Маргарет Атууд
Ясновидката (2)

Глава 2

Седнах на масата да си изпия чая. Чаят утешава и щеше да ми помогне да мисля, макар че точно този беше в пакетчета и миришеше на лейкопласт. Купих го в централната бакалница заедно с кутия вносни английски бисквити „Пийк фрийн“. Магазинът бе запасен с голямо количество от тях в очакване на вълна от английски туристи, които досега не бяха пристигнали. По споразумение с Нейно Величество Кралицата, Производители на бисквити, пишеше на кутията, което според мен звучеше ободрително. След като кралицата ги приема, би било нетактично да се оплакваме. Стегнете се, казваше суров кралски глас. Седнах по-изправена на стола и заобмислях какво да правя.

Разбира се, бях взела предпазни мерки. Използвах другото си име. Когато отидох да проверя дали апартаментът на мистър Витрони е свободен, си сложих тъмни очила, а на главата си вързах кърпата, купена на летището в Торонто — щампирана с розови конни полицаи, които надуваха флигорни на фона на Скалистите планини, оцветени в лилаво — японско производство. Надянах един робсак, също розов, на сини цветчета, купен от улична сергия в Рим, Предпочитах големите червени рози или оранжевите гергини: в тази рокля приличах на изрезка от тапет. Но исках нещо, което да не прави впечатление. Мистър Витрони не ме позна — в това бях сигурна. Старецът обаче ме завари без маскировка и още по-лошо — без кърпа на главата. Дългата ми до кръста червена коса не можеше да остане незабелязана в тази част на страната.

Бисквитите бяха твърди като хоросан и миришеха на сапун. Изядох ги до една, като ги топях в чая и дъвчех механично, преди да осъзная, че кутията е празна. Лош знак, трябваше да внимавам.

Реших, че трябва да направя нещо с косата си. Тя беше улика — дължината и цветът й бяха запазена марка. Споменаваха я във всяка рецензия, била тя дружелюбна или враждебна. Посвещаваха й доста място: при жената косата се смята за по-важна от таланта или неговото отсъствие. Джоун Фостър, известната авторка на „Ясновидката“, която напомня на сочните портрети на Розети, пълна с енергия, хипнотизира присъстващите със своите свръхестествени… („Торонто Стар“). С разпуснати червени коси, облечена в дълга зелена рокля, прозаистката поетеса Джоун Фостър приличаше удивително на Юнона; за жалост тя почти не си отвори устата… („Глоуб анд Мейл“). Много по-лесно можеха да открият косата ми, отколкото самата мен. Ще трябва да я отрежа и да я боядисам, макар че не знаех откъде да намеря боя за коса. Във всеки случай не в този град. Трябваше да си купя перука — какъв пропуск.

Отидох в банята, отворих ципа на тоалетната си чантичка и изрових оттам ножичката за нокти. Беше много малка, но трябваше да избирам между нея и някой от тъпите ножове за белене на мистър Витрони. Загубих доста време, докато кичур по кичур отрежа косата си. Опитах се да оформя онова, което остана, но тя ставаше все по-къса, макар и все така неравна, докато в един момент видях, че съм се остригала като концлагеристка. Все пак лицето ми придоби съвсем друг вид: можех да мина за секретарка в отпуск.

Косата лежеше на купчинки и кравайчета в мивката на банята. Поисках да я запазя: дали да не я прибера в някое от чекмеджетата на бюрото? Но какво щях да обяснявам, ако я намереха? Ще вземат да търсят ръцете и краката, останалата част от тялото. Трябваше да се отърва от нея. Мина ми през ума да я пусна в клозета, но беше много, а септичната яма вече бе започнала да връща, изригвайки блатен газ и парченца разложена тоалетна хартия.

Занесох я в кухнята и запалих една от газовите горелки. Тя започна да се свива, да почернява, гърчеше се като шепа миниатюрни червеи, топеше се и накрая изгаряше, пращейки като фитил. Носеше се непреодолима миризма на пърлена пуйка.

Сълзи се стичаха по бузите ми; без съмнение бях сантиментална лигла. Работата е там, че Артър обичаше да ми разресва косата и сега този малък спомен ме довърши, макар че той така и не се научи да не ме скубе и понякога болеше адски там, където косата беше заплетена. Късно, много късно… Не се научих да се отдавам на чувствата, които бяха подходящи за дадения момент — гняв, когато трябваше да се сърдя, сълзи, когато трябваше да плача. Всичко беше наопаки.

