Маргарет Атууд
Ясновидката (8)

Глава 8

— Понякога мисля, че нямаш капка ум в главата си — казваше често майка ми, когато плачех за нещо съвсем маловажно. Според нея сълзите бяха доказателство за глупост. — Някой път ще ти дам повод да се разплачеш. Сега няма защо да плачеш. Каквото било, било.

— Самотна съм — казвах й аз — нямам с кого да играя.

— Играй с куклите си — съветваше ме тя, като червеше устните си.

Аз играех с тях, с тези безполови, къдрокоси пластмасови богини с инфантилни погледи и гърди, издути и гладки като колена, без зърна, несмущаващи никого. Обличах ги за светски събития, на които никога не отиваха, събличах ги отново, гледах ги втренчено, мечтаейки да оживеят. Те бяха непорочни, нелюбени, овдовели; навремето мъжки кукли нямаше. Танцуваха сами или стояха, подпрени до стената, съвсем безжизнени.

Когато бях на девет години, се опитах да поискам куче. Знаех, че няма да стане, но се надявах да умилостивя майка ми поне за котенце; предложи ми го една съученичка, чиято котка родила шест, едното с по седем пръстчета на всяко краче. Исках тъкмо него. Всъщност исках сестричка, но за това въобще не можеше да става въпрос и дори аз бях напълно наясно. Чувала я бях да казва по телефона, че едно е повече от достатъчно. (Защо не беше весела? Защо никога не можех да я разсмея?)

— Кой ще го храни? — питаше майка ми. — Три пъти на ден.

На което отговарях: аз.

— Няма да го храниш — продължаваше майка ми — ти не се връщаш за обяд. — Това беше вярно — аз си носех обяда в училище в специална кутия.

Колкото до котето, изникваше проблемът за домашното му възпитание и драскането на мебелите. После направих опит за костенурка: какви ли толкова бели можеше да направи една костенурка, но майка ми заяви, че щяла да мирише.

— Няма да мирише — упорствах аз, има една в училище и не мирише.

— Ще се забута някъде под мебелите — допълни майка ми — и ще умре от глад.

Тя не искаше да чуе нито за морско свинче, нито за хамстер, нито дори за птичка. Най-сетне след близо една година неуспешни молби, аз я поставих натясно. Поисках рибка. Тя не вдига шум; не мирише, няма паразити и е чиста; в края на краищата живее във вода. Исках да й вземем кръгъл аквариум с разноцветни камъчета и миниатюрен замък.

Майка ми не можа да измисли никакъв приличен довод, отстъпи и аз купих златна рибка. „Ще умре — заяви майка ми, — тия евтини златни рибки са пълни с болести.“ Но след една седмица тя се предаде дотолкова, че попита как се казва. Седях, залепила лице на стъклото и гледах как рибката плува към повърхността и после как се спуска надолу, изхвърляйки парченца от храната, която беше погълнала.

— Сузан Хейуърд. — Току-що бях гледала филма „С песен в сърцето“, в който Сузан Хейуърд се връщаше отново в живота, ставайки от инвалидната количка. Шансовете бяха против тази рибка и аз исках името й да подсказва храброст. Тя все пак умря; майка ми каза, че аз съм виновна. Била прехранена. После я хвърли в клозета и пусна водата, с което ме лиши от възможността да я оплача и да я погреба. Исках да взема друга, но майка ми заяви, че това ми било за урок. От мен винаги се очакваше да извличам поуки.

