Маргарет Атууд
Ясновидката (25)

Глава 25

Обадих се на Кралския таралеж почти веднага след като се върнахме от Италия. Изглежда, не го изненадах. „Къде изчезна толкова дълго“ — попита той.

— Не бях тук — обясних двусмислено. — Опитах се да ти позвъня, преди да замина, но те нямаше.

Срещнахме се пред червената лавка на бирхалето в „Симпсън“. Кралския таралеж обясни, че е обеднял още повече и че това е най-евтиното място в целия град, където за един долар можеш да обядваш с два кренвирша и чаша оранжада. Наметалото му ми се видя леко неподходящо за бирхалето на „Симпсън“ и сексуалните ми фантазии малко се прекършиха. Все пак имаше нещо байроновско в него. Байрон, спомних си аз, е гледал мече в дома си и е пиел вино от череп.

Поиска ми назаем жетон за метрото и отидохме у тях. „Най-напред искам да ти обясня нещо — започнах аз в товарния асансьор. — Не трябва да се задълбочаваме.“ Казах му, че Артър е от голямо значение за мен и че не искам да правя нищо, което би могло да го оскърби.

Кралския таралеж заяви, че нямал нищо против и че колкото са по-леки нещата, толкова по-добре.

В началото те бяха много леки. Най-после имаше някой, с когото можех да танцувам валс и ние се носехме из неговия склад под звуците на оркестъра на Монтовани — плоча, която купихме от магазина на инвалидите. Той беше гол, само с цилиндъра, а аз се увивах с една дантелена покривка за маса. Грамофонът купихме от същия магазин за десет долара. Когато не танцувахме валс или не се любехме, обикаляхме вехтошарските магазини, ровехме се за жилетки, ръкавици с осем копчета, корсети от черен сатен и дълги вечерни рокли от петдесетте години. Той искаше бастун — сабя, но така и не намерихме. Успяхме да открием един магазин в Китайския квартал, където се продаваха ботушки с копчета от 1905 година. Не ги купуваха, защото не бяха на чифтове, и аз трябваше да седна на тротоара, докато Кралския таралеж се опитваше да ми напъха краката във всяка обувка. Те бяха в красиви полутонове — бяло меко шевро, розово-сиво. Чувствах се като грозната сестра на Пепеляшка. Единственият чифт, в който можах да се побера, бяха черни ботушки с връзки и метални налчета отпред, ботуши на перачка, но дори и те бяха привлекателни. Купихме ги, а след това и чифт черни мрежести чорапи към тях.

Скоро разбрах, че интересът ми към дреболиите на деветнайсети век нямаше нищо общо с манията на Кралския таралеж. Докато аз харесвах старинното сребро и кутийките за енфие, той изпитваше страст към зелени шишета от кока-кола, изпокъсани комикси, часовници с Мики Маус, книжки за най-малките и хартиени фигурки на кинозвезди от двайсетте години. Той нямаше много пари и не можеше да купи всичко, което искаше, но затова пък беше жив каталог на нетрайното, безсмисленото и ненужното. За него стилът беше всичко; съдържанието не го интересуваше. В сравнение с него се чувствах почти задълбочена личност.

За нещастие ботинките с черните връзки ми причиняваха жестоки болки, ако ги носех повече от половин час; но това бе достатъчно за няколко хубави валса. Когато се изморявахме, отивахме в „Златното пиле от Кентъки“ на ъгъла и поръчвахме двойна порция и две коли. Изяждахме я в склада. Кралския таралеж искаше да запази пилешките кости, да ги свари, да ги слепи и увие с жици, за да направи скулптура, която да нарече „Пържено пиле Джоун Фостър“; той искаше да я покаже на следващата си изложба. Казваше, че идеята била страхотна. Черните ботинки ще бъдат наречени „Фостър танци“, а плочата на Монтовани ще покрие с кичурчета от косата ми и ще я озаглави „Космата Фостър музика“. А ако можеше да получи чифт от комплекта ми пликчета с извезаните на тях дни от седмицата, той…

— Много е изобразително — казах аз — но идеята не ми харесва.

— Защо? — попита той малко обиден.

— Артър ще разбере.

— Артър — каза той. — Все този Артър.

Започваше да ненавижда Артър. Настояваше да ми разказва за другите две жени, с които имаше връзки. И двете бяха омъжени — едната за психолог, а другата за професор по химия. Каза, че и двете били тъпи и не били добри в леглото. Съпругата на професора по химия имаше навика да му оставя разни ястия до товарния асансьор, без да го предупреждава. Ние лежахме на мръсния матрак и ядяхме клисави тиквеници и плосък, богат на протеин хляб (тя беше маниачка на тема здравословно хранене) и в това време Кралския таралеж ми разказваше за нейните недостатъци. Започнах да се чудя дали не говори и за мен, когато беше с тях. Засягаше ме, но нямах право да го покажа.

