Маргарет Атууд
Ясновидката (19)

Глава 19

— Така ли било! — извика Фелисия, връхлитайки върху тях. — Ето как се развличате зад гърба ми. Наистина, Редмънд, бих искала да проявяваш по-голяма деликатност. — Тя беше с тъмно наметало, хвърлено леко върху разкошен, яркооранжев костюм с гарнитура от синьо кадифе. В миг Шарлот разбра — Фелисия бе извикала името й, за да я примами навън по нощница. Тя също бе написала с кръв „ВНИМАВАЙ“ върху жълтеещото криво огледало в стаята й… Може би това бе заговор между двамата. Но както изглеждаше, Фелисия не се шегуваше и изненадата й бе истинска. Докато наблюдаваше разпрата им, Шарлот започна да се разколебава.

— Най-напред беше камериерката — вилнееше Фелисия. — После момичето, което нае, за да поправи кожените подвързии в библиотеката. Ако непременно искаш да вършиш подобни неща, би трябвало да покажеш малко по-добър вкус. Бъди така добър следващия път да избереш някоя от собствената си класа.

— В какво ме обвинява мадам? — изръмжа Редмънд. Без да иска, Шарлот изпита съчувствие към него. Вероятно се държеше така, само защото бракът му бе нещастен, вероятно би бил друг човек, ако вместо ревнивото чувство за собственост на Фелисия получаваше истинска, чиста и всеотдайна любов. Но тя потисна бързо тази мисъл.

— В това, че по безсрамен начин продължаваш да се занимаваш с тази… тази…

— Смея ли да попитам ти самата какво правиш навън по това време на нощта? — поде Редмънд със заплашителна нотка в гласа.

Преди Фелисия да отговори, Шарлот усети, че на помощ й идва собственият й гняв. „Аз не мога да остана тук повече. Ако искате, може да ми вярвате или не, това е ваша работа, и на двамата.“ Тя се обърна и затича към къщата, задържайки сълзите, които щяха да потекат неканени, щом се озовеше в безопасност в стаята си.

Докато тичаше по терасата, една тежка каменна ваза, която украсяваше балкона отгоре, падна на сантиметри от нея и се разби на парчета върху парапета. Сега вече нямаше съмнение, че някой се опитваше да я убие, защото видя една загърната в черно наметало сянка, която побягна…

 

 

Бях поставила машината на масата. Тя работеше добре, но в италианската азбука няма буквата „к“ — замествах я с „х“. А и клавиатурата беше различна и трябваше да гледам. Това ме разсейваше, приличаше ми на странен марсиански код. Започнах да пиша „к“-тата на ръка, чудейки се какво значи „xill“^[1]. Взирах се в думата… Какво ли беше — ацтекски гущер или римско число?

Артър би знаел. Той беше добър по кръстословиците. Но Артър го нямаше.

„Артър — помислих си аз и очите ми се наляха със сълзи — къде си? Защо не искаш да дойдеш и да ме намериш?“ Всеки миг, неочаквано, той можеше да се появи на вратата. Веднъж го направи.

Пристигна една вечер в проливен дъжд. Хазайката почука на вратата на стаята ми. „Мис Делакоър — каза тя — часът е десет. Знаете, че не е прието да имате посетители след седем часа.“ Лежах на кревата, втренчила поглед в тавана.

— Тук няма никакви посетители — казах аз, отваряйки вратата, за да й покажа, че е така.

— Долу има един. Казах му, че не може да влезе. Името му било Артър не знам кой си — допълни тя и зашляпа обратно по коридора, облечена в кимоното си и с джапанки.

Втурнах се надолу по стълбите, придържайки се здраво о парапета. Не можеше да бъде Артър, отписала го бях. Последното му писмо бе от осми септември, а сега беше ноември. Но ако по някакво чудо бе той, а хазайката го бе отпратила… Отворих със замах предната врата, готова да хукна след него по улицата, както бях по хавлия. Точно в този момент той се обръщаше, за да тръгне надолу по стъпалата.