Да се ходи на кино, според майка ми, бе простащина, но аз подозирах, че навремето е ходила много на кино; откъде иначе щеше да знае коя е Джоун Крофорд? Така че леля Лу беше тази, която ме заведе да гледам Сузан Хейуърд. „Видя ли сега? — каза ми тя след това. — Червената коса може да бъде много привлекателна.“

Леля Лу беше висока и едра, с телосложение, подходящо за рекламираните в каталога „Итън“ корсети за закръглени фигури, но това, изглежда, не я притесняваше. Тя вдигаше на темето си сивеещата си жълтеникава коса и върху този куп закрепваше с перлени игли екстравагантни шапки с пера и панделки, носеше огромни палта от кожи или пък от дебели платове, в които изглеждаше още по-висока и още по-дебела. В един от най-ранните ми спомени, свързани с нея, седях на широкия й вълнен скут — нейният скут е единственият, на който си спомням да съм седяла, а майка ми все повтаряше: „Стани, Джоун, недей да пречиш на леля си Луиза“, и галех лисичата кожа, която тя носеше около врата си. Това беше истинска лисица, кафява и още непроскубана; имаше си опашка, четири лапи, очи като черни маниста и студен пластмасов нос, а вместо долна челюст беше сложен клипс, който закопчаваше опашката. Леля Лу отваряше и затваряше клипса, уж че лисицата говори. Тя често разкриваше тайни, като например къде леля Лу е скрила дъвчащите бонбони, които ми е донесла, или задаваше важни въпроси от рода на тоя, какъв подарък искам за Коледа. Когато поотраснах, вече не играехме на тази игра, но леля Лу пазеше лисицата в гардероба, макар тя вече да не беше модерна.

Леля Лу ме водеше много често на кино. Тя обичаше да гледа филми и особено такива, които я разплакваха: според нея филм, който не можеше да накара зрителите да плачат, не беше достатъчно хубав. Оценяваше филмите според това колко книжни кърпички е изхабила — две, три или четири, както ресторантите се оценяват според отбелязаните в пътеводителя звездички. И тези моменти на отприщен и поощряван плач бяха най-щастливите в моето детство.

На първо място беше приятното чувство, че се измъквам от контрола на майка си, защото, макар и да твърдеше, че е съгласна, когато й исках разрешение, знаех, че в действителност е против. После отивахме до киното с трамвай или автобус. Във фоайето се запасявахме с пакетчета от книжни носни кърпички, пуканки и захарни пръчки. После се настанявахме сред тапицирания, успокояващ мрак и на наше разположение бяха няколко часа, изпълнени с лакомо ядене и подсмърчане, през които прекрасните героини пърхаха по екрана и бяха подложени на страшни страдания.

Страдах заедно със сладката и търпелива Джуди Алисън, която трябваше да преживее смъртта на Глен Милър; изядох три пакета пуканки, докато Джуди Гарланд се опитваше да се справи със съпруга си — алкохолик, и пет шоколадчета, докато Елинър Паркър, която играеше осакатяла оперна певица в „Прекъсната песен“, се мъчеше по своя мрачен житейски път. Но най-много ми харесваше филмът „Червените пантофки“, където Мойра Шиърър беше балерина, разкъсвана между кариерата и съпруга си. Обожавах я: не само защото имаше червена коса и в тон с нея прекрасни червени сатенени пантофки, както и красиви тоалети, но и защото страдаше повече от всички други. Тя все по-дълбоко се заплиташе в своята дилема, а аз все по-бързо дъвчех: исках тези неща да се случат и с мен — исках да танцувам, да имам красив съпруг, който да е диригент, и когато най-сетне тя се хвърли под влака, изсумтях така гръмко, че трите реда пред мен се обърнаха с възмущение. Леля Лу ме води четири пъти на този филм.

Гледах и много филми, забранени за малолетни, но никой никога не попита за годините ми. По това време бях доста дебела, а дебелите жени си приличат — те всички изглеждат на четирийсет и две години. Освен това дебелите жени не бият на очи повече от слабите. Дори са по-незабележими, защото действат неприятно на хората и те избягват да ги гледат. За разпоредителките и касиерките аз сигурно съм била някаква огромна, безлична мъглявина. Ако някога ограбех банка, нито един свидетел не би могъл да ме опише точно.

