Маргарет Атууд
Ясновидката (22)

Глава 22

— Артър — казах аз. — Издават една моя книга. — Съобщих му го, докато гледаше по Си Би Ес вътрешните новини в единайсет часа вечерта, надявайки се, че няма да ме чуе. Но той ме чу.

— Какво? — попита той. — Книга? Ти?

— Да — потвърдих аз.

Артър беше втрещен. Намали звука.

— За какво е книгата? — запита той.

— Ами, нещо като, би могло да се каже, че е за ролята на мъжа и жената в нашето общество. — Бях смутена. В главата ми се въртеше част четиринайсета, която разказваше за прегръдката между Желязната девойка, гладка отвън, но пълна с шипове отвътре, и мъжа с водолазен костюм. Опитвах се да измисля нещо, което ще му се види почтено, и това, изглежда, го задоволи, защото спря да се мръщи.

— Много добре — каза той. — Винаги съм ти казвал, че си способна. Мога да я прегледам, ако искаш. Да оправя някои неща.

— Благодаря ти, Артър — заявих аз — но тя вече е редактирана. — Това беше вярно; горкият Колин Харпър преработи ръкописа няколко пъти, като задраскваше разни неща и пишеше в полето „да се махне“. Опитваше се да бъде тактичен, но книгата, изглежда, го бе затруднила. Два пъти бе писал „мелодраматично“ и един път каза „напомня на булевардните романи“, което ме уплаши — той знаеше. Но това беше просто съвпадение. — Вече е в печатницата — съобщих аз на Артър и добавих, вероятно за да му направя впечатление: — Искат да говоря по телевизията.

Както очаквах, Артър отново се ядоса.

— Защо не ми каза по-рано?

— Толкова си зает — промърморих аз. — Не исках да те безпокоя. — Това бе точно така, тъй като Артър се бе свързал с нови хора и дейността му беше отново в подем.

— Добре, прекрасно — каза той. — Ще трябва да я прочета. Трябва да отидем някъде да го отпразнуваме; освен това има някои хора, с които бих искал да се запознаеш.

Артър предложи да отидем в „Йънг лок гардънс“ в Спадина.

— Там е, както беше в Саи У — обясни Артър — преди да стане известен.

Всъщност искаше да каже, че е евтино. Един път бяхме яли там и храната беше добра; но за мен всеки празник означаваше най-малкото пиене и свещи, а „Йънг лок гардънс“ нямаше разрешение за сервиране на алкохол.

Но Артър и без това беше засегнат в момента и аз не предложих нищо друго. Отидохме пеша до Спадина и там взехме автобус. Артър все още отказваше да си купим кола; смяташе, че е разточителство. Знаех, че от морална гледна точка е прав; от морална гледна точка той винаги беше прав. Това бе достойно за уважение, но започваше да ми тежи.

Хората, с които ще бъдем, съобщи ми Артър, се казват Дон и Марлийн Пю. Артър и Дон преподаваха в една и съща катедра и имаха еднакви възгледи. Артър ми каза, че уважавал интелекта на Дон. Отначало той винаги уважаваше чуждия интелект. Но винаги успяваше да намери някакво петънце, някакво плесенясало ъгълче. „Никой не е съвършен“ — казвах му аз. И все повече исках да добавя — дори и ти не си.

Влязохме в „Йънг лок гардънс“, където, както обикновено, бе претъпкано. Една двойка, която седеше до стената в дъното, ни махна и ние се промъкнахме между масите, за да стигнем до тях.

— Джоун, това е Дон Пю и съпругата му Марлийн — заяви Артър и изведнъж усетих как ми се повдига. Познавах Марлийн. Заедно бяхме в Браунис.

Не бе се променила много, все още беше доста по-слаба от мен. Носеше сако и избелели джинси и на джоба на сакото бе избродирано цвете; имаше рядка руса, несресана коса, която стигаше до раменете, и очила с кръгли сребърни рамки. Беше слаба и мускулеста, с дебели сребърни пръстени на четирите пръста на лявата ръка. Сигурна бях, че се е издигнала до Водачка, покрила е ръкавите си със значки, занимавала се е с модерен балет, Gestalt therapie, карате и дърводелство. Тя ми се усмихна, спокойно и със съчувствие. Аз, разбира се, бях накичена с джунджурии: шал, дълъг гердан, с който лесно можех да бъда удушена, шарф. Косата ми се нуждаеше от миене, ноктите ми бяха мръсни и макар че обувките ми бяха без връзки, имах чувството, че са развързани.

