази безразсъдна близначка, която се стремеше към невъзможното. Но аз имах не само близначка, бях повече от двама души, трима, много, и сега разбирах, че ми предстоеше не само един живот, а няколко. Кралския таралеж бе отворил във времето и пространството врата към петото измерение, остроумно маскирана като товарен асансьор, и без да мисли, едно от моите „аз“ се втурна стремглаво през нея.

Но не и останалите.

— Кога мога да те видя пак? — попита той.

— Скоро. Но не ми се обаждай, аз ще ти се обадя. Съгласен ли си?

— Нали ти е ясно, че не кандидатствам за работа?

— Зная. Моля те да ме разбереш. — Целунах го за лека нощ. Вече започвах да усещам, че не бих могла да го видя пак. Би било твърде опасно.

Когато се прибрах, Артър не беше вкъщи, макар че беше почти дванайсет. Хвърлих се на кревата, мушнах глава под възглавницата и започнах да плача. Имах чувството, че съм опропастила живота си отново. Ще се разкая, ще обърна нова страница, няма да се обадя на Кралския таралеж, макар че копнеех за това. Какво можех да направя, за да си върна Артър? Може би да напиша един роман само за него, придавайки на идеите му форма, която хората щяха да разберат. Никой не четеше „Възраждане“, с изключение на тези, които го издаваха, няколко университетски професори и съперничещите радикални групи, които печатаха собствени списания и посвещаваха една трета от всеки брой на взаимните си нападки. А моите книги се четяха най-малко от сто хиляди души и сред тях бяха майките на нацията. Ще я нарека „Ужас в Каса Лома“ и вътре ще сложа злините на семейната спогодба, мъченичеството на Луи Риел, кошмарите на колониализма както на английския, така и на американския, борбата на работниците, общата стачка в Уинипег…

Но нямаше как да стане. За да ме оцени Артър, трябваше да разкрия самоличността на Луиза Д., а беше невъзможно. Каквото и да направех, Артър щеше да ме ненавижда. Не можех да бъда никога такава, каквато той искаше. Не можех никога да стана като Марлийн.

В два часа Артър се върна.

— Къде беше? — попитах го, подсмърчайки.

— У Марлийн — отговори Артър и аз посърнах. Отишъл е да търси утеха и…

— Дон беше ли там? — запитах унижена.

Оказа се, че Марлийн казала на Дон за Сам и той я ударил в окото. Марлийн извикала цялата редакционна колегия на „Възраждане“, включително и Сам. Събрали се у Марлийн, където водили разгорещен спор за това, дали Дон има право, или не. Тези, които били на негова страна, заявили, че работниците често удрят жените си и това е честен и пряк начин за изразяване на чувствата. Противниците твърдели, че това било унизително спрямо жената. Марлийн съобщила, че напуска дома. Сам заявил, че не може да я приеме, и започнал нов спор. Едни го нарекли гад, други сметнали, че ако наистина не я иска, той има правото да го каже. В разгара на всичко това Дон, който бил отишъл да се напие в кръчмата на Гросман, се върнал и им казал да се пръждосват.

Тайно се радвах на тази бъркотия. Артър не можеше да вижда както преди кумира си в лицето на Марлийн и това ме поуспокои.

— Марлийн? — престорих се на загрижена аз. — Как се чувства тя?

— Тя е пред вратата — изрече Артър тежко — седи на стълбите. Исках най-напред да те попитам. Не можех да я оставя там при това положение.

Не спомена нищо за интервюто по телевизията и му бях благодарна за това. Може би не го е гледал. Би било страшно унизително за него. Надявах се, че никой няма да му разкаже.

Онази нощ Марлийн спа на канапето, и следващата, и по-следващата. Изглежда, се беше преместила у нас. Не можех да направя нищо, защото беше в беда, беше политически беглец. Така гледаха на нещата и тя, и Артър.

През деня тя водеше преговори по телефона с Дон и колкото да е странно — със Сам. В промеждутъците седеше край кухненската ми маса, пушеше цигара след цигара, пиеше кафето ми и питаше как да постъпи. Вече не беше спретната и изискана; под очите й имаше тъмни кръгове, косата й висеше на клечки, а ноктите й бяха изръфани от хапане. Да продължи ли да се вижда със Сам, или да се върне при Дон? При Дон бяха децата, временно. Щом намери квартира, щяла да ги вземе, дори ако трябвало да води дело.

