Маргарет Атууд
Ясновидката (6)

Глава 6

В началото всеки път, когато премислях тази случка, скрила лице под възглавницата или намерила убежище в заключената баня, ме обземаха същият гняв, безпомощност и чувството, че съм предадена, които бях изпитала навремето. Но постепенно започнах да гледам на нея като на абсурд, особено когато ми идваше наум да я разкажа някому. Вместо да разобличат несправедливостта, която бе извършила майка ми, те вероятно щяха да ми се изсмеят. Трудно е да се изпита искрено съчувствие към едно дебело седемгодишно дете, навлечено с костюм на нафталинено топче и накарано насила да танцува. Представата, която възниква, е твърде комична. Виж, ако се обрисувам като слабичко и чаровно момиченце, за тях цялата история ще бъде трогателна и крайно несправедлива. Разбрах това още когато бях на десет години. Ако Дездемона беше дебела, щеше ли някой да се вълнува дали Отело я удушава, или не? Защо винаги по кориците на най-долнопробните списания за мъже, момичетата, които нацистите измъчваха, бяха красиви? Ефектът щеше да бъде съвсем друг, ако те бяха дебели. У мъжете това би предизвикало смях, а не чувство за неприличие или сексуална възбуда. При все че пълните, непривлекателни жени могат да бъдат измъчвани точно толкова, колкото и слабите. Дори повече.

Година след фиаското в балетната школа, когато бях осемгодишна, напуснахме тясната къща близнак, в която живеехме, и се преместихме в малко по-голямо жилище — тясно бунгало, близо до един от супермаркетите „Лоблоз“. Съвсем не приличаше на къщите, които според майка ми съответстваха на човек като нея, но все пак бе по-добро от временните квартири, разнебитените апартаменти и таванските етажи на разни стари сгради, с които трябваше да се примиряваме преди. Това означаваше ново училище, нов квартал и майка ми реши, че най-лесният начин да се приобщя, както каза тя, е да ме запише в Браунис^[1]. Тя остана вярна на себе си и не избра най-близката школа, която посещаваха повечето момичета от моя клас. Вместо това се спря на една по-отдалечена школа, намираща се в по-добър квартал, където ходеха деца от най-различни училища. Замисълът й обаче не оправда нито една от целите, които си бе поставила. Така не можах да опозная съученичките си и освен това във вторник, когато бяха заниманията в школата за скаути, трябваше да излизам от училище по-рано, за да стигна там навреме; а в Браунис ме възприемаха като пришълка, дошла отвъд границата.

Дотам се отиваше с трамвай, а за да стигна до трамвайната спирка, трябваше да прекося една от многото долчинки, които прорязваха града. Майка ми изпитваше ужас от тази долчинка: тя беше обрасла с лози и буренясали шубраци, беше осеяна с върби и храсталаци и зад всеки от тях майка ми виждаше по някой извратен тип, някоя стара отрепка, някой полудял от пиене мръсник, който измъчва деца или още по-лошо. (Понякога ги наричаше „ексхибиционисти“^[2], което винаги ме караше да се замислям за Канадското национално изложение.) Тя ми дръпваше по една реч за тях всеки вторник, преди да тръгна за училище, облечена още от сутринта с кафявата униформа и обувките, които бях лъснала усърдно предната вечер. „Няма да говориш с никакви лоши мъже — казваше тя. — Ако някой се приближи към теб, когато пресичаш дола, бягай с все сила.“ Тя изричаше това предупреждение, докато закусвахме, и гласът й подсказваше, че колкото и бързо да тичам, няма да успея да избягам. Бях обречена и в такива случаи овесената каша, която ядях, се превръщаше в голяма бучка и падаше направо на дъното на стомаха ми. Тя обаче никога не ми обясняваше как изглеждат тези хора, какво ще направят, ако ме хванат, с което даваше пълен простор на въображението ми. А отгоре на всичко ми говореше така, че ме караше да се чувствам виновна, като че ли аз самата бях посадила храстите в долчинката и бях скрила зад тях лошите мъже, и ако ме хванеха, това щеше да бъде мое дело.

