Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Lady Oracle, 1976 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Мариана Шипковенска, 1982 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
- Оценка
- 4,6 (× 5гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Маргарет Атууд
Заглавие: Ясновидката
Преводач: Мариана Шипковенска
Година на превод: 1982
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо (не е указано)
Издател: ДИ „Народна култура“
Град на издателя: София
Година на издаване: 1982
Тип: роман (не е указано)
Националност: канадска
Печатница: ДП „Димитър Благоев“, София, ул. „Н. Ракитин“ №2
Излязла от печат: юни 1982 г.
Редактор: Аглика Маркова
Художествен редактор: Николай Пекарев
Технически редактор: Олга Стоянова
Рецензент: Христина Кочемидова
Художник: Симеон Венов
Коректор: Стефка Добрева
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/11683
История
- —Добавяне
Глава 23
Дадох на Артър екземпляр от „Ясновидката“, надписан „На Артър, с много обич… Джоун“. Той не каза нито дума за нея и аз се страхувах да го попитам какво мисли. Стана сдържан и започна да прекарва много време в университета или поне така казваше. Залавях го да ме гледа обидено, когато мислеше, че не го наблюдавам. Не можех да си го обясня. Очаквах да ми каже, че книгата е буржоазна или нелепа, или неясна, или просто мистификация, но вместо това той се държеше, сякаш бях извършила непростим грях, за който не можеше да се говори.
Оплаках се на Сам, който се отбиваше често следобед да изпие една-две бири. Беше разбрал, че знам за Марлийн, и споделяше с мен.
— Страшно загазих — каза ми веднъж той. — Марлийн ме е хванала за гушата и ми вади душата. Иска да каже на Дон. Трябвало да бъдем откровени и честни. Хубаво е на теория, но… иска да се премести изцяло при мен, с децата. Това ще ме подлуди. Също — допълни той, слагайки си отново маската на лицемерието — помисли само как ще се отрази на „Възраждане“, всичко ще се разтури.
— Много лошо. И аз имам проблем.
— Ти имаш проблем? — учуди се Сам. — Но ти никога нямаш проблеми.
— Сега имам — потвърдих аз. — Става въпрос за Артър и книгата ми. Представи си, той дори не ми каза, че е лоша. Никога не е постъпвал така. Държи се като че ли тя не съществува, но същевременно е обиден от нея. Наистина ли е толкова ужасна?
— Не съм човек, който си пада по метафори — отговори Сам — но според мен това е една доста добра книга. Казала си всичко за брака. В нея има много истина. Лично аз не възприемам така Артър, но има неща, които човек не може да види отстрани, нали?
— О, боже мой! — възкликнах аз. — Ти мислиш, че тази книга е за Артър?
— И Артър мисли така — заяви Сам. — Затова е обиден. Не е ли за него?
— Не! Въобще не е за него.
— За кого е тогава? Ако разбере, че е за друг, той ще се разкисне още повече, нали разбираш.
— Сам, тя не е за никого. Аз нямам таен любовник, наистина нямам. Всичко е, как да ти кажа, въображаемо.
— Страшно си загазила — отсече Сам. — Той никога няма да ти повярва.
От това се страхувах.
— Ти не би ли могъл да поговориш с него?
— Ще опитам, но едва ли ще излезе нещо. Какво трябва да му кажа?
— Не зная — отговорих аз.
Сам все пак трябва да е говорил нещо, защото отношението на Артър малко се измени. Продължи да ме гледа така, сякаш съм го предала на нацистите, но въпреки всичко е решил да бъде добър и да не говори за това. Единственото нещо, което каза, беше: „Когато напишеш следващата си книга, ще ти бъда много задължен, ако ми дадеш най-напред да я видя“.
— Няма да пиша други книги — отговорих аз. Работех усилено върху „Любовта, моят откуп“, но той нямаше защо да знае за нея.
Имах други тревоги. Бойният план на Стърджис беше в действие и предстоеше първото ми появяване по телевизията. След него Мортън и Стърджис даваха коктейл в моя чест. Бях страшно притеснена. Сложих си много дезодорант и една дълга червена рокля и се опитах да си спомня какво пишеше за потните длани в книжката със съвети по етикета на леля Лу. Талк, мисля, че беше. Наръсих си ръцете и тръгнах с такси за телевизионното студио. „Бъдете такава, каквато сте“ — ми беше казал Стърджис.