— Артър! — изпищях аз, хвърляйки се върху него изотзад. Той беше с жълта найлонова мушама с вдигната до ушите яка; главата му бе студена и подгизнала. Едва се задържахме на ръба на горното стъпало. После го пуснах и той се обърна.

— Къде, по дяволите, беше? — попита той.

Не можех да го поканя, тъй като хазайката дебнеше от завоя на горния коридор, затова взех чадъра, обух гумените ботуши и излязох с него в нощта. Пихме гранулирано кафе в някаква отворена до късно закусвалня за кюфтета и разнищвахме изминалото време.

— Защо не писа? — запитах го аз.

— Писах, но писмата се връщаха. — Пращал ги на адреса на баща ми, който, разбира се, вече не живееше там.

— Но аз ти изпратих новия си адрес веднага след като се преместих. Не го ли получи?

— Аз съм тук от средата на септември — каза той. — Слокъм трябваше да ми препраща пощата, но до днес не съм получил нищо.

Колко несправедливо съм се усъмнила в него. Страшно се радвах, че го виждам, исках веднага да отидем някъде да го отпразнуваме и после да скочим в кревата. „Прекрасно е, че се върна!“ — казах.

Артър не смяташе, че е прекрасно. Беше доста потиснат и му личеше: очите му бяха помръкнали, а устните и раменете — отпуснати. „Какво има?“ — попитах го аз и той ми поразправи.

Движението станало на пух и прах. Намекна сериозно за някои неща, но не можах да разбера дали е било разбито от проява на сила отвътре, дали е било разрушено от проникнали външни елементи, или се е разпаднало поради обща деморализация и търкания между членовете. Независимо от причините, нещо, в което вярваше и за което работеше, бе провалено и този провал го бе довел до състояние на екзистенциално униние. Известно време бил обхванат от безразличие и после в отчаянието си се съгласил да приеме пари от родителите си — аз естествено не можех да не проумея колко зле са вървели нещата — и да се върне в Торонтския университет. Сега трябваше да разработва тема за Кант.

И така не само силното желание да ме види го бе върнало обратно през океана, а инерцията и липсата на цел. Това не ме засягаше много, след като все пак беше тук, а и бе положил големи усилия, за да ме открие. Вървял е в дъжда най-малко три преки: това означаваше някаква обвързаност.

Прекарахме останалата част от вечерта и много други след нея в разсъждения дали е етично от негова страна да стои в Торонто и да посещава университет с пари, които смяташе за опетнени. „Но ако служат на добра цел“ — казвах често аз. Не ме интересуваше дали е етично, или не: исках да бъде при мен, а алтернативата, която предлагаше, бе да замине за Северна Британска Колумбия и да работи в азбестова мина. „Не служат на добра цел — отговаряше той мрачно. — Какво значение има Кант в края на краищата? Абстрактни лайна…“ — Но му липсваше воля да се откаже.

През цялата зима окуражавах Артър. Водех го на кино, слушах оплакванията му от университета, пишех на машина темите му, включително и обясненията под линия. Ядяхме кюфтета в „Кюфтетата на Харви“, разхождахме се в Куинс парк и правехме излети до зоологическата градина в Ривърдейл. Извън филмите, това бяха горе-долу единствените забавления, които можехме да си позволим. Когато можехме, спяхме заедно. Артър живееше в общежитие и там това се допускаше, при положение че се върши тайно; хазайката ми обаче не позволяваше нищо, колкото и тайно да се правеше то.

Когато понякога се будех в такива нощи, виждах как Артър се е прилепил до мен, като че ли леглото бе океан, пълен с акули, а аз голям гумен сал. Насън той изпадаше в пълно отчаяние, понякога говореше на несъществуващи хора и скърцаше със зъби. В будно състояние бе апатичен и неотзивчив и отстояваше хладно диалектическите си възгледи. Лишен от политическия си ентусиазъм, той бе много по-различен от това, което представляваше в Англия. Позволяваше ми да се грижа за него, но оставаше безучастен.

