Маргарет Атууд
Ясновидката (20)

Глава 20

Заминахме на сватбено пътешествие четири години по-късно, през 1968 година. Това бе времето, когато Артър бе отдаден на сепаратисткото движение в Квебек и по тази причина настоя да отидем в Квебек сити, където хвърляше в смут всички келнери, опитвайки се да им говори на жуал^[1]. Повечето от тях смятаха това за обидно, а истинските сепаратисти се подсмиваха на произношението му, което за тях бе твърде парижко. През първата нощ гледахме по телевизията погребението на Робърт Кенеди в евтината мотелска стая, в която бяхме отседнали. Телевизорът беше със стайна антена и работеше само ако с едната ръка държиш антената, а с другата се опираш на стената. Аз подпирах стената, а Артър гледаше. Вече се чувствах истинска съпруга.

За това ми беше необходимо време. Отначало животът ни беше неустановен. Нямахме никакви пари, с изключение на това, което печелех от романите на ужаса. Преструвах се, че работя тук и там, живеехме в разни стаи под наем, а по-късно започнахме да търсим и евтини апартаменти. Някъде имаше и кухненска ниша, скрита зад бамбукова завеса или пластмасова сгъваема врата, но по-често разполагахме само с котлон. За вечеря приготвях зеленчуци — варях ги направо в опаковките, в които ги продаваха, или консерви от равиоли. Изяждахме ги, седнали на ръба на леглото, опитвайки се да не увеличаваме петната от доматен сос по чаршафите. После изчиствах чиниите в общата тоалетна и след това ги изплаквах над ваната, тъй като в тези стаи рядко имаше мивки. Затова, когато се къпехме, а ние го правехме заедно — аз сапунисвах гърба на Артър, чиито изскочили ребра напомняха на средновековните дървени скулптури на смъртта — често виждахме някое парче юфка или грахово зърно, които се носеха в мръсната сапунена пяна като отломки, доплавали от Саргасово море. Според мен това носеше някакво приятно веяние от тропиците в тези иначе полярни бани, но на Артър не му се харесваше. Макар и да не признаваше, той се страхуваше от микроби.

Аз се оплаквах много от неудобствата на този импровизиран живот с куфари и след две години, когато Артър започна да преподава като асистент в „Обществени науки“ и получаваше нещо като заплата, той се предаде и си взехме истински апартамент. Намираше се в бедняшки квартал — който по-късно се превърна в моден, след като боядисаха всичко в бяло и сложиха старинни фенери — но поне имаше нормална кухня в добавка към хлебарките. Тогава с ужас открих, че Артър очакваше да готвя, истински да готвя, от суровини като брашно и свинска мас. Никога не бях готвила. Майка ми готвеше, аз ядях — това бяха ролите ни; тя дори не ме допускаше в кухнята, когато готвеше, защото се страхуваше, че мога да счупя нещо, да потопя мръсния си пръст в соса или просто да ходя така тежко, че кексът й да не бухне. Вместо да се запиша в Домакинския курс в гимназията, аз избрах Секретарството. Нямах нищо против Домакинския курс, макар че от думите на другите момичета разбрах, че там са се учили предимно да готвят; но сърцето ми се свиваше при мисълта за шиенето. Как можех да седна и да шия някаква огромна, издута палатка за себе си, докато другите изработват добре скроените си поли и плисирани блузки?

Но заради Артър бях готова да опитам всичко, макар че готвенето не беше толкова просто, колкото мислех. Непрекъснато оставах без основни продукти, като масло или сол, и тичах до магазина на ъгъла, а и никога нямах достатъчно чисти чинии, защото мразех да ги мия; но Артър не обичаше да яде по ресторанти. Той, изглежда, предпочиташе моите негодни за ядене гозби: лимфата, в която се превръщаха бърканите яйца с разтопено сирене по швейцарски, кюфтетата от дъвка, които се получаваха от твърде голямата топлина, яйцата на очи, които се разпадаха като слизеста ципа, и печеното пиле, което при нарязване кървеше, хлябът, който отказваше да се надигне и оставаше на дъното като движещ се пясък, провисналите палачинки, които в средата въобще не можеха да се изпържат, гумените пайове. Рядко плачех заради тези провали, защото за мен това не бяха провали, а сполуки — тайни победи над смисъла на самата храна. Исках да докажа, че наистина не ме интересува.

От време на време нямахме какво да ядем, защото забравях напълно за храната. Влизах посред нощ в кухнята и виждах как Артър си прави сандвич с фъстъчено масло. В такива случаи той се чувстваше много виновен, тъй като си мислеше, че го приемам като намек за това, че съм го оставила да умира от глад. Въпреки че ме критикуваше, винаги ядеше каквото готвех и негодуваше, когато нямаше нищо. Неочакваността го забавляваше — беше като непредвиден поврат или хазарт. А освен това му вдъхваше и увереност. Той смяташе, че светът е изправен пред бедствия, че отвсякъде ни дебне гибел и моето готвене с нищо не противоречи на съжденията му. Докато за мен тестените купчини, бучките, които изгаряха по краищата, и кръвта, която не преминаваше в друго състояние, представляваха нещо съвсем различно. Приготвянето на всяко ядене беше криза, но криза, от която можех да се измъкна с някое облекчително решение, като добавя нещо… малко пипер, ванилия… По душа бях оптимистка, която желаеше страстно всичко да завършва добре.

