Маргарет Атууд
Ясновидката (3)

Глава 3

Когато се събудих на следващата сутрин, възбудата ми беше преминала. Не бях замаяна, но не смеех да стана рязко. Бутилката от чинцаното стоеше празна на масата; уплаших се, защото не помнех, че съм я изпила. Артър все ми казваше да не пия много. Самият той не пиеше, но имаше навика от време на време да донася по някоя бутилка вкъщи и да я оставя така, че да я видя. Вероятно за него бях като детски комплект за упражнения по химия: той тайно обичаше да си прави опити с мен. Знаеше, че ще се получи нещо вълнуващо, макар че никога не беше сигурен какво ще бъде то и какво точно цели. Би било по-лесно, ако аз го знаех.

Навън ръмеше, а нямах мушама за дъжд. Можех да си купя в Рим, но в спомените ми тукашното време беше низ от слънце и топли нощи. Не си взех мушамата и чадъра и много други лични вещи, защото не исках да личи, че съм си прибрала багажа. Сега започнах да тъгувам за гардероба си, за сарито в червено и златно, за бродирания кафтан, за кадифената роба с цвят на праскова и разпран подгъв. Но къде ли бих могла да ги нося тук? Въпреки това лежах в леглото и копнеех за ветрилото от паунови пера, от които липсваше само едно, за вечерната чантичка със светещи сини маниста — истинска старинна находка.

Артър имаше странно отношение към моите дрехи. Не обичаше да харча пари за тях, защото смяташе, че не можем да си го позволим. Затова в началото казваше, че не ми отиват на косата или че ме правят дебела. По-късно, когато се включи в движението за еманципация на жените, за да може да се самобичува, правеше опити да ме убеди, че е безсмислено да мечтая за такива дрехи — превръщала съм се на играчка в ръцете на мъжа експлоататор. Той отиде и по-далеч — реши, че тези дрехи са някакво оскърбление, лична обида. Същевременно те го пленяваха, както и всичко друго, което не одобряваше у мен. Подозирам, че го възбуждаха, а от това се ядосваше сам на себе си.

Най-сетне той успя да ми създаде такива комплекси, че ми беше неудобно да нося дългите си рокли на публични места. Затова пък затварях вратата на спалнята, загръщах се в коприна или кадифе и изваждах всичко, което можех да намеря — висящи златни обици, синджири, гривни. Обливах се с парфюм, събувах си обувките и танцувах пред огледалото, като се въртях бавно, валсирайки с невидим партньор — висок мъж във вечерно облекло и пронизващ поглед. Докато ме въртеше (като понякога се удряхме в тоалетката или ръба на кревата), той шепнеше: „Искам да те отведа надалеч. Винаги ще танцуваме заедно“. Изкушението беше голямо, макар и въображаемо…

Дори насаме Артър никога не искаше да танцува с мен. Казваше, че не умее.

Лежах и гледах как вали. Някъде откъм градчето се носеше жално мучене, прегракнало и метално като от желязна крава. Тъжно ми беше, а в апартамента нямаше нищо, което да ме развесели. Апартамент бе точната дума. В обявите на последната страница на някой английски вестник биха го нарекли вила, но той имаше само две стаи и кухничка. Стените бяха покрити с небоядисана мазилка, изпоцапана и нашарена от просмукваща се влага. На тавана бяха заковани голи греди (мистър Витрони сигурно е решил, че те създават живописна селска атмосфера), превърнали се в подслон за стоножките, които понякога, обикновено нощем, падаха оттам. В пукнатините между пода и стените, а от време на време и в мъничката вана се появяваха средно големи кафяви скорпиони, които не се смятаха за смъртоносни. От дъжда навън беше тъмно и студено, някъде капеше и ехтеше като в пещера, може би защото двата апартамента отгоре бяха все още празни. Преди над нас живееше едно латиноамериканско семейство; до късна вечер те свиреха на китари, виеха и тропаха така, че парчета от мазилката падаха като градушка. Исках да се кача при тях и да вия, да тропам с крака, но Артър смяташе, че е нахално да им се натрапваме. Той е израснал във Фредериктън, Ню Брънзуик.