Излизахме от салона със зачервени очи, раменете ни още се тресяха, но бяхме изпълнени с чувство на задоволство. След това обикновено отивахме у леля Лу да пием газирана вода или да закусим — печени сандвичи с краби и майонеза и салата от студено пилешко. Тя винаги имаше запас от подобни неща в хладилника, в консерви или в бюфета. Сградата, в която се намираше апартаментът й, беше от по-старите, с тъмна дървена ламперия и големи стаи. Мебелите също бяха тъмни и големи, често прашни и винаги в безредие: вестници по канапето, афганистански шалове по пода, някоя обувка или чорап под столовете, чинии в мивката. За мен този хаос означаваше, че човек може да прави каквото иска. Възпроизвеждах го в собствената си стая, като разхвърлях дрехи, книги и обвивки от шоколад по всичко, което майка ми така внимателно бе замислила — ужасната тоалетка, обрамчена с муселинов волан, леглото със съответната покривка, избрана в тон с килима. Това беше единствената ми намеса във вътрешното оформление, но за съжаление накрая все едно трябваше да разчиствам.

След като си хапвахме, леля Лу си сипваше нещо за пиене, хвърляше обувките си, настаняваше се в някое от своите широки кресла и започваше да ми задава въпроси с дрезгавия си глас. Изглежда, наистина й беше интересно това, което казвах, и тя не се смееше, когато заявявах, че искам да стана оперна певица.

Майка ми, която все искаше да омаловажи леля Лу, твърдеше, че тя била рязка и потисната, защото нямала съпруг, но дори и да беше така, леля Лу не го показваше. Според мен майка ми беше и по-рязка, и по-потисната от нея; сега, когато бе постигнала целта си и имаше дом, какъвто искаше, тя все повече съсредоточаваше енергията си в една цел — да ме накара да отслабна. Опита наистина всичко. Когато отказах да гълтам хапчетата или да спазвам диетите, които съставяше внимателно за всеки ден от седмицата със съответните калории — тя ме изпрати на психиатър.

— Искам да съм дебела — казах му аз и избухнах в сълзи.

Опрял върховете на пръстите си едни в други, той ме гледаше и се усмихваше благосклонно, макар донякъде отвратен от моето хълцане и пухтене.

— Не искате ли да се омъжите? — попита той, когато се поуспокоих.

При този въпрос ревнах отново, но когато се видях следващия път с леля Лу, аз я попитах: „Не си ли искала да се омъжваш“.

Тя се изсмя хрипливо. Седеше на едно от издутите си кресла и пиеше мартини.

— Аз бях омъжена, скъпа — отвърна тя. — Не съм ли ти казвала?

Винаги съм мислила леля Лу за стара мома, защото носеше фамилното име на баща ми — Делакур, което се произнасяше Делакоър. „Френска аристокрация, несъмнено“ — казваше леля Лу. Преди да реши да се издигне, нейният прадядо бил фермер. Уредил се в железниците, разказваше тя, започнал от най-долното стъпало, заради това продал фермата; ето така семейството забогатяло.

— Всичките са били мошеници, разбира се — допълни леля Лу, посръбвайки от мартинито — но никой не го е изричал гласно.

