Маргарет Атууд
Ясновидката (30)

Глава 30

Каква цена платих за безопасността си, питах се аз. Седях на балкона по бельо, покрита с хавлиени кърпи, потях се на слънцето насред нищото. Отвъдният бряг не беше никакъв рай, а преддверие на ада. Сега разбирах защо мъртвите се връщат да гледат живите: Отвъдният бряг беше скучен. Нямаше с кого да говориш и какво да правиш.

„Може би наистина съм се удавила“ — мислех си и всичко това — часовете, прекарани в самолета — там гледах „Младият Уинстън“ без слушалки — колата под наем от „Хърц“, жилището ми, пътуването до Рим, за да купя боята за коса — е някаква шега, скроена от задгробния живот. Известно време след смъртта душата витае около тялото, защото е объркана или поне така казваха спиритистите. В такъв случай би трябвало да се нося някъде над омазнената повърхност на Онтарио, малко на изток от остров Торонто, освен ако теченията не са ме отнесли някъде другаде. Или пък са ме извадили, установили са самоличността ми и сега лежа в общата зала в моргата; или пък са ме нарязали за резервни части и гледах тази панорама, защото някое друго тяло е получило моите очи. Животът ми не се разкри пред мен така, както трябваше, но и това щеше да стане, за мен същественото винаги настъпваше по-късно.

„Научете се да живеете в настоящето, приемайте живота какъвто е“ — съветваха наръчниците „Как да мислим по-добре“. Ами ако настоящето беше неясно, а животът, който щеше да дойде — блато? Чувствах се откъсната от света: желанието да изпратя бележки в шишета или другояче, растеше всеки ден. Все още съм жива. Седя тук, от дни не съм зървала кораб. Омръзна ми да говоря на местната флора и фауна и на мравките. Моля, спасете ме. Бях тук сред красивия южен пейзаж, ветрецът носеше очарованията на миналото, но през цялото време в мозъка ми бе запечатана моята страна, като метална пластинка, забравена след някаква операция; или по-точно като едно от онези топчета, от които изникват ярки изкуствени цветя, щом се пуснат в купа с вода. Ако загубя контрол над себе си, ще полудея. Нямаше никакъв смисъл да се опитвам да се измъкна, бях ги довела всичките със себе си, все още чувах гласовете им, идващи като от далечна, но разгневена тълпа. Твърде късно беше да пренареждам мебелите, не можех да ги изгоня.

Къде беше новият живот, какво стана с представите, че морето ще ми бъде до коленете? Нямаше го, а старият живот продължаваше без мен, стоях като в клетка на моя балкон, чакайки промяната. Ще трябва да си измисля хоби, реших аз, да шия покривки от разноцветни парченца, да отглеждам растения, да събирам марки. Трябва да се отпусна и да бъда туристка, жадна туристка, която щрака снимки и си избира любовници с розови найлонови връзки и обувки с остри върхове. Исках да се разтоваря, да се потопя в атмосферата, да легна и да приемам щуротиите на живота като плодове от дърво, но някак не можех да го направя. Чаках нещо да се случи, чаках следващия поврат на събитията (кръг? спирала?). През целия си живот се бях заплитала в машинации.

Питах се дали Артър е получил вече картичката ми. Ще дойде ли при мен, ще започнем ли отново, ще има ли ново начало, нов живот? Или все още се сърди, дали наистина той беше онзи… Може би не трябваше да му пращам картичката. От друга страна, той би могъл просто да я скъса, да пренебрегне призива ми за спасение.

Облегнах се на стола и затворих очи. Там на прага стоеше продавачът на зеленчуци и естествено ръцете му бяха пълни със зеленчуци: огромни тиквички, ангинари, лук, домати. Усмихна ми се, втурнах се към него, той за малко не ме смаза с мургавите си ръце, по пода потече доматен сок и ние се сгромолясахме сред размазаните тиквички, сякаш се любехме в салата, хрупкава и мека едновременно. Но нямаше да стане така, той щеше да се появи на прага и вместо да се затичам към него, аз щях да се сетя за долните си дрехи, метнати на облегалката на стола. „Извинете ме за момент, трябва да прибера тези неща.“ Какво ще си помисли за мен? Ще се разтичам из стаята, ще събирам, ще прибирам. „Искате ли чаша чай?“ Недоумение. Усмивката му ще изчезне. Всъщност за какво го поканих тук? А освен това ще разкаже на цялото село, мъжете ще се подхилват и ще се промъкват около къщата ми нощем, децата ще хвърлят камъни.