Тлъстини подплатяваха бедрата и раменете ми, коремът ми стърчеше напред като тиква, на главата ми беше килната вълнена кафява барета, широки гащи покриваха разтрепераните ми от ужас слабини. Сълзи напираха в очите ми. Като вирус, попаднал в изтощено гърло, моето задрямало минало се събуди за нов живот.

— Много ми е приятно — каза Марлийн.

— Извинете — отговорих аз. — Трябва да отида до тоалетната.

Тръгнах към дамската тоалетна, сподирена от учудените им погледи. Там се заключих в една кабинка и седнах, съвсем безпомощна от самосъжаление, подсмърчах и си бършех носа. Какво празненство. Това беше Марлийн, моята мъчителка, която ме бе завързала за моста и ме бе оставила там — жива жертва за чудовището от долчинката; Марлийн, изобретателната инквизиторка. Отново бях попаднала в клопката на кошмарите от своето детство, когато, протегнала ръце, тичах безспир след другите, молейки за една добра дума, а те не ме забелязваха или презрително ме отминаваха. Тя не бе ме познала, но знаех какво ще се случи, когато ме познаеше: с усмивка ще потърси извинение за предишното си поведение, а аз ще потъна от срам. Но все пак не аз бях извършила нещо позорно, а тя. Защо трябваше тогава да изпитвам вина, а тя да бъде спокойна? Тя притежаваше свободата на силния; моята вина бе вината на потърпевшите, на тези, с които могат да се подиграват, тези, които се провалят. Мразех я.

Не можех да остана в тоалетната цялата вечер. Избърсах лицето си с навлажнена хартиена кърпичка и си оправих грима. Просто се налагаше да издържа.

Когато се върнах на масата, те ядяха цяла риба с китайски сос, сготвена с изцъклените й очи. Почти не забелязаха връщането ми: задълбочено обсъждаха културния империализъм на Съединените щати. Към тях се бе присъединил още един мъж с тъжни очи и коса с пясъчен цвят, която бе започнала да пада. Разбрах, че се казва Сам, макар че никой не си направи труда да ме представи.

Седях и слушах как подмятат идеите си като пингпонгови топки, всеки доказвайки своите доводи. Решаваха бъдещето на страната. Дали да бъде национализъм със социалистическа нотка или социализъм с националистическа нотка? Дон, както се оказа, разполагаше с всички статистически данни; Артър носеше пламъка. Сам, изглежда, бе теоретикът; разбра се, че е учил за равин. Марлийн произнасяше решенията. Самодоволството е за такива като нея, помислих си аз. Тя бе по-самодоволна дори и от Артър. Всички козове бяха нейни. Някога бе работила във фабрика, което правеше лудо впечатление на останалите. Никой не ме заговори; Артър би могъл да спомене книгата ми, но може би се пазеше. Не искаше да говори нищо за нея, преди да я е прочел; не ми вярваше. Единственото същество на масата, с което имах някаква надежда да установя контакт, бе печената риба, но от нея бяха останали само гръбнакът и главата.

— Да поръчаме сладки с късметчета — предложих аз, преструвайки се на весела. — Много ги обичам, а вие? — Артър ги поръча с изражението на човек, който удовлетворява прищявката на разглезено дете. Марлийн ме изгледа с презрение.

Реших да я атакувам фронтално. По-добре беше да узная най-лошото още сега. „Мисля, че сме били заедно в училището за скаути“ — заявих аз.

Марлийн се засмя. „О, Браунис — каза тя. — Всички ходехме в Браунис.“

— Аз бях гном — продължих.

— Наистина не мога да си спомня какво бях — отговори тя. — Общо взето, малко неща си спомням за този период. След заниманията се криехме в гардеробната и звъняхме на разни хора по църковния телефон. Питахме ги: „Върви ли ви хладилникът?“, и когато те отговаряха „да“, ние им казвахме: „Тогава тичайте да го хванете“. Горе-долу помня само това.