Оказа се, че леля Лу се омъжила на деветнадесет години за мъж с добро обществено положение, който бил с осем години по-голям от нея и когото семейството одобрило. За нещастие той бил по природа комарджия. „От единия джоб влиза, от другия излиза — изхриптя тя — но какво съм разбирала тогава? Бях лудо влюбена в него, скъпа, той беше висок, мургав и красив.“ Започнах да разбирам защо й харесваха определени филми: те имаха много общи неща със собствения й живот. „Опитвах се, скъпа, наистина се опитвах, но напразно. Той изчезваше и го нямаше дни наред, а как да се оправям сама с къщата и с парите. В живота си не бях ходила на пазар, знаех само, че мога да вдигна телефона и някой да ми донесе поръчките у дома. Първата седмица след сватбата поръчах по половинка от всичко: половин килограм брашно, половин — сол, половин — пипер, половин — захар. Мислех, че точно така се прави. Пиперът ми стигна за няколко години.“ Смехът на леля Лу звучеше като гласа на разярен морж. Тя обичаше да разказва смехории за себе си и понякога чак се задавяше. „После той се връщаше и ако беше загубил, ми разправяше колко много ме обича, ако пък бе спечелил, се оплакваше, че бил вързан. Беше наистина много тъжно. Един ден просто не се върна. Може да са го застреляли, защото не е върнал нечии пари. Чудя се дали е жив; ако е така, предполагам, че още съм омъжена за него.“

По-късно открих, че леля Лу имаше нещо като гадже. Казваше се Робърт, беше счетоводител, женен, с деца и всяка неделя тя го канеше на вечеря. „Не казвай на майка си, скъпа — предупреди ме леля Лу. — Едва ли ще ме разбере.“

— Не би ли искала да се омъжиш? — попитах я аз, когато ми разказа за него.

— Парен каша духа — отвърна леля Лу. — Освен това аз не съм разведена. Нямаше смисъл да го правя. Просто минах отново на моминското си име, за да не ме разпитват много. Послушай ме и не се омъжвай, преди да навършиш поне двадесет и пет.

Вероятно тя мислеше, че няма да имам мира от кандидати; изобщо не допускаше възможността, че може и никой да не ме поиска. Според майка ми човек като мене не бе способен на нищо, но за леля Лу не съществуваха спънки или пък тя гледаше на тях като на нещо преодолимо. Дори и сакатите оперни певици можеха да успеят, стига само да направеха опит. Така и от мен, колкото и да бях дебела, можеше да се очаква нещо в края на краищата. Аз обаче не бях убедена, че го искам.

След трагичното преживяване с комарджията леля Лу си намерила работа. „Не можех да пиша на машина, скъпа — разказваше тя. — Така ме бяха отгледали, че нищо не умеех; но това беше по време на Депресията, нали знаеш. Семейството ни вече нямаше пари. И ми се налагаше, нали така? Сама си пробих път.“

Когато бях по-малка, майка ми и баща ми не ми обясняваха какво работи леля Лу. Тя самата също не се впущаше в подробности. Казваха само, че е в някаква компания и че завежда отдел. Разбрах точно какво правеше, когато бях на тринайсет години.

— Ето — каза веднъж майка ми — мисля, че е време да прочетеш това — и ми бутна в ръцете някаква розова книжка с корица, украсена с венец от цветя. „Ти растеш“ — пишеше на обложката. На вътрешната страница имаше писмо, което започваше така: „Да растеш е приятно, но това е свързано с някои неща, които могат да те озадачат. Едно от тях е менструацията…“. На края на страницата имаше снимка на леля Лу, усмихната майчински, но и компетентно, направена още преди долната част на лицето й да наедрее. На шията й имаше само един ред перли. В живота тя наистина носеше перли, но никога не бяха само един ред. Писмото беше подписано: „Искрено твоя, Луиза К. Делакоър“. Разучих с любопитство диаграмите в розовата книжка. Прочетох как трябва да се държа при игра на тенис или по време на училищните балове, предложенията за облеклото, препоръката за това как да си мия косата; но повече от всичко ми направиха впечатление снимката на леля Лу и подписът й — бяха почти като на кинозвезда. Значи, и моята леля Лу беше известна.

При следващата ни среща я разпитах за всичко.

— Аз ръководя отдела за обществени отношения, мила — каза тя. — Само за Канада. Тази книжка всъщност не съм я писала аз. Подготвиха я в рекламата.

— Твоята работа тогава, каква е?

— Ами — отговори тя — ходя на различни заседания и давам препоръки за рекламите. И отговарям на писмата. Естествено, моята секретарка ми помага.