За да се пресече долчинката, трябваше да се слезе по дълъг, чакълест хълм и после да се мине по доста стар мост. Той бе наклонен на една страна, някои от дъските бяха напълно изгнили, така че през тях се виждаше колко е висок. После трябваше да се върви нагоре по една пътека, където, като някакви зли пръсти, листата и клоните почти те докосваха. Аз тичах надолу по хълма и по моста, но когато стигах до мястото, откъдето трябваше да се изкачвам, вече бях съвсем изтощена и започвах да вървя. Това беше най-опасната част от пътя.

След като ходих няколко пъти самичка, майка ми бе осенена от ново хрумване. Както повечето от нейните идеи, то бе по-лошо от самия проблем. Тя откри, че и някои други майки от нашата страна на моста имат същите аспирации или поне бяха записали дъщерите си в същата школа за скаути. Знаех това, но не й казвах, защото тези момичета бяха по-големи от мен, посещаваха по-горни класове и освен това изпитвах страх от тях. Макар че маршрутът ни до школата бе един и същ, аз винаги се движех на безопасно разстояние пред или след тях, а в трамвая гледах да ни делят поне четири седалки. Но в този период от живота си майка ми се проявяваше, като голяма организаторка, тя се свърза по телефона с другите майки и уреди да отивам до школата с тези момичета. Те ме изнервяха, но все пак се чувствах малко по-сигурно, когато прекосявахме долчинката.

За беда, въпреки ужасите, свързани с отиването до Браунис, аз боготворях школата дори повече от балетното училище. При мис Флег всеки трябваше да се стреми да бъде по-добър от останалите, а тук всички трябваше да се стремим да бъдем еднакви — идея, която започна да ми се струва много привлекателна. Харесваше ми, че носим широки униформи със странни военни барети и връзки, че учим едни и същи ритуални стихове, ръкостискания и поздрави и че пеем дружно:

Пред възрастните можем да отстъпим,

пред себе си не би отстъпил никой.^[3]

В обучението бяха включени дори и малко танци. В началото на всяко занимание поставяхме върху тревисто зелено килимче от кече фетиша на групата — една доста раздърпана гъба от папиемаше. После сивокосата жена в синя униформа на Водачка, намигвайки, се провикваше „Кукумяу“ и ние по шест в редица се втурвахме от четирите ъгъла на стаята и изпълнявахме някакъв главозамайващ, лудешки танц, като викахме колкото имахме глас думите на групата, към която принадлежахме. Моите бяха:

Ето бързат момиченца малки

да помагат на своите майки.

Това не беше напълно вярно: аз не помагах на майка си. Тя не ми позволяваше. Направих няколко опита, но тя не беше доволна от резултатите. Единственият начин, по който бих могла да й угодя, бе да се превърна в някой друг, но тогава все още не го бях разбрала. Майка ми не можеше да приеме небрежността, с която оправях леглата, нито пък можеше да прежали счупените чинии, когато бършех съдовете. Не й беше никак приятно да стърже загорелите тенджери след кулинарните ми опити („сладкиш“ бе едно от изискванията в теста на Браунис) или пък да пренарежда масата, след като я бях сложила точно наопаки. В началото се опитвах да й правя сюрпризи, които също бяха част от съветите в наръчника на Браунис. Една неделя й поднесох на табла закуската в леглото, но се препънах и я полях с напоените в мляко корнфлейкс^[4]. Друг път лъснах хубавите й, тъмносини велурени обувки с черна боя. А веднъж взех да хвърлям кофата с боклука, която беше много тежка за мен, и я изпуснах, като слизах по задното стълбище. Майка ми не беше от най-търпеливите; много скоро заяви, че предпочита да върши всичко сама, вместо да го оправя след мен. Тя употреби думата „несръчна“, с което ме разплака. Така бях освободена от домашната работа — преимущество, което осъзнах много по-късно. Това обаче съвсем не ми пречеше да пея непоколебимо познатите думички, марширувайки около гъбата сред облаците прах и миризма на мухъл с по една влажна ръка, вкопчена в моите.

