Маргарет Атууд
Ясновидката (14)

Глава 14

— Имаш тяло на богиня — обичаше да казва полският граф в мигове на съзерцателна страст. (Дали го репетираше?)

— Можеш ли да кажеш същото и за главата ми? — попитах го веднъж лукаво.

— Не се шегувай така. Трябва да ми вярваш. Защо не искаш да повярваш в собствената си красота?

Но коя богиня имаше предвид той? Доколкото знаех, те бяха много. Например онази върху кутийката за моливи Венера нямаше ръце и беше покрита цялата с пукнатини. Някои богини въобще нямаха тела; в музея имаше една, която представляваше колона с три глави и приличаше на пожарен кран. Някои имаха тела като вази, други бяха изсечени като каменни плочи. За мен комплиментът му беше двусмислен.

Полският граф се появи в резултат на нещастен случай. Запознах се с него, когато паднах от един двуетажен автобус близо до Трафалгарския площад. За щастие не паднах от горния етаж; бях вече с единия крак на земята, когато автобусът подскочи и аз се проснах на тротоара — все още не бях свикнала автобусите да потеглят, преди всички да са слезли. Полският граф минаваше точно тогава и ми помогна да стана.

По това време живеех във влажно общежитие на Уилсдън грийн. Открих го чрез Канадския дом — първото място, което посетих, пристигайки в Лондон. Носталгията ме обхвана веднага. Не познавах никого, нямах къде да отседна и това, което видях в Англия, пътувайки с автобуса от летището, ме разочарова. Дотук приличаше твърде много на това, което бях оставила, с тази разлика, че всичко изглеждаше сякаш притиснато от две гигантски ръце и събрано по-близко едно до друго. Колите бяха по-малки, къщите — пренаселени, хората — по-ниски; само дърветата бяха по-големи. Нищо не бе толкова старо, колкото очаквах. Исках замъци и принцеси, исках да видя Господарката на Шалот^[1] да плава с ладия по лъкатушна река така, както бях чела в „Поеми за младия читател“, които учихме в девети клас. Потърсих думата в речника: намерих шалот — вид дребен лук. Разликата в правописа не беше голяма.

Прималява ми от тези сенки, каза

Господарката на мъничкото лукче.

После следваше друг стих, който разсмиваше момчетата и притесняваше момичетата:

Застигна ме проклятието^[2], викна

Господарката на Шалот.

Какво смешно виждаха момчетата в стичащата се между женските бедра кръв? Или пък ужасът ги разсмиваше? Но техните реакции не ме смущаваха, бях романтичка против волята си и наистина тогава копнеех да се появи някой, който и да е, и да ми каже, че имам красиво лице, дори ако преди това трябваше да се превърна в труп, захвърлен на дъното на някоя ладия.

Вместо замъци и благороднички обаче имаше голямо движение и много чуждоземци с развалени зъби.

Канадският дом беше мраморен мавзолей, внушителен, но мълчалив. Получих списък на стаи, които се даваха под наем, чрез една жена, застанала зад дървен щанд в слабо осветено, прилично на пещера помещение, където няколко намусени канадци, дошли да си вземат пощата, четяха торонтски вестници отпреди седмица. Тъй като нямах понятие от топографията на Лондон, взех първия адрес, който видях. За жалост, намираше се на един час път с метрото, което приличаше на пътуваща гостна, тапицирана с тъмночервен плюш; все очаквах да видя столчета за крака и палми в саксии. С плочките в пастелен цвят и миризмата на препарати за чистене — новото метро на Торонто, от друга страна, приличаше повече на баня на колела. Вече започвах да се чувствам като в провинция.

Излязох от метрото и тръгнах по една улица с малки магазинчета; прекалено много от тях бяха за бонбони. Жената от Канадския дом ми бе надраскала карта; освен това ме посъветва да си купя значка с кленово листо и да я сложа на ревера си, за да не ме мислят за американка.

