Маргарет Атууд
Ясновидката (11)

Глава 11

След ресторанта „Ела, хапни!“ намерих работа на Спортната изложба. Тя се организираше всяка година през март в Колизеума, който беше на територията на Изложението. Приличаше на автосалон или на есенен панаир; на нея участваха с щандове всички фирми — производителки на моторни лодки, канута от фибростъкло, лодки каяк, въдици и пушки. Групи от скаути показваха как се опъват палатки и се пали огън. Облечени в зелени униформи, с голи розови колене, момчетата с най-голямо усърдие се занимаваха с различните уреди за палене на огън. До тях Министерството на поземлената собственост и горите излагаше плакат за опазване на горите от пожари. През определено време група сърдити индианци, облечени в костюми, които бяха твърде нови, за да изглеждат истински, изпълняваше индиански танци. Знаех, че са сърдити, защото ядяха кренвирши с хлебчета на лавката, където се хранех и аз, и ги чувах какво си говорят. Един от тях ме нарече „шишко“.

Пред специален навес със столове за зрителите се разиграваше голямо шоу: имаше състезания по риболов с изкуствена стръв, състезания по търкаляне на трупи, шествие, оглавявано от мис „Здравословен живот“ и един тюлен на име Шарки, който свиреше на гайда „Боже, пази кралицата“.

Тази работа ми харесваше повече от всички други досега. Имаше и безредие, и безвкусица и аз се разхождах из тълпата без усещането, че и тук не ми е мястото. Хората сигурно ме мислеха за изкусна въдичарка или за участничка в състезанието по търкаляне на трупи. Работех след училище, а в събота и неделя по цял ден. През обедната си почивка изяждах пет-шест кренвирша с хлебчета и изпивах няколко сока „Медена роса“. После тръгвах да се шляя, спирах се да погледам ревюто на дамска мода „Сред природата“, най-новите модели рибарски мушами и спасителни куртки, от които обаче отклоняваше вниманието със страшната си походка мис „Здравословен живот“; друг път отивах при навеса да погледам как може да се пукне балон със стрела, като се пази равновесие на кануто. Или пък чаках да видя как някой ще бутне съперника си от търкалящото се дърво в поставения за целта найлонов плувен басейн.

Моята работа беше сравнително проста. Сложила червена кожена престилка, аз стоях на стрелбището с лъкове и раздавах стрели, които държахме в буренца. Когато купът стрели намаляваше, отивах до сламените мишени, при което посетителите чакаха зад опънато въже. Това бяха предимно дечурлига, някои млади мъже със спортни наклонности, дошли със съпругите си или приятелките си и най-вече момчета с черни кожени якета, които иначе висяха в галерията за стрелба. Изтеглях стрелите, пусках ги в буренцата и започвахме отново.

Там работеха още двама души. Роб беше по рекламата; беше стар панаирджия и имаше опит — лятно време работеше на Изложбата на колоездачните писти, по стрелбищата или на лавките за захарен памук. Той стъпваше на ръбовете на две буренца и викаше: „Три за петак, девет за два петака, заповядайте, покажете какво можете, пуквате балончето и стреляте един път безплатно, иска ли малката дама да опита?“. Другият, Бърт, срамежлив първокурсник с очила и поло, ми помагаше да раздавам стрелите и да събирам парите.

Лошото бе, че не бяхме в пълна безопасност, когато отивахме да почистим мишените. Роб викаше: „Долу лъковете, моля“, но се случваше да излети някоя стрела, пусната нарочно или по невнимание. Ето така ме улучиха. Точно бяхме събрали стрелите и мъжете носеха буренцата обратно; аз сменях една мишена и тъкмо се бях навела да сложа последното кабарче, когато нещо ме удари в левия бут. Зад мен се чу радостно квичене и Роб се разкрещя: „Кой беше?“, преди още да усетя каквато и да е болка. Онзи каза, че не е искал, на което не повярвах. Вероятно не бе могъл да се сдържи при вида на моя луноподобен задник.

В пункта за първа помощ се наложи да стоя с вдигната пола, докато ми извадят стрелата и почистят раната. За щастие не беше забита дълбоко.

— Раната е повърхностна — каза сестрата.

Роб искаше да се прибера у дома, но аз упорствах да остана до края на работното време. След това лично той ме закара със стария си „Фолксваген“. Държа се много мило. Общо взето, беше циник, но проявяваше съчувствие към всеки, който е пострадал при изпълнение на професионалните си задължения. Веднъж самият той за малко не загинал, когато една количка излязла от релсите. На един червен светофар той свали дясната си ръка от волана и ме потупа по коляното.

