Маргарет Атууд
Ясновидката (26)

Глава 26

Кралския таралеж си пъхаше носа навсякъде. Това беше едно от нещата, които харесвах в него: той не вярваше в покоя, а в катаклизмичните сривове.

— Откъде взе динамита? — попита той, когато лежахме на матрака. Винаги оставяше сериозните въпроси за след това.

— Помолих те да не отваряш кутията.

— Хайде, хайде, ти знаеше, че ще я отворя. Знаеш, че обичам грозните статуи. Откъде го взе?

— Не е мой. На други хора е.

— Никога не съм виждал експлозия — отбеляза замислено той. — Но винаги съм обичал Деня на Виктория^[1], беше любимият ми празник. А също и Хелоуин^[2].

— Ако си намислил да взривяваш нещо — казах аз — откажи се. Ще загазя сериозно, ако разберат, че е изчезнал.

— Ще ги заменим — заяви той — с друг динамит.

— Не — отсякох аз. Спомних си как за малко не ни уби с ток. Един негов приятел, също антипоетичен творец, му казал, че ако включи в мрежата инсталация за коледни свещички, отвие една от тях и си сложи пръста във фасонката в момента на изпразването, не само той, но и партньорката му ще изпитат най-силния оргазъм на света. Рецептата на приятеля му включваше и няколко цигари марихуана, но Кралския таралеж се беше отказал от наркотиците. „Мъгла — наричаше ги той. — Фред Астър не е пушил марихуана, нали?“ Дни наред той се опитваше да ме убеди да извършим този акт или както го наричаше, „изкуство — ако не акт“; „ако — не“-то изразяваше момента на шанса. Дори купи на старо електрически свещички за елха. „Не желая да се превръщам в тостер, за да задоволявам твоите налудничави капризи“ — казах му аз; затова веднъж, точно преди да отида, скрил свещичките под матрака и ги включил в електрическата мрежа. Имал намерение, без да ми казва, да си мушне пръста във фасонката в кулминационния момент; бяхме в самото начало, когато матракът започна да пуши. Страхувах се, че нещо подобно ще се случи и с динамита.

Както обикновено, колкото повече се съпротивлявах, толкова повече се ентусиазираше той. Стана от матрака и закрачи напред-назад. Сложи си купената неотдавна кожена шапка с наушници като на конните полицаи.

— Хайде — каза той — страхотно ще бъде! Няма да хвърляме нищо във въздуха, просто ще го взривим някъде през нощта и ще гледаме. Това ще бъде събитие, ние ще сме единствените зрители, ще бъде само за нас. Бум-тряс. Друг път няма да имаш такава възможност, как можеш да я пропускаш?

— Лесно — отговорих аз. — Не обичам силния и безсмислен шум.

— Тогава си попаднала на погрешен адрес — каза той и започна да ми ближе ухото.

— Бъди разумен, Чък.

— Разумен — измърмори той. — Ако бях разумен, нямаше да ме обичаш. Другите нали са разумни? — После махна кожената си шапка и я захвърли. — И не ме наричай Чък. (Неотдавна бях разбрала, че истинското му име е Чък Бруър и че дори работи: на половин ден като художник по рекламата, специализиран в аранжорство и дизайн. Съобщи ми го строго поверително, като че ли беше срамно.)

Пет дни по-късно се разхождахме из Хай парк, търсейки подходящо място. Беше единайсет часа вечерта в средата на март; езерцата все още бяха заледени и под дърветата имаше сняг; пролетта закъсняваше. Кралския таралеж беше с едно от кожените си палта и с кожената шапка с наушниците. Под палтото си носеше кутията с динамита, фитила и детонатора. Каза, че разбрал как да го задейства. Не му повярвах. Не можех и да му се доверя напълно.

— Няма да участвам, ако имаш намерение да убиваш хора.

— Казах ти, че няма.

— Или пък животни. Или да вдигаш във въздуха къщи или дървета.

— Все още не можеш да схванеш — започна той нетърпеливо. — Става въпрос не да взривяваме нещо, а просто да взривим този динамит. Това е чист акт.

— Не вярвам на чистите актове — упорствах аз.

— Тогава няма защо да идваш с мен — заключи той хитро, но аз чувствах, че ако не отида, той може да наруши обещанието си и да взриви нещо важно, например резервоар или паметника на Гжовски, долу в началото на езерото, за който бе споменавал мимоходом.