Къщата представляваше вила в стил псевдо-Тюдор, заградена отпред със стена. Хазаинът бе начумерен мъж, по риза и тиранти, който, изглежда, се опасяваше, че ще вдигам оргии и ще се измъкна, без да платя. Стаята се намираше на приземния етаж и миришеше на гнило дърво; беше толкова влажно, че мебелите, макар и много бавно, наистина гниеха. Докато лежах в лепкавото си легло първата нощ и се чудех дали е имало смисъл да отслабвам толкова много и да дойда толкова далеч за нищо, един негър скочи през прозореца. Но само каза: „Извинете, сгрешил съм прозореца“ — и се прехвърли обратно. От улицата, някъде по-надолу, долитаха приглушените звуци от весела забава. Усещах се отвратително самотна. Вече си мислех да се преместя другаде — в апартамент може би, там щях да бъда по-добре, да имам по-голямо пространство; но тази стая беше евтина и ми се искаше да използвам парите на леля Лу колкото се може по-дълго. Когато свършат, ще трябва да взема някакво решение, да видя какво ще правя, да си намеря работа (владеех десетопръстната система) или да продължа да уча (може би наистина ще стана археоложка), но все още не бях готова, не бях приспособена. Прекарах целия си живот в опити да бъда един човек, а ето че станах друг. Доскоро бях изключение с всичките ограничения, които това налагаше; сега бях нещо съвсем средно, за което не се чувствах подготвена.

Не ми разрешаваха да готвя в стаята си — хазаинът смяташе, че наемателите му заговорничат, за да подпалят къщата, макар че щеше да се окаже трудно, тъй като бе много влажна — но имах позволение да варя вода на една газова горелка. Свикнах да пия чай и да ям бисквити „Пийк фрийн“, легнала в кревата, завита отвсякъде. Бе краят на октомври, студът пронизваше, а отоплението в стаята ми работеше само срещу шилинги. Същото се отнасяше и за топлата вода в общата баня. Къпех се рядко. Започнах да си обяснявам миризмата на хората в метрото; миришеха не точно на мръсно, а на запарено. Освен чая и бисквитите ядях по евтини ресторанти и скоро се научих да отбягвам нещата, които обикновено бих яла. Открих, че „кренвирш в хлебче“ означава нещо червеникаво и топло, изпържено в овча мазнина. „Кюфтето“ беше някаква квадратна маса с цвят на трици, сложена в разрязана на две твърда кифла, а „млечните шейкове“ имаха вкус на тебешир. Ядях пържена риба с картофи, или яйца, грах и пържени картофи, или наденица с пюре. Купих си долна фланелка.

Усетих, че трябва да се захвана за нещо, а не да гледам как изтънява купчинката с туристически чекове. Известно е, че пътешествията разширяват кръгозора, защо тогава се чувствах по-ограничена? Купих карта на Англия и избрах имена, които ми звучаха познати от училище, като Йорк, или имена, които ме заинтригуваха, като Рипън. Пътувах с влак, преспивах във второкласни хотелчета или в частни квартири, където в цената влизаше и закуската, и се връщах на другия ден. Разглеждах историческите сгради, обикалях църквите и събирах от листовките, подредени по дървените рафтчета, за които невинаги оставях исканите шест пенса. Научих какво е „витраж“ и купувах пощенски картички, което наистина ми даваше усещането, че съм била някъде. Изпращах ги на баща си в болницата със загадъчни текстове като „Големият Бен не е толкова голям“ или „Защо я наричат Езерната област? Би трябвало да й казват «Областта на гьоловете», ха, ха!“. Обхващаше ме усещането, че Англия е някакво кодирано съобщение, което не мога да разгадая и за да го разбера, ще трябва да прочета много книги.

Паднах от автобуса около шест седмици след пристигането си в Англия. Полският граф ми помогна да стана и аз му благодарих. Съвсем обикновено начало.

Той беше малко по-нисък от мен, със суха като слама светлокафява, оредяваща отпред коса, отпуснати рамена и очила без рамки, които тогава не бяха модерни. Облечен беше с поизтъркано, излъскано тъмносиньо палто и носеше чанта. За да ми помогне, остави чантата, хвана ме с двете си ръце под мишниците и галантно ме повдигна. Едва не го съборих, но успяхме да запазим равновесие и той взе отново чантата си.

— Добре ли се чувствате? — попита със слаб английски акцент. Ако бях англичанка, може би щях да позная, че е полски граф, но в случая не можах.

— Много ви благодаря — отговорих. Чорапът ми бе скъсан, коляното издрано и глезенът ми бе силно навехнат.

— Трябва да седнете — продължи той. Преведе ме през улицата и влязохме в един ресторант, който, доколкото си спомням, се казваше „Златното яйце“. Там ми донесе чай и торта с касис, леко смачкана. Държеше се мило, но наставнически, все едно че бях крайно несръчно дете. „Ето — засия той. Забелязах, че има орлов нос, който не изпъкваше много поради ръста му. — С този чай англичаните лекуват всичко. Странни хора.“

— Не сте ли англичанин?

