Маргарет Атууд
Ясновидката (29)

Глава 29

На сутринта изчаках Артър да излезе. После се обадих на Сам.

— Трябва да те видя — казах — важно е.

— Какво става? — попита ме той.

Марлийн бе вдигнала слушалката, а той като че ли още спеше.

— Не мога да говоря по телефона. — Сам бе убеден, че телефонът му се подслушва от ЦРУ или най-малкото от Конната полиция и може би бе прав. Освен това исках от самото начало да му прозвуча достатъчно параноидно, за да го убедя.

— Да дойда ли у вас? — попита той разсънен.

— Не — казах аз. — Ще те чакам след половин час пред „Дома на вратовръзката“ на Блоър стрийт. — Сам живееше в Аникс, знаех, че ще успее, ако побърза. Исках да бърза; така щеше да почувства, че става въпрос за неотложна работа. После затворих тайнствено.

Бях обмислила много внимателно това, което щях да им разкажа, защото естествено щях да го кажа и на двамата; беше изключено Марлийн да не дойде с него. Както обикновено, за истината не можеше да става и дума. Ако им кажех истината, щяха да сметнат, че не могат да ми помогнат, защото според идеологията им чисто личните проблеми не бяха от голямо значение. Ако можех да говоря с всеки от тях поотделно, щеше да бъде друго, но заедно те бяха един другиму свидетели и потенциални обвинители. Необходими ми бяха истински злодеи, преследващи ме за кауза, която би имала значение за тях. Презирах се малко заради това. Сам, както и повечето членове на групата, беше по същество честен, но по особен начин; докато аз бях по същество неискрена, с оттенък на честност. Нямах друг изход.

Чаках нервно пред „Дома на вратовръзката“, разглеждайки витрината, и от време на време се обръщах, докато Сам и Марлийн се появиха. Бяха взели такси, което ме обнадежди: обикновено те никога не взимаха такси.

— Дръжте се естествено — посъветвах ги с тих и тайнствен глас. — Преструвайте се, че се разхождате. — Тръгнахме по улицата в западна посока и аз им казах мястото и времето за истинската среща. — Стори ми се, че видях един от тях на ъгъла — заявих аз. — Не се оставяйте да ви проследят.

После се разделихме.

Същият следобед в три и половина се срещнахме в „Рой Роджърс“^[1] — онзи, който се намира на Блоър стрийт, западно от „Йънг“. Поръчах си млечен кейк с ванилия. Сам взе един „Рой“, а Марлийн — „Дейл Евънс“.

Отнесохме таблите си на една кръгла маса до прозореца от оцветено стъкло, през който се виждаше малък заден двор с огромна реклама за кока-кола — момче и момиче в цветущо здраве, които се гледат очи в очи и смучат със сламки.

— Избра идеално място — заяви Сам. — Никога няма да се сетят за това заведение.

— Знаете ли, че тук можете дори да си поръчате и лайно от Тригър? — попита Марлийн.

— Истинско ли, глупости — изсумтя Сам. — Я колко много ги има наоколо. Това е по-лесно дори, отколкото да се сдобиеш с парченце от божия кръст. Освен това истинският Тригър е отдавна препариран. — Марлийн се умърлуши.

Опипах долната част на масата, сякаш търсех скрити микрофони. После се наведох към тях.

— Разбрали са за динамита — съобщих аз.

Сам не каза нищо. Марлийн започна да си свива цигара. Напоследък бе започнала да си ги свива сама; тютюневите парченца се подаваха и се възпламеняваха, когато палеше, но тя продължаваше да държи смело цигарата в ъгъла на устата си, докато говореше.

— Кой е разбрал? — попита тя. — Откъде знаеш?

— Не съм сигурна. Може би е окръжната полиция на Онтарио или Конните; може дори да е ЦРУ. Във всеки случай някой от тоя род. Когато отидох да преместя колата онзи ден, видях двама мъже, които я наблюдаваха. Не се приближих, просто отминах, все едно че нямам нищо общо с нея. Вчера отидох отново и те бяха пак там, или може би други двама. Този път дори не тръгнах по улицата, пресякох и се спуснах по една странична улица.

— Това означава, че все още не са открили чия е — заяви Марлийн. — Иначе нямаше да си губят времето да следят колата, а теб.

— Все още не са — наблегнах аз. — Но ще разберат. Ще ме открият вкъщи; когато купувах колата, дадох своя адрес. Хазаинът ще ме опише. Ако ме хванат, ще разберат истинското ми име, ще хванат Артър, ще хванат и вас.