Всичко това не ме тревожеше особено. Неговата отчужденост дразнеше любопитството ми като наметало, което крие нещо. Героите трябваше да бъдат надменни. Повтарях си, че само се преструва на безразличен. Очаквах, че всеки момент това, което крие в дълбочината на душата си, ще се издигне на повърхността; той ще се разчувства и ще даде израз на отдавнашната си преданост. Тогава аз ще призная своята и ще бъдем щастливи. (По-късно разбрах също, че е по-добре да се избягват сцените на страстни откровения и скритите надълбоко чувства да си останат скрити; фасадата не беше чак толкова лицемерна.)

 

 

През пролетта Артър ми направи предложение. Седяхме на една пейка в Куинс парк, ядяхме кюфтета и пиехме млечни шейкове.

— Имам една хубава идея — каза Артър. — Защо да не сключим брак?

Не отговорих. Не виждах причини, поради които да кажа не. Но Артър виждаше и започна да ги анализира: и двамата нямахме достатъчно пари, бяхме може би твърде млади и неулегнали, за да поемем такова сериозно задължение, не се познавахме все още съвсем добре. Е, ако се окаже несполучлив, опитът ще ни поучи. И най-вече заедно можем да живеем много по-евтино, отколкото поотделно. Той ще напусне общежитието, ще наемем по-голяма стая или дори апартаментче. Аз естествено няма да напускам работа; така той ще взима по-малко пари от родителите си. Мислел да се прехвърли в обществените науки, което означавало още няколко години следване, и не бил съвсем сигурен дали родителите му ще го издържат през цялото това време.

Сдъвках остатъка от кюфтето и го глътнах замислено; след това изпих млечния шейк. Дойде мигът за храброст. „Сега или никога“ — помислих си аз. Копнеех да се омъжа за Артър, но можех да го направя само ако знаеше истината за мен и ме приемеше такава, каквато съм била и бях. Трябваше да му кажа, че съм го лъгала, че никога не съм била главна клакьорка, че дебеланата от снимката съм самата аз. Ще трябва също да му кажа, че още преди няколко месеца съм напуснала щанда за перуки и в момента довършвам „Срещу любовта“, с парите, от която предполагах, че ще преживея най-малко шест месеца.

— Артър — започнах аз — бракът е сериозно нещо. Има няколко неща, отнасящи се до мен, които мисля, че трябва да ти кажа предварително. — Гласът ми трепереше: сигурно ще се ужаси, ще каже, че не съм етична, ще се отврати, ще си тръгне…

— Ако имаш предвид това, че си живяла с друг мъж, когато се запознахме — каза той — аз го знам и не ме смущава ни най-малко.

— Как разбра? — попитах. Бях си мислила, че съм много предпазлива.

— Да не би да си смятала, че мога да повярвам на оная история с дебелата съквартирантка — заяви снизходително той. После се усмихна и ме прегърна. — Слокъм те проследи до вас. Помолих го.

— Ах ти, подъл, стар шпионино — възкликнах аз.

Стана ми приятно, че е бил достатъчно ревнив или любопитен, за да ме проследи. Забелязах също колко е доволен, че е разкрил измамата ми. Но колко ли ще се ядоса, ако разбере, че е стигнал само до първия пласт… Реших да отложа откровенията за по-късно.

Единствената трудност с женитбата произтичаше от отказа на Артър да се венчае в църква, защото бе против религията. Отказваше също да се разпишем в гражданското, защото бе против тогавашното правителство. Когато заявих, че това са единствените възможности, каза, че не може да не съществува и друг начин. Прегледах в справочника разделите „Младоженски“ и „Сватби“, но те се отнасяха само за булчински рокли и торти. После погледнах при „Църкви“. Имаше една, наречена „Единоизповедна“.

— Тази ще свърши ли работа? — попитах аз. — Ако венчават всеки с всеки, едва ли имат много стриктни религиозни убеждения. — Успях да го убедя и той завъртя на първото име от списъка — преподобния Ю. П. Ревел.