Журналистът, който щеше да ме интервюира, беше млад, много екзалтиран. Той се шегуваше с техниците, докато ми слагаха примката на врата; микрофонът, обясниха ми те. Преглътнах няколко пъти. Чувствах се като мистър Фъстък, огромна и тромава.
Запалиха прожекторите и екзалтираният млад мъж се обърна към мен.
— Добър ден на всички, които гледат следобедното предаване „В кръга на прожектора“. Днес ни гостува Джоун Фостър, автор, по-точно авторка на предизвикващия все по-голям интерес бестселър „Ясновидката“. Кажете ми, мисис Фостър, или може би предпочитате да ви наричат само ем ес Фостър[1]?
Точно в този момент пиех вода и толкова бързо поставих чашата обратно, че я разлях. И двамата се направихме, че не виждаме как водата се разля по масата и започна да се стича в обувките на водещия.
— Както желаете — отговорих аз.
— О, значи, вие не сте в женското движение.
— Как да ви кажа, не — заявих аз — по-точно, аз приемам някои от техните идеи, но…
— Мисис Фостър, бихте ли казали, че сте щастливо омъжена?
— О, да. Аз съм омъжена отдавна.
— Хм, странно. Защото прочетох книгата ви и тя ми се стори много гневна. Видя ми се наистина много гневна. Ако бях ваш съпруг, едва ли щеше да ми хареса. Какво бихте казали за това?
— Тя не е за моя брак — отговорих честно.
Младият мъж се подсмихна.
— Аха, значи, не е. В такъв случай може би ще ни разкажете какво ви е вдъхновило да я напишете.
В този момент реших да кажа истината. Не трябваше да го правя, но след като започнах веднъж, не можех да спра.
— Как да ви кажа, правех опит с Несъзнателното писане — започнах аз. — Нали знаете как става — сядате пред огледало с лист хартия и молив и една запалена свещ и после… Ами тези думи просто ми бяха дадени. Искам да кажа, че те бяха на листа, без да съм ги писала аз, разбирате ме, нали… Така стана. — Чувствах се като пълен идиот. Исках да пийна още една глътка вода, но нямаше, разляла бях всичко.
Водещият не знаеше какво да прави. Той ме погледна, сякаш искаше да ми каже: „Защо ме правите на глупак?“.
— Твърдите, че тези стихове са ви продиктувани от отвъдното — заяви той шеговито.
— Да. Нещо такова. И вие можете да опитате, когато си отидете у дома.
— Добре — съгласи се водещият. — Благодаря ви много, че ни гостувахте днес. С вас беше очарователната Джоун Фостър или може би трябва да кажа мисис Фостър — или тя може да ми се разсърди за тия думи! — просто ем ес Фостър, авторка на „Ясновидката“. А сега искам да ви кажа довиждане, довиждане от името на Бари Финкълс, с което завършва предаването „В кръга на прожектора“.
На коктейла Стърджис ме хвана за лакътя и започна да ме бута насам-натам из стаята като количка в супермаркет.
— Съжалявам за интервюто — казах аз. — Не трябваше да говоря такива работи.
— Какво искате да кажете? — изгука той. — Беше сензация! Как го измислихте? Здравата го наредихте!
— Не съм искала — поясних аз. Нямаше смисъл да му обяснявам, че съм говорила истината.
На коктейла имаше много хора, а аз не мога да помня имена. Казах си, че не трябва да пия много. Вече се бях изложила един път за този ден. Трябваше да кротувам.
Когато най-после Стърджис пусна лакътя ми, аз се подпрях на стената. Криех се от един журналист, който водеше вестникарска рубрика, беше гледал предаването и искаше да разговаряме за психическите явления. Идваше ми да заплача. Каква беше ползата да бъдеш принцеса за един ден, ако все още се чувстваш жаба? А и се държиш като нея. Артър сигурно е изпитал унижение. Това, което бях говорила пред хилядната телевизионна аудитория, нямаше нищо общо с партийната линия. Не че той членуваше в някоя партия. Допих си двойния скоч и тръгнах за още един.
Когато взимах питието от бара, един мъж застана до мен.
— Вие ли сте Ясновидката? — попита той.
— Това е заглавието на моята книга.
— Страхотно заглавие — каза той. — Ужасна книга. Останка от деветнайсети век. Струва ми се, че комбинация от Род Маккуин и Калил Гибран.
— Това беше мнението и на издателя ми — потвърдих аз.