Сам беше потресен. Въображението му най-сетне се бе раздвижило и евентуалната мисъл за бягство не му се нравеше. Марлийн обаче беше напълно невъзмутима. Очите й се присвиха, отчасти поради дима.

— Ти мислиш, че са Конните? — попита тя.

— Ако имаме късмет — отговорих аз. — Ако са те, може и да не ме открият, а и да ме открият, ще има дело. Но ако са другите, ЦРУ или някои още по-опасни, те могат просто, нали ви е ясно, да ни премахнат. Самоубийство или нещастен случай.

— По дяволите — обади се Сам. — Съжалявам, че те набъркахме в това. Но не може да бъде ЦРУ, ние сме дребни риби.

— Грешиш — намеси се Марлийн. — Те ненавиждат националистическите организации, те искат да държат нашата страна в подчинение.

— Все пак има нещо добро — казах аз. — Засега могат да стигнат само до жилището ми, поне докато не открият коя съм.

— По-добре да те измъкнем извън страната — предложи Марлийн.

— Да — съгласих се аз, може би твърде бързо. — Но не мога просто да се метна на някой самолет. Ако изчезна, те ще продължат да търсят, докато ме намерят. Мисля, че трябва да ги доведем до задънена улица.

— Какво имаш предвид? — попита Сам.

Известно време мислих.

— Ами смятам, че би трябвало да инсценираме смъртта ми. Така, като почнат да душат, ще разберат, че съм умряла и с това ще се свърши. Фактически нищо не свързва другите с колата и динамита. Ще я оставим там, където е, и нека си блъскат главите.

Моята идея им направи силно впечатление и ние започнахме да обсъждаме начините и средствата. Сам предложи мнима автомобилна катастрофа с напълно обезобразено тяло. Той гледаше много телевизия.

— Откъде ще вземем тялото? — попита Марлийн и с това се приключи.

Сам просветна отново.

— Хей… какво ще кажете за бъчва вар и вътре твоите зъби? Нищо не потвърждава по-категорично самоличността на човека от зъбите му. При самолетни катастрофи идентифицират жертвите по този начин. Ще помислят, че останалата част от теб е разядена.

— Откъде ще вземем тия мои зъби? — попитах.

— Ще ги извадиш всичките — отсече Сам, леко обиден от отрицателната ми реакция. — Ще си сложиш изкуствени, и без друго те са по-хигиенични.

— Не. Ще измъчват зъболекаря и той ще им каже всичко. Може да се съглася за един-два зъба — отстъпих аз.

Сам се намръщи.

— Ако си сериозна, трябва да действаме както трябва.

— Нуждая се от нещо изискано — заявих аз. — Какво ще кажете за това? — Извадих от чантата си изрезка от вестник. Беше за една жена, която се удавила в езерото Онтарио, много просто, без приумици. Потънала като камък и въобще не намерили тялото. Не направила никакъв опит да хване пояса, който й хвърлили. Това е един от редките случаи, пишеше вестникът, когато са разследвани причините за смъртта и е издаден смъртен акт без наличието на трупа. Понякога изрязвах такива съобщения от вестника, смятайки, че могат да ми послужат при различни сюжети. За щастие бях запазила това.

— Но това е вече правено — възпротиви се Сам.

— Няма да обърнат внимание — успокоих го. — Поне така се надявам. Във всеки случай това е единственият ми шанс.

— Ами Артър? — попита Марлийн. — Не трябва ли да му кажем?

— В никакъв случай — заявих. — Знаете, че Артър не умее да се преструва. Полицията несъмнено ще го разпита и ако той знае, че наистина съм жива, или ще се държи толкова неестествено, че ще разберат, че нещо не е наред, или ще бъде толкова спокоен и сдържан, че ще се усъмнят в самия него. Той няма да убеди никого. Можем да му кажем по-късно, след като всичко е свършило. Зная, че е жестоко, но това е единственият начин. — Няколко пъти наблегнах на този момент; последното нещо, което исках, бе Артър да тръгне по дирите ми.

Най-накрая те се съгласиха. Всъщност бяха поласкани, че според мен са способни да действат много по-убедително от Артър.

— Само не прекалявайте със скръбта — посъветвах ги аз. — Известно чувство за вина, но не прекалена скръб.

Казаха, че трябва да се снабдя с фалшиви документи, за да напусна страната, но аз обясних, че един мой приятел ще се погрижи за това и колкото по-малко знаеха, толкова по-добре. Радвах се, че съм запазила в изправност паспорта и картата за самоличност на името на Луиза К. Делакоър.