Обърнах се и матракът ме ръгна в гърба. Точно в средата изскачаше една пружина; знаех, че ако го обърна от другата страна, пружините ще бъдат четири. Беше същият матрак от миналата година с познатите вдлъбнатини, издутини и предателски местенца, непроменени през времето, в което го бяха използвали други. Бяхме се любили на него, набързо, като в мотелска стая. Артър се възбуждаше от стоножките, които създаваха усещане за опасност (добре известно средство за еротично въздействие, виж „Черната смърт“). Освен това той обичаше да живее в движение. Навярно така изпитваше чувството, че е политически емигрант — мисъл, която сигурно бе една от фантазиите му, макар и никога да не признаваше.

Приятно му беше също да си представи, че отиваме някъде, където ще бъде по-хубаво; и наистина всеки път, когато се премествахме за известно време, смяташе новото място за по-добро. След това го приемаше просто като различно, а после като същото. Той ценеше илюзията за преходност повече от илюзията за постоянство и целият ни брачен живот протичаше като че ли на въображаема гара. Може би това се обясняваше с нашето запознанство. Свикнахме така, защото започнахме, казвайки си довиждане. Дори когато отиваше до ъгъла за цигари, аз го гледах, сякаш никога вече нямаше да го видя. А сега наистина няма да го видя.

Избухнах в сълзи и мушнах глава под възглавницата. После реших, че трябва да сложа край на това. Не трябваше да допускам Артър да контролира живота ми, особено от такова разстояние. Сега бях друг човек, почти друг. Хората често ми казваха: „На снимките никак не си приличате“ и беше вярно; така че с известни промени един ден ще мога да минавам покрай него и той дори няма да ме познае. Измъкнах се от чаршафите на мистър Витрони — изтънели и грижливо закърпени. Отидох в банята, намокрих със студена вода една кърпа, защото лицето ми беше подуто, и точно в този момент забелязах малкия кафяв скорпион, скрил се в гънките й. Трудно ми беше да свикна с тези засади. Ако Артър беше тук, щях да изпищя. Но сега просто пуснах кърпата на пода и смачках скорпиона с дъното на една ламаринена кутия с прах за миене, доставена също от мистър Витрони. Той бе заредил апартамента с препарати за поддържане на чистотата — сапун, дезинфектант за тоалетната, четки, но за готвене имаше само един тиган и две съдинки — едната без дръжка.

Затътрих се до кухнята и запалих горелката. Сутрин, преди да си изпия кафето, въобще не съм на себе си. Винаги имам нужда от нещо топло в устата, за да се почувствам уверена; тук се налагаше да пия кафето запарено и прецедено, а мляко вземах от триъгълната картонена кутия на перваза на прозореца. Нямаше хладилник, но млякото все още не беше вкиснало. И без това трябваше да го сваря, всичко трябваше да се вари.

Седнах на масата с горещата чаша, прибавяйки още един бял кръг върху лака, започнах да ям пакетче гризини и се замислих как да организирам живота си. „Едно по едно“ — казах си аз. За щастие бях взела няколко флумастера — ще направя списък. Боя за коса — написах аз най-отгоре със светлозеления флумастер. Ще отида за нея до Тиволи или може би до Рим — колкото по-скоро, толкова по-добре. Когато си боядисам косата, вече нищо няма да ме свързва с отвъдната страна, освен отпечатъците на пръстите ми. А никой няма да се занимава с отпечатъците на една жена, смятана официално за мъртва.