Седнах изправена в пластмасовия стол и отворих очи. Нямаше никакъв смисъл, бях неспокойна като бълха в затворен съд, тревогата преследваше дори и сексуалните ми илюзии. Пиеше ми се, но бях свършила чинцаното. А децата бяха започнали вече да ме замерват с камъни; вчера един едва не ме улучи.

Станах и тръгнах безцелно из апартамента. Все още не си бях създала никакви навици и все по-безсмислено ми се виждаше да правя нещо в определени часове. Отидох в кухнята, хвърляйки след себе си хавлиените кърпи. Гладна бях, но нямаше нищо за ядене, освен малко макарони на фурна, започнали вече да изсъхват, и китка пожълтял магданоз в чаша с вода на рамката на прозореца. Хубаво нещо са хладилниците. Макар че подтикват към разточителство, те създават илюзията, че винаги ще има утре, че в тях можеш да съхраняваш някои неща вечно… Защо ли досега социолозите не са се занимавали с тях? Вероятно хората, които притежават хладилници, възприемат живота по-различно от тези, които ги нямат. За храната хладилникът е това, което е банката за парите… Докато тези мисли се прокрадваха в главата ми, започнах да усещам, че цял живот съм се движила по допирателната.

Забелязах, че с мравките става нещо нередно. Погледнах в чинийката със захарната вода: бях забравила да досипя вода и разтворът се беше сгъстил до сироп. Някои от мравките похапваха от края, но други се бяха престрашили, бяха тръгнали по повърхността и сега се намираха в капан, като праисторически тигри, попаднали в насмолени ями. Сега те бяха мъртви или съвсем слабо помръдваха антените си. Опитах се да спася тези, които все още даваха признаци на живот, като ги измъкнах с кибритена клечка и ги оставих отстрани на чинийката; но беше почти безполезно, те бяха безнадеждно залепнали. Никога не съм можела да се грижа за животните. SOS, написах аз със захарната вода. Направете нещо.

Върнах се обратно в стаята, за да облека един робсак. Вече нямах нужда от шала с розовите полицаи: боядисах си косата на другия ден, след като се върнах от Рим, и сега беше кафеникава като кал. Не притежаваше обещания блясък. В действителност беше отвратителна. Защо не си купих перука? Знаех защо, държат много топло, щях да си сваря главата. Но една хубава перука щеше да изглежда много по-добре от боядисаната коса.

Тръгнах нагоре по хълма към пазарния площад. Пътят бе осеян с листовки; може би имаше избори, почти всеки ден чувах как разни камиони, снабдени с високоговорители, пухтят нагоре към площада, предавайки приятни мелодии и лозунги. Аз оставах страничен наблюдател, бях чужденка, а имаше и нещо друго, нещо нередно. Вървях през коридор от враждебни погледи, старите, облечени в черно жени, с крака като суджуци, вече не отвръщаха на моето buongiorno, дори не ми кимаха, гледаха втренчено през мен или обръщаха очи настрани. Една от тях закри очите на малкото момиченце, което седеше до нея, и го прекръсти. Какво бях сторила, какво табу бях престъпила?

Отидох към месарницата и се мушнах през разноцветните найлонови лентички, които покриваха входа като морски водорасли. Месарят и жена му бяха спокойна двойка, и двамата кръгли като кнедли, загърнати в големи бели престилки и изцапани с кръв. Таблите в остъкления щанд не демонстрираха изобилие, както в месарските магазини в Торонто. Това, което се предлагаше, бе доста оскъдно: няколко парченца говеждо с вид на телешко, някой и друг самотен орган: дроб, сърце, един-два бъбрека; три или четири овални меса, които вероятно бяха тестиси. Обикновено месарят и жена му показваха, предлагаха, говореха неразбираеми неща, като през цялото време сияеха.

Но днес не сияеха. Когато видяха, че влизам, лицата им замръзнаха, погледите им ме следяха зорко. Въобразявах ли си, или наистина, изглежда, се страхуваха малко от мен? Не ми помагаха, както обикновено, с терминологията, и аз бях принудена да соча. Макар че купих пет малки квадратни парчета говеждо, тънки като хартия — разточително количество, те не се смилиха. И не можах дори да ги попитам с какво съм ги обидила или може би изплашила. Не знаех думите.

В хлебарницата, в бакалницата, на лавката за зеленчуци парите изтичаха от поизпразненото ми портмоне и навсякъде бе същото, нещо се беше случило. Престъпление ли бях извършила? Почти нямах смелост да отида в пощата, защото знаех, че полицаите ще бъдат там. Нищо не съм направила, казах си аз, трябва да е някакво недоразумение. По-късно ще се изясни. Ще попитам мистър Витрони.

— Делакоър — извиках аз храбро в пощата. У жената зад гишето не се забелязваше никаква промяна, тъй като тя никога не се държеше приятелски. Безмълвно ми подаде дебел плик. Амбалажна хартия с шрифта на пишещата машина на Сам.