Трябваше ми известно време, за да разбера, че Артър изпитва удоволствие от моите поражения. Те го ободряваха. Обичаше да чува трясъка на изпуснатата на пода, загрята до червено тепсия, защото бях забравила да си сложа готварските ръкавици; обичаше да слуша като псувам в кухнята; а когато най-после се появявах след някоя от тези битки разрошена, с лице, плувнало в пот, той ме посрещаше с усмивка и някаква закачка или дори с целувка. Това бе възнаграждение за демонстрацията, за енергията, която бях изхабила, както и за храната. Разочарованието и гневът ми бяха истински, но аз не бях толкова лоша готвачка. Моят провал беше представление и Артър бе публиката. Неговите аплодисменти ме импулсираха.

Приемах това положение. Много по-лесно беше да бъда лоша готвачка, отколкото да се опитвам да стана добра, а шумът и суматохата не потискаха изобретателските ми способности. Грешах, като мислех, че очакванията на Артър са свързани само с готвенето. В началото изглеждаше така, защото, доколкото на него му беше известно, аз не се залавях с нищо друго.

Не искам да кажа, че Артър бе непочтен: той мислеше това, което говореше, и говореше това, което мислеше. Но тези две неща се различаваха от това, което чувстваше. Години наред исках да стана такава, каквато Артър мислеше, че съм, или мислеше, че трябва да бъда. Той бе изпълнен с планове за мен, амбиции, начини, по които творчески да използвам интелигентността си, а аз лежах сутрин, свита на кълбо, докато той вече бе станал и вареше кафе, готов да преследва някоя от своите цели. Моята грешка бе в това, както той ми обясняваше, че нямах никакви цели. За жалост не можех да свържа тази дума с нищо друго, освен с хокея — игра, която не ми харесваше много.

Но Артър невинаги ставаше рано. Той също изпадаше в униние. След разочарованието си от членовете на движението срещу атомната бомба той остана известно време извън политическия живот. Но скоро отново се издигна на гребена на вълната. Този път бе борбата за граждански права: ходи до Щатите и едва не го застреляха. Това също не продължи дълго и той преживя нов период на депресия. После едно след друго се отдаде на Виетнам и защитата на тези, които късаха повиквателните си за военна служба, на студентския бунт и на едно заслепение към Мао. Всичко това бе свързано с много четене не само от страна на Артър, но и от моя. Полагах истински усилия, но някак винаги изоставах, може би защото ми беше много трудно да чета теории. Обикновено, докато успеех да наглася възгледите си към Артъровите, той вече бе променил своите. И тогава се налагаше отново да сменям убежденията си, да се усъвършенствам, за да мога да видя пак истинската светлина. „Ето — казваше той — прочети тази книга“ — и аз разбирах, че всичко започва отново.

Проблемът с Артър бе в това, че той имаше само добри намерения, много добри намерения и искаше и другите да имат само добри намерения. И когато разбираше, че не е така, че не всички горят с неговия чист пламък, че някои са горди, а други себелюбиви и жадни за власт, той се сърдеше. Той бе пленник на съвестта си.

В началото възприемах Артър като праволинеен и в разсъжденията, и в чувствата, и в помислите; противно на него аз бях жалка комбинация от лъжи и алибита, всичките завършени сами по себе си, но взаимно изключващи се. Но скоро открих, че Артър е като мен. Различавахме се по това, че при мен всичко ставаше едновременно, а при него последователно. На върха на пристрастието си към някоя от тези каузи Артър имаше енергия за шестима, почти не спеше, все тичаше нанякъде, държеше речи и носеше плакати. Но стигнеше ли до долната точка, едва намираше сили да стане от леглото, седеше на един стол по цял ден, пушеше цигара след цигара, с поглед втренчен навън, гледаше телевизия, решаваше кръстословици или редеше мозайки по картини на Джаксън Полък или по мотиви от ориенталски килими. Аз съществувах в някаква определена форма за него само когато се въздигаше или вървеше надолу към крах; в останалото време бях просто живо същество. Любехме се само в междинните периоди. Когато отново тръгваше нагоре, нямаше време, а почнеше ли да се свлича, нямаше никаква енергия.

Възхищавах се на неопетнената му съвест и завиждах въпреки недостатъците му: когато Артър започваше да губи вяра, обхванат от разочарование и мрачни мисли, той пишеше писма на всички онези, с които бе работил по време на подема си, наричайки ги предатели и негодници, а аз бях тази, която отговаряше на телефонните им позвънявания, изпълнени с гняв, недоумение и обида. „Нали знаете какъв е Артър — казвах им аз. — Не се чувства добре, обезсърчен е.“

Искаше ми се сам да си дава обясненията, но той предпочиташе да го прикривам. Никога не спореше с хората, не търсеше разяснения. Минавайки през някакъв неясен, сложен процес на преоценка, просто решаваше, че тези хора са недостойни. Не защото бяха извършили нещо недостойно, а защото този им недостатък бе вроден. Стигнеше ли веднъж до това мнение, връщане назад нямаше. Нямаше съд, нямаше прошка. Веднъж му казах, че се държи малко като Калвиновия бог, но той се обиди и аз млъкнах. Тайно се страхувах, че може да се отнесе по подобен начин и с мен.