— Защо се виждаш с тях, след като са толкова скучни? — попитах го аз.

— Трябва да правя нещо, когато те няма — отговори той кисело. Вече беше решил, че аз съм виновна за тях.

Понякога ме обхващаше силно чувство на вина към Артър и аз му готвех специални неща, които бяха дори по-голям провал от яденетата, които обикновено приготвях. Дори ме занимаваше мисълта да му кажа, за да бъда откровена и честна като Марлийн; но това не й донесе никакви облаги и бях почти сигурна, че и с мен щеше да се случи същото. Опасявах се, че Артър ще се изсмее, ще ме обяви за предател на делото и ще ме изхвърли. Не исках такова нещо: сигурна бях, че все още го обичах, уверена бях в това. „Защо да не бъдем напълно свободни един спрямо друг?“ — попитах Артър една вечер, докато той се бореше със свинската пържола, която бях забравила твърде дълго на скарата. Но той дори не ми отговори, може би защото устата му беше пълна, и повече опит не направих.

Когато се върнахме от Италия, Марлийн беше напуснала апартамента. Тя се бе върнала при Дон. Казаха ни, че „се разбрали“, ала тя все още се виждаше със Сам. Никой не трябваше да знае за това, но Сам, разбира се, ми каза веднага.

— Как се чувстваш сега? — попитах го аз.

— Както в самото начало, но този път имам повече опит.

Нашето положение с Артър, изглежда, бе същото. Аз също имах достатъчно опит, но като че ли не бях способна да се възползвам от него.

Артър се върна на преподавателската си работа, групата на „Възраждане“ се събра отново, което би трябвало да го радва. Но виждах, че не е щастлив. Навремето бих направила какво ли не, за да го ободря, но вече почвах да ненавиждам постоянното му мрачно настроение на беден светец. Имаше дни, в които чувствах, че аз съм виновна за неговото нещастие, защото го пренебрегвам. Но все по-често се опитвах да отхвърлям тези мисли. Може би просто имаше талант за нещастието, както други имаха талант да печелят пари. Или пък се опитваше да се самоунищожи, за да докаже, че притежавам разрушителни сили. Започна да ме обвинява, че не се интересувам достатъчно от работата му.

Кралския таралеж представляваше желано бягство от тази вкисната домашна атмосфера. Той нямаше много изисквания; лесно отивах при него, лесно го напусках. Започнах да проявявам непредпазливост. Започнах да му се обаждам от къщи, когато Артър го нямаше, а после, когато беше просто в другата стая. Работата ми също страдаше: романите на ужаса въобще не ме интересуваха. За какво ми бяха сега?

Когато най-после тръгнах на обиколката из Канада, Кралския таралеж дойде с мен и много се забавлявахме, когато се вмъкваше контрабанда в мотелските стаи. Понякога се обличахме като туристи на средна възраст с дрехи, купени от магазина на инвалидите, и се записвахме под чужди имена. В Торонто започнах да ходя на различни събирания, не точно с него, а пет минути преди или след него. Карахме хората да ни запознават. Тези игри бяха детински, но ме разтоварваха.

На едно такова събиране се запознах с Фрейзър Бюканън. Той се приближи към мен с чаша в ръка и се подсмихваше, докато аз питах Кралския таралеж с какво се занимава.

— Собственик съм на погребално бюро — отговори той.

И за двама ни това беше много смешно.

— Извинете ме, мисис Фостър — намеси се Фрейзър Бюканън, подавайки ръка. — Казвам се Фрейзър Бюканън. Може би сте чували за мен. — Той беше нисък мъж, облечен спретнато в сако от туид и поло, с бакенбарди, които очевидно смяташе за изключителни, защото непрекъснато си въртеше главата, за да даде възможност на околните да го видят и в профил.

— Страхувам се, че не съм чувала — отговорих аз и му се усмихнах. Бях в добро настроение. — Това е Кралския таралеж, който пише антипоетична поезия.

— Известно ми е — заяви Фрейзър Бюканън с неочаквано интимна усмивка. — Запознат съм с неговото… творчество. Но всъщност, мисис Фостър, вие ме интересувате повече. — Той се приближи още, промъквайки се между мен и Кралския таралеж. Отдръпнах се малко. — Кажете ми — запита той почти шепнешком — защо не съм срещал никакви ваши работи в печата преди „Ясновидката“? Повечето поети или може би трябва да кажа поетеси, минават, хм, през един период на чиракуване. В малките списания и така нататък. Следя ги внимателно, но никога не съм виждал нищо от вас.