Очите му, които бяха зеленикавосиви или може би сиво-зеленикави, помръкнаха зад очилата, като че ли го питах грубо за нещо интимно. „Не — отвърна той. — Но се налага човек да се пригажда. Вие, разбира се, сте американка.“

Обясних, че не съм, и той като че ли се разочарова. Попита ме дали обичам да карам ски и аз казах, че никога не съм се опитвала. „Дължа живота си на ските — заяви той загадъчно. — Всички канадци са скиори. Как иначе биха могли да се придвижват през този сняг.“

— Някои от нас използват тобогани — казах аз. Думата го озадачи и трябваше да му обясня.

Изпих си чая. Почувствах, че е дошъл моментът да благодаря учтиво за любезността му и да си тръгна. Иначе щеше да се наложи всеки да разкаже историята на живота си, а не исках, защото моята бе много потискаща. Затова му благодарих и станах. После седнах отново. Глезенът ми се бе подул и почти не можех да стъпвам.

Той настоя да ме изпрати чак до Уилсдън грийн и ме придържаше, докато куцуках по целия път до метрото и после по улицата покрай магазините за бонбони.

— Но това е ужасно — заяви той, когато видя къщата. — Не бива да живеете тук. Никой не може да живее тук. — После пожела да ми направи компрес със студени кърпи. Аз седях на кревата, а той беше клекнал пред мен, когато хазаинът се появи и ме предупреди, че до една седмица трябва да напусна. Полският граф го уведоми, че дамата си е навехнала глезена. Хазаинът отговори, че не го интересува какво съм си навехнала и че трябва да напусна до следващия вторник, защото не искал такива работи в къщата си. Явно той бе възмутен от голия ми, подут крак.

Когато той си излезе, полският граф сви рамене.

— Англичаните са ограничени хора — отбеляза той. — Народ от бакали.

Не знаех, че това е цитат, и намерих думите му за много остроумни. Спомням си как се втрещих, когато видях, че Стоунхендж^[3] е ограден и се влиза с билети.

— Разглеждали ли сте Лондонския Тауър — запита той. Не бях го посещавала. — Утре ще отидем там.

— Но аз не мога да вървя!

— Ще отидем с такси, а после с корабче. — Не ме попита, просто ми съобщи, така че не можех да кажа не. Освен това ми се видя стар; всъщност беше четирийсет и една годишен, но аз го поставих в категорията на старите и поради това безобидни мъже.

По време на тази екскурзия той ми разказа живота си. Най-напред се заинтересува от моя, както го изисква учтивостта. Казах, че съм дошла в Лондон да уча в Художествената академия, но съм разбрала, че нямам талант.

— Умно момиче — въздъхна той — след като сте направили това откритие навреме. Няма да се залъгвате с лъжливи надежди. Аз исках да бъда писател, исках да бъда като Толстой, разбирате, нали? Но сега съм отделен от собствения си език, а този не става за друго, освен да печелиш пари с него. В него няма музика, той не пее, винаги се опитва да ви продаде нещо.

Не знаех кой е Толстой — кимах и се усмихвах. Той продължи по-нататък. Преди войната семейството му принадлежало към висшата класа; не беше точно граф, но нещо подобно. Показа ми пръстена с герба, който носеше на малкия си пръст. Беше някаква митична птица — грифон или феникс, не помня точно коя.

Когато пристигнал в Англия, за да преживява, миел чинии в един ресторант в Сохо; но след като научил достатъчно добре английски, постъпил на работа в отдела за обмен на валута в една банка.

— Аз съм последният — каза той — от една умираща раса. Последният мохикан.

В първия момент, когато чух тази история, сметнах, че съм срещнала настървен и романтичен лъжец като мен самата. Но импулсивно вярвах на всичко, което ми разказваха, тъй като исках да вярват и на мен, а в случая реакцията ми бе правилна, защото неговата история бе точно такава. Направи ми дълбоко впечатление. Той, изглежда, принадлежеше към една за съжаление изчезнала вече ера, когато храбростта е била възможна. Накуцвайки, облегната на твърде кльощавата му ръка, аз обикалях Лондонския Тауър, завладяна от нови за мен чувства: съжалявах го заради страданията, които бе преживял, възхищавах се от смелостта му, бях поласкана и благодарна за вниманието, с което се отнасяше към мен, и особено ми бе приятно, че ме смяташе за умна. По-късно открих, че почти всеки би ви казал, че сте умни, ако признаете, че нямате талант.