Въздържах се да я попитам кога ще си намери жилище. „Не зная — казвах аз — кого от двамата обичаш?“ Приличах точно на милите икономки от романите си, но какво друго можех да кажа?

— Любов — сумтеше Марлийн. — Не става въпрос за любовта, а за това кой от двамата е способен на истински, равноправни взаимоотношения. Става въпрос за това, кой е по-малкият експлоататор?

— Без да се замислям, ще кажа Сам. — Той беше мой приятел, а не Дон, и аз работех за него. От друга страна, Марлийн все още не ми беше толкова приятна, защо тогава исках да бъде с приятеля ми? — Но мисля, че и Дон е симпатичен — добавих аз.

— Сам е свиня — отсече Марлийн. Когато се зародило движението за свобода на жените, Марлийн го отрекла като буржоазно; сега вече не мислеше така. — Само личният опит може истински да ти отвори очите — каза ми тя, като непрекъснато ми даваше да разбера, че не съм страдала достатъчно. И в това също бях непълноценна. Знаех, че не трябва да се чувствам виновна, но се чувствах.

Когато Марлийн излизаше, за да отиде при Сам, Дон се появяваше, за да се съветва с мен. „Ами, може би трябва да се преместиш в друг град — казвах му. — Аз бих постъпила така.“

— Това е равносилно на бягство — твърдеше Дон. — Тя ми е жена. Искам да се върне.

После, вечер, когато Марлийн отиваше да види децата, пристигаше Сам и аз му давах да пийне нещо. „Господи, полудявам — говореше той. — Обичам я, но не искам да живея непрекъснато с нея. Обяснявам й, че можем да бъдем заедно във важни, значими моменти и да ги усещаме много по-добре, ако живеем отделно. И не мога да разбера защо да нямаме и други връзки, след като нашата ще бъде основната, но тя не схваща. Разбираш ли, аз не съм ревнив.“

Едни идваха, а други си отиваха и аз имах чувството, че живея на гара. Артър почти не се задържаше вкъщи, тъй като Марлийн и Дон се оттеглиха от „Възраждане“, а той правеше опити сам да продължи издаването му. Марлийн беше много объркана и не можеше да ми помага кой знае колко с готвенето и чистенето, а не беше от помощ и за останалата част от живота ми. Все по-често мечтаех за Кралския таралеж. Още не бях му се обадила, но знаех, че всеки момент ще се предам. Търсех из вестниците за „СМАЗЖЕНИ“ и открих един в забавната неделна притурка. „Многозначителен и бдителен коментар за нашето време“ — се казваше в него.

— Искаш ли да видим една художествена изложба? — попитах Марлийн. Изложбата бе все още открита и нямаше да ми навреди, ако отидех просто да я видя.

— На онова претенциозно буржоазно лайно? — заяви тя. — Не. Благодаря.

— О, вече си била?

— Не, но прочетох рецензията. То се разбира.

Междувременно литературната ми кариера, се развиваше. Телефоните започнаха да звънят на следващия ден след телевизионното предаване. Обаждаха се предимно хора, които ми бяха повярвали и искаха да узнаят как да влязат във връзка с Отвъдното, но имаше и гневни обаждания от хора, които мислеха, че съм си правила шеги с журналиста или спиритизма, или и с двете. Някои смятаха, че мога да предсказвам бъдещето и искаха да им предскажа тяхното. Никой не поиска лек за любов или средство за премахване на брадавици, но имах чувството, че ще се стигне и дотам.

Имаше и писма, които „Стърджис и Мортън“ ми препращаха. Повечето бяха от хора, които искаха да им помогна да издадат творбите си. Отначало се опитвах да им отговарям, но скоро открих, че тези хора не искат да рушат илюзиите си. Когато обяснявах, че нямам солидни връзки в издателския свят, те се вбесяваха от безсилието ми. Бях завладяна от чувството за вина, защото не можех да отговоря на техните очаквания, и след известно време започнах да хвърлям писмата, без да съм отговорила, а после и без да ги чета. Тогава хората започнаха да идват у нас и искаха да разберат защо не съм отговорила на писмата им.

