Маргарет Атууд
Ясновидката (5)

Глава 5

Пуснеш ли от кутия за червеи само един, след него ще тръгнат и останалите. Така казваше леля Лу; тя обичаше да използва различни поучителни поговорки, някои от тях известни, а други, измислени от нея самата. Например чувала съм да казват: „Три пъти мери, един път режи“, но не и „След котката може да дойде и котето“, или „Не брой зайците, преди да излязат всичките от цилиндъра“. Леля Лу отдаваше голямо значение на дискретността, но само когато ставаше въпрос за важни неща.

Това бе една от причините да не разказвам на Артър много за майка си. Ако бях започнала да му говоря за нея, той много скоро щеше да разбере каква съм аз. Заради него измислих друга майка — мила, кротка жена, която почина от много рядка болест — мисля, че беше лупус — малко след като се запознах с него.

За щастие той не изпитваше голямо любопитство към моето минало, защото ми разказваше твърде много за своето собствено. Знаех всичко за майка му: как твърдяла, че е усетила мига, в който заченала Артър, и още тогава, докато бил в утробата й, посветила живота му на църквата (Англиканската), как заплашвала, че ще му отреже палците, когато на четири години го хванала, че се пипа. Знаех как ненавижда и нея, и вярата й в непосилния труд и усъвършенстването, по което, колкото и да е странно, той приличаше на нея. Знаех и за ужаса, който е изпитвал от нейната педантичност, намерила въплъщение в лехите с цветя, които го карала да плеви. Разказвал ми бе и за ненавистта й към пиенето, а също и за бара на баща си в дома на правниците във Фредериктън, за който не искаше да си спомня. Там запушалките на шишетата представлявали миниатюрни главички на шотландци, перверзно изобразени като зърна на женски гърди, или поне аз така си ги представях. Знаех и за многобройните истерични писма на майка му, с които по една или друга причина — политика, религия, секс — се е отказвала от него. Едно такова писмо се получи, когато научила, че живеем заедно, и това тя не можа да ми прости.

Слушах предано разказите за тези ужаси и несправедливости отчасти с надежда, че постепенно ще започна да го разбирам, но по-скоро по навик. В определен период от живота си бях добра слушателка, научих се да слушам, преценявайки, че след като за друго много не ме бива, по-добре е да се науча да слушам. Тогава слушах всеки, който искаше да говори, мънках по нещичко, когато очакваха това от мен, успокоявах, без да взимам страна, бях като възглавница, на която можеха да се отпуснат. Дори започнах да подслушвам по вратите, по автобусите и в ресторантите, но не беше същото, тъй като липсваше разговорът. Ето защо ми беше лесно да слушам Артър и накрая знаех много повече за майка му, отколкото той за моята, но и от това нямах голяма полза. Знанието не означава непременно сила.

Все пак му казах нещо, което не му направи толкова голямо впечатление, колкото очаквах: майка ми ме бе кръстила на Джоун Крофорд^[1]. Това нейно решение си остана за мен загадка. Дали ме е кръстила на Джоун Крофорд, защото е искала да бъда като екранните й героини — красиви, амбициозни, коравосърдечни, безпощадни към мъжете — или защото е искала да успея в живота? Според майка ми Джоун Крофорд работила зверски, притежавала силна воля и се издигнала от нищото. Дали не ми бе дала чуждото име, защото не е искала да имам свое собствено. А всъщност и Джоун Крофорд не е имала свое име. Истинското й име е било Лусил льо Сюер, което щеше да ми подхожда повече. Луси Потната. Когато бях на осем или девет години, майка ми често се заглеждаше в мен и казваше замислено: „Като си помисля, че те кръстих на Джоун Крофорд“. В такива случаи ме свиваше стомахът, усещах някаква тежест и умирах от срам; знаех, че ме порицава, но и до ден-днешен не съм сигурна за какво точно. Джоун Крофорд не беше само име. В действителност тя носеше известен трагизъм — имаше големи, сериозни очи, нещастни устни, високи скули и все й се случваха лоши неща. Може би по това си приличахме. Имаше и нещо още по-важно: Джоун Крофорд беше слаба.

А аз не бях и това е едно от многото неща, които майка ми не можа напълно да ми прости. Отначало бях просто закръглена; на първите снимки в албума на майка си бях едно здраво бебе, но по-едро от останалите, и единствената особеност бе, че никога не гледах във фотоапарата. Вместо това се опитвах да напъхам нещо в устата си: играчка, ръка, шише. Снимките бяха подредени в серии; макар и да не пълнеех повече, не успях да се освободя от така наречената бебешка тлъстина. Когато станах на шест години, на снимките изведнъж се сложи край. По това време сигурно майка ми се е отчаяла от мен, защото обикновено тя ги правеше; може би не е искала вече да регистрира растежа ми. Решила е, че не ставам за нищо.

