Маргарет Атууд
Ясновидката (4)

Глава 4

Но в апартамента нямаше никого. Беше по-празен от всякога. Приготвих обяда без произшествия — нищо не експлодира, нито изкипя — и го изядох на масата. „Скоро — помислих си аз — ще започна да ям в кухнята права, направо от тенджерите и от тиганите. Така обикновено става с хората, които живеят сами. Ще трябва да си наложа някакъв ред.“

След като се нахраних, преброих парите си — част от тях беше в брой, другата — в туристически чекове. Както винаги, оказаха се по-малко, отколкото предполагах; ще трябва да се хвана за работа, за да изкарам още нещо. Отидох до бюрото, дръпнах чекмеджето за бельо и започнах да ровя из него, питайки се какво ме е накарало да купя едни червени бикини, върху които с черни конци беше изписано Неделя. Кралският таралеж, разбира се: освен всичко останало той беше и маниак на тема бельо. Бикините бяха от един комплект за уикенд; имах също Петък и Събота, всичките избродирани на два езика. Вадех ги от целофанения плик и Кралският таралеж казваше: „Сложи си Sunday/Dimanche“; той обичаше образа на поруганото целомъдрие. Слагах ги. „Бомба — възкликваше Кралският таралеж. — Сега се обърни.“ Той се хвърляше върху ми като див звяр и не след дълго се озовавахме на матрака във вид на сладострастно кълбо. Имах също и сутиен в телесен цвят, който се закопчаваше отпред. Само за влюбени, гласеше рекламата и аз го купих, за да бъде комплект с любимия ми. Много си падах по рекламите, особено по тези, които обещаваха щастие.

Взех със себе си това издайническо бельо, защото се страхувах, че Артър ще го намери след смъртта ми и ще се сети, че дотогава не го е виждал. Докато бях жива, никога не би отворил това чекмедже; съвсем преднамерено той не обръщаше внимание на бельото. Приятно му беше да живее с мисълта, че съзнанието му е заето с по-важни неща, което, трябва да призная, до голяма степен беше така. Затова и използвах чекмеджето за бельо като скривалище и по силата на навика все още го правех.

Извадих черния бележник на Фрейзър Бюканън. Под него на дъното, увит в комбинезон, беше ръкописът, върху който работех, преди да умра.

Шарлот стоеше в стаята, където той я беше оставил, и ръцете й несъзнателно все още стискаха касетката с бижутата. В голямата камина пращеше огън, отраженията му огряваха семейните реликви от мрамор, които красяха богато орнаментираната полица на камината, но въпреки това й беше студено. В същото време лицето й гореше. Все още виждаше извивката на устните му, наклона на цинично повдигнатите вежди, мрачното му, но привлекателно лице, суровата челюст, тънките и хищни устни… Спомни си как я бе опипал с поглед, преценявайки добре очертанията на стегнатото й младо тяло, скрити само донякъде от евтината, лошо ушита рокля от черен креп. Имаше достатъчно опит с аристокрацията и знаеше как гледат на жени като нея, които не по своя вина бяха принудени да изкарват сами прехраната си. Той не бе по-различен от другите. Под черния креп гърдите й се разбунтуваха, като си помисли за униженията, които бе понасяла. Какви лицемери и лъжци! Вече беше започнала да ги мрази.

Тя ще постави падналите смарагди и ще си замине от Редмънд Грейндж, колкото се може по-бързо. В голямата къща я дебнеше опасност, почти я предусещаше. Спомни си загадъчните думи на кочияша Том, когато не съвсем учтиво й бе подал ръка да слезе от каретата. „Не се навъртайте около лабиринта, мис, съветвам ви“ — бе й казал той. Беше зъл и лукав мъж, с лице на плъх и развалени зъби.

— Какъв лабиринт? — бе запитала Шарлот.

— Скоро ще разберете — беше се захилил той. — Колко момичета преди вас си изпатиха. — Но не бе пожелал да каже нищо повече.

Някъде откъм френските прозорци се дочу звънлив женски смях… Кой би могъл да се разхожда в този късен час по терасата и при това през ноември? Шарлот потръпна, спомняйки си стъпките, които бе чула предната нощ на същото място; но когато погледна тогава от прозореца на спалнята, не видя нищо, освен луната и сенките на храстите, които вятърът люлееше.