Написах Пари и го подчертах два пъти. Парите бяха важни. Ако пестях тези, които имах, щяха да ми стигнат за около месец. Реално погледнато, те бяха достатъчни за две седмици. Колизеумът върху черното кадифе ми обърка нещата. Нямаше как да извадя достатъчно пари от книжката си, тъй като би изглеждало странно да изтегля голяма сума един ден преди смъртта си. Ако бях имала повече време, можех да уредя това чрез другата си банкова сметка — професионалната, в случай че в нея беше останало нещо. За съжаление, щом постъпеха суми там, аз обикновено веднага ги прехвърлях на личната си сметка. Замислих се кой ли ще получи парите — сигурно Артър.

Картичка за Сам, продължих списъка аз. Вече я бях купила от летището в Рим — наклонената кула в Пиза. Със зелени печатни букви написах предварително уговорения текст:

ПРЕКАРВАМЕ ЧУДЕСНО.

„СВЕТИ ПЕТЪР“ Е НЕЩО ВЪЗХИТИТЕЛНО.

ДО СКОРО ВИЖДАНЕ.

ЦЕЛУВКИ, МИЦИ И ФРЕД

Това означаваше, че съм пристигнала благополучно. Ако бе имало усложнения, щях да напиша: ВРЕМЕТО Е СТУДЕНО И ФРЕД ИМА ДИЗЕНТЕРИЯ. СЛАВА БОГУ, ЧЕ СЪЩЕСТВУВА ЕНТЕРОВИОФОРМ! ЦЕЛУВКИ, МИЦИ И ФРЕД.

Реших най-напред да изпратя картичката и после да мисля за парите и боята за коса. Изпих си кафето, доядох последната гризина и надянах другия робсак, който бях купила — бял, на сиви и бледоморави ромбчета. Забелязах, че нощницата ми се е цепнала по шева някъде до бедрото. Дали ще се отпусна съвсем сега, когато няма кой да ме гледа и да ме дебне за тези грехове. „Защо не се грижиш по-добре за себе си — питаше един глас — нямаш ли стремежи?“ Игли и конци, продължих списъка аз.

Завързах на главата си шала с розовите конни полицаи и сложих очилата за слънце. Вече не валеше, но все още беше мрачно; очилата щяха да изглеждат странно, но нямаше как. По извитата калдъръмена улица поех нагоре към пазарния площад, съпроводена от строгите погледи на старите жени, които седяха всеки ден на стъпалата на своите заплашително праисторически каменни къщи. Имах чувството, че винаги са в траур с тези черни рокли, които едва побираха огромните им грозни тела; а във вълнените чорапи краката им приличаха на суджуци. Това бяха същите старици, които ме оглеждаха вчера следобед, те си седяха така и миналата година, били са тук и преди две хиляди години. Все същите.

Buongiorno, казваха те, когато минавах, аз им кимах усмихната и повтарях думата. Като че ли не изпитваха голямо любопитство към мен. Вече знаеха къде живея, каква е колата ми, знаеха, че съм чужденка и сигурно се осведомяваха за всяка покупка, която правех на площада. С какво друго може да ги заинтригува една чужденка? Смущаваше ги може би единствено фактът, че живея сама: за тях това едва ли беше естествено. Както и за мен.

Пощата се помещаваше в предната част на една от влажните стари къщи. Вътре имаше само пейка, гише и табло за съобщения. На него с кабарчета бяха закачени снимки, които ми напомняха нашите съобщения за издирване на престъпници. На пейката седяха няколко полицаи или може би войници, облечени в униформи, останали от времето на Мусолини: високи твърди ботуши, бричове с кантове и нашивки с житни снопи по капаците на джобовете. Кожата на врата ми настръхна, докато стоях на гишето и се опитвах да обясня на жената, че искам марка за въздушна поща. Можах да се сетя само за par avion, ала това не беше на техния език. Размахах ръце като крила, чувствайки се идиотски, но тя схвана. Зад мен полицаите се разсмяха. Сигурно ще надушат паспорта ми. Имах чувството, че като разтопено желязо излъчва светлина през кожената ми чанта, че вие като сирена. Сигурно ще поискат да го видят, ще ме разпитват, ще уведомят властите… А те какво ли ще направят?