— Жалко, че не можеш да пишкаш права — пошегува се той.

Това беше третото ми сексуално преживяване.

Влизайки у дома, чух гласа на баща си, който ме викаше от всекидневната. Учудих се, защото вече се прибирах и излизах, когато си исках. Родителите ми седяха на обичайните си места. Баща ми изглеждаше угрижен и изтощен, а майка ми — бясна.

— Трябва да ти съобщим нещо лошо, Джоун — каза нежно баща ми.

— Умряла е леля ти Лу — заяви майка ми. — От сърдечен удар. Знаех си аз. — Случеше ли се нещо лошо, предсказанията на майка ми се оказваха противно точни.

Отначало не повярвах. Първата ми реакция беше да седна, при което се строполих така тежко, че изскимтях от болка.

— Това пък какво е? — попита майка ми.

— Удариха ме със стрела — отвърнах аз. — Отзад.

Майка ми ме погледна, сякаш не бях наред.

— На тебе все такива работи ти се случват — обобщи тя, като че ли бях виновна, и продължи войнствено: — Завещала ти е пари. Каква идиотщина. За мен това е абсолютна и пълна загуба на време.

Майка ми, която не можеше да се оплаче от липса на деловитост, бе отишла в апартамента на леля Лу веднага щом научила новината от портиера. Той намерил горката леля Лу на пода на банята, облечена в кимоното си. Подхлъзнала се на изтривалката в банята преди или след удара. Своето завещание леля Лу бе оставила при адвоката си, но майка ми открила копие от него сред документите й.

— Бъркотия — каза тя. — Апартаментът е в страшна бъркотия. Ще трябва да ми помогнеш да оправим. — Ние бяхме единствените роднини на леля Лу.

Леля Лу наистина ми беше оставила пари — две хиляди долара, което навремето бе голяма сума, особено за човек на моята възраст. Но имаше едно условие: можех да ги получа само ако отслабна. Леля Лу бе определила дори и теглото. Трябваше да отслабна с четирийсет и пет килограма.

Именно това бе вбесило толкова много майка ми. Тя смяташе, че не мога да го направя. За нея парите бяха все едно хвърлени на вятъра. Освен мен пари получаваше само съпругът на леля Лу, комарджията, в случай че бъде намерен.

Цяла нощ истерично и шумно оплаквах леля Лу, макар и сълзите ми да не бяха докрай искрени, защото все още не вярвах, че е мъртва. Осъзнах, че е изчезнала завинаги едва на другата сутрин, когато, накуцвайки, замаяна от безсъние, влязох след майка си в празния вече апартамент. Почти нищо не бе променено от последното ми идване, но без спокойствието и жизнеността на леля Лу всичко изглеждаше занемарено, мърляво и дори бедняшко. Леля Лу винаги умееше да втълпява чувството за предварително обмислено безредие. Сега обаче това бе просто небрежност или дори по-лошо — някой сякаш бе вилнял из жилището, без да намери това, което е търсил, разхвърляйки дрехи и предмети, без всякакво уважение към собственика им. Ясно бе, че леля Лу не е очаквала смъртта, защото иначе би понаредила. И все пак сигурно я бе чакала, след като е оставила това странно завещание.

Сега имах чувството, че сме неканени гости, нарушили нейния покой, или пък че наблюдаваме интимна сцена през ключалката. Но стана и по-лошо. Майка ми се разтършува из гардеробите, дърпаше дрехите от закачалките, сгъваше ги и ги натъпкваше в голямата кафява торба с надпис „Дарения за инвалиди“, която бе донесла. При това все натякваше. „Погледни, ако обичаш — посочи тя най-хубавата вечерна рокля на леля Лу, обсипана със златни пайети. — Евтиния.“

Гледах как постепенно леля Лу изчезва в кафявата хартиена торба. Тя я поглъщаше неуморно заедно с фееричните й рокли и закачливите й шалчета, заедно с всичките й безразсъдства и шегите, които бе правила със самата себе си и които майка ми приемаше на сериозно (тази санженена блуза например). Не издържах. Успях да спася лисицата, като я наблъсках тайно в чантата си, когато майка ми стоеше с гръб. После отидох в кухнята, търсейки последен контакт с леля си чрез хладилника й. Майка ми не се оплакваше, че не й помагам; усещах, че всъщност не ме е довела, за да й помагам. Моето присъствие тук бе някакво дяволско наказание за това, че обичах леля Лу, когато бе жива.