Осъзнах това доста скоро. Майка ми ме бе записала в балетна школа, където една жена, на име мис Флег, която беше почти толкова слаба и винаги недоволна, както и майка ми, преподаваше степ и балет. Часовете се провеждаха в едно дълго помещение над някаква месарница и си спомням как, като се влачех нагоре по прашната стълба, миризмата на стърготини и сурово месо отстъпваше пред душните изпарения от изтощени крака, примесени с одеколон „Ярдлей“, който мис Флег употребяваше. Майка ми предприе тази стъпка, от една страна, защото беше модерно седемгодишни момиченца да учат балет — холивудските мюзикъли бяха все още популярни — и от друга страна, защото се надяваше, че така ще поотслабна. Тя сподели това не с мен, а с мис Флег; тогава все още не ми казваше, че съм дебела.

Обичах балетната школа. Дори танцувах доста добре, макар че понякога мис Флег удряше силно по пода с показалката си и казваше: „Джоун, миличка, недей да подскачаш като мече“. Като повечето малки момиченца аз идеализирах балерините. Балетът беше измислен точно за момичетата. Често лепях късия си, топчест нос по витрините на бижутерските магазини, гледах с ококорени очи фигурките върху китайските музикални кутии — блестящи дами в чупливи розови поли, с твърди керамични глави, украсени с рози, и си представях как летя във въздуха, носена от слаб мъж в черно трико, лека като хвърчило, облечена в някаква преправена дантелена покривка, с коса, обсипана с бляскави камъни, сияеща като самата надежда. В часовете проявявах голямо усърдие, не се разсейвах и дори се упражнявах у дома, завита в стара дантелена завеса от банята, която измолих от майка си тъкмо когато се канеше да я натъпче в кофата за боклук. Преди да ми я даде, тя я изпра — ненавиждаше мръсотията. Мечтаех за сатенени палци, но мис Флег казваше, че сме много малки и че костите на краката ни още не са се втвърдили. Така че трябваше да се примиря с черни пантофки, които се придържаха за крака с един прозаичен ластик.

Мис Флег беше жена с идеи; в наши дни сигурно биха я нарекли творец. Въображението й, разбира се, нямаше голям простор за действие, тъй като учеше дечурлигата на елементарни стъпки — това беше повече въпрос на тренировка, но тя се развихряше при подготовката на ежегодния пролетен концерт. Той трябваше преди всичко да направи впечатление на родителите, но също и на самите момиченца, та да поискат да ги запишат отново следващата година.

Мис Флег беше хореографката на цялата програма. Тя изработваше също декорите и реквизита, измисляше костюмите и раздаваше кройки на майките, които трябваше да ги ушият. Майка ми не обичаше да шие, но заради това събитие се захвана за работа, кроеше и тропосваше като всички останали майки. Може би въпреки всичко тя все още не се беше отказала от мен, може би все още смяташе, че усилията й не са напразни.

Мис Флег организира концерта по възрастови групи, съответстващи на класовете, в които бяхме включени. Те бяха пет: Малячки, Дългучки, Кльощи, Средни и Пубертетки. Под сухата й външност, дългите й кокалести ръце, косата, дръпната назад в кок, и тънките като паяжина вежди — по-късно разбрах, че ги изписва с молив, се криеше сантименталност, която даваше тон на хрумванията й.

Аз бях Малячка, факт сам по себе си противоречив, защото освен че бях по-пълна от всички в класа, бях започнала да ставам и по-висока. Но аз не обръщах внимание на това, дори не го забелязвах, защото с всеки изминал ден ме обхващаше все по-лудо вълнение за концерта. Часове наред се упражнявах в сутерена — единственото място, за което имах разрешение, след като, без да искам, бутнах и счупих холната лампа на майка ми. Тя беше част от един комплект и представляваше ананас от бял порцелан със златни орнаменти. Въртях се край пералната машина и си тананиках, правех реверанси пред печката (тогава тя гореше все още с въглища), носех се между чаршафите, които съхнеха на въжето, сгънати на две, и когато, капнала от умора и покрита с въглищен прах, се качвах обратно горе, насреща виждах майка си, захапала карфици. Тя ме изкъпваше, като жулеше здравата, после ме качваше на един стол и ме караше да се въртя бавно. Едва се удържах на едно място дори когато трябваше да ми пробва костюмите.