Тя тръгна към вратата с намерение да се качи в стаичката си, която се намираше на етажа на прислугата. „Ето колко ме цени Редмънд — помисли си тя с презрение. — Все едно че съм гувернантка — една степен над камериерката или готвачката, но не и дама.“ Макар че, ако някога се разкриеше истината, той щеше да разбере, че тя е от семейство като неговото.

Извън салона Шарлот спря изумена. До стълбата, препречила пътя й, стоеше висока жена със самурена пътническа наметка. Качулката беше свалена, откривайки огненочервената й коса; корсажът на алената й рокля бе изрязан дълбоко и очертаваше извивката на белите й гърди. Виждаше се, че най-модните и скъпи шивачи на Бонд стрийт са вложили цялото си майсторство в тоалета й; и все пак под блясъка на цивилизованата изтънченост се криеше нещо хищническо. Беше зашеметяващо красива.

Тя гледаше втренчено Шарлот и зелените й очи блестяха на светлината на сребърния свещник, украсен с купидончета и гроздове, който държеше в лявата си ръка. „Коя сте вие и какво правите в този дом?“ — попита тя властно. Преди още Шарлот да отговори, погледът й падна върху касетката. „Бижутата ми!“ — извика тя и удари Шарлот през лицето с ръка, от която не бе свалила ръкавицата.

— Спокойно, Фелисия — чу се гласът на Редмънд, който изникна от мрака. — Исках да поправя бижутата ти и да те посрещна с тази изненада. Но изненаданият съм аз, защото се връщаш по-рано, отколкото очаквах. — И той се засмя сухо, подигравателно.

Жената, наречена Фелисия, се обърна към него със святкащи от ненавист и гняв очи и предизвикателна усмивка разкри малките й, съвършено равни бели зъби. Редмънд галантно вдигна към устните си ръката й, както беше с ръкавицата.

Липсваха осем страници, първите осем. За миг помислих, че съм ги забравила в апартамента, където Артър непременно ще ги намери. Не, не беше възможно, не бях чак толкова немарлива. Сигурно ги е взел Фрейзър Бюканън, мушнал ги е в ръкава на сакото си, после ги е сгънал и ги е набутал в джоба си, докато е бил в спалнята, преди да успея да го пипна. Но у мен пък беше черният му бележник и този залог беше по-солиден.

Няма да бъде много трудно да възстановя встъпителните страници. Шарлот ще се появи откъм завоя по широката, оградена с липи алея. Ще бъде в каляската на Редмънд, разбира се, не парадната, изпратена да я докара от гарата. Ще бъде здраво загърната в грозния си шал и ще се притеснява за износените си дрехи и за ожуления куфар отзад в багажника: дали ще й се подиграват слугите? После ще види имението с нежните му очертания, острите кули и цялата му атмосфера на всепроникващо зло. Надменният иконом ще я въведе в библиотеката, където, след като я остави да чака повече, отколкото трябва, ще се появи господарят на дома, за да разговаря с нея. Той ще се изненада от факта, че бижутерите реставратори са изпратили жена, и ще намекне, че тя не е за тази работа. Ще му отговори твърдо, дори малко дръзко. Той ще забележи предизвикателството в блестящите й сини очи и ще заяви, че може би е малко по-независима, отколкото е добре за нея самата.

„В моето положение, сър — ще отговори тя с лека горчивина — човек е принуден да бъде независим.“ Шарлот, разбира се, е сираче. Баща й е по-малкият син на благородно семейство, лишен от наследство, защото се оженил за майка й — блага жена, балерина в операта. Родителите на Шарлот умират по време на епидемията от едра шарка. Тя самата се отървава само с няколко белега, от които изразът на лицето й е дори по-пикантен. Отгледана е от вуйчо си, богат скъперник, който, преди да почине от жълта треска, я накарва да изучи сегашния си занаят. Не й оставя нищо, защото я мрази, а благородното семейство на баща й не желае да има нищо общо с нея. Иска й се Редмънд да разбере, че не някакво лично желание, а нуждата я довежда в неговия дом и я поставя във властта му. Всеки трябва да яде.

Ще ми трябва работно заглавие. „Господарят на Редмънд Грейндж“ например или още по-добре „Ужас в Редмънд Грейндж“. Страхотиите бяха един от специалитетите ми, както и историческият детайл. Или може би нещо с думата Любов: любовта се котира много добре. Години наред се опитвах да вмъкна любовта и ужаса в едно заглавие, но не беше лесно. „Любов и ужас в Редмънд Грейндж“ ще бъде твърде дълго, а и звучеше много като „Близнаците Бобси на Брега на залеза“. „Любовта ми беше ужас“… беше съвсем в духа на Мики Спилейн. „Жертва на любовта“ ще свърши работа в краен случай.