След като разгледа няколко подходящи места, той избра едно открито място, близо до средно по големина езерце. Одобрих го, защото наоколо не се виждаха никакви постройки и беше доста далеч от пътя. Свих се разтреперана в един храсталак, докато той се занимаваше с динамита и размотаваше жицата.

— Намираме ли се на достатъчно безопасно разстояние? — попитах аз.

— О, разбира се — отговори той, макар че, когато го възпламени, се чу едно доста внушително БУФ и върху нас се посипаха парчета пръст и няколко камъчета.

— Уха! — изкрещя Кралския таралеж. — Видя ли?

Не видях нищо, защото затворих очи и скрих лице в ръцете си.

— Великолепно беше — възхитих се аз.

— Великолепно — повтори той. — Само това ли ще кажеш? По дяволите, това е най-хубавото произведение, което съм създавал! — Той ме мушна под коженото си палто и започна да ме разкопчава.

— Трябва да се измъкваме оттук — възпротивих се аз. — Някой сигурно е чул, ще дойде полицията, те патрулират в този парк.

— Хайде де — примоли се той и не можах да му откажа, очевидно за него беше много важно. Любихме се в палтото му, движейки се като сеизмографски писец и се ослушвахме за сирените на полицейските коли, но те не дойдоха.

— Ти си за милиони — каза той. — Никой не би направил това. Мисля, че съм влюбен в теб. — Би трябвало да се изсмея иронично, но не го направих. Признавам, че го целунах с благодарност.

Той беше малко разочарован, че съобщението за експлозията не се появи на първа страница. Първия ден във вестниците дори нямаше нищо, но на втория той откри малък параграф в „Стар“:

ТАЙНСТВЕНА ЕКСПЛОЗИЯ В ХАЙ ПАРК

В сряда полицията бе озадачена от малък взрив, извършен очевидно с динамит. Ранени няма, макар че канализацията на един намиращ се в парка ресторант е била временно прекъсната. Очевидна причина за експлозията няма; вероятно се касае за вандализъм.

Кралския таралеж беше омаян от това съобщение, което ми прочете на глас няколко пъти.

— Няма очевидна причина — ликуваше той. — Фантастично!

Той занесе изрезката в едно фотоателие, за да я преснимат и увеличат, сложи я в дървена рамка, купена от „Инвалидите“, и я окачи до кралицата.

Седмици наред след експлозията Марлийн, Дон и останалите смятаха, че непрекъснато местя динамита с един сиво-син шевролет от 1968 година. Междувременно те обсъждаха взрива. Не как да го извършат — дотам не успяха да стигнат. Не стигнаха дори до карти и стратегия. Заседнаха на равнището на чистата теория: дали са избрали правилно обекта? Наистина това ще бъде националистичен акт, но е ли достатъчно националистичен и ако е така, ще помогне ли на народа? Дон твърдеше, че е необходимо някакво решително действие; иначе щяха да ги надхитрят. В уводните статии на вестниците бяха започнали да се появяват идеи, които те смятаха за свои собствени, а и проучванията на института „Галъп“ показваха завъртане в тяхна посока. Те гледаха на тези развития с тревога: неподходящи хора взимаха революцията в свои ръце.

Нямах нищо против да разхождам техния въображаем динамит из града. Това ми даваше прекрасната възможност да излизам, когато си искам.

„Време е да преместя динамита“ — заявявах весело и Артър си мълчеше. Всъщност дори се гордееше с мен. „Трябва да признаеш, че е храбра“ — казваше Сам. Те смятаха, че съм много хладнокръвна.

Повечето пъти отивах при Кралския таралеж. Но нещо бе започнало да се променя. Дантелената покривка, с която танцувах валс, ставаше отново изпокъсана дантелена покривка. Вече не си струваше да понасям болката от черните ботинки с остри върхове. Мотелите станаха мотели, пътуванията само ме изморяваха и притесняваха. Стърджис продължаваше да ме праща на посещения в Съдбъри, в Уиндзор и все по-трудно ми беше да се справя с интервютата.