Дамата, която ни ръководеше, бе известна като Кафявата кукумявка; кукумявката, както ни обясниха, означавала мъдрост. Никога няма да забравя вида й: тя имаше лице като изсушена ябълка, сребристосива коса и святкащи очи, които веднага забелязваха всяко тъмно петънце на вълшебните ни месингови значки, мръсните нокти или лошо завързаните обувки. За разлика от майка ми тя бе безпристрастна и мила, и ни пишеше точки за добри намерения. Бях напълно омаяна от нея. Просто не беше за вярване, че една голяма жена, по-възрастна дори от майка ми, може да кляка на пода и да изрича неща от рода на „Кукумяу, кукумяу“, или пък: „Когато момичетата скаути извият своето вълшебно хоро, те могат да вършат всякакви чудеса!“. Кафявата кукумявка се държеше така, като че ли вярваше във всичко това и мислеше, че и ние вярваме. Това бе нещо неочаквано: да срещна някой по-наивен и от мен. Понякога ми ставаше жал за нея, като знаех как се щипем, бутаме и ръчкаме през Времето за размисъл или какви физиономии правят момичетата зад гърба й, когато казвахме: „Обещавам да изпълнявам дълга си пред бога и пред краля и да помагам на хората всеки ден, особено на най-близките си“. Кафявата кукумявка имаше една по-млада помощничка, известна като Светлокафявата кукумявка. Като всеки заместник, тя беше по-хитра и по-малко я обичахме.

Трите момичета, с които преминавах долчинката, когато имахме занимания в Браунис, се казваха Елизабет, Марлийн и Лин. Те бяха по на десет години и скоро щяха да се включат в групата на Водачките; това преминаване по-нагоре се наричаше „полет“, ако кандидатката бе успяла да получи вече Златните крила. В противен случай се налагаше да върви. Без съмнение Елизабет щеше да полети: тя беше покрита със значки като дипломатически куфар. Това се отнасяше и за Марлийн, но не и за Лин. Елизабет водеше група от шест момичета и имаше две нашивки на ръкава си. Марлийн беше Пикси^[5], а за Лин не мога да си спомня. Възхищавах се от Елизабет и се страхувах от другите две, които по доста противен начин се надпреварваха да спечелят вниманието й.

Отначало по време на дългия и опасен път до трамвайната спирка те ме търпяха. Наредиха ми да вървя малко зад тях, но това бе съвсем незначителна цена за защитата, която получавах срещу невидимите лоши мъже. Така изтекоха септември и октомври, листата пожълтяха, окапаха и вече ги горяха на купчини по тротоарите, което тогава все още не беше забранено. Децата прибраха летните кънки, въжетата за скачане и три четвъртите чорапи отстъпиха на дългите. Заедно с тях облякохме и зимните палта. Дните ставаха по-къси и ние се връщахме вкъщи по тъмно, а мостът бе осветен в двата края само с по една слаба крушка. Когато започна да вали, ни караха да ходим с гамаши — солидно подплатени гащи, които навличахме върху полите си. При това те се набираха в чатала и за да се държат, слагахме тиранти. По онова време не разрешаваха на момичетата да ходят с панталони на училище.

Мракът, зимата, гамашите, пухкавият сняг, натежал по върбовите клони в дола, така че образуваха синкава арка над моста, бялата гледка, която се разкриваше от него и би трябвало да ме радва — споменът за всичко това за мен е свързан с много мъка. Защото точно тогава Елизабет и компанията й откриха моята тайна: те успяха да разберат, че се разплаквам много лесно. В нашето училище не бе прието момиченцата да се удрят, да се бият или да търкат сняг в лицата си и те наистина не го правеха. Междучасията прекарвахме в двора за момичета, където всички шепнеха и заговорничеха. Думите не бяха прелюдия към война, а самата война — заобиколна, подмолна война, която нямаше край, защото не се предприемаха решителни действия, не се нанасяха съкрушителни удари, защото не съществуваше момент, в който да кажеш Предавам се. Тази, която се разплачеше първа, бе загубена.