Когато бях изгорила вече половината от косата, чух стъпки по чакълестата пътека. Сърцето ми спря, замръзнах: пътеката водеше до къщата, в къщата бях само аз, другите два апартамента бяха празни. Как е могъл Артър да ме открие толкова бързо? Може би в края на краищата не съм била права спрямо него. Или не беше Артър, а някой от другите… Паниката, на която не се поддадох през миналата седмица, ме заля цялата като леденосива вълна, носеща със себе си отломките на моя страх — мъртвите животни, заплашителното дишане по телефона, съобщенията за убийци, изрязани от жълтата преса, един револвер, гнева… В съзнанието ми се появяваха различни лица, после изчезваха, не знаех кого да очаквам, какво искаха те? На този въпрос никога не можех да отговоря. Поиска ми се да изкрещя, да се втурна в банята — там имаше висок квадратен прозорец, през който може би ще успея да се измъкна; после ще изтичам до хълма и ще потегля с колата. Така щях да изчезна бързо. Опитах се да си спомня къде съм сложила ключовете.

На вратата се почука, упорито, уверено чукане. Един глас се обади:

— Хей? Тук ли сте?

Поех си дъх. Беше само мистър Витрони, сеньор Витрони, Рено Витрони с широката усмивка, дошъл да нагледа имота си. Доколкото знаех, това беше единственото му притежание, но въпреки това го смятаха за един от най-богатите хора в градчето. Ами ако поиска да види кухнята, какво ще си помисли за жертвената коса? Изключих горелката и натъпках косата в хартиената торба, която използвах за отпадъци.

— Идвам — извиках аз — една минутка. — Не исках да влиза вътре: леглото не беше оправено, дрехите и бельото ми висяха по облегалките на столовете или пък бяха разхвърляни по пода. На масата и в мивката имаше мръсни чинии. Увих си главата с пешкир и грабнах тъмните очила от масата, като минавах покрай нея.

— Точно си миех косата — казах му, когато отворих вратата.

Тъмните очила го объркаха, но не много. Чужденките, доколкото му беше известно, извършваха странни ритуали за красотата си. Той засия и подаде ръка. Подадох му своята, той я взе, като че ли искаше да я целуне, но вместо това се здрависа.

— Много съм приятен да ви видя — изрече той, като неизвестно защо удари токове в неподобаващ за него военен поздрав.

Цветните флумастери кичеха гърдите му като медали. Той беше успял да забогатее някак си през войната; никой не се интересуваше от тези неща сега, когато с тях бе напълно приключено. Тогава още научил малко английски и по нещичко от някои други езици. Защо ли идваше в апартамента ми в тази ранна вечер — за почтен мъж на средна възраст като него, който имаше подходяща, бъчвообразна съпруга и многобройни внучета, това несъмнено не бе час за посещения при една млада чужденка. Той носеше нещо под мишница. Погледна над рамото ми, като че ли искаше да влезе вътре.

— Сигурно готвите? — запита той. Беше доловил миризмата на изгорялата коса. „Бог знай какво ядат тези хора“ — прочетох аз мисълта му. — Дано да не безпокоя?

— Съвсем не — отговорих сърдечно и се изпъчих на вратата.

— При вас всичко е както трябва? Пак свети?

— Да, да — закимах аз повече, отколкото беше необходимо. Когато се нанесох, нямаше ток, защото последният наемател не бе платил сметката. Но мистър Витрони пусна в действие връзките си.

— Много е слънчево, нали така?

— Много — отвърнах аз, опитвайки се да не издавам нетърпението си. Той стоеше твърде близо.

— Хубаво. — Сега вече премина на въпроса. — Донесох тук нещо за вас. Така ще се чувствате по… — приканвайки ме да вляза вътре, той дигна свободната си ръка, като обърна длан, сякаш ме приветстваше благосклонно — … за да се чувствате като у дома си.

„Какво неудобно положение“ — помислих аз. Той явно ме даряваше като новодомка. Такъв ли беше обичаят, какво трябваше да кажа?