След такива преживявания се връщах в мотела, изпирах бельото и чорапогащника си в мивката на банята, търках ги в хавлиените кърпи и ги простирах на закачалките от гардероба. На сутринта те никога не бяха напълно изсъхнали, но аз ги обличах, изпитвайки неприятното чувство от лепкавия им допир с кожата ми. Все едно че се обличах в помещение със замърсен от други хора въздух. В това време Кралския таралеж седеше на ръба на кревата, бял и кльощав като корен, и ми задаваше въпроси:

— Как го прави той?

— Кой?

— Ти знаеш кой, Артър. Колко често се…

— Чък, това не е твоя работа.

— Моя работа е — каза той.

Не се захвана за името; все по-малко се държеше като Кралския таралеж и все повече като Чък.

— Аз не ти задавам такива въпроси за твоите приятелки.

— Аз ги измислих — заяви начумерено. — Само ти ме интересуваш. Само ти си, друга няма.

— Тогава кой оставя тиквениците?

— Майка ми — каза той.

Знаех, че лъже. Той бе живял винаги в своята собствена неписана биография, но сега започваше да възприема настоящето като минало, обвито в лека носталгия. От всеки ресторант, в който ядяхме, той излизаше с въздишка и с прощален поглед; говореше за неща, които бяхме правили преди седмица, като че ли бяха снимки от отдавна забравен албум. Запомняше всеки мой жест, балсамираше всяка моя целувка, като че ли събираше спомени. Чувствах се като предмет, от който се интересуват колекционери. „Още не съм умряла — казах му веднъж — защо ме гледаш така?“

Това беше едно от неговите състояния. Друг път беше открито враждебен към мен. Започна да проявява болезнен интерес към това, което пишеха във вестниците не за него, което не беше и много, а за мен. Изрязваше материалите и ги използваше, за да ме ругае.

— Тук пише, че представляваш предизвикателство спрямо мъжкото „АЗ“.

— Каква глупост — отговарях.

— Но ти наистина си предизвикателство към мъжкото „АЗ“.

— О, престани. Да съм предизвикала някого?

— Тук пише, че си опасна.

— Какво, по дяволите, искаш да кажеш? — питах. Знаех, че съм се държала твърде мило с него целия следобед.

— Ти мачкаш самочувствието на околните, без да го разбираш — заяви той. — Ти си емоционално непохватна.

— Ако смяташ да водим такъв разговор, облечи се, ако обичаш — казах аз. Долната ми устна трепереше; не можех да водя спорове с гол мъж.

— Разбираш ли сега какво искам да кажа? — попита той. — Казваш ми какво да правя. Заплашваш ме.

— Не те заплашвам.

— Ако не ме заплашваш, защо викаш?

Разплаках се. Той ме прегърна, аз го прегърнах, ронейки сълзи като сираче, като от лук, като насолен гол охлюв.

— Прощавай — каза той. — Все едно — нямам мъжко „АЗ“. Вероятно по същността си съм двуутробно.

— Мислех, че няма да се задълбочаваме — казах, подсмърчайки.

— Няма, няма. Но да видим какво ще стане, като се задълбочим. Потиснат съм просто, защото вали и нямам никакви пари.

— Да отидем да си купим пържено пиле — предложих, бършейки носа си. Но той не беше гладен.

Когато пристигнах един дъждовен следобед в склада, той ме чакаше, издокаран с наметалото и една връзка, която не бях виждала — тъмночервена, с изрисувана на нея русалка, която беше купил от „Инвалидите“. Грабна ме през кръста и ме завъртя; очите му блестяха.

— Какво има? — попитах, когато дойдох на себе си. — Какво ти става?

— Изненада — заяви той и ме заведе до леглото: на него лежеше една наистина смешна, плоска като палачинка шапка от петдесетте години, с перо и воал.

— Къде я намери? — попитах аз, чудейки се какво ли пак му е влязло в главата. Петдесетте години не спадаха към любимите му периоди.

— Това е шапката, с която ще заминеш — заяви той. — Открих я в „Сали Ан“. Осемдесет и девет цента.

— Но за какво ми е?

— За да заминеш, разбира се — продължи все още въодушевено той. — Помислих си, че можем, нали разбираш, да заминем заедно. Да избягаме.

— Ти си полудял. Къде ще отидем?

— Какво ще кажеш за Бъфало? Разсмях се, но после видях, че той е сериозен.

— Много мило от твоя страна — казах аз. — Но ти знаеш, че не мога да го направя.

Той искаше да напусна Артър и да се преместя да живея при него. Всъщност ставаше въпрос за това и накрая го призна. Седнахме един до друг на леглото, вторачени в пода.