Макар и от друго естество, нетърпението на майка ми не бе по-малко от моето. Може би вече съжаляваше, че ме е записала в балетна школа. Първо, защото не отслабвах, и, второ, защото сега, когато репетирах, вдигах два пъти по-голям шум отпреди — особено когато играех степ в хола, обута в лачени обувки с метални върхове и токове, което ми беше забранено. А освен това костюмите също я притесняваха. Макар и да бе следвала точно указанията, тя не можеше да ги докара както трябва.

Костюмите бяха три, защото Малячките изпълняваха три номера: „Сезонът на лалетата“ — традиционен холандски балет, при който се нареждахме с партньорите си и размахвахме ръце, наподобявайки вятърни мелници; „Вдигай котва“ — степ с бързи въртения и отдаване на поздрави (това беше скоро след края на войната и военните мотиви бяха все още на мода), и „Лудориите на пеперудите“ — изящен танц с бързи, нежни стъпки, който най-много отговаряше на моята представа за същността на балета. Най-много харесвах този танц, както и костюма за него: къса, прозрачна поличка, като на истинските балерини, стегнат корсаж с презрамки, корона, обсипана с пайети, с нещо като пипалца, и чифт оцветени целофанени крила, опънати на закачалки, с които ни снабди мис Флег. Копнеех за крилата най-много, но за да не ги повредим, ни забраниха да ги слагаме до деня на самото тържество.

Точно този костюм създаваше най-много неприятности на майка ми. Другите бяха по-лесни: холандският костюм се състоеше от дълга, набрана пола, черен корсаж и бели ръкави, а и без това бях отзад. За „Вдигай котва“ щяхме да бъдем в юнкерски униформи, поръбени с ширит в бяло и синьо и тук нямаше нищо трудно, защото те бяха с високи яки, дълги ръкави и без набор в талията. Сложиха ме на задната редица заради височината ми; не бях сред трите избранички, всичките с къдри като на Шърли Темпъл, които имаха соло номера с барабанчета, направени от кутии за сирене. Този факт не ме натъжаваше много, защото бях хвърлила око на главния момент в танца на пеперудите… Това беше дует с единственото момче в класа на име Роджър. Леко бях влюбена в него и таях надежда, че момичето, което беше определено да танцува с него, ще се разболее и тогава аз ще го заместя. Затова заедно с моята роля почти бях научила и нейната.

Стоях изправена на стола, майка ми бодеше по мен карфици и въздишаше; после ме караше да се въртя бавно, мръщеше се и забождаше още карфици. Не беше трудно да се разбере какво я тревожи: в късата, розова поличка с очертана талия, голи ръце и крака изглеждах просто смешна. Възстановявам всичко това от гледна точка на някой възрастен, амбициозен и превзет като майка ми или мис Флег; но все пак сигурно съм изглеждала отвратително, почти като изкуфяла бабичка, направо неприлична, с полюшващи се бедра, с подутинки там, където по-късно щяха да бъдат гърдите ми, с ръце, възпълни от лактите нагоре, и с безформена талия: не съм била много по-различна от някоя застаряваща танцьорка. Тогава, в началото на 1949 година, биха казали, че не е редно деца като мен да се показват толкова разголени на публични места. Затова нищо чудно, че се влюбих в деветнайсетия век: ако се съди по мръсните картички от онова време, тогава плътта е била смятана за добродетел.

Майка ми се опита да се пребори с костюма, като го удължи с още един волан, за да прикрие очертанията ми и подплати корсета, но напразно. Дори и аз самата малко се слисах, когато най-сетне тя ми позволи да се видя в трикрилото огледало над тоалетката й. Макар и да бях твърде малка, за да се безпокоя от размерите си, не видях ефекта, към който се стремях. Не приличах на пеперуда. Но бях убедена, че с крилата ще бъде съвсем друго. Дори тогава все още се надявах на някаква магическа промяна.

Генералната репетиция беше следобед, а концертът — същата вечер. Интервалът беше толкова кратък, защото концертът щеше да се състои не в помещението над месарницата, където беше много тясно, а в училищен салон, нает само за една събота. Майка ми ме заведе, носейки костюмите в картонена кутия за дрехи. Сцената бе малка и ехтеше, но затова пък имаше завеси от бледолилаво кадифе; опипах ги при първия удобен случай. Пространството зад тях трептеше от всеобщо вълнение. Имаше много майки. Някои от тях бяха предложили услугите си да гримират момичетата и сега рисуваха по лицата на своите и чуждите дъщери, като слагаха тъмночервено червило на устните и черен аркансил на миглите, от който те щръкваха като бодили. Тези, които бяха вече готови и облечени, стояха до стената, за да не развалят костюма си, безучастни като жертви в храм. По-големите ученички се разхождаха и бъбреха; за тях това не беше така важно, не им се случваше за първи път, а и репетицията им бе по-късно.

