Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Lady Oracle, 1976 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Мариана Шипковенска, 1982 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
- Оценка
- 4,6 (× 5гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Маргарет Атууд
Заглавие: Ясновидката
Преводач: Мариана Шипковенска
Година на превод: 1982
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо (не е указано)
Издател: ДИ „Народна култура“
Град на издателя: София
Година на издаване: 1982
Тип: роман (не е указано)
Националност: канадска
Печатница: ДП „Димитър Благоев“, София, ул. „Н. Ракитин“ №2
Излязла от печат: юни 1982 г.
Редактор: Аглика Маркова
Художествен редактор: Николай Пекарев
Технически редактор: Олга Стоянова
Рецензент: Христина Кочемидова
Художник: Симеон Венов
Коректор: Стефка Добрева
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/11683
История
- —Добавяне
Глава 34
На сутринта изпих няколко чаши чай, за да събера сили и да се успокоя. Трябваше да бъда колкото може по-спокойна. Ще се държа, като че ли всичко е наред, както трябва, няма да бързам; ще изляза на пазар, ще отида до пощата както винаги, за да помислят, че съм приела съдействието им. Може дори да потърся мистър Витрони и да го попитам за къщата, за да помислят, че съм приела предложението им. Ще изчакам до следобед, когато наоколо има хора. После ще се спусна просто по хълма, само с чантата си, не с куфара, и ще спра някоя кола за Рим. Няма да мога да взема много багаж със себе си, но чантата побира доста неща.
Прегледах чекмеджетата на бюрото, решавайки какво ще оставя. Прибрах три чифта пликчета. От нощници нямах нужда, но черният бележник на Фрейзър Бюканън ми беше необходим. Пишещата машина трябваше да остане, но „Жертва за любовта“ ще взема със себе си.
Взех ръкописа с намерението да го навия на руло, за да го прибера по-лесно. После седнах и започнах да го прелиствам. Вече знаех къде греша, какво трябва да направя. Шарлот ще трябва да влезе в лабиринта, друг изход няма. Тя бе искала да влезе в него от самото си пристигане в Редмънд Грейндж и никой с нищо не можеше да я възпре, нито разказите на слугите, от които настръхваха косите, нито подигравателните намеци на Фелисия. Но чувствата й бяха противоречиви: означава ли лабиринтът сигурна смърт, или в него ще открие отговора на загадката, отговор, който трябваше да научи, за да живее? Нещо по-важно дори: дали ще се омъжи за Редмънд само ако стои настрана от лабиринта, или ако влезе в него? Може би ще може да спечели любовта му само ако рискува живота си и му даде възможност да я спаси. Той ще разтвори ръцете, вкопчени в гърлото й (чии ръце ще бъдат те?), и ще я нарече малка храбра глупачка. Тя ще стане мисис Редмънд, четвъртата поред.
„Не влизай в лабиринта, Шарлот, ако влезеш, ще бъде на твоя отговорност — казах и аз. — Досега винаги съм те извеждала от него, но повече не можеш да разчиташ на мен.“ Както винаги, тя не ми обърна внимание, остави настрани ръкоделието си и се приготви да излезе. „Не казвай, че не съм те предупредила“ — припомних й аз. Но не можех да спра, трябваше да стигна до края. Затворих очи…
Бе пладне, когато Шарлот влезе в лабиринта. До входа завърза единия край на вълненото кълбо, което бе взела от мисис Райърсън под предлог, че ще си кърпи шала; нямаше никакво намерение да се загубва.
Стените на лабиринта от някакъв бодлив, вечнозелен храст, бяха безнадеждно обрасли. Личи, че никой не е стъпвал тук от години, мислеше Шарлот, докато си проправяше път през заплетените клонаци, които се закачаха за роклята й, като че ли я дърпаха назад. Тя зави наляво, после надясно, като през цялото време развиваше вълненото кълбо.
Навън небето бе облачно, духаше студен февруарски вятър; но тук, защитена от дебелите стени на листата и храстите, Шарлот се изпоти. Слънцето бе изгряло отново и небето просветляваше; наблизо пееше птичка. Тя започваше да губи представа за времето; имаше чувството, че върви от часове по покритата с чакъл пътека между зелените, бодливи стени. Въобразяваше ли си, или лабиринтът бе станал наистина по-подреден, по-поддържан… Тук-там имаше и цветя, а беше твърде рано за тях. Изпитваше странното усещане, че я гледат невидими очи. Спомни си приказките на мисис Райърсън за малките човечета; после се засмя на себе си, че се е предала, дори за миг, на суеверието. Това беше обикновен лабиринт, в него нямаше нищо необичайно. Беше съвсем сигурно, че двете предишни лейди Редмънд са намерили гибелта си по друг начин.
Изглежда, се приближаваше към центъра на лабиринта. Зави и го видя пред себе си — чакълесто продълговато пространство, оградено с цветя. Нарцисите вече цъфтяха. За нейно разочарование то беше пусто. Шарлот се взря наоколо, търсейки нещо, което да й подскаже лошата му слава, но нямаше нищо. Тръгна обратно, откъдето бе дошла. Изведнъж стана страшно, искаше да се измъкне, преди да е късно. Не искаше да знае нищо повече, каква глупост, че дойде тук. Започна да тича, но сгреши, защото се опита да навива кълбото, както тичаше, и краката й се заплетоха безнадеждно. В мига, когато падаше, железни пръсти се сключиха около гърлото й… Тя се опита да извика, започна да се бори, очите й се изцъклиха, обезумелият й поглед търсеше Редмънд.