Това беше в неделя. В понеделник той бе на работа в банката, но после отидохме на вечеря в някакъв клуб на полски изселници, пълен с еднооки генерали и полски графове.

Във вторник ме заведе на благотворителен камерен концерт. Споменах, че все още не съм си намерила друга стая.

— Ще живеете при мен! — възкликна той. — Квартирата ми е много хубава, удобна и приятна, и има достатъчно място. Трябва непременно да дойдете. — Той държеше целия втори етаж на една къща в Кенсингтън, собственост на деветдесетгодишен английски лорд, който прекарваше дните си в старчески дом. Третият етаж бе зает от три момичета, които работеха, но бяха, както ме увери той, от добри семейства: били чиновнички.

Предложението да живея в апартамента му ми прозвуча много трогателно и мило. Тъй като и с пръст не ме бе докосвал, освен когато заради глезена ми помагаше да пресичам улицата и въобще да вървя, доста се изненадах, че след като си измих зъбите и се готвех да лягам (облечена в дебела памучна нощница, купена преди седмица от „Маркс и Спенсър“), на вратата дискретно се почука и в пижама на сини и бели райета се появи този мъж, чието малко име дори не знаех. За него бе повече от ясно, че ще спи с мен, и той смяташе, че и аз съм го разбрала.

Историята, която по-късно разказах на Артър, а именно че на шестнайсетгодишна възраст по време на летен лагер ме е прелъстил под едно борово дърво някакъв инструктор по плаване от Монреал, бе лъжа. Въобще не бях прелъстена. Бях жертва на синдрома мис Флег: ако попаднеш в положение, от което не можеш да излезеш с чест, преструвай се, че сама си го избрала. Иначе ще бъдеш смешна. Невинността носи своите рискове. Ето какъв бе един от тях в моя случай: полският граф не можеше да предположи, че съществуват толкова простодушни хора като мен. Ако поканиш една жена да живее в апартамента ти и тя приеме, фактически се съгласява да ти стане любовница. Странно звучеше тази дума „любовница“. Категориите, върху които бе изграден сексуалният му живот, бяха две: съпруги и любовници. За него не съществуваше това, което се нарича любима.

Когато разказвах на Артър епизода с инструктора от Монреал, не пропуснах да включа някои сладострастни подробности. Прибавих и няколко убедителни допълнения — боровите иглички, които са ме боцкали, неговите жокейски шорти, миризмата на брилянтина му. Биваше ме за такива неща. Естествено, никога не бях ходила на летен лагер. Майка ми много настояваше, но това значеше двумесечен затвор в компанията на отраснали садистични скаути, от които нямаше да мога да избягам. Така че прекарвах летата вкъщи, лежах, ядях и четях долнопробни книжки, в някои от които имаше сладострастни подробности. Точно тях използвах, разказвайки живота си. Нужни бяха, защото първото ми преживяване с полския граф съвсем не беше еротично. Глезенът ме мъчеше, пижамата ми отвличаше вниманието, а и той изглеждаше особено без очилата. Освен това болеше; и макар че по-късно той проявяваше търпение и ме учеше, макар че бе склонен към показни прояви — напомняше ми уроците по степ — първият път не бе така.

Когато откри, че не съм от лекомислените момиченца, опитващи напразно късмета си в Художествената академия, за каквато ме бе помислил, когато разбра, че ми е отнел девствеността, полският граф бе изпълнен с угризения. „Какво направих? — възкликна тъжно той. — Бедното ми дете. Защо не ми каза?“

Но каквото и да кажех, щеше да бъде неправдоподобно. Поради тази причина съчинявах живота си неведнъж: истината не бе убедителна.

Така че аз мълчах, а той ме галеше притеснено по рамото. Смяташе, че е опропастил шансовете ми за добър брак. Искаше да ме обезщети и не можеше да си обясни защо го приемам така спокойно. Седях в кревата, облякла отново памучната нощница (апартаментът му бе точно толкова студен и влажен, колкото и моята квартира), и гледах дългото му меланхолично лице с косите зеленикавосиви очи. Радвах се, че се бе случило. Това бе доказателство, че най-после съм нормална, че моята обвивка от плът бе изчезнала и вече не бях от кастата на недосегаемите.