— Всичко е наред — каза той, излизайки от телефонната кабина. — Каза, че може да стане в дома му, ще осигури свидетели и няма да продължи повече от десет минути. Каза, че обикновено извършвали кратка церемония, но нищо религиозно.

За мен това бе идеално. Не исках да бъда лишена от церемонията, иначе нямаше да се чувствам омъжена.

— Какво каза?

— Само да не я проточи.

Артър ми съобщи също, че ще струва само петнайсет долара, което бе шанс, защото нямахме много пари. Аз се разкъсвах между мисълта да го помоля да отложи сватбата — щях да измисля някаква причина — защото исках да довърша „Срещу любовта“ и да си купя хубава сватбена рокля, и желанието да хукнем веднага. Страхът надделя над суетата и аз си купих бяла памучна рокля с найлонови маргарити от по-евтините щандове на „Итън“. Не беше каквато ми се искаше, но по-лесно можех да преживея разочарованието от една евтина рокля, отколкото мисълта, че сватбата няма въобще да се състои. Ужасявах се, че в последния момент ще бъда разобличена като измамничка, лъжкиня и мошеничка. От напрежение започнах да се тъпча с английски кифли, намазани с масло, цели хлябове и мед, сладкиши с банани, понички и преоценени сладки от „Кресджи“. Тези удоволствия оставаха скрити от Артър, но аз започнах да пълнея; единственото нещо, което ми попречи да се подуя като труп на удавник, бе датата, определена за сватбата, но въпреки това до нея напълнях с около седем килограма. Едва си затварях ципа.

На сватбата ни не дойдоха никакви познати, по простата причина че не познавахме никого. Родителите на Артър не влизаха в сметката ни: Артър им написа едно прекалено откровено писмо, в което съобщи, че спим заедно от една година и затова не трябвало да възприемат брака му като капитулация пред установените норми. Естествено, те се отрекоха и от двама ни и прекратиха издръжката на Артър. Помислих си дали да не поканя баща си, но той можеше да разкрие повече неща от миналото ми, отколкото бих искала Артър да знае. По-късно му изпратих картичка, а той ми изпрати формичка за вафли. Артър не обичаше състудентите си по философия, аз не се бях сприятелила с другите момичета от щанда за перуки, така че не получихме никакви сватбени подаръци. Излязох и купих един голям чайник, чифт ръкавици за фурната на кухненската печка и в някакъв порив — уредче за вадене на костилки от череши и маслини, за да се почувствам повече като младоженка.

В самия ден Артър дойде да ме вземе от квартирата ми и след това се качихме на северната линия на метрото. Седяхме на черните седалки от изкуствена кожа и гледахме как светлосините плочки се стрелкат покрай нас; държахме се за ръце. Артър изглеждаше неспокоен. Бе отслабнал и омършавял и в отраженията ни върху прозореца на вагона виждах дълбоки сенки под очите му. Не можех да си представя как би намерил сили да ме пренесе през прага. Но ние дори нямахме праг: не наехме апартамент, защото бях предплатила и можех да живея още две седмици в стаята, а Артър не намираше никакъв смисъл да се прахосват пари на вятъра.

Слязохме от метрото и се прехвърлихме на един автобус. Едва след като тръгна, поставиха табелата за маршрута му. „Къде живее този човек?“ — попитах аз. Артър ми подаде листчето, на което беше надраскал адреса, и ми каза. Намираше се в Бейсайд парк.

Изпотих се. Автобусът мина покрай спирката, на която някога слизах; нагоре по една странична улица зърнах къщата на майка си. Трябва да съм пребледняла, защото, когато Артър ме погледна и стисна ръката ми, за да ми вдъхне увереност или за самоувереност, попита: „Добре ли се чувстваш?“.

— Може би съм малко изнервена — засмях се аз, издавайки някакви звуци подобни на патешки крясък.