Много добре си спомнях тази игра, тъй като те никога не ми позволяваха да участвам в нея. Изненадах се, че все още ме възмущава със същата сила. Но дори повече ме възмущаваше фактът, че тя не ме позна. Беше крайно несправедливо, че е останала напълно безразлична към едно толкова унизително за мен преживяване.

Донесоха сладките с късметчетата. Дон и Артър не им обърнаха внимание, но останалите отвориха своите. Очаква ви нова любов. Сам получи обещания за забогатяване, а на Марлийн пишеше: Често се оказва, че най-добре е да бъдеш такъв, какъвто си.

— Очевидно получих не това, което трябваше — заяви Сам.

— Не зная — обади се Марлийн. — Ти винаги си бил таен капиталист. — Изглежда, се познаваха по-добре, отколкото мислех.

— И на моето не пише това, което трябва — намесих се аз. Чувствах, че листчето на Марлийн е предназначено за мен. Често се оказва, че най-добре е да бъдеш такъв, какъвто си — шепнеше като съвест тих, противен глас. Но чий, чий беше? А като си помисля как щяха да се ужасят, ако започнех да се държа така.

— Какво ти беше? — попита Артър, когато се върнахме вкъщи.

— Не зная — отговорих аз. — Ако искаш да бъда напълно откровена, Марлийн не ми е чак толкова симпатична.

— Тя те хареса, много — каза Артър. — Сподели го, когато ти беше в двете нули.

— Първия път ли? — попитах.

— Не. Мисля, че третия път.

Да благодарим на господа за тоалетните кабинки, помислих си аз, това са единствените места, където все още можем да поседим в самотно съзерцание или да кажем някоя молитва. За какво се бях молила? Молих се от все сърце Марлийн да падне в някой трап.

През следващата седмица Марлийн и Дон, а след тях и Сам практически се преселиха у нас. Марлийн стана платоническият идеал на Артър. Тя не само притежаваше ум, който той уважаваше, но и готвеше безупречно, предимно вегетариански ястия. Дон и Марлийн имаха две малки деца и макар че Артър бе този, който украсяваше спалнята ни с всички съществуващи средства против забременяване, караше ме да взимам хапчета, мръщеше се, когато повръщах от тях, и позеленяваше всеки път, когато менструацията ми закъсняваше, сега бях мълчаливо упреквана, че нямам деца.

Марлийн беше главната редакторка на „Възраждане“ — малко канадско националистическо левичарско списание, на което Дон беше редактор, а Сам — помощник-редактор. Артър бързо стана дописник и след внимателно проучване написа статия за заводите филиали, която Марлийн прочете, пушейки цигара след цигара (това бе единственият й порок), като кимаше замислено и казваше неща от рода на „Тук доводът ти е много добър“, а в това време Артър сияеше. „Музата“, мислех си аз ядосана; тя никога не се помръдваше да ми помогне, когато приготвях кафето. Това бе най-малкото, което можех да направя, както казваше Артър, и аз бях решена да върша най-малкото.

Ревнувах от Марлийн, но не по обикновения начин. Не си представях, че Артър би могъл или помислил да сложи някой път ръка на кокалестия й задник, което беше все едно някой благочестив католик да дръзне да оскверни Мадоната. А и скоро ми стана ясно, че Марлийн и Сам имаха връзка, макар че Дон не знаеше. Реших да не казвам на никого, поне засега. Веднага станах по-добра; купувах сладкиши, които поднасях с кафето, и започнах да присъствам на редакционните заседания. Държах се особено приятелски със Сам; виждах, че се намира под голям натиск. Макар че бе не по-малко ревностен и отдаден на делото на Артър, той имаше и по-човечни черти, които разкриваше само в кухнята, помагайки за кафето. Приятно ми беше, че помагаше за кафето и че беше много по-несръчен от мен.

