Маргарет Атууд
Ясновидката (31)

Глава 31

Реших да не обръщам внимание на самоубийството си, тъй като не можех да направя нищо. През следващите три дни се опитах да работя. Седях пред пишещата машина със затворени очи и чаках без всякакви усилия интригата да се развие като на филмова лента пред погледа ми. Но нещо й пречеше, имаше някакви смущения в атмосферата. На няколко пъти успях да измъкна Шарлот от големи премеждия: на два пъти едва не я изнасилиха и един път почти не я убиха (арсеник в пудинга, който предизвика жестоко повръщане). Знаех какво трябваше да стане. Фелисия, разбира се, ще трябва да умре; такава е съдбата на съпругите. Тогава Шарлот на свой ред ще може да стане съпруга. Но най-напред тя ще има още една последна битка с Редмънд и ще го удари с нещо (свещник, маша, камък, какъвто и да е твърд предмет), ще го повали и ще предизвика мозъчна треска с халюцинации. Страданието ще пречисти душата му и желанията му и той ще мълви името й. Тя ще се грижи за него, ще му слага студени компреси и ще разбере колко силно го обича; после той ще дойде на себе си и ще й направи предложение. Това беше едната линия на действие. Но ще има последно покушение срещу нея, Редмънд ще я спаси, след което ще й разкрие колко силно я обича и тя евентуално също може да получи мозъчна треска. Това бяха желаните цели, но ми беше трудно да ги постигна.

Преди всичко Фелисия все още бе жива и аз като че ли не можех да се отърва от нея. Тя губеше все повече лъчезарната си хубост; под очите й се появяваха кръгове, между веждите — бръчки, на врата си имаше брадавица и лицето й жълтееше. За разлика от нея бузите на Шарлот розовееха, походката й беше пъргава, макар че се страхуваше да върви под балконите заради падащите предмети. Животът в опасност й се отразяваше добре; освен това шестото й чувство подсказваше, че ще бъде възнаградена, че ще получи не само Редмънд, но и смарагдите, семейното сребро, нотариалните актове за земята, прибрани по таваните, ще пренареди мебелите, ще даде дрехите на Фелисия на „Инвалидите“, ще уволни лошите слуги като кочияша Том, ще възнагради добродетелните като мисис Райърсън и въобще ще се развихри. От нея се искаше само да търпи, докато убиецът не сложи ръце на гърлото й.

Шарлот стоеше на прозореца на библиотеката и гледаше навън. Две фигури, мъжка и женска, се отправиха към лабиринта. Тя се мъчеше да види кои са; не беше любопитна, само любознателна. Това допълваше храбростта й. Чу шум зад себе си и се обърна. Редмънд бе застанал на прага; лявата му вежда беше вдигната. Другата, дясната, стоеше в обичайното си положение, но лявата определено бе вдигната, сякаш я преценяваше, похотливо, безжалостно. Започнаха да я обливат топли вълни, а окото под веждата се плъзна по пламналото й лице като блуждаещ пламък. Можеше ли Редмънд да я оцени, или просто беше изпълнен с животинска сласт?

 

 

В това време Фелисия лежеше сред храстите на лабиринта. Тя знаеше, че лабиринтът е опасен, но този факт сам по себе си я възбуждаше. Полата и комбинезонът й бяха вдигнати до кръста, фишуто й бе раздърпано. Тя се бе любила с Отърли, който лежеше изтощен до нея, сложил лявата си ръка на дясната й гърда, опрял нос в ухото й, сред дългата й червена коса. Редмънд не подозираше — това бе досадно. Фелисия искаше да я заподозре; тогава щеше да си даде сметка, че я е пренебрегвал. Макар че Отърли бе страстен и находчив, той беше малко и глупак. Фелисия въздъхна и седна, отдръпвайки се от ръката, носа и ухото на Отърли.

Дъхът й спря от почуда. В храсталака имаше дупка и през нея я наблюдаваше нечие око. Под окото се очерта една плъхоподобна усмивка, която се разтвори в безгласен смях.

— Сигурен съм, че на господаря ще му е интересно да научи за това — заяви злорадо кочияшът Том.

Не се случваше за първи път и на Фелисия й беше ясно, че ще трябва да го подкупи. Но вече не й се искаше. Тя почти се надяваше, че Редмънд ще я разкрие; тогава най-сетне щеше да разбере докъде са стигнали нещата.

Същата нощ тя седеше пред тоалетката си, разресваше гъстата си червена, дълга до кръста коса и гледаше образа си в огледалото. Бе освободила камериерката. Беше много тъжна; подозираше, че Редмънд не я обича вече. Ако я обича, тя ще се откаже от сегашния си начин на живот и ще стане отново любяща, добродетелна съпруга. Шарлот ще бъде уволнена, а Фелисия ще сложи край на любовните си истории с аристократите от околността. „Обичаш ли ме?“ — питаше го тя всяка вечер, когато най-сетне той влизаше в стаята, олюлявайки се леко от твърде голямото количество портвайн и мислите по Шарлот, която непрекъснато му убягваше. Фелисия се отъркваше в него като ягуар. Беше само по долна риза. Естествено тя и Редмънд имаха отделни стаи, но той още не беше преустановил нощните си посещения, защото не искаше да разкрие напълно желанието си да се отърве от нея. Освен това изпитваше известно удоволствие да я измъчва с лъжливи надежди.

— Обичаш ли ме? — питаше го тя; обикновено трябваше да го пита два пъти, защото Редмънд не я чуваше първия път или се преструваше, че не е чул.

— Разбира се — отговаряше той провлечено с лека досада. Знаеше ризата й, тя не го вълнуваше както някога. Напоследък Фелисия дъхаше на увехнали зюмбюли — миризма, която му напомняше пролетното гниене, изпаренията покрай блатата и която нямаше нищо общо с мекия мирис на отиващата си есен. Той предпочиташе излъчващата се от Шарлот далечна миризма на лавандула.