— Предполагам, че вие сте, както се казва, издателски успех — продължи той. — Как се чувства човек като преуспял слаб писател?
Започвах да се ядосвам.
— Отпечатайте нещо, за да разберете — казах аз.
— О, о — захили се той — какъв нрав. Във всеки случай имате фантастична коса. Не я режете никога.
Сега вече го погледнах. Той също имаше червена коса, елегантни мустаци и брада. Мустаците му бяха дълги и извити на краищата, брадата — остра. Носеше дълго черно наметало и гети, бастун със златна дръжка, бели ръкавици и цилиндър, избродиран с таралежови бодли.
— Шапката ви ми харесва — казах аз.
— Благодаря. Една жена ми я направи. Моя позната. Изработи и ръкавици към нея, но непрекъснато налитах на какво ли не — опашките за безработни, мъртви кучета, найлонови чорапи и подобни. Това е моята униформа. Искате ли да дойдете с мен у дома?
— О, не ми е възможно — отговорих аз. — Все пак благодаря.
Не изглеждаше разочарован.
— Тогава можете поне да дойдете на моето шоу — предложи той и ми подаде една покана, леко зацапана. — Открива се тази вечер, само на няколко преки оттук. Намъкнах се на този коктейл, защото ми писна от моя.
— Добре — съгласих се аз. Помислих си, че в това няма нищо лошо. Усетих се тайно поласкана: много отдавна никой не ми беше правил предложение. Освен това ми се виждаше привлекателен. Той или наметалото, не бях сигурна точно кое. А исках да се измъкна и от журналиста.
Откриването беше в една от по-малките художествени галерии, наречена „Излитане“, а самото шоу се казваше „СМАЗЖЕНИ“.
— Това е нещо като игрословица — обясни ми той, докато пресичахме Йънг стрийт. — Женски и смазани, разбирате ли?
— Мисля, че да — отговорих аз.
Разглеждах поканата на светлината на една витрина. „Кралския таралеж. Майстор на антипоетичния стих“ — пишеше на нея. Имаше негова снимка в пълна униформа и до нея снимка на мъртъв таралеж, заснет отдолу така, че да се виждат дългите му предни зъби.
— Как е истинското ви име?
— Това е истинското ми име — отговори той малко обиден. — В момента го сменям юридически.
— Така ли? — възкликнах аз. — Какво ви накара точно него да изберете?
— Аз съм роялист. Наистина обожавам кралицата. Исках да имам име, което да го подсказва. Като Кралската поща или Кралската канадска конна полиция. А освен това реших, че ще се помни.
— Ами таралежът?
— Винаги съм смятал, че бобърът не е подходящ като национален символ. Какво е бобърът? Тъпо животно, а и звучи отживяло като деветнайсети век и някогашната индустрия. И знаете ли за какво са ги ловели? От кожата им правели шапки, а тестисите им режели за парфюм. Каква съдба, нали? Виж, таралежът е друго, прави каквото иска, покрит е с игли и никой не го закача. Има също странни вкусове. Искам да кажа, че бобърът яде дървета, а таралежът тоалетни дъски.
— Аз мислех, че те се убиват много лесно. Удряш ги с пръчка.
— Пропаганда — отбеляза той.
Когато пристигнахме, много хора си отиваха; отвън с плакати, на които пишеше: „Спасете нашите животни“, маршируваха членове на ДЗЖ[2]. Самата изложба представляваше няколко хладилника за дълбоко замразяване, остъклени отгоре и отстрани като щандовете за сладолед и замразени плодове в супермаркетите. В тях имаше мъртви животни, очевидно прегазени от коли. Те бяха замразени точно в позите, в които са били намерени и там, където обикновено се отбелязва наименованието на платното, големината и материала — „Композиция“ 72, 5×9 — бе поставена малка табелка с вида на животното, мястото, където е намерено, и описание на раните, например: МЛАДА МИЕЩА СЕ МЕЧКА, ЪГЪЛА ДОН МИЛС И 401-ВА, ПРЕЧУПЕН ГРЪБНАК, ВЪТРЕШЕН КРЪВОИЗЛИВ; или: ДОМАШНА КОТКА, РЪСЕЛ ХИЛ РОУД, СМАЗАН ТАЗ. Имаше един пор, няколко кучета, едно еленче и един таралеж, както и котки, американски мармоти и катерички. Имаше дори и змия, безподобно обезобразена.