Слязохме от автобуса и по тротоара навлязохме в усойната вътрешност на горната част от Бейсайд парк, покрай спретнатите, почтени, обитавани от духове къщи в стил псевдо-Тюдор, които така добре познавах от времето на своята дебела младост. Ужасът ми растеше. Сигурно познавах свещеника, сигурно е някой, с чиято дъщеря съм ходила на училище, някой, който ще ме познае въпреки промяната. Той няма да се сдържи, ще започне да се чуди на това превъплъщение и да разказва смешни случки за някогашните ми размери и килограми и Артър ще разбере — в деня на сватбата ни! — колко сериозно съм го измамила. Ще разбере, че не съм имала приятел баскетболист, че не съм спечелила трето място на състезанието за мис „Гимназия“. Кленовете бяха натежали от повехналите зелени листа, въздухът бе изпълнен с автомобилни изпарения, които се носеха от най-близкото шосе, и от влагата лепнеше като супа. Над устните ми блестяха капчици пот. Чувствах как пот мокри подмишниците ми, цапайки чистата бяла рокля.

— Мисля, че ще получа слънчев удар — заявих аз, облягайки се на него.

— Но ти не си ходила по слънцето — възрази Артър. — Ето къщата е там, ще влезем и ще пийнеш малко вода. — Беше като че ли доволен, че съм така омаломощена — това прикриваше неговата уплаха.

Артър ми помогна да изкача циментовите стъпала на номер 52 и натисна звънеца. На вратата имаше малка табелка, на която с украсени букви бе изписано „Райски дом“. Прочетох я, без да я разбера. Опитвах се да реша дали да припадна, или не. Тогава, дори и да бъдех разкрита, можех да напусна достойно, с линейката. На стъклената врата с алуминиева рамка бе очертан силуетът на фламинго.

Вратата отвори дребничка, възрастна жена с розови ръкавици, розови обувки с висок ток, розова копринена рокля и розова шапка с карамфили и незабравки от син плат. На двете й страни имаше по един кръг руж, а тънко изписаните й с молив вежди образуваха дъги.

— Търсим преподобния Ю. П. Ревел — съобщи Артър.

— О, каква хубава рокля! — изчурулика старицата. — Обичам сватбите. Аз съм свидетелката, нали разбирате, казвам се мисис Саймънс. Винаги ме викат за свидетелка. Булката идва — извика неопределено към къщата тя.

Влязохме. Започнах да идвам на себе си; явно не я познавах. С благодарност вдишвах миризмата на тапицировката и на пресен мебелен гланц.

— Церемониите стават в салона — поясни мисис Саймънс. — Церемонията е толкова хубава, сигурна съм, че ще ви хареса. — Последвахме я и се озовахме в полумрак.

Това бе стандартната бейсайдска всекидневна, от по-бедните, свързана с трапезарията, която от своя страна се свързваше с кухнята; но вместо традиционните, успокояващи пейзажи („Поточе през зимата“, „Полски път през есента“) на стените имаше ветрила от паунови пера, няколко, поставени в рамки, ръкоделия, снимка на балерина, която се осветяваше отзад и бе украсена с разхвърляни сухи листа, рисунки на чаровно усмихната северноамериканска индианка, картина, изработена от миди — ваза с цветя, чиито листенца бяха от различни мидички — и немалко избледнели фотографии, също в рамки, които бяха разписани в долния край на диагонал. Канапенцето и креслата към него бяха от синьо-лилаво кадифе и към всяко кресло имаше столче за крака; всичките те бяха плътно покрити с разноцветни вълнени покривчици, плетени на една кука. Полицата на камината бе претрупана с предмети: малки фигурки на Буда, индиански богове, куче от китайски порцелан, няколко медни табакери и препарирана кукумявка под стъклен похлупак.

— Идва — пошушна развълнувано мисис Саймънс.

Зад нас се чу шум на влачене на крака. Обърнах се и се стоварих на едно от лилаво-сините кресла. Защото там, на прага, облечена в дългата си бяла рокля с лилаво бие, подпряна вече на бастун със сребърна дръжка и лъхаща на уиски, стоеше Леда Спрот.

Тя ме погледна право в лицето и разбрах, че знае точно коя съм. Изстенах и затворих очи.