Всяка седмица се появяваха нови статии със заглавия като „Продажбата на «Ясновидката» или «Ясновидката»: измама или заблуждение?“. А заради първото, катастрофално интервю по телевизията, което накара вестниците да пишат — АВТОРКАТА ТВЪРДИ, ЧЕ Е БИЛА ПОД ВЛИЯНИЕТО НА ДУХОВЕ — ДРУГИТЕ ЖУРНАЛИСТИ, КОИТО Стърджис бе осигурил, не ме оставяха на мира. Нямаше никакъв смисъл да ги убеждавам, че не искам да говоря; така само разпалвах любопитството им.

— Казват, че „Ясновидката“ била написана от ангели, нещо като „Книгата на Мормоните“^[1] — подпитваха те.

— Не съвсем — отговарях аз. После се опитвах да сменя темата, надявайки се, че Артър не гледа. Понякога те проявяваха сериозен интерес, което беше още по-лошо.

— Значи, смятате, че има живот след смъртта? — питаха те.

— Не зная. Никой не е сигурен в това, не е ли така?

След такива предавания се обаждах на Стърджис по телефона и през сълзи го молех да ме освободи от следващото. Понякога той отново ми вдъхваше самоувереност, тъй като все повече се разколебавах: била съм изключителна, продажбите вървели, държала съм се както трябва, продажбите били страхотни. Друг път се правеше на обиден и ми напомняше, че подписвайки договора, ние сме се разбрали да участвам и в няколко предавания, нима съм забравила?

Имах чувството, че ме гледат и виждат всички. Но сякаш в реалния свят някой друг действаше под мое име, въплъщавайки ме, казваше неща, които никога не бях казала, но те се появяваха във вестниците, вършеше неща, чиито последствия трябваше да поема аз: моята тъмна близначка, моето отражение в залата с кривите огледала. Тя беше по-висока от мен, по-красива, по-заплашителна. Искаше да ме убие и да заеме мястото ми и когато най-сетне го направеше, никой нямаше да забележи разликата, защото средствата за масова информация участваха в заговора, те й помагаха.

А това не беше всичко. Сега, когато бях популярна личност, изпитвах ужас, че рано или късно някой ще разбере истината за мен, ще тръгне по дирите на бившето ми аз, ще ме изкопае изпод земята. Отново се върнаха старите ми видения за Дебелата жена, само че този път тя ходеше по опънатото въже, облечена в розовото трико, и падаше бавно, като се преобръщаше… Или танцуваше на някаква сцена по шалвари, обула червените си пантофки. Но това съвсем не беше танц, това беше стриптийз, тя започваше да се съблича, а аз седях и гледах, без да мога да я спра. Тя тресеше бедра, сваляйки един след друг воалите си, но никой не свиркаше, никой не крещеше „Хайде, бейби, събличай се“. Опитвах се да се отърся от тези халюцинации, но те не се поддаваха на контрол. Трябваше да ги преживявам до края.

Един следобед, след като Сам си тръгна, седнах на масата в кухнята с чаша скоч. Марлийн бе отишла да говори с един адвокат; върху масата стояха чиниите от закуската й, портокалови кори и една купа, до половината пълна с подгизнали от вода овесени ядки. Нищо не беше останало от навика й да се храни здравословно. Нито пък от моя. От известно време нервите ми бяха съсипани, осъзнавах го. Домът ми беше като изоставен къмпинг, осеян със сметта на другите хора — физическа, емоционална; Артър вечно отсъстваше. Не го обвинявах, изневерила му бях, но ми липсваше смелост да му кажа или да го направя отново, а исках. Странях от Кралския таралеж, но не по силата на волята си, а от страх. Не бях способна за нищо, чувствах се отпусната и куха, самата бях измама и заблуда. По лицето ми се стичаха сълзи и падаха на покритата с трохи маса.

 

 

Стегни се, казах си аз. Трябва да се измъкнеш.

Марлийн се върна от адвоката със стиснати зъби и блеснали от сълзи очи; посещенията при адвоката обикновено й се отразяваха по този начин. Седна и запали цигара.

— Изпитвам угризение — каза тя.