— Ужасно мило от ваша страна — проговорих аз, — но…

Мистър Витрони махна с ръка да не се безпокоя. После измъкна изпод мишница квадратния пакет, постави го на пластмасовия стол и започна да развързва канапа. На последния възел той се спря — за напрежение — като фокусник. После кафявата амбалажна хартия се разтвори, откривайки пет или шест картини живопис в позлатени гипсови рамки, нарисувани — о, господи! — на черно кадифе. Той ги извади и ги нареди една по една пред мен. Това бяха различни исторически забележителности в Рим, всяка изобразена в една-единствена тоналност. Колизеумът беше яркочервен, Пантеонът — бледоморав, Арката на Константин — светложълта, „Свети Петър“ — розов като сладкиш. Намръщих се срещу тях като съдник.

— Харесвате? — запита той заповеднически.

Бях чужденка, предполагаше се, че ми харесват точно такива неща и той ми ги носеше подарък, за да ме зарадва. Покорно се зарадвах; не ми даваше сърце да го обидя.

— Прекрасно — отговорих аз, като нямах предвид рисунките, а жеста.

— Ай, как го казвате — възкликна той. — Ами синът на брат ми е гениален.

И двамата погледнахме мълчаливо към картините, които бяха облегнати сега по перваза на прозореца и като пътни знаци блестяха на залязващото златисто слънце. Докато ги гледах втренчено, те започнаха да поглъщат или може би да излъчват някаква ужасна енергия, подобно на затворените врати на пещ или на гробница.

Явно му се стори, че работата върви бавно.

— Кои харесвате? — попита той. — Тази?

Как да избера, без да зная какво означава изборът? Езикът не беше единственият проблем; имаше и друго нещо — кое е допустимо и кое не е. Трябваше ли да му ставам любовница, ако приема някоя от картините? Имаше ли значение коя картина ще избера, проверка ли беше това?

— Така… — започнах аз предпазливо, посочвайки неоновия Колизеум.

— Двеста и петдесет хиляди лири — отсече той.

Изпитах незабавно облекчение: в простите парични сделки няма нищо загадъчно, с тях човек се оправя лесно. Разбира се, мина ми през ум, че картините не са нарисувани от племенника му — навярно ги е купил от някой уличен продавач в Рим и сега ги препродаваше с печалба.

— Добре — съгласих се аз.

Не можех да си позволя тази покупка, но така и не се научих да се пазаря, а освен това се страхувах да не го обидя. Не исках да ми прекъсват тока. Отидох да си взема портмонето.

След като сгъна и прибра парите в джоба си, той започна да събира картините.

— Може да искате две? Да изпратите на семейството си?

— Не, благодаря — казах аз. — Тази е просто прекрасна.

— Съпругът ви също ще дойде скоро?

Усмихнах се и кимнах неопределено. Бях създала у него такова впечатление, когато наемах апартамента. Държах да се знае в града, че имам съпруг, не исках никакви неприятности.

— Ще му харесат тези картини — каза той, като че ли знаеше.

Започнах да се чудя. Дали все пак не ме е познал, въпреки тъмните очила, пешкира и различното име? Беше сравнително богат, едва ли имаше нужда да обикаля и да продава евтини картини за туристи. Всичко това можеше да бъде предлог за нещо, но за какво? Имах чувството, че разговорът е с много по-дълбоко значение, отколкото бях способна да проумея. Нищо чудно! Артър все ми казваше, че съм тъпа.

Когато мистър Витрони се отдалечи достатъчно от балкона, внесох картината вътре и затърсих подходящо място да я окача: години наред майка ми ме караше да пренареждам стаята си според нейния вкус, да избирам място за всеки отделен предмет, а независимо дали тази картина ми харесваше, или не, тя щеше да бъде най-важната в стаята ми. Беше много червена. Най-накрая я закачих на един гвоздей вляво от вратата — така можех да седя с гръб към нея. Артър се дразнеше от навика ми да пренареждам мебелите неочаквано и без предупреждение. Той не можеше да разбере защо го правя; казваше, че човек не трябва да обръща внимание на обстановката около себе си.

Но мистър Витрони грешеше: Артър не би харесал картината. Той не харесваше подобни неща, но беше убеден, че моят вкус е точно такъв. „Подходящо — ще каже той. — Колизеумът в кървавочервено на просташко черно кадифе в позлатена рамка, шум и врява, ликуващи тълпи, смърт на пясъчната арена, диви зверове — ръмжащи и озъбени, викове и плачещи мъченици, наредени отстрани в очакване да бъдат пожертвани; и над всичко това възбуда, страх, гняв, смях и сълзи — зрелище, с което се храни тълпата.“ Подозирах, че това беше неговото мнение за моя вътрешен живот, макар че никога не ми го каза открито. А къде беше той сред цялата тази шумотевица? Седнал на първия ред по средата, без да се движи, усмихнат едва-едва, той много трудно можеше да бъде задоволен; само от време на време утвърждаваше или отхвърляше: живот или смърт. Сега ще трябва да се оправяш сам, да разчиташ на собствените си чувства. За мен играта свърши, кръвта стана твърде истинска.