Елизабет, Марлийн и Лин бяха в други класове, иначе щяха да открият слабостта ми по-рано. Макар и осемгодишна, аз все още ревях пред хората; много лесно се засягах, въпреки острите забележки на майка ми да се държа както подобава на възрастта ми. Самата тя имаше неумолим, категоричен поглед, очи, които никога не трепкаха и не се навлажняваха; мина доста време, преди да започна да я разплаквам — това бе същинска победа, когато най-сетне го постигнах.

Елизабет бе водачка на Гномите и аз бях една от петте, които я следваха през тези прашни вторници, изпълнени с ритуали, раздаване на значки и шиене на копчета. Нещастието ме сполетя, когато се учехме да правим възли. След като овладяхме рифовия възел, Светлокафявата кукумявка, която бе специалистка по възлите, реши, че сме готови за следващия — възел около дърво, и започна да ни го показва, като метна през облегалката на стола връвта, на която носеше прекрасна, сребърна свирка — повод за много завист. Направо станах кривогледа от съсредоточение. Наблюдавах така усърдно, че не можах да видя нищо, и когато дойде моят ред да повторя това вълшебство, въжето се изплъзна от пръстите ми като макарон и аз съвсем се обърках. Заради мен Светлокафявата кукумявка направи още една демонстрация, но резултатите бяха същите.

— Джоун, ти не внимаваш — заяви Светлокафявата кукумявка.

— Не е вярно — отговорих аз искрено.

Светлокафявата кукумявка се напуши. За разлика от Кафявата кукумявка тя много добре знаеше какво става зад гърба й и затова беше мнителна. Тя възприе протеста ми като безочливост. „Вижте какво, гноми, ако не искате да работим заедно, отивам при групата Пикси. Сигурна съм, че те имат много по-голям интерес към учението.“ И тя излезе с бодра крачка, като прибра и свирката. Разбира се, аз веднага се разциврих. Ненавиждах несправедливите обвинения. Мразех и справедливите обвинения, но когато имаше явна неправда, ми беше по-тежко.

Елизабет присви очи. Тъкмо щеше да каже нещо и довтаса Кафявата кукумявка, която винаги бе на поста си, и ведро подхвана:

— Хайде, Джоун, хайде, нали знаеш, че тук не обичаме нещастните физиономии; ние обичаме доброто настроение. Не забравяй: „Сърдитко Петко — празна му торбата, а веселите ще литнат с крилата“.

От това аз заревах още по-силно и се наложи да ме заведат в съблекалнята, докато си възвърна усмивката, достойна за скаута, както заяви Кафявата кукумявка. „Трябва да се научиш да се владееш“ — продължи тя мило и ме погали по баретата, докато се тресях и се давех от плач. Тя не знаеше колко много неща включва това.

Същата синьо-черна вечер, когато на път за дома снегът скърцаше под краката ни, Елизабет се спря под последната улична лампа преди моста и погледна другите. После, без всякакво предупреждение, те хукнаха надолу по хълма, заливайки се от смях, и преди да се усетя, изчезнаха в мрака на дола, като викаха: „Лошият човек ще те фане“. Така останах сама на върха на хълма и трябваше да премина сама. Най-напред започнах да ги викам, после се затичах след тях, но те вече бяха много напред. Вървях по моста, подсмърчах, триех разсополивения си нос в ръкавиците и се оглеждах страхливо назад, макар че, разбира се, нито един мъчител на деца или любител на показни действия, който е що-годе с всичкия си, не би бродил навън при температура около нулата. В такова време те дебнеха по гарите или в църквите, но аз не го знаех. С пухтене изкачих и последната височина; там горе те се бяха скрили и ме чакаха.

— Ревла такава — заяви Елизабет с презрение и наслада и това определи поведението им към мен до края на годината.

