Маргарет Атууд
Ясновидката (35)

Глава 35

След няколко часа станах. Краката ми не бяха толкова зле, колкото мислех, все пак можех да ходя. Започнах да куцам напред-назад из стаята. При всяка стъпка болки като иглички пронизваха краката ми. Малката русалка ходи отново, помислих си аз, по-точно голямата русалка.

Ще трябва да отида до градчето, да мина, накуцвайки, между враждебните редици на старите жени, които ще правят знаци с ръцете си, ще кажат на децата да ме замерят с камъни, ще ме проклинат. Какво виждаха те зад тези прозорци в каменните стени? Може би някакво чудовище от женски пол, нереално голямо, във всеки случай за техните представи, закрачило надолу по хълма с щръкнала наелектризирана коса, от чиито пръсти изтича зла енергия, със зелени, святкащи като на котка очи, скрити зад черни туристически очила, черните очила на мафията. Внимание, бабки, с крака като суджуци, натъпкани в черни чорапи, ще ви науча аз вас, въпреки заклинанията и молитвите, които шепнете към светците. Да не би да мислеха, че нощем се превръщам в молец, който лети наоколо и пие кръв от палците на краката им. Ако си сложа черна рокля и дълги черни чорапи, тогава ще ме харесат ли?

Може би в края на краищата майка ми не ме е кръстила на Джоун Крофорд; казала ми е така, за да скрие тайната си. Кръстила ме е на Жана Д’Арк. Не е ли знаела какво се случва с такива жени? Обвиняваха ги в магьосничество, връзваха ги на кол. Те горяха красиво; една звезда не е нищо друго, освен малко количество горяща газ. Но аз бях страхливка, предпочитах да не спечеля, но и да не горя, предпочитах да седя на пейките, да си ям пуканките и да гледам като всички останали. Знайте, че ви очакват неприятности, когато започнете да чувате гласове, особено ако им повярвате. Англичаните възторжено аплодираха, когато Жана хвръкна във въздуха като вулкан, като ракета, като пудинг със стафиди. Те разпръснаха праха й над реката; остана само сърцето й.

Изкачих хълма, минах покрай облечените в черно жени, седнали по стълбата, без да обръщам внимание на враждебните им погледи, и свих в улицата, която водеше до пощата. Полицаите или войниците бяха на местата си; огромната жена зад гишето беше също там.

Тя вече знаеше коя съм, нямаше нужда да питам. Подаде ми още един от кафявите пликове на Сам. Имах чувството, че вътре има още вестникарски изрезки и затова го скъсах.

Изрезки имаше, но върху тях беше поставено писмо, написано на твърда хартия от адвокатска кантора.

Уважаема мис Делакоър,

Моят клиент мистър Сам Спински ме помоли да ви изпратя тези неща. Той смята, че вероятно бихте могли да му помогнете да излезе от затрудненото положение, в което се намира сега. Той ми нареди да не разкривам вашето местонахождение до второ разпореждане.

Подписът не се четеше, а под писмото следваше:

ПОЕТЕСА, УБИТА В ТЕРОРИСТКА ЧИСТКА

Забравяйки благоприличието, седнах на пейката точно до един полицай. Това беше ужасно. Сам и Марлийн бяха арестувани за убийство, обвиняваха ги, че са ме убили, бяха в затвора. За миг си помислих, че Марлийн сигурно е много доволна; но после се сетих, че сигурно ще бъде доста вбесена, че причината съм аз, а не някоя стачка или демонстрация. Все пак затворът си е затвор. Все още не бяха проговорили, това поне беше ясно.

Нещата бяха тръгнали от онова семейство на брега, което беше излязло на пикник. Те са видели как съм пляскала из водата, как съм минала под лодката. Прочели съобщението във вестника, интервюто с Марлийн, в което тя казва, че ми хвърлили пояс. Но пояс нямаше и когато полицията направила проверка при тези, които даваха лодки под наем, те признали, че в лодката не е имало спасителен пояс. Открили роклята ми на носа на лодката и това усилило подозрението им.

Семейството се казваше Морган. Мистър Морган казал, че чул вик (това беше невъзможно, защото бяхме много далеч и беше твърде ветровито) и погледнал точно когато Сам и Марлийн се били надвесили от едната страна на лодката, след като току-що ме блъснали. Имаше снимка на мистър Морган, както и моята снимка, онази, на която се усмихвах, направена в деня на моята смърт. Мистър Морган изглеждаше сериозен и с чувство за отговорност; това беше големият момент в живота му, най-после той беше станал важен човек, дал воля на собственото си въображение.

Горкият Сам! Сега вече са изпразнили джобовете му, взели са връзките на обувките му, поръсили са го с прах против въшки и са мушнали пръст в ануса му. Двама детективи са го разпитвали едновременно, единият се е държал любезно, предлагал му е цигари и кафе, другият го е тормозил и всичко това заради моята собствена глупост, заради малодушието ми. Трябваше да остана там, където си бях, и да не се поддавам на униние. Горкият, милият Сам с неговите жестоки теории; той не би могъл да убие дори и муха.

За мен се говореше като за „главната фигура“ в мистериозен заговор за експлозия с динамит. Очевидно бащата на Марлийн е съобщил, че му липсва динамит, Марлийн не е издържала и е признала, че го е взела. Но тя не можеше да им го даде. Казала им е, че за него съм отговаряла аз; казала им е също и за купената на старо кола, но те не са могли да я намерят. Полицията предполагаше, че „бойната група“ на Сам, както те я наричаха, ме е ликвидирала, защото съм знаела твърде много и съм започнала да издайнича. Артър също е бил задържан за разпит, но по-късно са го освободили. Станало е ясно, че не знае нищо и е невинен.

Ще трябва да се върна и да ги избавя от това положение. Не можех да се върна. Ами ако изпратя на полицията нещо, което да им покаже, че съм жива? Пръст, автограф, зъб?

Станах от пейката, набутвайки изрезките в чантата си. Излязох и тръгнах към хълма. Тогава видях мистър Витрони. Седеше на една маса отпред пред кафенето. С него имаше още един човек. Не го виждах добре, беше с гръб към мен, но сигурно това беше онзи мъж. Дошъл е един ден по-рано.

Мистър Витрони ме беше видял, гледаше точно в мен. Пресякох бързо площада, почти тичах. После забавих крачка. Обърнах се само веднъж. Мистър Витрони ставаше, ръкувайки се с мъжа…

Завих зад ъгъла и се затичах с все сила. Трябва да бъда спокойна, невъзмутима, трябва да се овладея. Нарязаните ми стъпала стенеха, когато се удряха в камъните.