— Вие журналист ли сте? — попитах аз.

— Не, не. Навремето и аз пишех по малко поезия. — Гласът му показваше, че се е издигнал над това. — Може да ме приемете като заинтересован наблюдател. Почитател — подсмихна се той — на изкуството.

— Никога не съм смятала, че това, което пиша, е достатъчно добро, за да бъде публикувано. Не съм и пращала нищо — усмихнах се скромно аз и погледнах над рамото му към Кралския таралеж, надявайки се да ме спаси. Бедрото на Фрейзър Бюканън все така леко се опираше в моето.

— Значи, вие се появихте напълно оформена, като Атина от главата на Зевс — отбеляза той. — Или по-точно от главата на Джон Мортън. Оказва се, че той наистина умее да надушва младите таланти.

Нямаше как да говоря по тези въпроси, но усещах, че прави много неприятни намеци. Засмях се отново и му казах, че отивам да си взема още нещо за пиене. Мина ми през ум, че съм го виждала вече — на първия ред по средата на една телевизионна среща разговор, където си водеше бележки в малко тефтерче. На няколко телевизионни срещи. На няколко срещи в провинцията. Във фоайето на мотел.

— Кое е това странно човече? — попитах Кралския таралеж, когато вече лежахме изтощени на матрака. — Какво работи?

— Познава всички — обясни ми той. — Работеше в СИБИЕС, кой ли не е работил там? После започна да издава литературно списание, наречено „Отказ“; идеята беше да се печатат неща, отхвърлени от други литературни списания, при това колкото повече откази бяха получили, толкова по-добре щеше да бъде, плюс редакторските доводи за отказа. Той щеше да даде награда за най-добрия редакторски отказ, защото казваше, че това било изкуство. Но списанието се провали, тъй като никой не искаше да признае, че творбите му са били отхвърлени. В първия брой публикува доста свои неща. Мисля, че е англичанин. Посещава всички събирания, ходи навсякъде, ако може да влезе. По едно време ходеше напред-назад и казваше: „Здравейте, аз съм Фрейзър Бюканън, монреалският поет“. Мисля, че някога е живял в Монреал.

— Ти откъде го познаваш?

— Давал съм материали на „Отказ“ — продължи Кралския таралеж. — Това беше, когато още се занимавах със словото. Той ги отхвърли. Не обича моите работи, смята, че са прекалени.

— Мисля, че ме следи — казах аз. А това, което си помислих, беше още по-лошо: той следеше не мен, а нас.

— Той е чудак — заяви Кралския таралеж. — Пада си по знаменитостите. Каза, че пишел история на нашето време.

Онази вечер се прибрах с такси по-рано. Отново ме измъчваха съмнения. Трудността идваше от това, че приемах като напълно нормална и удобна връзката си и с двамата, стига да не се засичаха. Когато бях с Артър, Кралския таралеж ми изглеждаше като мечта от някои от моите по-неправдоподобни романи, обгърнат от онази абсурдност, която се опитвах да изключвам от прозата си. Но когато бях с Кралския таралеж, той изглеждаше истински осезаем. Всичко, което правеше и казваше, имаше смисъл от гледна точка на неговите норми, а Артър ставаше нереален; той се разтапяше като дух, губеше очертания като избеляла снимка, поставена върху полицата на камина, на която отдавна съм престанала да обръщам внимание. Наскърбявах ли го, наистина ли му бях невярна? Но може ли да се наскърбява снимка?

Все още мислех за това, когато влизах вкъщи онази вечер. Групата от „Възраждане“ беше в пълен състав; бяха много разгорещени. Единствено Сам ме поздрави. Успели бяха да подмамят един профсъюзен организационен деец, истински, и го бяха хванали натясно. Той непрекъснато повтаряше: „Вижте какво, хлапетии“.

— Вижте какво, хлапетии, ако вие искате да се забъркате в тая работа, моля — казваше той — но ако работниците искат да плюят по полицаите, нека те да плюят. Става въпрос за техния хляб. Вижте какво, хлапетии, вие можете да си позволите да отидете в затвора, вие нямате постоянна работа, може да пропуснете някой и друг ден, но за тях е друго.

Дон започна да спори, че точно поради това те, а не работниците трябва да го направят, но профсъюзният организационен деец замаха с ръка в несъгласие. „Не, не — каза той. — Вижте какво, хлапетии, зная, че намеренията ви са добри, но ви моля да ми повярвате. Понякога е по-добре да не помагаш, отколкото да помагаш така, че да объркаш нещата.“

— Какво става? — попитах Сам.