Те се забавляваха, като измисляха какви ли не номера. Понякога просто офейкваха, друг път заплашваха, че ще офейкат. Или пък заявяваха, че бягат, за да ме накажат за нещо, което съм направила или не съм направила през деня: скачала съм много тромаво на вълшебното хоро, не съм стояла достатъчно изправена, връзката ми била измачкана или ноктите ми — мръсни, или просто защото бях дебела. Понякога ми казваха, че няма да избягат или се кълняха, че ще се върнат да ме вземат, ако направя едно или друго: караха ме например да лазя по снега и да лая като куче, или да замерям с топка някоя минаваща възрастна жена, при което ме сочеха и се кикотеха: „Тя я хвърли! Тя я хвърли!“. Друг път ме питаха: „Какво ще ти направи лошият човек, ако те хване?“. Не беше достатъчно само да кажа, че не зная; тогава те пак хукваха и се кискаха, закрили устните си с ръце: „Тя не знае, тя не знае“. Една вечер стоях половин час на върха на хълма и с разтреперан глас изпях сто пъти: „Ние сме малки скаути, целта ни е помощта безкористна!“, преди да осъзная, че те няма да изпълнят обещанието си да се върнат, за да ме вземат. Веднъж, когато се спускахме в дола, те ме накараха да си лепна езика на една желязна ограда, но времето не беше толкова студено и езикът ми не замръзна, както се надяваха.

Странното бе, че Елизабет бе тази, която поставяше условията, нареждаше и командваше, но аз знаех, че другите две ги измислят. Лин особено бе много изобретателна; защото нейната позиция бе несигурна, липсваше й воля и лесно можеше да стане като мен. Не споделях с майка си нищо, защото усещах, че независимо от това, което ще каже, ще бъде на тяхна страна. „Защитавай се сама“ — ще ме посъветва тя. Нима бе възможно нейната дъщеря да се окаже дрипа?

Понякога, когато стоях изоставена в мрака и студа, почти се надявах, че най-после лошият човек ще изскочи някъде от дола и ще извърши това, за което бе предопределен. Така, след като ме отвлече или убие, те ще бъдат наказани и най-после ще бъдат принудени да се разкаят. Представях си го как израства от снега и започва бързо да се изкачва като лавина, тръгнала в обратна посока — висок, много висок, в черен костюм, с посиняло лице, покрито цялото с лед, със зачервени очи и разрошени коси, с дълги, остри като ледени шушулки зъби. Той ще бъде страшен, но поне ще сложи край на мъката ми, която вече продължаваше толкова дълго и сякаш щеше да бъде вечна. Той ще ме отвлече безследно. Дори и майка ми ще съжалява. Веднъж дори буквално го чаках, броях шепнешком, мислейки, че ще дойде, докато стигна до сто, после до двеста, но мина много време, закъснях с половин час за вечеря и майка ми беше бясна.

— Какво си правила? — попита тя.

— Играх — отговорих аз и тя ми каза, че съм себелюбива и егоистка.

 

 

Снегът най-сетне се превърна в лапавица и после във вода, която се стичаше по хълма в две поточета от всяка страна на пътеката; тя беше цялата разкаляна. Мостът се просмука с влага, замириса на гнило, върбовите клонки постепенно се покриха с жълт цвят, наизвадихме въжетата за скачане. Дните отново нараснаха и един следобед, когато за разнообразие Елизабет не побягна, а просто обсъждаше с останалите какво могат да направят, един мъж наистина се появи.

Той стоеше на другия край на моста, малко отстрани на пътеката и държеше пред себе си букет жълти нарциси. Беше симпатичен, нито стар, нито млад, облечен с хубаво палто от туид и съвсем не изглеждаше дрипав или окаян. Беше гологлав, косата му с цвят на карамел редееше и слънчевата светлина се отразяваше в предната част на темето му. Вървях напред, както ми бе заповядано (те обичаха да ме следят изотзад), другите бяха потънали в кроежите си и аз го видях първа. Той ми се усмихна, аз също се усмихнах, после той вдигна нарцисите по-нагоре и изведнъж се видя отвореният му цип и странното парче месо, провиснало от процепа на панталона.

— Гледайте — извиках аз на другите, като че ли съм открила нещо интересно. Те погледнаха, разпищяха се и хукнаха нагоре по хълма. Така се стреснах — от тях, не от него — че не мръднах.