— Младоженски нерви — изписка мисис Саймънс. Тя сграбчи ръката ми и започна да разтрива китката ми. — Аз припадах три пъти по време на моята сватба. Донесете амонячната сол.

— Добре съм — обадих се, отваряйки очи.

Леда Спрот не бе казала нищо: може би щеше да запази тайната ми.

— Наистина ли се чувстваш добре? — попита ме Артър. Кимнах. — Търсим един пастор на име Ю. П. Ревел — обърна се Артър към Леда Спрот.

— Аз съм Ю. П. Ревел — заяви тя. — Юнис П. Ревел. — След това се усмихна, сякаш бе свикнала да не й вярват.

— Имате ли необходимите права? — попита Артър.

— Разбира се — отговори Леда Спрот и махна с ръка към стената, където в рамка бе поставено някакво официално на вид удостоверение. — Нямаше да ми позволят да венчавам без него. Кажете сега какво ще искате. Аз съм специалистка по смесените венчавки. Мога да венчавам евреи, католици, протестанти — пет вида, будисти, „научни християни“, агностици, вярващи във Вечния и безкраен дух, да ги свързвам във всякакви комбинации, а имам и свой специалитет.

— Да изберем специалитета — обърнах се аз към Артър. Исках да свърши един път завинаги, колкото се може по-бързо, за да се махна.

— И аз го предпочитам — заяви Леда. — Но най-напред снимката! — Тя излезе в антрето, където извика: „Хари!“.

Използвах случая, за да погледна удостоверението. На него ясно бе написано „Юнис П. Ревел“. Обърнах се: тя или бе наистина Леда Спрот и тогава церемонията щеше да бъде невалидна, или пък беше Юнис П. Ревел; в такъв случай защо бе използвала друго име в параклиса „Джордан“. Обикновено, помислих си аз, мъжете, които променят имената си, са мошеници, престъпници, тайни агенти или магьосници, а жените сменят имената си просто когато се омъжат. Освен това на удостоверението имаше снимка на Леда, много по-млада, която се ръкуваше с Макензи Кинг. Забелязах, че имаше подпис.

Мисис Саймънс правеше безуспешни опити да накара Артър да сложи на врата си венец от пластмасови цветя. С мен обаче успя и тогава влезе един мъж в сив костюм и фотоапарат „Полароид“. Това беше мистър Стюарт, гостуващият медиум. „Усмихнете се“ — каза той, присвивайки око през визьора. Самият той се усмихваше широко.

— Вижте какво — започна Артър — това не е… — Но в това време блесна светкавицата и мисис Саймънс смъкна венеца ми.

— Внимавайте, когато прозвучи гонгът — заяви мисис Саймънс. Тя беше много възбудена. — Прекрасно изглеждате, мила.

— По телефона ми се стори съвсем нормално — пошепна ми Артър.

— С кого говори? — попитах аз. — Каза ми, че бил мъж.

— Така помислих — отговори Артър.

Гонгът удари и Леда влезе бавно, облечена сега в тъмнолилава рокля, обшита с червено кадифе. Познах останките от завесите и амвона в параклиса „Джордан“: времената очевидно бяха тежки. С помощта на мистър Стюарт тя се качи на столчето за крака, което бе поставено пред камината.

— Артър Едуард Фостър — изрече тя. — Джоун Елизабет Делакоър. Приближете се. — Тя се задави от кашлица; хванати за ръце, ние се приближавахме.

— Коленичете — заповяда тя, протягайки ръка пред себе си, като че ли се готвеше да се гмурне от столчето. Коленичихме. — Не, не — ядоса се тя — от двете ми страни. Как мога да ви свържа, ако вече сте свързани?

Станахме, коленичихме отново и Леда постави леко треперещите си ръце върху главите ни.