— Какви писма?

— Ами, какво да ти кажа — започна тя. — Едни не одобряват съветите, други ме питат как да постъпят… такива неща. Сигурно смяташ, че всичките са от млади момичета, и горе-долу е така. Например момичетата, които искат да знаят къде се намира вагината им. За такива имаме циркулярно писмо. Но някои са от хора, които наистина имат нужда от помощ, и на тях отговарям лично аз. Пишат ми, когато ги е страх да отидат на лекар или нещо подобно. В половината от случаите не знам какво да ги посъветвам. — Леля Лу си допи мартинито и стана да си налее още едно. — Онзи ден получих писмо от една жена, която мисли, че е заченала от караконджо.

— Караконджо? — учудих се аз. Звучеше ми като някакъв медицински уред. — Какво е това?

— Търсих го в речника — отговори ми тя. — Нещо като демон.

— Ти какво й писа? — попитах ужасена. — Ами ако наистина е било така?

— Писах й — отвърна леля Лу замислено — да си направи изследване за бременност и ако резултатът е положителен, значи не е караконджо. Ако е отрицателен, тогава няма за какво да се тревожи, не е ли така?

— Поведението на Луиза минава всякакви граници на приличие — отсече майка ми, когато обясняваше на баща ми защо не кани по-често леля Лу на вечеря. — Хората винаги питат какво работи и тя винаги им казва. Не мога да допусна да говори такива думи на масата. Зная, че не го прави нарочно, но въобще не я интересува как ще я възприемат.

— Като погледнеш, преимуществата не са малко — подсмихваше се леля Лу. — Плащат добре и атмосферата е благоприятна. Не мога да се оплача.

Психиатърът вдигна ръце от мен след три сеанса, изпълнени със сълзи и мълчание. Аз негодувах срещу неговите намеци, че не само с килограмите не съм в ред, а той негодуваше срещу моето негодувание. Обясни на майка ми, че проблемът е свързан със семейството и не може да бъде разрешен, ако се занимава само с мен, и тя много се възмути.

— Какъв нахал — каза тя на баща ми. — Просто иска да измъкне повече пари от мен. Ако искаш да знаеш, те всичките са мошеници.

След този случай тя влезе в периода на безразличието. Сигурно вече се бе отчаяла; в главата й са се въртели мисли само за тлъстините ми. Както повечето хора, вероятно и тя е имала образно мислене, в което ме е виждала като предмет с един отвор — нещо като тръба, която всмуква от единия си край, но не изпуска нищо от другия: ако можеше някак си да се отпуши, щях да спадна изведнъж, като огромен балон. Тя започна да купува патентовани лекарства, като прикриваше всячески същинската си цел: „Това е хубаво за лицето ти“ — казваше тя и понякога ги слагаше в храната ми. Веднъж дори глазира шоколадов кекс с разтопен пургатив, остави го на кухненския шкаф и аз го излапах. После ми беше страшно лошо, но по-слаба не станах.

По това време бях вече в гимназията. Успях да се противопоставя на плана на майка си да ме прати в частно училище за момичета, където ученичките носеха шотландски поли и малки плетени връзки. След Браунис бях винаги нащрек, когато ставаше въпрос за каквато и да е група, състояща се само от жени, още повече, ако са с униформа. Така че постъпих в най-близката гимназия, която по мнение на майка ми не беше най-добрата, но все пак не и толкова лоша, колкото можеше да бъде, защото вече живеехме в порядъчен квартал. За мен авантата беше, че децата от семействата, които майка ми приемаше като свои равни и които ми даваше непрекъснато за пример, учеха в частни училища от рода на онова, в което искаше да ме изпрати, а в нашата гимназия оставаха предимно по-смотаните, тия, дето живееха в къщурките по покрайнините на квартала, в стремително израсналите нови блокове, срещу които роптаеха дългогодишните жители, и още по-лошо — в квартирите, разположени над магазините по търговските улици. Някои от съучениците ми съвсем не бяха такива, за каквито ги мислеше майка ми, но аз си мълчах, защото не исках да ме обличат в униформа.