Мъжът изглеждаше малко слисан. Приятната му усмивка изчезна, той се извърна, загърна палтото си и тръгна по моста в обратна посока. После се върна, поклони ми се леко и ми подаде нарцисите.

Другите чакаха горе на улицата, скупчени на безопасно разстояние. „Какво каза той? Какво направи? — разпитваха те. — Не разбра ли, че това беше лошият човек? Бива си те“ — призна намусено Елизабет. Ето че все пак веднъж успях да им направя впечатление, макар че не бях сигурна защо; човекът въобще не ме уплаши, дори ми се усмихна. Харесах и нарцисите, но все пак ги хвърлих в една яма, преди да се прибера. Умът ми стигна да се сетя, че няма да мога да дам задоволително обяснение на майка си откъде ги имам.

Следващия път, когато се връщахме, момичетата се държаха много мило към мен и аз си помислих, че сега, след дългия изпитателен срок, ще ме смятат за своя приятелка. Изглежда, беше точно така, защото Елизабет попита: „Искаш ли да влезеш в нашия клуб? Нали знаеш, че имаме клуб?“. За първи път чувах за него, макар че в училище клубовете бяха популярни; да, разбира се, аз исках да се включа в клуба. „Най-напред трябва да извършим церемонията — обади се Марлийн. — Не е трудно.“

Церемониите ни бяха ясни, обучението на малките скаути бе изпъстрено с тях и мисля, че в това, което последва, те използваха някои детайли от ритуала „Да се обединим“. Повеждаха ни по едни бутафорни плочи, на които пишеше: Бодрост, Послушание, Добро настроение и Усмивки, след това всеки трябваше да си затвори очите и да го завъртят три пъти, докато останалите припяваха:

Завърти ме, обърни ме, покажи ми

горския дух,

погледнах във водата и видях…

На това място трябваше да си отворим очите, да погледнем в омагьосаното езерце, което представляваше ръчно огледало с наредени наоколо изкуствени цветя и керамични зайчета, и да кажем „Себе си“. Вълшебната дума.

Затова, когато Елизабет каза: „Затвори си очите“ — аз ги затворих. Марлийн и Лин ме хванаха за ръцете и усетих, че завързват очите ми с нещо меко. След това ме поведоха надолу по хълма, предупреждавайки ме за дупките и камъните. Почувствах моста под краката си, завъртяха ме няколко пъти, после тръгнахме обратно, но вече не знаех накъде. Започнах да се страхувам.

— Не искам да бъда в клуба — казах аз, но Елизабет ме успокои: „Искаш, как да не искаш, ще видиш, че ще ти хареса“. И отново ме поведоха.

— Застани тук — отсече Елизабет и аз усетих зад себе си някаква твърда повърхност. — Сега прибери ръцете си до тялото.

Разбрах, че омотават нещо около ръцете ми, после около тялото ми и след това затягат.

— Сега — започна Елизабет със същия успокояващ глас — ще те оставим тук на лошия човек.

Другите две изпаднаха в страшен кикот и ги чух как побягнаха. Вече знаех къде съм: бяха ме завързали с въжето за скачане на Елизабет за стълба в края на моста, точно там, където предната седмица видяхме човека. Започнах да хленча.

После спрях. Сигурно гледаха, за да видят какво ще направя, и затова реших да не правя нищо. Незабелязано започнах да въртя ръце, за да разбера дали е възможно да се освободя. Въжето бе завързано здраво, така че трябваше да чакам, докато им омръзне и дойдат да ме отвържат. Знаех, че не могат просто да ме изоставят: това би било твърде много. Ако не се прибера, майка ми ще се обади на техните майки и тогава щяха да си изпатят здравата.

Отначало чувах смеха им откъм върха на хълма, дори един път се провикнаха: „Как ти се харесва клубът?“. Не отговорих. Този път наистина прекалиха. Но след известно време вече чувах само монотонното чуруликане на птиците в долчинката и после започна да застудява. Сигурно си бяха отишли с намерение да се върнат по-късно, но после са ме забравили.