Често се надявах, че Артър ще намери някоя групировка, която ще бъде способна да поддържа прекомерната тежест на неговата вяра. Не само защото исках да бъде щастлив, макар че това беше така. Съществуваха и две други причини. Страдах от неговите депресии, защото ме караха да се чувствам непълноценна. Знаех, че любовта на добрата съпруга би трябвало да запази мъжа от подобно нещо. Но в такива моменти не можех да го направя щастлив, независимо че готвех толкова лошо. Значи, не бях добра съпруга.

Другата причина бе, че не можех да пиша моите романи на ужаса, когато Артър бе потиснат. Той се мотаеше из къщи непрекъснато и ако не правеше нищо, искаше и аз да не правя нищо. Ако отидех в спалнята и затворех вратата, той я отваряше, заставаше на прага, гледаше ме с упрек и заявяваше, че имал главоболие. Или пък искаше да му помогна с мозайката, която редеше. При такова положение ми беше много трудно да се съсредоточа върху изпълнените със страст гърди на своята героиня или тънките, хищни устни на героя. В такива случаи се преструвах, че отивам да търся работа, и от време на време в акт на самозащита, наистина намирах по някоя.

Едва след като се омъжих, моята писателска дейност стана за мен нещо повече от лесен начин за изкарване на прехраната. Тя създаваше у мен чувство за потайност, като че ли бях успяла да открадна нещо, без да ме видят, но ето че започна да придобива значение. Истински важни бяха не самите книги, които, общо взето, бяха все същите, а фактът, че бях двама души едновременно, с отделни документи за самоличност, с две банкови сметки, две групи хора, които вярваха, че съществувам. Бях Джоун Фостър — в това нямаше съмнение. Хората се обръщаха към мен с това име и притежавах автентични документи, с които да го докажа. Но бях също и Луиза К. Делакоър.

Когато можех да прекарвам известно време от седмицата като Луиза, всичко беше наред — бях търпелива и снизходителна, сърдечна, проявяваща съчувствие слушателка. Но ако ми се отрежеше пътят, ако не можех да работя върху поредния си роман, ставах проклета и раздразнителна, пиех твърде много и почвах да плача.

Така минаха годините, налудничавите цикли на Артър се сменяха с моите собствени и всъщност ни беше хубаво, аз го обичах. Периодически намеквах, че е време да се установим някъде за по-дълго и да имаме деца. Но Артър казваше, че не е готов, предстояла му работа, а и аз самата признавах, че чувствата ми са смесени. Исках деца, но какво щях да правя, ако имах дете, което прилича на мен? Дори по-лошо, ако аз се окажех като майка ми?

През цялото това време майка ми висеше на врата ми като бреме. Често сънувах тази моя триглава майка, заплашителна и студена. Понякога седеше пред тоалетката си, понякога плачеше. Никога не се смееше или усмихваше.

В най-лошия си сън въобще не я виждах. Криех се зад някаква врата или стоях пред нея, не беше ясно: Бяла врата като на баня или на бюфет. Бях заключена вътре или стоях отвън, но от другата страна на вратата чувах гласове. Понякога гласовете бяха много, понякога само два; те говореха за мен, обсъждаха ме и докато слушах, започвах да осъзнавам, че ще се случи нещо много лошо. Чувствах се безпомощна, не можех да направя нищо. Тогава се дърпах в най-далечния ъгъл на тази преграда и се опитвах да се вмъкна някъде, натисках с ръце стената, петите ми се забиваха в пода. Така няма да могат да ме извадят. После чувах стъпки, които се качваха нагоре по стълбата и тръгваха по коридора.

Артър ме разтърсваше, за да ме събуди.

— Какво има? — питах го аз.

— Сумтеше.

Сумтеше? Какво унижение. Пищенето е друго нещо, но сумтенето… „Сънувах някакъв кошмар“ — отговарях аз. Но Артър не можеше да разбере защо имам кошмари. Та нали никога нищо ужасно не ми се е случвало, аз бях нормално момиче с всички предимства, красива и интелигентна, не можех ли да направя нещо със себе си? Трябва да се опитвам да бъда по-властна.

Това, което той не можеше да разбере, бе фактът, че съществуваха два вида хора: дебели и слаби. Когато се гледах в огледалото, не виждах това, което Артър виждаше. Очертанията на предишното ми тяло все още ме заобикаляха като мъглявина, като призрачна луна, като образа на Летящия слон Дъмбо, наложен върху мен. Исках да забравя миналото, но то не искаше да ме забрави; чакаше съня и тогава излизаше насреща ми.