Марлийн заяви, че трябвало да отиде на едно събрание, а Сам ме изпрати до метрото. Нещо го тревожеше. Най-сетне проговори:

— Джоун, сигурна ли си за онези мъже? Сигурна ли си, че са наблюдавали?

— Да, защо?

— Те не са толкова загубени. Ако са разбрали от два дни, да са те открили досега.

— Сам — казах аз — не мога да бъда напълно сигурна. Може да е така, може и да греша. Но това не е единствената причина, заради която искам да се махна.

— Какво още има?

— Обещаваш ли, че няма да кажеш на Марлийн? — Той обеща. — Шантажират ме.

— Шегуваш се — каза Сам. — За какво?

Исках да му кажа, щях да му кажа, но после размислих.

— Не политически — обясних аз. — Става въпрос за нещо лично.

Сам не настоя за подробности; знаеше кога да спре.

— Аз също съм подложен на изнудване — каза той. — От Марлийн. Тя иска да каже на Дон за нас.

— Сам, необходимо ли е и тя да идва?

— Да — каза той. — Имаме нужда от двама свидетели. Освен това ще излъже страхотно полицията. Страхотна лъжкиня е.

— Сам, много си добър, щом правиш това за мен — казах аз. Осъзнавах вече, че искам твърде много. — Ако наистина загазите, ще се върна и ще ви измъкна под гаранция.

Той ми стисна успокоително ръката:

— Ще стане като по часовник, ще видиш.

Не му казах за другите неща — за умрелите животни, телефонните обаждания и писмата. Щеше да стане много сложно. Нито споменах за подозренията си спрямо Артър. Сам познаваше Артър отдавна и нямаше да повярва, че е способен на такива неща. Щеше да помисли, че си измислям.

 

 

Злополуката щеше да стане след два дни, при положение че времето се задържи хубаво. Междувременно се подготвих. Най-напред купих полата и блузата, с които щях да пътувам в самолета, за да не ме е виждал никой с такива дрехи. Отидох до летището с метрото и с автобус и си купих билет за Рим, използвайки името Луиза К. Делакоър. Казах, че заминавам на почивка за един месец. Купих розовия шал с конните полицаи и черните очила, преоблякох се в тоалетната с новите дрехи, вързах шала на главата си и взех под наем от „Хърц“ кола — яркочервен „Датсун“. Казах, че ще го върна на летището след два дни. После влязох отново в дамската тоалетна, сложих си отново старите дрехи и потеглих с колата.

Паркирах в пряката до нашето жилище, уверих се, че Артър не е вкъщи, измъкнах от бюфета един стар куфар и сложих в него най-необходимото. Опаковах куфара като пакет и го занесох до колата, където го прибрах в багажника.

На другата сутрин казах на Артър, че ме боли главата и ще полежа малко. Помолих го да ми даде аспирин и чаша вода. Очаквах, че ще излезе колкото се може по-бързо — не му беше приятно, когато боледувах — но за мое учудване той се застоя, донесе ми чаша чай и попита дали може да ми помогне с нещо. Трогнах се: може би съм го преценила неправилно, може би трябва да му кажа всичко, все още не е късно… Но би могъл да се държи така, защото е усетил, че съм намислила нещо. Припомних му за статията, която трябваше да допише за „Възраждане“, и той излезе.

Скочих от леглото, облякох една прилична рокля и напъхах фланелката и джинсите в огромната си чанта. Заради Артър бях вече закъсняла с три четвърти час… Подкарах колата на изток, излязох от града и продължих покрай брега на Онтарио, търсейки място, където ще мога да доплувам, без да се натъкна на скала или на тълпа от хора. Намерих една плажна ивица с храсталаци и няколко масички за пикник, върху които нямаше нищо. Надявах се, че ще си останат така; сигурна бях, защото беше работен ден в началото на юни и семейните попълзновения по брега все още не бяха започнали. Ще оставя тук колата и по-късно ще дойда отново. Дърветата ще ме прикриват, докато изплувам до брега.

Отидох с колата до най-близкия телефон, който беше пред една бензиностанция, и извиках такси, обяснявайки, че колата ми се е развалила и закъснявам за среща в града. Описах мястото и казах, че ще стоя до един червен „Датсун“. Върнах се на плажчето, заключих колата с куфара в багажника и билета и документите на Луиза К. в жабката и зарових ключовете на колата в пясъка под предното дясно колело. Когато таксито пристигна, отидох с него до хотел „Роял Йорк“, слязох на долния етаж в тоалетната, облякох фланелката и джинсите, наблъсках роклята, с която бях, в чантата и излязох от страничната врата. Товарният пристан се намираше през няколко улици. Сам и Марлийн бяха вече там.