— Какво ще кажете? — попита Кралския таралеж, когато разгледахме всичко.
— Ами, не знам… Не разбирам много от изкуство.
— Това не е изкуство, това е поезия — заяви Кралския таралеж, леко обиден. — Антипоетична поезия. Аз съм човекът, който върна съзиданието обратно към действителността.
— И това не ми е много ясно.
— То се подразбира от писанията ви — изрече той. — Аз бих могъл да пиша такива неща с пръстите на краката си. Вие сте известна, само защото пишете остарели неща. Купуват ги, защото не могат да настигнат все още настоящето. Огледалце към миналото, както казва Маклуън. Новата поезия е поезията на вещите. Такова нещо не е правено досега — допълни Кралския таралеж, гледайки навъсено към входа на галерията, където група погнусени посетители излизаха с позеленели лица. — Разбирате ли?
— Продали ли сте нещо? — оживих се аз.
— Не — отговори той. — Но ще продам. Трябва да покажа тази изложба в Щатите. Хората тук са толкова предпазливи, не желаят да рискуват. Затова и Александър Греъм Бел е бил принуден да тръгне на юг.
— И мъжът ми казва същото — допълних аз.
Кралския таралеж ме погледна отново заинтригуван.
— Вие сте омъжена? — учуди се той. — Не знаех. Имате най-сексуалните лакти, които съм виждал. Имам намерение да направя една изложба на лакти — това е една твърде подценявана част от тялото.
— Къде ще ги намерите?
— Около нас — отговори той и ме хвана за лакътя. — Да се махаме оттук.
Когато минахме покрай групата на демонстрантите от ДЗЖ, които бяха пред вратата, той промърмори: „Те не разбират за какво става дума. Аз не ги газя, просто ги съхранявам такива, каквито са, какво лошо има в това?“.
— Къде отиваме? — попитах Кралския таралеж, който все още не пускаше лакътя ми.
— Вкъщи.
— Гладна съм — съобщих уклончиво.
И така отидохме в „Мистър Зъм“ на Блоър стрийт, където аз си поръчах кюфте а ла Зъм с гарнитура, а Кралския таралеж — млечен шейк с шоколад. Платих — той нямаше никакви пари — и спорихме дали да отидем у тях, или не.
— Искам да любя лакътя ви — каза той. — И всичко останало.
— Но аз съм омъжена — повторих, дъвчейки замислено кюфтето а ла Зъм.
Устоях на изкушението, а това беше изкушение. Артър ми беше ударил чертата; пет пари не даваше за мен. Напоследък забелязвах, че ме привличат най-неподходящи мъже: коментатори от СИБИЕС, автобусни кондуктори, техници на пишещи машини. Въображението ми въобще не се занимаваше с обстановката и костюмите, насочваше се направо към тежкото дишане. Изглежда, нещата не вървяха на добре.
— Всичко е наред — заяви Кралския таралеж. — Предпочитам омъжените.
— Съпругът ми може би няма да го предпочете.
— Нима трябва да знае?
— Ще разбере. Има интуиция. — Това не беше вярно; тревожеше ме друго: дали ако Артър разбере, ще му бъде безразлично? И ако му бъде безразлично, какво ще стане по-нататък? — Според него това ще се отрази зле на идеологията ми, защото за него вие сте декадент.
— Да го оставим да се грижи за идеологията ви, останалото ще бъде за мен, справедливо, нали? Хайде, нека да ви завъртя главата. Познавам, че сте от този тип.
Доядох си кюфтето.
— Невъзможно е — отсякох.
— Ваша работа — каза той. — Риск печели, риск губи. Все пак изпускате нещо.
— Нямам сили — заявих аз.
Той каза, че ще ме изпрати до вкъщи и ние тръгнахме по Блоър стрийт, отправяйки се на запад към улицата със стари триетажни къщи от червени тухли с покрити веранди и фронтони, където Артър и аз живеехме в момента, както винаги временно. Кралския таралеж като че ли вече бе забравил за предложението си. Безпокоеше се за успеха на изложбата си. „За последната ми изложба имаше само един отзив. Един стар пръдльо писа, че била безуспешен опит да се предизвика отвращение. Човек вече не може да шокира дори и буржоазията; може да направиш изложба от ампутирани крака на сираци и току-виж, че някой те накара да се подпишеш под тях.“
Минахме покрай музея и стадион „Варсити“ и продължихме на запад през квартал с малки, мърляви, стари магазинчета, които се преустройваха в бутици, и един голям концерн за производство на медицински бандажи. При Брънсуик завихме на север, но след няколко къщи Кралския таралеж спря и нададе вик. Видял бе мъртво куче, доста голямо; приличаше на ескимоско куче.