Зад нея долетя подигравателен смях — беше Фелисия.
— Място за двете ни нямаше — каза тя. — Една от нас трябваше да умре.
Точно когато Шарлот губеше съзнание, Фелисия отхвърча настрана, като вързоп стари дрехи, и Шарлот видя над себе си тъмните очи на Редмънд. „Скъпа моя“ — прошепна дрезгаво той. Силни ръце я вдигнаха, топлите му устни покриха нейните…
Така би трябвало да бъде, така беше винаги досега, но някак си вече звучеше фалшиво. Някъде бях тръгнала в погрешна посока; имаше нещо, някакъв факт или нишка, които бях пренебрегнала. Налагаше се да прехвърля всичко отново, трябваше да намеря подходящо място и да обмисля всички ходове. Сетих се за кардиналската градина в Тиволи със сфинксовете и фонтаните, и богинята с многото гърди. Там беше подходящо, имаше много пътеки. Ще отида още днес следобед…
Но забравих за мъжа, за колата си, която беше с празен резервоар; ще трябва да оставя книгата за по-късно и да се съсредоточа върху плана за бягството.
Този път ще изчезна наистина без следа. Никой няма да знае къде съм, нито Сам, нито Артър. Този път ще бъда напълно свободна; никакви нишки от миналото няма да ме оплитат, никакви сключени пръсти. Ще правя каквото си искам, мога да стана барманка, мога да се върна в Торонто и да стана масажистка, може би е трябвало да правя именно това. Или да изчезна в Италия, да се омъжа за продавач на зеленчуци: ще живеем в каменна къщичка, ще родя деца и ще надебелея, ще ядем горещи манджи и ще мажем телата си със зехтин, ще се надсмиваме над смъртта и ще живеем в настоящето, ще нося косата си винаги вдигната на кок и ще си пусна мустаци, ще имам зелена престилка на цветя. Всичко ще бъде нормално, в неделя ще ходя на черква, ще пием домашно червено вино, ще стана леля, баба, всички ще ме уважават.
Това някак не беше убедително. Защо всяка моя фантазия се превръщаше в капан? В тази виждах как се покатервам на прозореца, с престилка, с вдигната на кок коса, без да чувам писъците на децата и внучетата зад себе си. Защо пък да не посрещна и това предизвикателство, помислих си аз. Умеех да излизам читава при всички обстоятелства. Понякога бях говорила за любов и всеотдайност, но истинският роман на живота ми беше романът а ла Худини, неговите въжета и затворения сандък, чувството за обвързване и измъкване. Нима някога бях правила нещо друго?
Тази мисъл не ме потисна. Фактически, макар че бях изплашена, се чувствах необяснимо безгрижна. Осъзнах, че опасността ми действа така.
Измих косата си, тананикайки, сякаш се приготвях за някаква голяма вечер. Кафявата боя почти падна, но вече не ме интересуваше.
Излязох с мокри крака на балкона да си изсуша косата. Подухваше ветрец; някъде долу в долината ехтяха изстрели, сигурно стреляха по някоя птица. Тук стреляха едва ли не по всичко, което се движеше, пълнеха пирогите с пойни птички. Не можех да си представя как устата им поглъща лакомо музиката. Очите и ушите също бяха гладни, но не го показваха така явно. Реших, че от сега нататък ще танцувам само за себе си. „Ще танцувате ли този валс с мен?“ — прошепнах…
Както бях боса, застанах на пръсти и се завъртях, отначало нерешително. Въздухът заблестя, обсипан с пайети. Вдигнах ръце и ги размахах в такт с нежната музика, помнех музиката, помнех всяка стъпка, всеки жест. Земята оставаше далеч под мен; бях леко замаяна. Затворих очи. От рамената ми израснаха крила, една ръка обгърна талията ми…
По дяволите! Бях се завъртяла точно върху счупеното стъкло, боса при това. Добра пеперуда, няма що! Закуцуках обратно към стаята, оставяйки кървави следи, и затърсих кърпа. Измих краката си във ваната; ходилата ми приличаха на мляно месо. Това бяха истинските червени обувки, краката, наказани, че са танцували. Можеше да танцуваш или да получиш обичта на някой добър мъж. Но те беше страх да танцуваш, защото изпитваше неестествения ужас, че ако танцуващ, ще ти отрежат краката, за да не танцуваш повече. Най-накрая ти преодоля страха си и затанцува и те ти отрязаха краката. Добрият мъж също си отиде, защото ти искаше да танцуваш.
Но аз избрах любовта, исках добрия мъж, а излезе, че съм сгрешила. Защо? Впрочем никога не съм била танцьорка. На арената мечката само създава представа, че танцува. Всъщност тя е изправена на задните си крака, защото се опитва да се запази от стрелите. А нямах и никакъв лейкопласт. Седнах на ръба на ваната, от очите ми течаха безпомощни сълзи, от нарязаните ми ходила капеше безпомощно кръв.
Отидох в другата стая, легнах на кревата, вдигнах краката си на възглавницата, за да спре кръвта. Как да избягам сега с тези нарязани ходила?