Подсмърчах тихичко и се извивах във въжето, опитвайки се да сложа едната си ръка върху другата, да придърпам възела и да го развържа, когато чух стъпки по моста. Замръзнах: може би беше някой лош човек, може би най-после щеше да ме сполети нещо страшно, макар че видът ми едва ли е бил примамлив обект за сексуално нападение — дебело, разсополивено осемгодишно момиче в скаутска униформа. Тъкмо тогава един глас каза: „Какво е това?“ — и превръзката бе свалена от очите ми. (Това беше скаутската връзка на Марлийн.)

Мъжът не беше нито стар, нито млад: носеше палто от туид и вестник под мишница. Той ми се усмихна, но аз съвсем не бях сигурна дали това е човекът от миналата седмица, защото сега беше с шапка. Тогава бях гледала най-вече в плешивеещата глава и в нарцисите. За разлика от онзи този пушеше лула. „Вързали са те, а?“ — попита той, когато го погледнах с подути, недоверчиви очи. После клекна и ме развърза.

— Здрави възли — отбеляза той. Попита ме къде живея и аз казах. „Ще те заведа у вас“ — реши мъжът. Обясних, че е излишно, че зная пътя, но той заяви, че вече се стъмва и че малките момичета не трябва да ходят сами по това време. Хвана ме за ръка и тръгнахме нагоре по хълма.

Изведнъж срещу нас се появи запъхтяна майка ми. Косата й се развяваше, беше без ръкавици и когато се приближи, видях, че е разярена. Скрих се зад палтото на мъжа, но тя ме изтегли и ме удари по лицето. За първи път.

— Какви си ги вършила? — изкрещя тя.

Стоях мълчаливо и я гледах втренчено, не заплаках и това й се видя още по-неестествено. Бях решила никога вече да не плача на публични места, но, разбира се, не удържах на това решение.

В този момент се намеси мъжът. Той обясни как ме е намерил завързана, как ме е отвързал и предложил да ме придружи до къщи. Тогава майка ми стана прекомерно любезна, както се държеше винаги с възрастните. Ръкуваха се и тя ме отведе. Изпълнена с добродетелно възмущение, тя се обади по телефона на другите майки и с училището за скаути се свърши. Това не беше никак хубаво, защото на мен там наистина ми харесваше. След леля Лу, Кафявата кукумявка бе една от най-симпатичните жени, които познавах тогава, тя ми липсваше.

Майка ми използва този случай като пример за моята безпомощност и липса на разум.

— Глупава си, щом си се оставила да те изиграят така — заяви тя.

— Мислех, че са ми приятелки.

— Кои приятелки ще те завържат така, а? И то в дола. Кой знае какво можеше да се случи. Можеха да те убият. Просто си имала късмет, че е минал онзи симпатичен човек и те е развързал. Това е.

— Майко — започнах аз тържествено с горещото желание да изкупя вината си, без да зная точно как — може би като й покажа, че греши? — Мисля, че беше лош човек.

— Не ставай идиотка — отсече тя. — Този мил човек!

— Мисля, че беше същият. Мъжът с нарцисите.

— Какъв мъж с нарциси! — подскочи тя. — Какво си правила?

— Нищо — отговорих аз, биейки щур отбой. Първият червей пролази от кутията и другите щяха да го последват. Майка ми беше недоволна. Освен всичко друго сега бях обвинена, че крия от нея някои неща: трябвало да й кажа веднага.

Така и все още не знаех дали това беше мъжът с нарцисите, или не? Спасител или злодей беше този, който ме развърза? Мина ми дори една още по-объркваща мисъл: възможно ли е един човек да бъде и едното, и другото?

Не един път прехвърлях тази загадка в ума си, като се опитвах да натъкмя в едно цяло чертите на мъжа с нарцисите. Но той ми се изплъзваше, променяше очертанията си като карамелен бонбон или дъвка, изчезваше в някаква мъглявина, а от нея се подаваха заплашителни пипалца на плътта или вързаното на възли въже, които се превръщаха след това в жизнерадостен слънчев взрив от жълти цветя.