— За да постигнете истинското щастие — започна тя — трябва да се отнасяте към живота с почит. Почит към живота, към близките, които все още са с нас, и към тези, които вече са си отишли. Не забравяйте, че всичко, което вършим и което таим в сърцата си, се наблюдава и записва и някой ден ще излезе наяве. Избягвайте измамата и лъжата; отнасяйте се към живота си като към дневник, който пишете и знаете, че този, когото обичате, един ден ще го прочете, ако не тук, то на Отвъдния бряг, където ще дойде последното опрощение. Преди всичко трябва да се обичате за това, което сте, и да си прощавате за онова, което не сте. Вие се намирате под добър знак, деца мои; трябва да полагате усилия да го запазите. — Говорът й премина в мънкане; мисля, че се молеше. Тя се олюля застрашително и аз се молех да не падне от столчето.

— Амин — обади се мисис Саймънс.

— Можете да станете — обяви Леда Спрот. Поиска ни пръстените — аз настоявах да имаме дебели халки; купихме ги от една заложна къща — и описа три кръга с тях над главата на статуята на Буда, а може да е било и над препарираната кукумявка. От мястото, на което бях, не виждах. „За благоразумие, за милосърдие, за спокойствие“ — изрече тя. После ми даде Артъровия пръстен, а моя — на него.

— Сега — продължи тя — всеки да вземе пръстена в лявата си ръка, а дясната да постави върху сърцето на другия. Когато преброя до три, натиснете.

— Три е мистичното число — каза мисис Саймънс. — Четири също, но… — Вече я бях познала: тя бе една от редовните посетителки на стария параклис „Джордан“. — Моето име излиза до пет — продължи тя. — Това е нумерология, нали разбирате.

— Неотдавна чух една история, която е подходяща за случая — каза мистър Стюарт. — Имало веднъж две гъсеници, които вървели по Пътя на живота — гъсеницата оптимистка и гъсеницата песимистка…

— Не сега, Хари — пресече го Леда Спрот. Церемонията бе застрашена с провал. Тя ни каза да си разменим пръстените, набързо ни обяви за мъж и жена и слезе с мъка от столчето.

— Сега подаръците! — извика мисис Саймънс и побягна от стаята.

Леда извади едно свидетелство, което ние всички трябваше да подпишем.

— Зад вас има някой — заяви мистър Стюарт. Очите му бяха изцъклени и, изглежда, си говореше сам. — Това е млада жена, тя е нещастна, тя е с бели ръкавици… тя протяга ръце към вас…

— Хари — пресече го Леда — иди и помогни на Мюриъл за подаръците.

— Ние не искаме подаръци, наистина — казах аз и Артър потвърди, но Леда каза: „Без подаръци сватбата не е сватба“ — и в това време розовата мисис Саймънс тичаше вече от коридора с няколко пакета, увити в тънка хартия. Благодарихме им; и двамата се чувствахме крайно неловко, защото тези добронамерени, трогателни старци си бяха създали толкова главоболия, а ние тайно бяхме така неблагодарни. Мистър Стюарт ни даде полароидната снимка, на която лицата ни бяха бледосини, а канапето — кафеникавочервено като засъхнала кръв.

— Сега искам да кажа нещо поотделно на младоженката и на младоженеца… — заяви Леда Спрот. Тръгнах след нея към кухнята. Тя затвори вратата и ние седнахме на кухненската маса, покрита с мушама на карета. Тя си наля една глътка от полупразна бутилка, после ме погледна и се ухили. Сега можах да видя, че едното й око е съвсем изкривено; може би почваше да ослепява.

— Е — започна тя. — Радвам се, че ви виждам отново. Променили сте се, но аз не забравям никога лицата, които съм виждала. Как е леля ви?

— Тя почина — отговорих аз. — Не знаехте ли?

— Да, да — каза тя, като махна нетърпеливо с ръка — разбира се. Но тя трябва да е още с вас.

— Не, не мисля — казах аз.

Леда Спрот изглеждаше разочарована.