Не бях сигурна какво има предвид, но не ме интересуваше.

— Марлийн — започнах аз. — Имам чудесна идея. Това жилище наистина е твърде малко за трима ни.

— Така е. Тесничко е. Ще си изляза веднага след като си намеря квартира.

— Не — заявих аз — ние ще излезем. Договорът ни почти изтича. С Артър ще заминем през лятото и ти можеш да останеш тук. Това ще ти помогне да премислиш нещата и да ги оправиш.

Артър не изпадна във възторг, когато му съобщих. Отначало каза, че не можем да си позволим, но аз заявих, че леля ми е умряла и ми е оставила малко пари.

— Мислех, че леля ти е умряла много отдавна — отбеляза Артър.

— Онази беше другата ми леля, леля Лу. А тази е леля Диъдри. Не се разбирахме кой знае колко с нея, но предполагам, че не е имала на кого да ги остави. — Истината беше; че бях предала „Любовта, моят откуп“ за прилична сума. Собственият ми живот беше в бъркотия, но Луиза Д. се оправяше добре.

— Ами списанието? — запита Артър. — Не мога да го изхвърля на боклука.

— Ти имаш нужда от почивка — казах му аз. — Марлийн ще го поеме отново. Тя има нужда от нещо, което да отвлече съзнанието й от всичко останало. Казах на Стърджис, че майка ми умира от рак и трябва да замина за Саскачеван да се грижа за нея.

— А какво ще стане с всичките ви ангажименти? — запита той огорчено. — И с пътуването ви из Канада?

— Отложете ги — посъветвах го аз. — Ще ги изпълня, когато се върна.

— Не бихте ли могли да направите поне интервюто за „Регина“?

— Не забравяйте, че майка ми умира — припомних му аз и той трябваше да се примири.

Сам беше този, който ни предложи да отидем в Италия и ни даде адреса на мистър Витрони. Взел го от един приятел. Артър искаше да отидем в Куба, но визите щяха да се забавят.

 

 

Пристигнахме със самолет в Рим и наехме червен „Фиат“, с който се придвижихме до Теремото. Карах аз, използвайки упътванията на приятеля на Сам и една карта. Лостът на скоростите изскочи няколко пъти — Артър все попадаше на разбрицани коли. Настанихме се в апартамента и там, далеч от всички, можехме вече да премислим и да подредим живота си.

Надявах се да стигнем до помирение или поне да върна нещата такива, каквито бяха преди „Ясновидката“, и това стана донякъде. Мъчителните халюцинации за Дебелата жена изчезнаха. Извън влиянието на групата от „Възраждане“ Артър беше по-мил, по-замислен. Сутрин правех кафе и му го подавах през кухненския прозорец. После седяхме на балкона сред счупените стъкла, пиехме кафето и упражнявахме италианския си по разни fotoromanzi или просто гледахме долината. Разхождахме се по хълмовете над града и се възхищавахме на гледката. Артър искаше да извърши някои проучвания, както той ги наричаше, във връзка с поземлената собственост, но италианският му не беше достатъчно добър и се отказа. От време на време драсваше по някой и друг ред от една статия за „Възраждане“ относно трудностите да се създават филми в Канада, но, изглежда, вече бе загубил страстта си. Любехме се много и обикаляхме развалините.

Един ден отидохме до Тиволи. Купихме си сладолед във фунийки, после разгледахме кардиналските градини със знаменитите статуи и водоскоци. Спуснахме се по едно стълбище, оградено от двете страни с фигури на сфинксове, от чиито гърди излизаха водни струйки, и влизахме от пещера в пещера. Накрая стигнахме до Афродита Ефеска, която според туристическия справочник се издигаше от водата. Тя имаше ведро лице, кацнало на тяло, оформено като грозд. Гърди покриваха тялото й от врата до глезените, сякаш страдаше от фрамбезия: малки гърдички в горната и долната част, големи по средата. Зърната бяха съоръжени с чучурчета, но няколко от гърдите бяха повредени.

Седях, ближейки сладоледа си, и наблюдавах хладно богинята. Преди години щях да я възприема като свое подобие, но не и сега. Способността ми да давам беше ограничена, не бях неизтощима. А не бях и благ човек. Исках всичко за себе си.