Някъде по това време майка ми започна да ми отпуска определена сума за дрехи с надеждата, че това ще ме подтикне да отслабна. Според нея трябваше да си купувам дрехи, с които по-малко да бия на очи — от рода на тъмните роклички на малки точки или с надлъжни райета, които модистите препоръчваха за пълните фигури. Вместо това аз търсех най-упорито противни и грозни дрехи в крещящи цветове с напречни райета. Някои от тях откривах в магазините за бременни, други в магазините с намалени цени; особено се гордеех с една червена пола от кастор в пълен верев, апликирана с черен телефон. Колкото по-ярки бяха цветовете, толкова по-дебела изглеждах, и това определяше категорично избора ми. Нямах никакво намерение да се смалявам и да се обезличавам с някаква права, тъмносиня рокля на точици.

Веднъж, когато се върнах вкъщи с нов, светлозелен ямурлук с дървени копчета, светнала като неонова реклама, майка ми се разплака. Тя плака безнадеждно, страстно, облегната на перилата на стълбата, отпусната, като че без кости. Дотогава майка ми никога не бе плакала пред мен и аз стоях смаяна, но и ликуваща пред това доказателство за моята сила, за моята единствена сила. Тя бе победена: вече никога нямаше да й позволя да ме вижда във въображението си слаба и красива.

— Къде ги намираш? — хълцаше тя. — Правиш го нарочно. Ако изглеждах като теб, щях да се крия в мазето.

Дълго бях чакала този момент. Губеше тази, която бе заплакала първа.

— Пила си — казах й аз, което беше вярно. За първи път в живота си изпитвах съвсем съзнателно радост и самодоволство от това, че и аз мога да обвинявам.

— Какво направих, че се държиш така? — каза майка ми. Беше по пеньоар и чехли, макар че бе четири и половина следобед, и косата й не беше съвсем чиста. Отминах с тежки крачки, напълно доволна от себе си, и тръгнах нагоре към стаята си. Но като се размислих, ме обзеха съмнения. Тя приписваше заслугата на себе си, а аз не бях нейна марионетка; държах се така не защото ми беше направила нещо, а защото исках. А и какво толкова лошо имаше в поведението ми.

— Аз съм си такава и толкова — каза веднъж леля Лу. — Ако хората не могат да ме приемат, тяхна си работа. Запомни нещо, скъпа. Невинаги имаш възможност да избираш живота си, но можеш да се научиш да го приемаш. — Свикнала бях с мисълта, че леля Лу е умна, а освен това беше и щедра. Единственото затруднение идваше от това, че ако човек се замислеше по-дълбоко, късчетата мъдрост, които раздаваше, се оказваха многозначни. Например, аз ли трябваше да се примиря с майка си, или тя с мен?

Често обичах да си въобразявам, че леля Лу е истинската ми майка, която по някаква неясна, но простима причина ме е дала на родителите ми да ме отгледат. Може би бях дете на красивия комарджия, който щеше да се появи някой ден, или пък леля Лу ме е родила, когато е била много млада и неомъжена. В такъв случай баща ми не беше истинският ми баща и майка ми… но тук мечтите ми търпяха провал, защото, какво би могло да накара майка ми да ме вземе, ако не е била длъжна да го направи? Когато баща ми казваше, че леля Лу много ме обича, майка ми отговаряше кисело, че е така, само защото не съм била непрекъснато на ръцете й. На ръцете й, увиснала на косата й — това бяха метафорите, които използваше майка ми, независимо от факта, че много рядко се докосваше до мен. Ръцете й бяха нежни, с дълги пръсти и начервени нокти, а косата й — грижливо направена. Сред тези твърди безупречни букли за мен гнезденце нямаше. Винаги можех да си спомня как изглежда майка ми, но в паметта си нямах усещания за физически допир с нея.