В бюфета намерих консерва с омари и си направих сандвич. Там беше и чантата на леля Лу и аз я отворих. Чувствах се като шпионка, но знаех, че по-късно майка ми ще я отвори и ще изхвърли всичко на боклука. Извадих портмонето на леля Лу, пудрата й и една от носните й кърпички, която все още носеше нейната миризма, и ги прибрах в собствената си чанта. Това не беше кражба, а спасяване. Исках да съхраня всичко, което можех, защото майка ми бе решила твърдо да не остави ни следа от нея.

Напоследък майка ми бе изпаднала в депресия, но смъртта на леля Лу й подейства ободрително; сега отново бе влязла в ролята на надзирател. Делово и с някакво мрачно удоволствие тя организира всичко около погребението. Разпрати съобщения, отговаряше на картичките и телефонните обаждания (всичките бяха от службата на леля Лу) и отпечата известие във вестника. Баща ми не беше в състояние да се занимава с тези неща. Той си взе няколко дни отпуска и обул кафявите си кожени чехли, обикаляше из къщата, като непрекъснато пречеше на майка ми да шета. „Горката Лу“ — повтаряше той безспир като някаква меланхолична птица. Единственото нещо, което ми каза, беше: „Фактически тя ме отгледа“, и още: „Изплете ми чифт чорапи по време на войната. Не ми станаха“. Оказа се, че бе по-силно привързан към нея и я обичаше повече, отколкото предполагах. И все пак не можех да се начудя как човек, отгледан от леля Лу, може да бъде толкова безличен. Тя често бе повтаряла: „Тихите води са най-дълбоки“, и: „Ако не можеш да кажеш нещо мило, по-добре е да не казваш нищо“. Може би в това се криеше обяснението. Пари обаче тя не му остави; решила е, че не той, а комарджията има нужда от тях.

Заобиколена от кошници с бели хризантеми (поръчани от майка ми), леля Лу бе изложена в погребалния дом „ОʼДейкъз“. Да се сбогуват, дойдоха жени на средна възраст, които работеха заедно с нея във фирмата. Те подсмърчаха звучно, стискаха ръката на майка ми и все повтаряха, че покойната била прекрасен човек. На погребението се изложих, защото плаках много и твърде високо.

Там беше и Робърт, счетоводителят, със зачервени и хлътнали от плач очи. След службата той ми стисна ръката и каза:

— Тя няма да ни изостави. Можем да разчитаме на нея. — Но аз не му повярвах.

Когато се прибрахме, майка ми каза:

— Е, всичко свърши.

Следващото нещо, което си спомням, бе таванът на всекидневната. Бях припаднала, събаряйки една масичка (издраскана), една лампа — шведски дизайн (счупена) и един емайлиран пепелник (непокътнат).

Оказа се, че от стрелата съм получила отравяне на кръвта. Сестрата от пункта за първа помощ не бе дезинфекцирала достатъчно раната. Лекарят каза, че сигурно дни наред съм имала треска. Наистина свят ми се виеше, ушите ми свиреха, образите губеха очертанията си, но аз го отдавах на скръбта си. Трябваше да остана на легло и да ми слагат пеницилин. Както каза лекарят, добре беше, че съм дебела (той ме нарече „пълничка“); изглежда, имаше някаква странна теория за дебелината и микробите. Майка ми ми даваше пилешки бульон от кубчета, разтворени във вряла вода.

Имах силна треска с бълнувания. В резултат си втълпих, че стрелата ме е ударила точно в мига, когато леля Лу е умирала, и че този изстрел е дошъл от отлитащата й душа. Опитвала се е да ми съобщи, да ми каже сбогом, наистина по доста ексцентричен начин, което бе типично за нея. Разбира се, едва ли е искала да получа отравяне на кръвта. Никога не можах напълно да се отърся от тази мисъл, макар да знаех, че е пресилена. Навремето тя ме измъчваше много; страдах от угризения, че не съм разбрала посланието на мъртвата, което може би бе вик за помощ. Трябвало е да зарежа всичко и да хукна към апартамента й дори без да вадя стрелата. Може би щях да стигна навреме. Някъде отдалеч до мен сякаш долиташе гласът й: „Говоренето е злато, мълчанието — сребро“, и: „Човекът си отиде заради един пирон“, макар да знаех, че и в двата случая поговорките бяха объркани.^[1]

В моментите на просветление, когато започнах да оздравявам, аз мислех и за другото й послание до мен, за това от завещанието. Как трябваше да го разбирам? Нима съм се лъгала, мислейки, че ме е приемала такава, каквато съм? Може би ме е смятала за карикатура, може би и за нея съм била едно нищо? Или просто бе постъпила практично, разбирайки, че животът ми ще бъде по-лесен, ако съм по-слаба? Тя ми предоставяше пари, за да се спася, за да избягам от майка си, тъй като знаеше, че го желаех; но при условия, които щяха да ме принудят да капитулирам или поне така изглеждаше.