— Проследиха ли те? — попита Марлийн.

— Мисля, че не — отговорих аз. Повторихме отново това, което щяха да разкажат на Артър: срещнали ме случайно на улицата и изведнъж сме решили да отидем до острова и да се разходим с платноходка. Решихме, че е по-добре с платноходка, отколкото с кану: от нея беше по-лесно да се падне, защото с кану трябваше всичките да се обърнем в езерото, а аз им казах, че няма никакъв смисъл и те да се мокрят.

Взехме ферибота до острова. Марлийн носеше фотоапарат; смяташе, че трябва да има документ, който да показва колко съм щастлива и безгрижна, и така аз се снимах със Сам, после с Марлийн, облегната на перилото на ферибота, захилена като глупачка.

След като пристигнахме на острова, тръгнахме напред-назад покрай лодките, които се даваха под наем, опитвайки се да преценим как ще предизвикаме най-малко подозрение. Избрахме най-невзрачния собственик и без всякакви затруднения получихме лодка срещу пет долара в аванс и останалите, когато я върнем. Беше доста малка и човекът каза, че фактически била само за двама, но щял да ни я даде, ако не напускаме пристанището.

— Знаете как да я управлявате — изрече той по-скоро като твърдение, отколкото като въпрос.

— Разбира се — отговорих бързо аз.

Човекът се върна в кабинката си и ние останахме сами с лодката. Сам започна да я отвързва чевръсто от пристана. Качихме се и потеглихме към пристанището на Торонто, където уверено кръжаха и други платноходки с опънати бели криле.

— Сега какво? — запитах аз.

— Сега просто ще развием платната — отговори Сам.

Той взе да развързва различни въжета и да ги дърпа насам-натам, докато едно платно започна плахо да се издига по мачтата.

— Ти нали можеш да управляваш платната? — попитах го аз.

— Разбира се. По летните лагери все това правех.

— Кога е било това? — обади се Марлийн.

— Ами спомням си основните правила — заяви Сам отбранително — но ако предпочиташ ти да се занимаеш…

— За първи път в живота си се качвам на платноходка — отбеляза Марлийн с онази ненавист, която жените пазят за мъжете, заловени в опит да демонстрират нещо, което не умеят. В този момент се движехме бързо към един ферибот.

— Може би е по-добре да се върнем и да вземем кану — предложих аз.

— Не можем — призна Сам — не знам как.

Най-накрая Марлийн застана на румпела, Сам и аз лазехме напред-назад, въртяхме утлегара и се опитвахме да държим под контрол въжетата, които на свой ред някак си контролираха платната. Това има известен ефект, но настроението ми се бе развалило. Защо скалъпих този долнопробен и преди всичко мелодраматичен сценарий, който наистина можеше да завърши със смъртта ни? Междувременно вече се клатушкахме през пристанището покрай насипния път, който като че ли се строеше от натрупан на купища боклук, към езерото. След като установихме някакъв контрол върху лодката, аз приклекнах, извадих пудриерата си с огледалцето й започнах да покривам лицето си с тъмносини сенки за очи. Това беше предложение на Марлийн, по този начин бялото ми лице щеше да се различава трудно от брега. По тази причина бях облякла джинсите и синята фланелка.

Извън пристанището беше по-ветровито и вълните станаха съвсем истински. Вятърът ни носеше бързо на изток. Лицето ми беше вече достатъчно синьо и аз следях брега, който изглеждаше доста по-различен откъм водата, опитвайки се да си спомня къде съм оставила колата.

— Влязохме много навътре — извиках към Сам — не можеш ли да ни изкараш по към брега. Можех да плувам, но не издържах дълго. Нямах никакво желание да се нося по гръб километър и половина.

Марлийн ми подаде бинокъла на Дон, който се беше сетила да вземе — не е забравила на какво са я учили в Браунис. Бе донесла всичко, с изключение на сигнални знаменца. Огледах брега с него и видях барчето и масите за пикник, а, да, и колата, от които се отдалечавахме с голяма скорост.

— Ей там е, зад нас — сочейки, извиках на Сам. — Как ще се върнем?

— Въже — изкрещя Сам, втурвайки се към едно от въжетата.

— Какво?

— Ще трябва да поема румпела — извика той и запълзя към нас.

— О, боже, сетих се нещо — каза Марлийн или по-точно изкрещя, защото иначе не можехме да се чуваме от вятъра и вълните, които изглеждаха вече доста страховити. Бяха покрити с пенести ивици и се плискаха в лодката.

— Какво?

— Дон… всички вестници ще пишат за това и той ще разбере, че сме били заедно.

