Маргарет Атууд
Ясновидката (33)

Глава 33

Не трябваше да му казвам в никакъв случай, че имам пари. Сега разбрах всичко, намеренията им бяха ясни, съществували са още от самото начало. Старецът, който се грижеше за ангинарите, беше шпионин. Той беше бащата на мистър Витрони, идвал е да ме следи и в мига, когато ме е видял без маскировката ми, заговорът е бил готов. Ако се съгласях да ме скрият в уединената къща, щях да стана тяхна пленничка. Би било лудост да се опитам да поискам бензин от някого. Тогава ще знаят, че искам да замина. Освен това в града не се продаваше бензин, ще трябва да изпратя някой да вземе и това не можеше да остане в тайна от мистър Витрони. Той ще дойде и ще ми каже, че не може да се достави. Аз ще започна да го моля и тогава той ще заяви „бензин, това е много скъпо“.

Войниците или полицията също бяха в играта, те ще му помогнат и няма кой да ги спре. Фактически аз му казах, че никой не знае къде се намирам; това беше добре дошло за тях. Когато Артър пристигне, ще му съобщят, че съм заминала, че нямат никаква представа къде съм отишла. В това време ще стоя завързана и безпомощна, те ще искат да пиша да ми изпратят парите и когато разберат, че нищо няма да получат, какво ще направят тогава? Може би ще ме убият и ще ме заровят в чакълест гроб сред маслините? Или може да ме затворят в клетка и да ме угояват, както са правили първобитните племена в Африка, с огромни чинии тестена храна, или пък ще ме накарат да нося черно сатенено бельо от рода на това, което се рекламира на кориците на fotoromanzi, и ще взимат такса от мъжете в градчето? Дали няма да стана като проститутките на Фелини, огромна и безформена?

Положението е сериозно — казах си аз. — Стегни се. Може би ставах истерична. Не исках да прекарам останалата част от живота си в клетка като дебела проститутка, като пленена Майка на плодородието, а парите от входните билети да събира някой друг. Ще трябва да измисля нещо. Все още ми оставаха два дни, затова си легнах. Нямаше никакъв смисъл да се опитвам да бягам в тая тъмнина, щях само да се загубя. Или да ме хванат: нямаше съмнение, че ме следят.

Събудих се посред нощ. Чух стъпки под прозореца, на долната тераса. После нещо започна да стърже: някой се катереше по решетката за пълзящите растения! Бях ли затворила прозореца, или не? Не исках да ставам, за да проверя. Подпрях се на стената, вторачена в прозореца, където постепенно се откроиха очертанията на глава, после на рамене… Лунната светлина ми помогна да видя кой е и се успокоих.

Беше майка ми. Облечена пак в добре ушития си тъмносин костюм със стегната талия и подплатените рамена, с бялата шапка и с ръкавици. Бе гримирана. Устните й бяха уголемени от червилото, но под него личеше истинската им форма. Тя плачеше безмълвно, залепила лице на стъклото като дете; черни аркансилени сълзи се стичаха от очите й.

— Какво искаш? — попитах аз, но тя не отговори. Протегна ръце към мен, викаше ме да тръгна с нея; искаше да бъдем заедно.

Започнах да отстъпвам към вратата. На размазаното й лице сега се появи усмивка, дали разбираше, че я обичам? Обичах я, но стъклото ни разделяше, трябваше да мина през него. Копнеех да я утеша. Ще тръгнем заедно по коридора и ще изчезнем в мрака. Ще направя това, което тя поиска.

Вратата беше заключена. Започнах да я блъскам и я блъсках, докато се отвори.

Стоях на терасата, нощницата ми беше изпокъсана, вятърът ме пронизваше. Беше тъмно. Нямаше никаква луна. Вече бях напълно будна; зъбите ми тракаха от страх и от студ. Върнах се в апартамента и легнах.

Този път тя дойде твърде близко, щеше почти да успее да извърши това, което искаше. Всъщност тя никога не си бе отивала от мен, защото и аз никога не й бях разрешавала. Тя е стояла зад мен в огледалото, причаквала ме е зад всеки завой, нейният глас е шепнал думите. Тя е била жената в лодката, в лодката на смъртта, тъжната жена с разветите коси и покрусените очи, жената в кулата. Тя не можеше да устои на гледката от прозореца, нейното проклятие беше животът. Как можех да избягам от нея? Тя също се нуждаеше от свободата си; твърде дълго беше мое отражение. Кое ли е заклинанието, какво би могло да я освободи?

Ако е трябвало някой да се върне от Отвъдния бряг, за да витае около мен, не можеше ли да бъде леля Лу? Аз й вярвах, можехме добре да си поговорим, тя щеше да ме посъветва и да ми каже какво да правя. Но не можех да си представя, че леля Лу ще направи такова нещо. „Ти можеш да се оправиш“ — ще каже тя, независимо от моите възражения, че не съм в състояние. Би отказала да приеме, че животът ми наистина е стигнал до провал.

Докато майка ми… Защо трябваше да я сънувам, да имам кошмари, да се превръщам в сомнамбул, за да се срещна с нея? Майка ми беше вихрушка, тъмен вакуум, никога нямаше да мога да я направя щастлива. Нея или който и да е друг. Може би бе дошло времето да се откажа от подобни опити.