— Какво ще правя без теб? — питаше Фелисия с обожание.

— Ще наследиш много пари — отговаряше развеселен Редмънд. Той се обръщаше към прозореца и повдигнал лявата си вежда, разглеждаше отражението си в стъклото. Недоброжелателният наблюдател би казал, че се упражнява. Той мислеше за Шарлот. Приятно му беше да я кара да се изчервява. Чувстваше се изморен от Фелисия, от целия излишък, който тя носеше със себе си: от фигурата й, избуяла като плевел, от косата й, развихрена като огън, от ума й, който работеше с бързината на раково заболяване. „Въздържай се“, казваше й той неведнъж, но тя не можеше да се въздържа, вилнееше над него като чума, оставяйки го напълно изтощен. Ала Шарлот беше нещо друго — сдържана, особена, с бяло лице и избелени от работа пръсти… хладнокръвието й го интригуваше.

Или поне така мислеше Фелисия, като се измъчваше и хапеше долната си устна, тази пълна, чувствена устна, която някога Редмънд целуваше. Тази вечер той закъсняваше повече от друг път. Фелисия подсмърчаше и бършеше сълзите със свободната си ръка. Беше твърде разстроена, за да обърне внимание на такива подробности като носната кърпичка. Може би предусещаше, че в края на краищата животът щеше да се нареди в полза на Шарлот и тя самата щеше да бъде отстранена. Една сълза се търкулна по бузата й, от краищата на косите й изскачаха електрически искрици. В огледалото имаше пламъци, имаше вода, тя се взираше в себе си изпод повърхността на река. Страхуваше се от смъртта. Искаше само щастие с мъжа, когото обичаше. Именно това единствено, невъзможно желание бе разрушило живота й; може би е трябвало да се примири със съдбата си, с обичайните лъжи.

Отворих очи, станах от машината и отидох в кухнята да си направя кафе. Всичко беше погрешно.

За съчувствие към Фелисия не можеше и да става въпрос, това бе против правилата, щеше напълно да обърка интригата. Имах достатъчно опит, за да го зная. Ако не беше съпруга, а само любовница, можеше да бъде пощадена; но при това положение тя трябваше да умре. Във всичките ми книги съпругите в края на краищата или полудяваха, или умираха, или едното и другото. Но с какво бе заслужила тази участ? Как можех да я принеса в жертва заради Шарлот? С непокътнатото си целомъдрие и изрядност тя започваше да ми омръзва. Действаше ми като власеница, получавах сърбеж от нея, исках да падне в локва, да получи менструални болки, да се поти, да се оригва, да пърди. Дори и ужасите, които преживяваше, бяха стерилни — убийци, чиито лица не се виждаха, коридори, лабиринти, врати, в които влизането бе забранено.

Може би в новия живот, помислих аз, в живота, който предстоеше, пелерините нямаше да ми правят толкова голямо впечатление и тяхното място щяха да заемат чорапи с дупки, пирони за закачване, телесни миризми и стомашни разстройства. Може би трябва да се опитам да напиша истински роман за някой, който работи в учреждение и има дребни, незадоволителни истории. Но това бе невъзможно, беше против същността ми. Копнеех за щастливи развръзки, имах нужда от чувството за избавление, когато всичко идва на мястото си и аз мога да пръскам радост като оризени зърна над героите си, и да ги оставя да вървят по пътя си в блаженство. Редмънд ще целуне Шарлот така, че очите й ще се извъртят на сто и осемдесет градуса, а след това двамата могат да изчезнат. Кога ще бъдат напълно щастливи, кога собственият ми живот ще ми принадлежи?

Кафе нямаше и затова си направих чай. След това събрах долните си дрехи от местата, където бяха поникнали — под масата, по облегалките на столовете, и ги сложих в мивката. Започнах да ги търкам с парче груб зелен сапун в червеникавата вода, която имаше лек мирис на желязо, а също и на подземен газ; с всеки изминал ден клозетът работеше по-мудно. Лоша канализация, лоши сънища, може би затова не можех да спя както трябва.

Изстисках прането; имах усещането, че по него е полепнал пясък. Щипки нямаше и затова го намятах по перилата на балкона. След това се изкъпах, макар че водата беше розова и неприятна като топла кръв. Избърсах се, сложих си последния чист комплект и се увих отново в хавлиените кърпи. Направих си отново чай и излязох на балкона. Седнах на пластмасовия стол, отметнах назад глава, затворих очи под тъмните очила и се опитах да не мисля за нищо. Промиване на мозъка. Откъм долината се носеше монотонен, метален звук, едно момче удряше по метална плоча, за да плаши птиците. Чувствах, че светлината се просмуква в мен; отвътре кожата ми червенееше.

Чувах как под мен, в основите на къщата, дрехите, които бях закопала, си отглеждаха тяло. То беше почти оформено; ровеше, за да се измъкне навън като огромна сляпа къртица, бавно и болезнено се катереше по хълма към балкона… същество, сътворено от цялата онази плът, която някога беше моя и която трябваше да е отишла някъде. То няма да има черти, ще бъде гладко като картоф, бяло като нишесте, ще прилича на голямо бедро, лицето му ще бъде като гърда без зърно… Това беше Дебелата жена. Тя се издигна във въздуха и се стовари върху мен, както лежах на стола. За миг затрептя наоколо като ектоплазма, като пихтия, моят дух, моят ангел; после кацна и ме погълна. Намирах се в бившето си тяло и не ми достигаше въздух. Предрешена, скрита. Бяла козина ме давеше в носа и устата. Заличена бях.