— Кажи му, че сега сте просто приятели! — изкрещях аз.

— Няма да мине — заяви Марлийн, доволна, че това, което искаше да разкрие, ще излезе на бял свят без никаква намеса от нейна страна; и в отчаянието или радостта си тя пусна румпела. Лодката се олюля, платното падна, Сам се присви, утлегарът ме удари в кръста и ме изхвърли от лодката.

Не го очаквах и устата ми се напълни с непречистената езерна вода, докато потъвах. Беше много по-студена, отколкото предполагах, и миришеше на мърша и употребявани пеленки. Изплувах на повърхността задавена, останала без дъх.

Сам бе свалил платната и лодката се полюшваше несигурно малко по-нататък. Марлийн викаше „О, боже мой“ съвсем истински, като че ли наистина бях паднала от лодката и се давех. Тя протегна ръце към мен, накланяйки се опасно, и извика: „Ела тук, Джоун!“, но Сам я хвана.

Не можех да се покатеря обратно в лодката и да го направя отново както трябваше; налагаше се да плувам от това място. Гмурнах се леко и се опитах да изплувам под лодката, както бяхме запланували. Трябваше да изляза от другата й страна, където не се виждах от брега, в случай че някой гледаше, и този ход се налагаше, тъй като на една от масичките за пикник съзрях някакво семейство. При втория опит успях, но Марлийн и Сам все още гледаха от страната, от която бях изчезнала: те, изглежда, бяха забравили целия ни план. Свалих бинокъла от врата си — тежеше ми — и се опитах да го хвърля обратно в лодката, но не успях. Той потъна завинаги. После си спомних за роклята, която беше в чантата ми, оставена на носа.

— Роклята ми — изкрещях аз — да не забравите да я заровите! — но вятърът ги беше отнесъл надолу и не ме чуха. Опитваха се да установят отново контрол над лодката.

Изплюх още езерна вода и се отпуснах колкото се може по-правилно на гръб; ако имаше нещо, което умеех да правя, това беше да се отпущам на гръб. Насочих се към брега, ритайки с крака под водата. Надявах се, че се нося, без да се виждам много откъм пясъчната ивица, подпомагана от вълните, които понякога ме заливаха. Сгрешихме, но не беше толкова лошо. Дори така изглеждаше по-добре, отколкото ако бях скочила просто от лодката. Гледах синьото небе с носещите се бели облаци и обмислях следващия ход.

За щастие излязох на брега на място, което не се виждаше от масите за пикник. Те бяха закрити от храсталаците. Намирах се на по-малко от петстотин метра от мястото, където трябваше да бъда. Измъкнах се на брега и останах да лежа, за да си поема дъх, а около мен се въртяха портокалови кори, миризма на мърша и подозрителни кафяви бучки, които вълните всмукваха и пак изхвърляха. Косата ми беше пълна с пясък и малки водорасли. Когато реших, че е време, зашляпах колкото се може по-тихичко и се свих зад храстите. Знаех, че колата ми е от другата им страна, но там беше и семейството, дошло на пикник. Беше рисковано да се приближа, за да ги наблюдавам, но чувах как децата хленчат и баща им мърмори.

Останах притаена в шубраците най-малко половин час, цялата мокра и трепереща, като се пазех от отровния бръшлян, съхнещите купчини човешки изпражнения и гниещата тоалетна хартия, смачканите опаковки от сандвичи, парченцата от салами и стари лимонадени бутилки, и се чудех дали онези ще стоят цял ден и ако е така, дали няма да изпусна самолета. Най-сетне чух, че запалиха мотора и гумите изскриптяха по едрия пясък.

Изчаках да се отдалечат, после отидох до колата, изрових ключовете, извадих куфара от багажника и на задната седалка се преоблякох в полата и блузата, връзвайки мократа си коса с шала с конните полицаи. Погледнах се в огледалцето на колата; лицето ми изглеждаше поразително, почти като на удавница. Изтрих сините сенки с лигнинена кърпичка и я хвърлих в храстите. Изстисках джинсите и фланелката, навих ги на топка, набутах ги в зелената найлонова торба „Колко съм щастлив“, която бях купила за целта, и я прибрах на дъното на куфара. Потегляйки, зърнах Марлийн и Сам; бяха вдигнали наново платното, но не бяха успели да се обърнат обратно и се носеха стремително към Кингстън.

Успях да стигна до летището, върнах колата и се качих на самолета двайсет минути по-рано. Най-лошото беше, докато чаках самолета да отлети; не можех да повярвам напълно, че не са ме проследили. Но бях в безопасност.