Вече беснеех по негов адрес, а нямаше нищо за хвърляне, освен чиниите на мистър Витрони и никой, срещу когото да ги хвърля, освен самия мистър Витрони, който сигурно се катереше по хълма задъхан с тия къси крака и това шкембенце. Какво щеше да си помисли, ако го догонех вилнееща, мятаща чинии? Ще извика някой полицай, ще ме арестуват, ще претърсят апартамента, ще намерят една хартиена торба, пълна с червена коса, куфара ми…

Бързо дойдох на себе си. Куфарът беше под голям скрин с чекмеджета, имитация на барок, с излющен фурнир и инкрустации от седеф. Издърпах го и го отворих; вътре в зелена, найлонова торба с надпис „Колко съм щастлив“ бяха мокрите ми дрехи. Миришеха на смъртта ми, на езерото Онтарио, на разлят мазут, мъртви чайки и на мъничките сребърни рибки, които гният, изхвърлени на брега. Джинсите и тъмносинята фланелка, моят погребален костюм, моето предишно аз, мокро и смачкано, от което беше отлетяла многоцветната ми душа. Дори и да не бяха улики, никога не можех да нося вече тези дрехи в Теремото. Хрумна ми да ги хвърля на боклука, но знаех отпреди, че децата ровят в кофите, особено в тези на чужденците. Не можах да се освободя от тях и по пътя към Теремото, защото имаше голямо движение. Трябваше да ги оставя някъде на летището в Торонто или на римското летище, при все че дрехи, захвърлени на такова място, предизвикат подозрение.

Макар че се бе свечерило, все още се виждаше. Реших да ги заровя. Сграбчих под мишница торбата с надпис „Колко съм щастлив“. Дрехите бяха мои, не бях извършила нищо лошо и въпреки това имах чувството, че се освобождавам от някакво тяло, от трупа на някого, когото съм убила. Спуснах се бързо по страничната пътека, гьонените подметки на сандалите ми се плъзгаха по камъните, докато най-сетне стигнах до ангинарите в долния край на градината. Земята беше твърда като кремък, а лопата нямах. Невъзможно беше да се изкопае дупка, пък и старецът щеше да забележи, ако му разбутам градината.

Разгледах внимателно основите на къщата. За щастие не беше строена солидно и тук-там циментът се бе напукал. Открих едно по-ронливо място и го разкъртих с плосък камък. Под цимента имаше гола пръст: къщата беше издигната в самия хълм. Издълбах малка дупка, нагънах колкото можах торбата, бутнах я вътре и натиснах отгоре парчето цимент. Може би след стотици години някой ще изрови джинсите и фланелката и ще изкара на бял свят някакъв забравен обред — детеубийство или символично погребение. Тази мисъл ми достави удоволствие. Отъпках разпиляната пръст с крак, за да не личи нищо.

С чувство на облекчение се върнах обратно на балкона. След като си боядисам косата, всички очевидни улики ще бъдат заличени и ще заживея изцяло като нов човек.

Отидох в кухнята и изгорих останалата коса. После извадих бутилката чинцано, която бях скрила зад чиниите в бюфета. Не исках да разберат, че пия тайно, а всъщност нямаше и къде да го върша публично. Жените тук не ходеха сами по баровете. Налях си чашка и вдигнах тост. „За живота“ — казах аз. И веднага се притесних от това, че говоря на глас. Не исках да започвам да си говоря сама.

Мравки лазеха по спанака, който бях купила предния ден. Живееха във външната стена и само спанакът и месото бяха в състояние да ги примамят: иначе бяха доволни, ако им се остави паничка захар и вода. След като го направих, те я намериха и засноваха напред-назад между паничката и мравуняка си — тънички на отиване, дебели като миниатюрни цистерни на връщане. Бяха очертали кръг около водния ръб и някои, отишли твърде далеч, се бяха удавили.

Налях си отново, после натопих пръст в чинийката и написах инициалите си със захарна вода на перваза на прозореца. Зачаках да видя името си, изписано от мравки: оживял надпис.