Навън го скъсах. Беше натъпкан с изрезки от вестници, подредени грижливо, най-старата най-отгоре. Имаше и бележка от Сам, написана на машина. „Поздравления. Смъртта те издигна в култ.“ Прехвърлих бързо изрезките. СМЪРТТА НА ПИСАТЕЛКАТА — ПРЕДПОЛОЖЕНИЯ ЗА САМОУБИЙСТВО. ЗАПОЧНАТО РАЗСЛЕДВАНЕ, пишеше на най-горната и така нататък. Някои отпечатваха снимката от корицата на „Ясновидката“, други — захилените фотоси, които Марлийн направи в деня на смъртта ми. Много думи бяха изписани за болезнената ми напрегнатост, за погледа ми на обречена, за депресивните състояния, в които очевидно изпадах (нищо не се споменаваше обаче за Кралския таралеж, нито за Луиза К. Делакоър… Фрейзър Бюканън пазеше мълчание). Продажбите на „Ясновидката“ растяха; всеки некрофил в страната беше хукнал да си я купи.

Бях тласната в редиците на онези, очевидно десетки на брой нещастнички, които бяха убити от прекалено много думи. И ето сега лежах на дъното на лодката на смъртта, там, където някога копнеех да бъда, името ми бе написано на носа й и се носех по речните извивки. Няколко от статиите завършваха с поука: човек може да пее и да танцува или да бъде щастлив, но не и двете. Може и да бяха прави — може да стоите години в кулата, да тъчете, да гледате в огледалото, но стига само един поглед през прозореца към истинския живот и с това се свършва. Проклятие, орис. Почувствах, че макар и да не бях извършила самоубийство, може би е трябвало да го направя. С техните думи това изглеждаше толкова правдоподобно.

Следващата ми мисъл беше: сега вече не мога да се върна. Срещу мен се изправяха всичките тези хора, които хвърляха думи като цветя върху ковчег, получаваха обичайния си хонорар за това и съвсем не се шегуваха. Ако оживея, ако се върна и заявя, че всичко е било измама, какво ли щяха да направят? Ще им зашлевя шамар, ще ме намразят завинаги и ще превърнат живота ми в кошмар. Жените особено ще ме гонят до дупка, нищо не може да се сравни с яростта на измамени почитателки на култа към смъртта. Все едно да се появи Джеймс Дийн, трийсет години по-стар и с шкембе, или Мерилин Монро да тръгне по Йънг стрийт с ролки на главата, надебеляла с двайсет и пет килограма. Всички, които скърбяха и помнеха моята ефирна красота, щяха да се объркат много, ако се материализирам в плът. Ще трябва да остана погребана на сигурно място на Отвъдния бряг, може би завинаги. Всъщност смъртта ми ставаше доста доходна за твърде много хора, така че сигурно щяха да ме пречукат, да ме циментират и да ме потопят в пристанището на Торонто в мига, в който си подадях муцуната над водата.

Какво стана с моята спретната, тиха и добре обмислена смърт при нещастен случай? На бял свят излезли показания — чии?, как? — че не съм паднала, а съм скочила. Вярно беше, че имах намерение да скоча, но в действителност паднах преждевременно. Някакъв репортер успял да се добере до Марлийн, която попрекалила. Казала, че ми хвърлили спасителен пояс, но аз не съм направила никакъв опит да го хвана и съм потънала почти без всякаква борба. Естествено спасителен пояс нямаше и тя не трябваше да го измисля. Но кой е интервюирал баща ми и защо той е казал, че съм много добра плувкиня? Той никога не ме е виждал да плувам. Не плувах лошо. Научих се в гимназията, в часовете по физкултура. Това бе един от спортовете, срещу който нямах нищо против, защото по-голямата част от времето не се виждах. Моят специалитет беше отпускането на гръб, както и бруст. В кроула не бях много добра.

Значи, те мислеха, че съм скочила нарочно, че не съм искала спасителния пояс и съм потънала нарочно. Не можех да направя нищо, за да ги опровергая, макар че някакво анонимно лице се обадило и заявило, че не съм човек, който би извършил самоубийство. Обичала съм живота. Самоубийството изобщо не било в стила ми.

„Ами — помислих си — може би наистина съм искала да умра, иначе нямаше да се преструвам, че го правя.“ Не беше така; преструвах се, че умирам, за да мога да живея, за да започна друг живот. Те извращаваха нещата и това ме ядосваше.

Закрачих обратно по хълма, носейки покупките. Във вестника бе написано вярно — обичах живота. Защо тогава ми хрумна да извърша това нещо?