Един ден, както седях в леглото и прехвърлях един от детективските романи на баща ми, случайно хвърлих поглед към тялото си. Бях отметнала завивките, тъй като беше топло и нощницата ми бе набрана нагоре. Нямах навика да се оглеждам или въобще по някакъв друг начин да наблюдавам тялото си; понякога съзирах крадешком отделни части от него, но цялостната гледка ми идваше в повече. И ето точно срещу мен беше бедрото ми — огромно, отвратително като болен крайник на туземец от джунглата; то се разпростираше като прерия, заснета от самолет, само че плътта не беше зелена, а бяло-синя, изпъстрена с криволичещи като реки вени. Беше колкото три обикновени бедра. Помислих си: „Ето, това е моето бедро, то е такова наистина и така повече не може“.

Когато се оправих напълно, казах на майка си, че съм решила да отслабна. Тя не повярва, но аз отидох на Ричмънд стрийт и се претеглих, както бе упоменато в завещанието, в присъствието на адвоката на леля Лу — някой си мистър Мориси, който все повтаряше „Биваше си я леля ви“. От болестта бях поотслабнала и сега ми оставаше да смъкна около трийсет и пет килограма.

Неизвестно защо очаквах, че веднъж взела решението, ще почна да спадам като надуваем дюшек. Исках това да стане изведнъж и без много усилия от моя страна и сега се ядосвах, че не ставаше. Прибягнах едновременно към всички чудотворни средства на майка ми: няколко хапчета за отслабване сутрин, слабително, половин шишенце от една друга течност, парченце сухар и кафе без захар и след всичко това, клатушкайки се, правех обиколки на квартала. Разбира се, получиха се твърде драматични странични ефекти: зашеметяващи главоболия, колики, ускорен пулс от хапчетата за отслабване и една обезпокоителна зрителна яснота. Светът, който дълго време бе в мъглявина, изпълнена на преден план от голямата, но неясна фигура на майка ми, рязко и изведнъж дойде на фокус. От слънчевата светлина и ярките цветове ме боляха очите. Започна да ми прималява, понякога изпадах в тревожни натрапчиви състояния, в нещо като транс, по време на които унищожавах всичко, което ми попаднеше пред очите — спомням си с ужас как веднъж изядох една след друга девет порции пържено пиле — докато най-сетне свитият ми стомах се възпротивяваше на тази злоупотреба и аз повръщах.

Заради боледуването си отсъствах известно време от училище и сега не можех да ги настигна; много ми беше трудно да се съсредоточавам. Сутрините прекарвах в мислена съпротива срещу обяда, а следобедите се разкайвах, че съм го пропуснала. Станах зла и апатична. Зъбех се на приятелките си и им казвах, че не ме интересуват вече глупавите им гаджета, отказах да се включа в украсата за тържеството на горните класове, наречено „Априлски лудории“. Книжните цветя ми бяха дошли до гуша. Бележките ми спадаха катастрофално, кожата ми се надипли както при хронически болните или стари хора и висеше около мен като развлечен анцуг. Някъде преди началото на май отговорникът за успеха ме повика на разговор, по време на който, изцъклена от главоломната диета, без да мога ни за миг да се съсредоточа, аз гледах с бялото на очите си застаналия срещу мен нереален, посивял мъж, а той ми казваше: „Ние знаем, че ти можеш, Джоун. Може би имаш някакви неприятности у дома?“ — „Леля ми почина“ — отговорих аз и така се закисках, че се задавих. До края на разговора той ме тупаше по гърба. Мисля, че след това е звънял на майка ми по телефона.