— Искам да живея нормално с теб — заяви той.

— Мисля, че няма да можем — казах аз. — Готвя отвратително, загарям яденетата.

— Искам, когато сутрин се събуждам, да закусвам с теб и да чета „Глоуб анд Мейл“.

— Бих могла да идвам за закуска — предложих аз. — За късна закуска.

— Искам да ти реша косата.

Заподсмърчах. Веднъж му бях казала, че Артър обича да ми реши косата; по-точно обичаше.

— С какво ме превъзхожда той?

Не знаех. Но не исках да му позволя да развали нещата, не исках да посивее и да надебелее, да се обърка като всички останали. Нима всеки Хийтклиф беше предрешен Линтън^[3]? Какво исках аз — приключение или сигурност и кое от двете щеше да ми предложи всеки от тях? Може би нито единият, нито другият бе в състояние да ги предложи, и двамата очакваха тези неща от мен, но аз отново бях под изискванията им. Кралския таралеж лежеше, сложил глава на корема ми, в очакване на отговора.

— Не зная — казах аз. — Не става въпрос за това.

Той се изправи.

— Това ти е грешката, ти нямаш мотиви. Известно ли ти е колко е опасно това? Ти си като автобус, пълен с деца, останали без контрол.

— Не искам да бъда такава — отвърнах аз и за компенсация му купих флакон с витамини „По един на ден“, чифт чорапи и почистих от праха препарираните животни. Дори му дадох лисицата си, онази, която беше на леля Лу. Това беше истински подарък: тя ми беше скъпа. Навремето би го зарадвала, но сега дори не я погледна.

— Можеш поне да му кажеш за нас — подхвърли той. — Понякога мисля, че се срамуваш от мен.

Тук обаче бях непоколебима.

— Не мога. Това ще развали всичко. Обичам те.

— Страх те е да рискуваш с мен — продължи той мрачно. — Разбирам. Признавам, че сега не съм нещо голямо, но помисли за скритите ми възможности.

— Обичам те такъв, какъвто си — казах аз, но той не можеше да ми повярва. Не че не го обичах. Обичах го по свой начин, но знаех, че не бих могла да живея с него. За него реалността и илюзията бяха едно и също, което значеше, че за него реалността не съществуваше. Но за мен пък би означавало, че илюзията не съществува и от това положение изход нямаше.

Когато на другия ден излизах от товарния асансьор, попаднах на засада. Там стоеше Кралския таралеж, но вече не беше Кралски таралеж. Беше подстриган късо и без брада. Седеше по средата на помещението без наметало, без бастун, без ръкавици; беше само по джинси и фланелка с надпис „Хонда“. Беше просто Чък Бруър; дали под брадата е бил винаги такъв? Изглеждаше като ограбен.

— Боже мой! — почти изпищях аз. — Защо си направил това?

— Убих го — заяви той. — Край с него, свършен е.

Започнах да плача. „О, тези ги забравих“ — каза той и смъкна снимката на кралицата, после афиша със съобщението за експлозията и ги хвърли върху купчината с костюмите му.

— А с животните ти какво ще стане? — попитах го глупаво.

— Ще ги изхвърля. Сега вече нямам нужда от тях.

Гледах го вторачено в брадичката; не я бях виждала досега.

— Сега ще се преместиш ли тук? — попита той. — Не е казано, че ще бъде тук, можем да си намерим къща.

Това бе ужасно. Той бе помислил, че ако се преобрази в нещо подобно на Артър, може да заеме мястото му; и така бе убил онази част от себе си, която обичах. Почти не знаех как да успокоя онова, което бе останало. Без брадата той приличаше на младши счетоводител.

Мразех се заради тези си мисли. Чувствах се като чудовище, огромно, тромаво, непоправимо тъпо чудовище. Как можех да се притеснявам за брадичката му в такъв момент? Прегърнах го. Не можех да направя това, което искаше. Всичко се бе объркало.

— Зная, че няма да го направиш — каза той, освобождавайки се от прегръдката ми. — Ами, според мен, остава само едно нещо. Какво ще кажеш за едно двойно самоубийство? Или пък мога да те застрелям и да скоча от „Торонто доминиън сентър“ с тялото ти в ръце? — Той успя да се усмихне, но не можеше да ме заблуди. Говореше напълно сериозно.