Трябваше ми също пишеща машина. Пишех всичко на машина; беше по-бързо, а в моята работа бързината има голямо значение. Бях добра машинописка, в гимназията писането на машина, подобно на гърдите, се смяташе за вторичен полов белег. Може би в Рим ще мога да купя машина на старо. Тогава ще напиша встъпителните страници, ще напиша още осем-девет глави и ще ги изпратя на „Хермес букс“ с едно писмо, в което ще обясня, че съм се преместила в Италия по здравословни причини. Те не бяха ме виждали никога, знаеха само другото ми име. За тях бях бивша библиотекарка на средна възраст, възпълна и стеснителна. Всъщност почти отшелничка и при това алергична към прах, вълна, риба, цигарен дим и алкохол — обяснение, което давах, отклонявайки поканите им за обеди. Винаги се бях стремила да държа двете си имена и двете си самоличности колкото се може по-далеч една от друга.

Романите на ужаса в различен исторически декор, които пишех, останаха тайна за Артър. Отначало работех върху тях, когато той не беше вкъщи. После започнах да се затварям в спалнята и му казвах, че уча за някакъв университетски курс: Китайско грънчарство, Сравнителна религия — курсове, които все не успявах да завърша, по простата причина че не бях записана в тях.

Защо не му казах никога? Преди всичко от страх. Когато се запознахме, той много говореше за това, че иска жена, която да уважава за интелекта й, и аз разбрах, че няма да ме уважава, ако разбере, че съм авторка на „Тайната на имението Моргрейв“. Много исках да имам ум, достоен за уважение. Приятелите на Артър, книгите, които четеше с обяснения под линия, възгледите му ме караха да се чувствам непълноценна и някак си нелепо глупава, нещо като интелектуалния идиот на селото и ако разкриех заниманието си, сигурно щеше да стане още по-лошо. Тези книги, на чиито корици бяха нарисувани мрачни, зловещи замъци и изплашени девици в къси нощници, с разпилени от вятъра коси и ококорени като на болни от базед очи, застанали на пръсти, готови да побегнат, щяха да бъдат окачествени като най-долнопробен боклук, защото експлоатираха масите, подкупваха ги чрез забравата, която предлагаха и утвърждаваха унизителната теза за жената като безпомощна и преследвана. Така беше, знаех го, но не можех да спра.

— Ти си интелигентна жена — би казал Артър. Той винаги започваше така, преди да направи разбор на някой мой провал, но и вярваше в това. Вбесяваше се от мен, като баща, чиито умни деца получават лоши бележки.

Той нямаше да разбере. Не би могъл да разбере ни най-малко жаждата на моите читателки, естествената им необходимост от бягство — нещо, което самата аз разбирах прекрасно. Животът е бил суров към тях, те не са се борили, не са намерили сили за съпротива и той ги е унищожил така лесно, както вятърът пука сапунените мехури. За тях бягството не беше прищявка, а необходимост. Те трябваше да избягат по някакъв начин. И когато бяха крайно изморени, за да търсят свои пътища, чакаха ги моите книги — в дрогерията на ъгъла, добре опаковани като другите успокоителни хапчета. Можеха да ги гълтат като тях, бързо и незабелязано, докато сешоарът втвърдява буклите около пластмасовите ролки или тоалетното масло превръща кожите им в розово кадифе, оставяйки по стените на ваната ръб, който по-късно ще изчистят с „Аякс“; от него ръцете им ще замиришат на болница и тогава съпрузите им ще кажат, че у тях има толкова секс, колкото в един парцал. После ще скърбят, че не са красиви, за отлитащата си младост… Знаех всичко за този вид бягство. То бе съпровождало детството ми.

Героините на моите книги бяха просто фигурантки: без ясно изразени черти, с лица от пластилин, които читателките можеха да оформят по свое подобие, като прибавят малко красота. В стотици хиляди домове тези прикривани самоличности се надигаха нощем от делничните легла на своите собственички и се впускаха в заплетени и изкусителни приключения, които не можеха да бъдат споделени с никого и най-малко със съпрузите, хъркащи като упоени, защото сънуваха, че прекарват времето си с някоя мацка от „Плейбой“. Познавах добре читателките си — това бяха моите съученички, пред които минавах за арабийка. Участвах доброволно в разни комитети, украсявах физкултурния салон с надписи от рода на „ХЕЙ, ЗДРАВЕЙ“ и „ДОБРЕ ДОШЛИ, ТАНЦЬОРИ“, а после се прибирах вкъщи и докато те танцуваха, ядях сандвичи с фъстъчено масло и четях романчета. Аз бях мис Личност, доверена и истинска приятелка. Те ми казваха всичко.