Жената взе картичката през процепа на гишето. Щом като я получи, Сам ще ми пише доколко сме успели. Излязох, следвана от лъскавите като черни бръмбари очи на полицаите.

Според мен планът беше добър, доволна бях от себе си, че го измислих. И изведнъж поисках Артър да разбере колко умно съм действала. Той казваше, че съм толкова разпиляна, че трудно бих могла да изляза вън от стаята, а още по-малко от страната. И беше прав — обикновено аз се изстрелвах да пазарувам с внимателно съставен списък, в който за много от покупките се бе сетил той, и се оказваше, че съм си забравила чантата, връщах се да я взема, после забравях ключовете от колата; или тръгвах, но без списъка; или пък се връщах с две кутии хайвер, пакет луксозни бисквити и половин бутилка шампанско и после търсех оправдание за тези лакомства, като му казвах, че е имало разпродажба. С изключение на първия път — през останалото време го лъжех. Сега исках да знае, че съм извършила нещо сложно и опасно, без да допусна нито една грешка. Винаги съм искала да направя нещо, което да го възхити.

Като си спомних за хайвера, огладнях. Пресякох площада до централната бакалница, където продаваха консерви и пакетирани продукти, и купих още една кутия бисквити, сирене и някаква pasta. Навън до кафенето имаше стара камионетка за зеленчуци; вероятно преди бях чула нейния клаксон. Около нея се надвикваха и размахваха банкноти дебели домакини в черни памучни домашни рокли и без чорапи. Продавачът беше млад мъж с коса като грива, лъскава от брилянтин; той стоеше в дъното на камионетката, пълнеше кошниците и се шегуваше с жените. Когато се приближих, той се захили и извика нещо, от което жените се разсмяха и разпискаха. Предложи ми чепка грозде, като я разклати двусмислено, но не бях в състояние да му отговоря, речникът ми беше твърде ограничен; затова отидох на лавката за зеленчуци. Стоката не беше толкова прясна, но продавачът беше възрастен и любезен и можех да се оправя като соча с пръст.

От месаря купих две скъпи говежди пържоли, тънки като хартия. Знаех, че ще са почти безвкусни. Месото беше от годиначета, защото никой не може да си позволи да пасе крава по-дълго, а аз така и не се научих да го приготвям както трябва. Винаги ставаше на подметка.

Спуснах се с пакетите обратно по хълма. Червената ми кола, взета под наем от фирмата „Хърц“, бе паркирана срещу портата от ковано желязо, от която започваше пътеката. Взех колата още на летището и още в Рим я издрах на една улица, която се оказа еднопосочна — senso unico. Сега няколко дечурлига се бяха струпали около нея, рисуваха по праха, с който беше покрита, надничаха уплашено през прозорците, прокарваха ръце по бронята. Като ме видяха, те се отдръпнаха, скупчиха се и зашепнаха.

Усмихнах им се, замисляйки се за очарованието на кафявите им кръгли, живи като на катерички очи; няколко от тях бяха с руси коси — поразителен контраст с маслинената им кожа, и аз си спомних, че преди десет или петнайсет века варварите са стигали дотук. Затова и всички градове бяха построени на хълмове.

Buongiorno, поздравих ги аз. Те се закикотиха свенливо. Влязох през портата и заскърцах надолу по покритата със сгурия пътека. Две малки кафеникави кокошки се стрелнаха настрани. Насред пътеката спрях: опитах се да си спомня дали бях заключила вратата. Въпреки че се смятах в безопасност, не биваше да бъда невнимателна или ленива. Глупаво беше, но имах чувството, че в апартамента има някой, който е седнал на стола до прозореца и ме чака.