— Помогнете ми да го сложа в торбата — заяви той и извади изпод наметалото си найлонова зелена торба за боклук. В тефтерче, което носеше за целта, си записа мястото на намирането. После го вдигна за задните крака и го мушна в торбата. Тя не беше много голяма и главата на кучето висна отвън с изплезен език.
— Е, лека нощ — казах аз — радвам се, че се запознахме.
— Само минутка — спря ме той. — Не мога да занеса това нещо сам.
— Аз нямам намерение да го нося — заявих. Кръвта все още не беше засъхнала.
— Тогава вземете бастуна ми.
Той вдигна кучето и го скри под наметалото. Набутахме го тайно в едно такси, което платих пак аз, и отидохме в бърлогата на Кралския таралеж. Намираше се в склад, в търговската част на града, превърнат в ателиета за художници. „Аз съм единственият, който живее тук — поясни той. — Нямам друг избор. Останалите си имат истински къщи.“
Изкачихме се с тежкия товарен асансьор до третия етаж. Кралския таралеж нямаше много мебели, но затова пък притежаваше голям хладилник за дълбоко замразяване, където веднага постави кучето. После завърза крайниците, за да замръзне тялото в положението, в което го бяхме намерили.
Докато вършеше всичко това, разгледах обстановката. Помещението беше почти празно. В един от ъглите се намираше леглото му — матрак, поставен направо на пода без чаршафи; отгоре бяха метнати няколко мръсни и продрани овчи кожи, а над него висеше парцалив балдахин от червено кадифе с пискюли. Имаше и сгъваема масичка с два сгъваеми стола. Върху масата и столовете стояха мръсни чинии и чаши. На една от стените бе закачена негова увеличена снимка, на която, облечен в костюма, държеше умряла мишка за опашката. До нея в тежка, позлатена рамка бе поставен официалният портрет на кралицата и на принц Филип от рода на тези, които могат да се видят в кабинетите на училищните директори — с всичките им отличителни знаци и с корони. На другата стена имаше кухненски шкаф с мивка без чешма. Върху него се намираше колекция от препарирани животни. Някои от тях бяха играчки — плюшени мечета, тигри и зайчета. Други бяха истински животни, изкусно направени и сложени на поставки, предимно птички: гмурец, кукумявка, сойка. Имаше и няколко твърде несполучливо изработени катерички. Шевовете се виждаха, на мястото на очите не бяха сложени мъниста и самите те бяха дълги и дебели като лебервурст, с изпружени крака.
— В началото се опитвах да ги препарирам — обади се Кралския таралеж — но не ми се удаде. Със замразяването е много по-добре, защото не хващат молци.
Той бе свалил наметалото си и когато се обърнах, видях, че съблича също и ризата си. Като я разкопчаваше, изцапаните му от кучешка кръв пръсти оставиха по нея петна; гърдите му бяха покрити с кестеняви косми.
Зелените му очи святкаха като на рис и той се приближи към мен с тихо ръмжене. Коленете ми отмаляха от страст и усетих странно изтръпване в лактите.
— Е, мисля, че трябва да тръгвам — проговорих аз. Той мълчеше. — Как работи асансьорът?
— За бога — промълвих отново минута по-късно — измий си ръцете.
— Винаги съм искал да знам как се чувства човек, когато чука известна личност — заяви замислено Кралския таралеж. Лежеше на матрака и ме гледаше как търкам кучешката кръв от корема си с крайчеца на ризата му, която намокрих в клозета. Той нямаше течаща вода.
— Е — попитах аз малко остро — какво ще кажеш?
— Имаш хубав задник. Но не толкова различен от задниците на другите хора.
— А ти какво очакваше? Три задни бута, девет цицки. — Чувствах се като олигофрен, затова че исках да изчистя кръвта на кучето, разбирах, че скверня един от неговите ритуали, че го предавам. Не се бях държала достойно, а вече изпитвах и вина към Артър.
— Не е важно какво имаш — заяви той — а какво правиш с него.
Той не обясни дали това, което бях направила, отговаряше на стандартите му, или не, но в този момент не ме и интересуваше. Исках само да се прибера.