— Виждам, че не сте послушали съвета ми — продължи тя. — Жалко. Вие имате големи дарби, казах ви го тогава, но ви е било страх да ги развиете. — Взе ръката ми, гледа я втренчено няколко мига, после я пусна. — Бих могла да ви наговоря разни врели-некипели, на които, както и на истината, ще обърнете малко внимание — каза тя. — Но аз обичам леля ви и затова няма да го направя. Човек не избира дарбата си, тя го избира и ако я отхвърли, тя ще се възползва от него в даден момент, но начинът може да не се окаже много приятен. Аз използвах собствената си дарба, докато я имах. Може да ме смятате за стара глупачка или шарлатанка, свикнала съм. Но имаше случаи, когато знаех истината и не можех да не я кажа; тук грешка няма. Когато не можех да кажа истината, казвах им това, което искаха да чуят. Не трябваше да го правя. Може би смятате, че е безобидно, но не е.

Тя замълча и започна да разтрива изкривените си от артрит пръсти. Изведнъж й повярвах. Исках да й задам всички въпроси, които пазех за нея: можеше да ми разкаже за майка ми… Но вярата ми се разклати: нима току-що не бе намекнала, че параклисът „Джордан“ е бил просто мошеничество, а откровенията й — само догадки и фалш?

— Хората ви вярват — заяви Леда Спрот. — Те ви имат доверие. Това може да бъде опасно, особено ако се възползвате от него. Рано или късно всичко опира до вас. Трябва да престанете да изпитвате толкова голяма жал към себе си. — Тя ме гледаше проницателно със здравото си око и главата й бе наклонена на една страна, като на птица. Изглежда, очакваше някакъв отговор.

— Благодаря ви — казах аз притеснено.

— Не казвайте това, което не мислите — заяви раздразнено тя. — И без това го правите често. Това наистина е всичко, което имам да ви кажа, с изключение на… да, трябва да опитате Несъзнателното писане. Сега, нека дойде младоженецът.

Не исках да оставям Артър насаме с нея. След като бе толкова пряма с мен, какво ли щеше да му наговори на него?

— Нали няма да му кажете? — попитах.

— Да му кажа какво? — отвърна тя рязко.

Трудно бе да го изразя с думи.

— Каква съм била — заявих аз. А това, което имах предвид, беше: „Как съм изглеждала“.

— Какво искате да кажете? — запита Леда. — Вие бяхте едно изключително мило, младо момиче.

— Не, имам предвид… вида ми. Аз бях, нали знаете? — Не можех да кажа „дебела“; използвах тази дума за себе си само наум.

Тя ме разбра и се развесели.

— Това ли е всичко? — запита. — Според мен това е напълно прилична външност. Но не се безпокойте, няма да издавам миналото ви, макар че в живота има много по-тежки трагедии от това да бъдеш малко по-пълен. Надявам се, че и вие няма да ме издадете. Леда Спрот има парични задължения тук и там.

Тя се изсмя хрипливо, после се закашля.

Отидох да извикам Артър.

Пет минути по-късно той излезе от кухнята. Когато си тръгнахме, мисис Саймънс се заклати зад нас по коридора, после слезе по стълбите и тръгна по пътеката, като хвърляше шепи ориз и конфети и чуруликаше весело „Желая ви щастие“, махайки с ръката в розова ръкавица.

С пакетите в ръце стигнахме до автобусната спирка. Артър мълчеше, стиснал мрачно устни.

— Какво има? — попитах аз. „Да не би въпреки всичко Леда да му е разказала за мен?“

— Старата мошеничка ме одра с петдесетачка — съобщи той. — По телефона ми каза петнайсет долара.

Когато се прибрахме в стаята ми, отворихме увитите в тънка хартия пакети. Те съдържаха една пластмасова купа за пунш с комплект чаши, книжка от деветдесет и осем цента с рецепти за здравословни яденета, рамка със снимката на Леда, на която се ръкува с Макензи Кинг, и няколко листовки за качествата на маята и правилната й употреба. „Вероятно печели доста добре“ — отбеляза Артър.

Сигурно ще се наложи да повторим всичко отново в Гражданското отделение, помислих аз; церемонията със столчето за крака и препарираната кукумявка не можеше да бъде законна.

— Смяташ ли, че наистина сме сключили брак? — попитах аз.

Но колкото и да е странно, бяхме оженени.