„Сезонът на лалетата“ и „Вдигай котва“ минаха без засечки. Сменяхме костюмите си зад кулисите, ръце и крака се размахваха в невероятна бърканица, кискахме се нервно, закопчавахме се едни — други, затваряхме циповете си. Цяла тълпа се беше скупчила около единственото огледало. Дългучките, които се редуваха с нас, изпълниха своя номер „Мърльо, мърльо писанче“, а мис Флег стоеше зад кулисите, следеше, тактуваше с показалката и от време на време подвикваше. Беше много напрегната. Когато обличах костюма на пеперудата, видях, че майка ми стои до нея.

Тя трябваше да бъде долу, на първия ред, на един сгъваем стол, където я бях оставила да пуши и да полюшва единия си крак, обута в обувки с висок ток без пръсти, с ръкавици, сложени на скута, но ето че сега говореше с мис Флег. Мис Флег погледна към мен, после се приближи, следвана от майка ми, и се спря, като ме гледаше съсредоточено със стиснати устни.

— Разбирам какво имате предвид — обърна се тя към майка ми.

Когато по-късно си спомнях с негодувание тази сцена, все си мислех, че без намесата на майка ми мис Флег нямаше да забележи нищо, но може би не съм права. Това, което тя виждаше, което и на двете беше ясно, бе превръщането на нейния весел, артистичен, възвишен танц „Лудориите на пеперудите“ в нещо смешно и непристойно поради присъствието на едно дебело момиченце, което приличаше не толкова на пеперуда, колкото на гигантска гъсеница или още по-точно на бял червей.

Мис Флег не можеше да понесе това. За нея крайният ефект беше всичко. Тя искаше да я поздравят, но от все сърце, без съжаление или със сдържани усмивки? Сега я разбирам, но тогава не можех. Във всеки случай нейната изобретателност не я изостави. Тя се наведе, сложи ръка на кръглото ми голо рамо и ме дръпна в един ъгъл. После клекна и втренчи властните си черни очи в моите.

— Джоун, миличка — каза тя — искаш ли да бъдеш нещо специално?

Усмихнах се неуверено.

— Искаш ли да направиш нещо за мен, миличка? — попита тя сърдечно.

Кимнах. Обичах да помагам.

— Реших да изменя малко танца — продължи тя. — Реших да прибавя една нова роля и понеже ти си най-умното момиче в класа, избрах теб за нея. Мислиш ли, че ще се справиш, скъпа?

Достатъчно добре я познавах, за да зная, че тази любезност е подозрителна, и все пак налапах въдицата. Закимах енергично, поласкана, че е избрала точно мен. Може да ме е определила за дуета с Роджър, може би ще ми даде по-големи, по-забележителни крила. Изгарях от нетърпение.

— Добре — каза мис Флег, като ме хвана здраво за ръката. — Сега ела бързо да си сложиш новия костюм.

— Каква ще бъда? — попитах аз, докато ме отвеждаше.

— Нафталинено топче, миличка — отговори тя кротко, сякаш това бе най-естественото нещо на света.

Изобретателният й ум, а вероятно и натрупаният опит й бяха помогнали да си създаде основно правило за излизане от подобни ситуации: ако се случи да станеш за смях и не можеш да го предотвратиш, най-добре е да се преструваш, че го правиш нарочно. Научих това правило доста късно, без да го осъзнавам. Почувствах се обидена и изоставена, когато стана ясно, че мис Флег иска да си сваля ефирната пола с пайетите и да облека един от белите мечешки костюми, с които Средните изпълняваха номера „Мечета на пикник“. Тя също поиска да си сложа на врата голяма табела с надпис „НАФТАЛИНЕНО ТОПЧЕ“: „Така всички ще могат да разберат какво играеш ти, миличка“. Тя самата щяла да направи табелата в паузата между репетицията и представлението.

— Мога ли да си сложа крилата? — попитах аз, започвайки да прозирам цялата чудовищност на жертвата, която искаше от мен.

— Ти пък, кой е чувал за нафталинено топче с крила? — отвърна тя с тон, който трябваше да мине за духовит, но беше делови.

Според нейната идея аз трябваше да се явя с белия костюм и с табелата, когато пеперудите свършват вече своята лудешка игра, и подскачайки тромаво между тях, да ги изплаша и те да се разбягат. „Чудно ще бъде“ — каза ми тя.

