Маргарет Атууд
Ясновидката (32)

Глава 32

Редмънд крачеше по терасата. Беше нощ, вятърът стенеше в храстите; Редмънд беше в траур. Напрежението бе отминало, чувстваше се спокоен: Фелисия беше мъртва, удави се при нещастен случай, когато я свари, че му изневерява в една лодка на река Папъл със собствения му полубрат. Сега животът му щеше да бъде съвсем различен. С Шарлот бяха решили да се оженят, но понеже се страхуваха от клюки, щяха да го пазят известно време в тайна. Той се загледа нежно в светещия прозорец на стаята й. Щом се оженят, той ще сложи край на предишните си буйства и на меланхолията си и ще се отдаде на дома си. Тя ще свири на пиано и ще му чете вестника, а той ще седи до игривия огън, в чехли, избродирани от собствената й ръка. Ще имат деца, защото след смъртта на брат му, който бе ударен по главата от обръщащата се лодка, той имаше нужда от син, за да го наследи като законния граф Отърли. Нещата наистина се бяха подредили доста добре. Странно защо не можаха да намерят тялото на Фелисия, макар че претърсиха цялото речно дъно.

Храсталаците се раздвижиха, една фигура излезе от тях и застана на пътя му. Беше невероятно дебела жена в подгизнала от вода синя кадифена дълга рокля със силно изрязано деколте; гърдите й се надигаха от корсажа като две пълни луни. Мокри червени кичури се увиваха около подпухналото й лице като струйки кръв.

— Редмънд, не ме ли познаваш? — попита жената и той с ужас позна гласа на Фелисия.

— О — възкликна той напълно неискрено — наистина се радвам, че не си се удавила. Но къде беше през последните два месеца?

Тя не обърна внимание на въпроса му.

— Целуни ме — каза тя страстно. — Не знаеш колко много ми липсваше.

Той едва се докосна до лепкавото й побеляло чело. Косата й миришеше на водорасли, петрол, гниещи храни и мърша. Той изтри тайно устните си в ръкава на ризата си. Надеждата гаснеше в сърцето му като догаряща свещ: какво ще прави сега?

Забеляза с погнуса, че жената, която се нарече Фелисия, бе започнала да разкопчава роклята си; пръстите й припряно шареха по телените копчета.

— Спомняш ли си, когато се оженихме, обичахме да се измъкваме тук нощем и да се прегръщаме на пълнолуние? — прошепна тя и го погледна подканящо с превзета усмивка, която бавно се превърна в сърцераздирателна гримаса, защото видя отвращението, изписано по лицето му. — Ти не ме искаш — каза тя сподавено и се разплака. Необуздани ридания разтресоха голямото й тяло. Какво можеше да направи той? — Ти въобще не си искал да се върна — плачеше тя. — Бил си по-щастлив без мен… а беше толкова трудно, Артър, да изляза от водата и да дойда чак тук само за да бъда отново с теб…

Озадачен, Редмънд се отдръпна.

— Кой е този Артър? — попита той.

Жената започна да изчезва като лека мъгла, като симпатично мастило, като топящ се сняг.

 

 

Някой вървеше по чакълестата пътечка, стъпките идваха отдалеч, сякаш бяха приглушени от пластове памук. Все още бях полузаспала; измъкнах се с усилие от стола и хавлиените кърпи изпопадаха. Грабнах една от тях и тръгнах към вратата, но беше твърде късно. Мистър Витрони се появи иззад ъгъла покрай балкона. Беше сложил всичките си флумастери; под ръката си носеше увит в кафява хартия пакет.

Облегнах се на парапета, държейки пред себе си кърпата. Погледът му мина по капещото пране. Той направи своя малък поклон.

— Желая да не ви преча.

— Ни най-малко — усмихнах се аз.

— Крушките светят ли?

— Да — кимнах аз.

— Водата тече ли?

— Къщата е както трябва — уверих го аз. — Прекарвам прекрасно. Прекрасна почивка. Тишината и спокойствието са чудесни.

Много исках да си тръгне, но той, изглежда, имаше намерение да ми продаде още една картина. Нямаше да намеря сили да се възпротивя, знаех го.

Той се огледа почти страхливо, като че ли се опасяваше, че ще го видят.

— Да влезем вътре — предложи той. Виждайки, че се колебая, добави: — Трябва да ви кажа нещо.

Не исках да седна на масата с него така, както бях с хавлиената кърпа и по долни дрехи; вътре това ми се виждаше някак си по-неприлично, отколкото на балкона. Помолих го да почака, отидох в банята и облякох рокля.

Когато се върнах, той седеше до масата, сложил пакета на коленете си.

— Ходихте в Рим? — попита той. — Хареса ли ви?

Започвах да губя търпение. Явно не беше дошъл тук, за да ме разпитва за туристическите обекти.

— Много е хубаво — казах.

— А съпругът ви, на него харесва ли му?

— Да, мисля, че да. Много му хареса.

— За да се опознае този град, трябва да се посещава много пъти, като жена — заяви мистър Витрони. После извади тютюн и започна да си свива цигара. — Той скоро ли ще дойде?

— Надявам се, че да — отговорих аз със сърдечен смях.

— Аз също искам да дойде скоро. Не е хубаво за жената да бъде сама. Хората започват да говорят. — Той си запали цигарата, бутна неупотребения тютюн обратно в пакетчето и го прибра в джоба си. През цялото време ме наблюдаваше внимателно.

— Това е за вас — каза той и ми подаде пакета.