Леля Лу, от друга страна, беше мека, удобна, пухкава като кожа на животно; дори и лицето й, напудрено и начервено, бе покрито с мънички косъмчета като на пчела. От прическата й падаха кичури, конци висяха от подгъвите й, сладникави миризми се носеха около шията й, където отпусках глава, слушайки разказите на говорещата й лисица. Когато бях малка и лятно време обикаляхме из Канадското национално изложение, тя ме държеше за ръка. Майка ми никога не ме държеше за ръка, за да не си изцапа ръкавиците. Тя ме хващаше за лакътя или отзад за яката. Освен това никога не ме водеше на изложението, защото било губене на време. Леля Лу и аз смятахме, че си заслужава. Обичахме да ходим там, да слушаме хорските подвиквания и духовите оркестри, обичахме къделите от розов захарен памук и мазните пуканки, с които се тъпчехме, скитайки от павилион на павилион. Най-напред отивахме в павилиона за храните без химикали, за да видим кравата, направена от чисто масло; една година вместо нея бяха направили кралицата.

Но имаше едно нещо, което не мога никога точно да си спомня. Отивахме и до центъра на изложението, разбира се, качвахме се и на люлките, на по-бавните — леля Лу обичаше виенското колело, но имаше две палатки, които леля Лу не ми позволяваше да посетя. На едната бяха нарисувани жени в ориенталски костюми с огромни, изпъчени гърди и обикновено две-три от тези жени стояха на малка сцена пред вратата в прозрачни шалвари и с голи кореми, а един мъж с мегафон приканваше хората да си купят билети. В другата палатка бяха чудесиите — човек, който гълта огън, и друг, който гълта ножове, като и човекът — каучук и сиамските близнаци, ЗАЛЕПЕНИ С ГЛАВИТЕ И ВСЕ ОЩЕ ЖИВИ, обясняваше мъжът, и най-дебелата жена на света. Леля Лу не искаше да влизаме и в тази палатка. Не е хубаво да се смееш на нещастието на другите хора, казваше тя по-строго от обичайното. За мен това беше несправедливо: хората се смееха на моето нещастие, защо и аз да не го правя. Работата беше в това, че никой не гледаше на дебелината като на нещастие; приемаха я просто като възмутителна липса на воля. Не беше предопределена от съдбата и затова в нея нямаше нищо ефектно, като например да бъдеш сиамски близнак или да живееш с изкуствен бъбрек. Въпреки всичко Дебелата жена беше в онази палатка и аз исках да я видя, но така и не я видях.

Не мога да си спомня обаче две ли бяха палатките или само една? Като че ли човекът с мегафона беше един и същ и за чудесиите, и за танцьорките. И двете бяха невероятни зрелища — трябваше човек да ги види, за да повярва.

Леля Лу обичаше най-много павилиона с гигантската уста отвън, от която в непрекъснат поток се лееше записан на магнетофон смях. Казваше се „Смях в мрака“. Вътре имаше фосфоресциращи скелети и криви огледала, в които човек или се удължаваше, или се разширяваше. Тези огледала ме притесняваха. Не исках да бъда по-дебела, отколкото бях, а да стана по-слаба, беше невъзможно.

Често си представях, че Дебелата жена седи на един стол и плете, а покрай нея се нижат слаби, сиви лица и гледат ли, гледат. Представях си я облечена като танцьорките в прозрачни шалвари, светлокафяв сутиен и с червени пантофки. Мислех си и за това, което изпитва. Някой ден тя ще се разбунтува, ще направи нещо, а дотогава ще се прехранва от любопитството им. Тя плетеше шал за свой роднина, който я познаваше от дете и не виждаше нищо странно в нея.