— Мен ми харесваше танцът, както си беше — подхванах аз предпазливо. — Не искам да го променяме. — Бях готова да се разплача; може би вече се бях разплакала.

Мис Флег промени позицията. Тя приближи лице до моето, така че видях отблизо бръчките около очите й и усетих стария мирис на лоша паста за зъби в устата й, и каза бавно и отчетливо:

— Ще правиш каквото ти казвам, иначе въобще няма да участваш в танца. Ясно ли е?

Да не участвам въобще, беше твърде много за мен. Капитулирах, но си платих за това. Наложи се да стоя в костюма на нафталиненото топче с ръката на мис Флег на рамото ми, докато тя обясняваше на останалите Малячки, изящни като неземни същества в своите шумящи поли и лъскави крила, промяната на плановете и моята нова главна роля. Те ме гледаха, свили в презрение начервените си устни; не се хванаха на въдицата.

Прибрах се у дома заедно с майка си, отказвайки да говоря с нея, защото ме предаде. Прехвръкваше сняг, макар че беше април, и аз се радвах, защото тя беше с белите си обувки без пръсти и краката й щяха да се намокрят. Отидох в банята и заключих вратата, за да не влиза; после плаках неудържимо, легнала на пода с лице, забито в пухкавото розово килимче. След това примъкнах коша за пране и се качих върху него, за да се видя в огледалото. Гримът ми беше потекъл, по бузите имах черни ивици, сякаш бях плакала със саждени сълзи, и лилавите ми устни бяха размазани и подути. Какво не ми харесваха? Та аз можех да танцувам.

През заключената врата на банята майка ми отправяше известно време молби, после започна да заплашва. Излязох, но отказах да ям: така освен мен щеше да страда и друг. Майка ми изтри грима с крем „Пондс“, като ме хокаше, че сега трябва отново да ме гримират, и пак тръгнахме за салона. (Къде ли е бил баща ми? Нямаше го там.)

Стоях до кулисите, изпълнена със завист, запарена и зачервена в омразния костюм, слушах покашлянията на публиката и скърцането на сгъваемите столове преди началото, после гледах движенията на леките като звън пеперуди, които аз самата знаех наизуст, и то, без съмнение, по-добре от останалите. Най-лошото беше, че все още не можех напълно да разбера защо постъпиха така, защо под прикритието на привилегия ме унизиха.

Когато дойде моментът, мис Флег ме избута и аз излетях на сцената, опитвайки се според нейните указания да изглеждам колкото се може повече като нафталинено топче. После започнах да танцувам. Танцът нямаше определени стъпки, защото никой нищо не ми показа, така че аз го измислях в движение. Размахвах ръце, блъсках се в пеперудите, въртях се и колкото се може по-силно тропах с крака по дъсчения под на паянтовата сцена, докато тя се разтресе. Буквално се хвърлих в ролята, това бе танц на гнева и унищожението, сълзи течаха по бузите ми под козината. Пеперудите трябва да умрат. След това краката ме боляха дни наред. „Това не съм аз — повтарях си аз — те ме карат да се държа така“; и въпреки че бях скрита в мечешкия костюм, който подскачаше заедно с мен и ме изпотяваше, имах чувството, че съм гола и изложена на показ, сякаш този нелеп танц разкриваше истината за мен и всеки можеше да я види.

Пеперудите се разбягаха като по даден знак и за мое голямо учудване аз останах в средата на сцената с лице към публиката, която не само се смееше, но и бурно ръкопляскаше. Дори когато красавиците, тези миниатюрни изящества, се появиха отново за поклона, смехът и ръкоплясканията продължиха и няколко души, които вероятно са били бащи, а не майки, се провикнаха: „Браво, нафталинено топче!“. Учудих се, че някои от тях, изглежда, харесваха моя костюм повече от красивите костюми на другите, макар че беше грозен и безформен.

След концерта мис Флег получи поздравления за безценното хрумване с нафталиненото топче. Дори майка ми изглеждаше доволна. „Много добре се представи“ — каза тя, но въпреки това онази нощ аз плаках за пречупените си криле. Вече никога няма да имам възможността да ги използвам, тъй като бях решила, че през есента няма да се върна в балетната школа, колкото и да я обичах. Вярно, обърнаха ми по-голямо внимание, отколкото на другите, но не бях сигурна, че точно такова внимание ми трябваше. Освен това кой би се оженил за нафталинено топче? По-късно, под различна форма, този въпрос често ми бе задаван от майка ми.