Сега за тях можех да бъда кръстницата вълшебница, въпреки всичките им видими недостатъци — тънките прасци, грозните косъмчета над горните устни (срещу които така категорично се обявяваха рекламите, наблъскани на последните страници на филмовите списания) и загрубялата гъша кожа на лактите им. Притежавах сила, която можеше да ги превръща от тикви в чисто злато. До проблемите на войната, на политиката и до експедициите по Амазонка — другите големи възможности за бягство, в повечето случаи не ги допускаха; те не проявяваха голям интерес към футбола или хокея, защото не умееха да ги играят. Защо да ги лишавам от замъците, от техните преследвачи и принцове и в края на краищата кой, по дяволите, беше Артър, за да говори за социална хармония? Понякога ми се повдигаше от неговите проклети теории и идеологии. Вярно е — търгувах с надеждата, предлагах представа за един по-добър, макар и абсурден свят. Но толкова ли беше ужасно? Според мен не се различаваше много от алтернативата на Артър и приятелите му, а беше и точно толкова реалистична. „Значи, ти се интересуваш от народа, от работниците — питах го мислено аз, когато нощем насаме си търсех оправдание. — Е, знай тогава, че народът и работниците четат точно такива книги, поне за жените съм сигурна, ако въобще им остава време за четене и те не могат да приемат социалния реализъм на «Честни изповеди». Те четат моите книги. Проумей го най-сетне.“

Но това щеше да бъде прекалено, би означавало да бръкна в най-чувствителното и свято кътче на душата му. По-добре беше да подходя от материалистично детерминистична гледна точка: „Артър, оказва се, че умея да върша точно това, бива ме за него. Открих го случайно, после глътнах въдицата, станах професионалистка и сега това е единственият начин да си изкарвам прехраната. Както казват курвите, защо, по дяволите, да ставам келнерка? Ти все говориш, че жените трябва да се стремят към пълноценност, осъществявайки се в смислен труд, и все ми натякваш, че трябва да се захвана с нещо от този род. Е, това е моята работа и за мен тя има смисъл. И едва ли съм търтей, защото съм написала вече петнайсет такива книжки“.

Артър обаче нямаше да ме разбере. Марлийн, неговият идол, беше работила като словослагателка три месеца („не можеш истински да разбереш работниците, ако не си била сред тях“) и за Артър, който беше сноб, това беше много.

„Горкият Артър — помислих си аз — как ли седи сам-самичък в апартамента, заобиколен от останките на нашия брак. Какво ли прави точно в този момент? Дали не мушка червените и оранжевите ми рокли в някоя торба с надпис «За инвалиди», дали не изхвърля на боклука гримовете от чекмеджето ми? Или може би разлиства тетрадката с рецензии, които, обхваната от детинска възбуда, започнах да събирам в първите седмици след излизането на «Ясновидката»?“ Колко наивно беше да помисля, че най-после те ще започнат да ме уважават… Тетрадката ще отиде на боклука заедно с всичко, което остана от мен на отвъдния бряг. Какво ще си запази за спомен — ръкавица, обувка?

Може би се разкайва, съжалява… Това беше нова мисъл: и той като мен изпитва тъга, дори печал. Мина ми през ум, че може би съм несправедлива към него. Ами ако вече не ме мрази, ако се е отказал да отмъщава. Може би бях извършила голямо зло спрямо него, нещо безвъзвратно. Дали да не му изпратя анонимна картичка от Рим — Джоун не е мъртва, подпис: един приятел — за да го ободря?

Трябваше да му вярвам повече. От самото начало трябваше да бъда честна, да дам израз на чувствата си, да му кажа всичко. (Но ако познаваше истинската ми същност, дали щеше още да ме обича?) Лошото идваше от това, че се стараех да запазя илюзиите му непокътнати и не беше трудно — изискваше се само известна сдържаност: просто никога не му казвах нищо важно.

Но едва ли по-голямата честност би могла да ме спаси, помислих си аз; това щеше да стане с по-голяма непочтеност. От опит знаех, че прямотата и свободният израз на чувствата водят само до едно нещо. До нещастие.