Очаквах още една картина върху черно кадифе, но когато махнах канапчето и разгърнах хартията, видях дрехите си — джинсите и фланелката, които зарових така внимателно под къщата. Те бяха грижливо изпрани и изгладени.

— Къде ги намерихте? — попитах аз. Възможно ли беше да отрека, че са мои?

— Баща ми, видял ги в земята, там долу, където са картофите. Видял е някой да копае. Мисли, че има някаква грешка — да се заравят такива дрехи, които не са стари. Той не говори английски и ме помоли да ви ги върна. Жена ми ги изпра.

— Предайте му моите благодарности — казах аз. — И на жена ви също. — Нямаше как да му обясня, макар че очевидно очакваше обяснение. Той продължаваше да стои; и двамата гледахме сгънатите дрехи.

— Хората говорят за това — най-сетне каза той. — Не могат да разберат защо сте заровили дрехите си под къщата. Те знаят за това. Не знаят защо сте си отрязали хубавата коса, която всички помнят от миналия път, когато бяхте със съпруга си; ходите винаги с черните очила като прилеп и сте си сменили името. Хората не разбират защо. Те правят знака — той дигна два пръста — защото може да ги урочасате, да се разболеят или да ги сполети нещастие. Аз самият не вярвам — заяви той извинително, — но по-старите…

И така — те знаеха коя съм. Естествено, че ще ме знаят, те помнеха всичко от пет хиляди години насам. Каква глупост, да се върна отново тук.

— Те ме накараха да ви кажа да си вървите — продължи той. — Мислят, че вашето нещастие ще сполети и мене, жена ми казва така.

— Сигурно си мислят, че съм вещица — изсмях се аз.

Но мистър Витрони не се засмя; той ме предупреждаваше и това не беше никак смешно.

— По-добре ще бъде, ако съпругът ви също дойде — каза той мрачно. — Също тази сутрин идва един мъж. Пита за вас. Той не знае името, което ми дадохте, но каза една жена толкова висока, с червена коса и аз разбрах, че сте вие.

— Какво? — попитах аз твърде бързо. — Кой беше?

Той сви рамене, изучавайки лицето ми.

— Мисля, че не е съпругът ви. Той щеше да знае къде живеете. — Разбра, че се разтревожих. Ако беше вярно и не беше Артър, кой би могъл да бъде тогава?

— Как изглеждаше? — запитах аз. — Какво му казахте?

— Реших, че трябва най-напред да кажа на вас — проговори бавно той. — Казах му, че сте в Рим и ще се върнете след два дни. Казах му, че тогава може би ще му помогна, но също, че може би не сте жената, която търси.

— Благодаря ви — заявих аз. — Много ви благодаря.

Налагаше се да му кажа нещо след такава любезност. Наклоних се към него и сниших глас:

— Мистър Витрони, аз се крия. Затова използвах друго име и си отрязах косата. Никой не трябва да знае къде съм. Мисля, че искат да ме убият.

Мистър Витрони не беше изненадан. Кимна, сякаш знаеше, че такива неща се случват доста често.

— Какво сте направили? — попита той.

— Нищо. Абсолютно нищо не съм направила. Много е сложно, свързано е с пари. Аз съм доста богата и затова този човек, тези хора искат да ме убият, за да вземат парите. — Той, изглежда, ми повярва и аз продължих: — Този, който е дошъл, може да е мой приятел, а може и да е враг. Как изглеждаше?

Мистър Витрони разпери ръце:

— Трудно ми е да кажа. Беше с червена кола като вашата. Криеше нещо от мен, какво ли искаше? Може би полицията трябва да го арестува — подхвърли той.

— Много мило от ваша страна — казах аз — но не мога да направя това. Все още не съм сигурна кой е този човек и освен това нямам никакви доказателства. Как изглеждаше?

— Беше със сако — поясни мистър Витрони услужливо. — Тъмно сако, американско. Висок, да, млад мъж, не е стар.

— С брада ли беше?

— Не, само с мустаци.

Това не ми говореше нищо. Но все пак не ми приличаше на Фрейзър Бюканън.

— Каза, че е журналист от вестник — продължи мистър Витрони. — Аз мисля, че не е журналист. Наистина ли не искате да го арестуват? Това може да се уреди, мога да го уредя с тях.

Дали не искаше подкуп? Мина ми през ум, че посещението му не беше само приятелско. Беше дошъл да преговаря и несъмнено подобни преговори е имало и с непознатия мъж. Ще ми помогне, ако му платя. В противен случай ще каже на мъжа как да ме намери. За жалост нямах достатъчно пари. Реших бързо, че ще трябва да замина още тази вечер, ще тръгна с колата за Рим.

— Не, наистина няма нужда — заявих аз. — Ще се справя сама.

Станах и протегнах ръка към мистър Витрони.

— Благодаря ви. Беше много мило от ваша страна да ми кажете всичко това.

Той беше объркан; навярно е очаквал, че ще сключа сделка с него.

— Бих могъл да ви помогна — каза той. — Има една къща по-нататък, извън града. Може да останете там, докато този човек си отиде. Ние ще ви носим храна.

— Благодаря — отговорих аз — може и така да направя.

Когато си тръгваше ме потупа по рамото.

— Не се безпокойте — каза той — всичко ще се нареди.

Вечерта прибрах багажа си в куфара и го занесох в колата. Но когато я запалих, резервоарът беше празен. Каква глупост, помислих си аз, сещайки се, че на връщане от Рим бензинът беше съвсем малко. Но после ми хрумна друго: някой е източил резервоара.