Вкъщи прекарвах цели часове пред огледалото, наблюдавайки как веждите ми, а после и устата ми започнаха да се източват. Топях се. Докато преди видът на дебелите хора по улицата ме изпълваше със съчувствие, сега изпитвах погнуса. Огромната плът, която се беше разпростряла от брадата до глезените ми, започна да се свива, при което гърдите и хълбоците ми се оформяха като островчета. Непознати мъже, чиито погледи преди се плъзгаха покрай мен и ме отминаваха, сякаш не съществувах, сега започнаха да се заглеждат от кабините на камионите или от строежите; това бяха подозрителни погледи, напомнящи на куче, което гледа пожарен кран.

Колкото до майка ми, отначало тя беше доволна, макар че го изразяваше по свой начин: „Е, време беше, но вероятно е твърде късно“. Като видя, че продължавам най-упорито, тя започна да говори неща от рода на „Ще си разрушиш здравето“, „Защо трябва да стигаш до такива крайности?“ и дори „Трябва да хапнеш още нещо, ще умреш от глад“. Тя бе обхваната от готварска треска и оставяше навсякъде из кухнята пайове и сладкиши, за да ме съблазнява. Мина ми през ум, че повече или по-малко бе правила винаги точно това. Докато аз слабеех, тя ставаше по-объркана и несигурна. Вече пиеше доста и започна да забравя къде какво е оставила, дала ли е роклите си на химическо чистене, или не, какво е казала и какво не. Понякога тя почти ме молеше да спра да взимам хапчетата и да се грижа по-добре за себе си; после изпадаше в пристъпи на гняв — необуздан, стихиен гняв, за разлика отпреди, когато яростта й бе целенасочена. „Ти си непоносима — казваше ми тя с презрение. — Махай се оттук, повръща ми се от теб.“

Единственото обяснение, което намирах за поведението й, бе фактът, че в моето отслабване тя виждаше последната си възможност за изява. Вече нямаше какво да подрежда, нищо друго не й оставаше да прави, а явно разчиташе, че аз ще бъда вечният й проблем. Би трябвало да се радвам на страданието й, но вместо това бях смутена. Наистина бях убедена, че ще се зарадва, ако отслабна; това щеше да бъде самодоволна, самоуверена радост, но все пак радост: желанието й се изпълняваше. Вместо това тя не беше на себе си.

Един следобед, след като, прималяла от глад, се довлякох от училище вкъщи и отидох в кухнята да взема възнаграждението си — парченцето сухар, тя дойде от всекидневната с чаша скоч в ръка, с подпетени чехли, облечена все още с розовия си пеньоар.

— Погледни се — започна тя. — Ядеш, ядеш, само това правиш. Знаеш ли колко си противна, наистина си противна. Ако бях на твое място, щеше да ме е срам да се покажа навън. — Тя ми говореше подобни неща, когато бях дебела и се опитваше всячески да ме накара да отслабна, но сега тази тирада беше вече излишна.

— Майко — казах аз — аз съм на диета, забрави ли? Ям парченце сухар, ако нямаш нищо против, и съм отслабнала около четирийсет килограма. Когато отслабна още пет, отивам в кантората на мистър Мориси, взимам парите на леля Лу и напускам къщата.

Не трябваше да разкривам плановете си. Гняв се изписа на лицето й, после бързо отстъпи място на страха.

— Господ няма да ти прости! — каза тя. — Господ няма да ти прости!

После взе един кухненски нож — с него си мажех сирене върху сухара — и го заби в ръката ми, над лакътя. Той мина през пуловера, потъна в месото ми, после отскочи и падна на пода. Нито тя, нито аз можахме да повярваме в това, което се бе случило. Гледахме се втренчено, после вдигнах ножа, сложих го на масата и съвсем небрежно натиснах с лявата си ръка раната, като че ли я бях направила сама и сега се опитвах да я скрия.

— Ще изпия един чай — казах аз общително. — Искаш ли и ти, майко?

— Хубаво ще бъде — отговори тя. — Чаят ободрява. — Тя приседна несигурно на един от кухненските столове. — В петък ще ходя на покупки — обади се тя, докато пълнех чайника. — Едва ли ще искаш да дойдеш с мен.

— Хубаво ще бъде — отговорих аз.

Същата вечер, когато стаята на майка ми притихна — тя си легна рано, а баща ми беше все още в болницата — събрах някои дрехи в един куфар и излязох. Бях силно изплашена не толкова от ножа (драскотината не беше дълбока и аз я промих добре с „Денатол“, за да не стане отравяне на кръвта), колкото от религиозните й чувства. След като ми бе говорила за бога, реших, че е луда. Макар и да ме бе карала да ходя в неделното училище, тя не беше религиозна.