— Има стачка във фабриката за матраци — каза Сам. — Белята е, че повечето от работниците са португалци и въобще не могат да възприемат нашата линия на действие. Канадският национализъм не струва за тях пукната пара, нали разбираш? А и ние не можем още да им обясним същността, търсим преводач.

— Кой е наплюл полицай?

— Артър — каза Сам и аз се уверих в това, като погледнах самодоволното му, но все пак измъчено изражение. Не знам защо, но се подразних.

Ако не се връщах от дома на Кралския таралеж, нямаше да кажа нищо, но за него политиката беше скука, особено канадският национализъм. „Изкуството е универсално — казваше той. — Те просто се опитват да привлекат вниманието върху себе си.“

Когато бях с Артър, вярвах в справедливостта на неговата кауза, на неговите каузи, на всяка една от тях; иначе как бих могла да живея с него? Но Кралския таралеж сложи край на каузите. Върна ме отново към роялистите и парламентаристите.

— Боже господи — казах на Артър. — Предполагам, изгаряш от нетърпение да те арестуват. И какво ще постигнете с това — нищо. Вие сте извън действителността, никога няма да се присъедините към политическа партия и да работите, за да промените наистина нещата. Предпочитате да се мотаете, да спорите и да се критикувате едни други. Приличате ми на Плимутските братя^[1]. Важното е вие да сте чисти, а другите нека вървят по дяволите. И от време на време ще направите някой безполезен, безсмислен жест, като например да наплюете някой полицай.

Никой не каза нищо; бяха твърде слисани. За тях бях последният човек, от когото можеха да очакват подобна тирада, а отгоре на всичко, коя бях, за да им говоря така? Не бях от спасителите на света.

— Джоун е права — прозвуча с хладна тактичност гласът на Марлийн. — Но нека чуем какъв полезен и смислен жест ще ни предложи тя.

— О, не зная — отговорих аз, започвайки веднага да бия отбой и да се извинявам. — Това не е моя работа. Не разбирам толкова много от политика. Вдигнете във въздуха Моста на мира или нещо подобно.

 

 

С ужас установих, че ме вземат на сериозно.

Следващата вечер у дома пристигна малка делегация. Марлийн, Дон, Сам и няколко от по-младите възрожденци.

— В колата е — заяви Марлийн.

— Какво е в колата? — попитах аз. Не ги очаквах и току-що си бях измила косата. Артър не беше вкъщи, имаше вечерни часове по канадска литература. През деня почти не ми беше говорил и затова нямах настроение.

— Динамитът — поясни тя. Беше доста възбудена. — Баща ми работи в строителството и го свихме лесно; с детонатор и няколко фитила.

— Динамит? За какво ви е този динамит?

— Обсъдихме идеята ти — продължи тя. — Решихме, че не е толкова лоша. Ще взривим Моста на мира в знак на протест. Той е най-подходящият заради името си.

— Почакайте — прекъснах я аз — може да раните някого.

— Марлийн предлага да го направим през нощта — намеси се Дон. — Така и така няма да го взривим целия. Ще бъде по-скоро символично. Протестен жест, както ти каза.

Искаха да скрия динамита. Изработили дори и план. Искаха да купя на старо кола, като използвам чуждо име и дам адреса на един нов възрожденец, който и без друго щеше да отсъства за няколко месеца. След това трябваше да сложа динамита в багажника и да местя колата всеки ден от една улица на друга, оставяйки я на различни паркинги.

— Кола на старо струва пари — казах бавно аз.

— Виж какво, идеята е твоя — започна Марлийн. — Това е най-малкото, което можеш да направиш, за да ни помогнеш в този момент. Освен това не е трудно да намериш някоя евтина кола за няколкостотин долара.

— Защо аз?

— Никога не биха те заподозрели — заяви Марлийн. — Нямаш вид на човек, който се занимава с експлозии.

— Колко време ще трябва да върша това?

— Само докато обмислим всичко. После ще вземем колата.

— Добре, ще го направя. Къде е динамитът?

— Ето го — каза Дон и ми връчи картонен кашон.

Нямах никакво намерение да изпълнявам плана им. На другия ден отидох с такси у Кралския таралеж и оставих кашона в мазето. Там беше пълно с щайги и кутии. Казах му, че това е една грозна статуя, която съм получила като сватбен подарък и не мога да я търпя повече в къщата си.

— Бих предпочела да не отваряш кутията — добавих аз. — От сантиментални съображения.