Междувременно от издателството пристигнаха коректурите на „Ясновидката“. Прегледах ги с нарастващ страх. При втория прочит книгата ми се видя доста странна. Всъщност, с изключение на езика, тя приличаше много на стандартните ми романи на ужаса с тази разлика, че елементът на ужаса беше сбъркан. Някак си всичко беше наопаки. Имаше страдания, герой в маската на злодей, злодей в маската на герой, бягства, дебнеща смърт (отвличания), но нямаше щастлив край, нито истинска любов. Осъзнаването на тази половинчата прилика ме притесняваше. Може би трябваше да я занеса на психиатър вместо на издател; но тогава си спомних за психиатъра, при когото ме бе изпратила майка ми. Той не успя особено да ми помогне, а никой не би ме разбрал за Несъзнателното писане. Сгреших, че използвах собственото си име, по-точно името на Артър; иначе можех да не му показвам книгата. Все повече се страхувах от това. Откакто му съобщих за книгата, той не говореше повече за нея, нито пък аз. Възмущаваше ме неговата незаинтересованост, но същевременно се радвах на възможността да отлагам деня на присъдата. Сигурна бях, че нито Артър, нито някой друг ще хареса книгата.

Обадих се на мистър Стърджис от „Мортън и Стърджис“.

— Промених решението си — казах му аз — не искам книгата да се издава.

— Какво? — попита Стърджис. — Защо?

— Не мога да ви обясня. Това е личен въпрос.

— Вижте какво — започна Стърджис — вие подписахте договор, нали помните?

Но не с кръв, помислих си аз. „Не можем ли просто да се откажем от тази работа?“

— Тя е под печат — заяви Стърджис. — Хайде да се срещнем да изпием по нещо и да обсъдим нещата.

Той ме потупа по гърба, образно казано, и ме успокои, че всичко ще бъде наред. Позволих си да му повярвам. След това започна специално да ми телефонира, за да поддържа духа ми.

— Вдигаме оборотите — съобщаваше той. Друг път казваше: „Ще участвате в няколко важни предавания“ или: „Изпращаме ви на обиколка из цяла Канада“. Последното ми напомни за кралицата, която маха от платформата на последния вагон. И аз ли трябваше да правя така? Сетих се също и за мистър Фъстък, който в определени съботи се появяваше на паркинга пред „Лоблоз“. Краката и ръцете му бяха нормални, с гети и бели ръкавици, но тялото му представляваше огромен фъстък; той се въртеше в някакъв замаян и тромав танц, докато момичетата продаваха блокчета за оцветяване и пакетчета с фъстъци. Като дете го обичах, но после изведнъж разбрах какво означава да бъдеш фъстък: недодялано и задушаващо се същество, което не може да се скрие от никого. Може би не трябваше да подписвам договора така безразсъдно и необмислено, както го направих след петия си „Скакалец“. Датата за излизането на книгата наближаваше и всяка сутрин се събуждах с някакво неопределено лошо предчувствие, след което си спомнях откъде идва то.

Сигналните екземпляри на книгата все пак ми вдъхнаха увереност. Наистина приличаше на книга и отзад, като на истински автор, бе сложена снимката ми. Луиза К. Делакоър никога нямаше снимка на задната обложка на книгите си. Смути ме малко отзивът на обложката: „Остра, потресаващо честна дисекция на съвременната любов и сексуалния конфликт“. Според мен книгата не беше точно за това; но Стърджис ме успокои, заявявайки, че знае какво върши. „Вие я написахте, ние ще я продаваме“ — каза той. Освен това ми съобщи ликуващо, че „осигурил“ най-важната рецензия.

— Какво означава това? — попитах го аз.

— Осигурихме човек, който ще хареса книгата.

— Не мислите ли, че това е мошеничество? — запитах аз и Стърджис се изсмя. „Вие сте невероятна — каза той. — Бъдете все такава.“

НЕИЗВЕСТНО ИМЕ СЕ ПОЯВЯВА КАТО КОМЕТА НА ЛИТЕРАТУРНИЯ НЕБОСКЛОН, пишеше в първата рецензия в „Торонто стар“. Изрязах я с кухненските ножици и я залепих в новата тетрадка, която бях купила от „Кресджи“. Започвах да се чувствам по-добре. Рецензията в „Глоуб“ я наричаше „гномическа“ и „коническа“ в един и същи параграф. Потърсих тези думи в речника. Може би в края на краищата книгата не беше толкова лоша.

(Но не спрях да разсъждавам върху същността на кометите. Небесни тела с дълга червена коса и ефектни опашки, открити от астрономи, които са им дали своите имена. Предвестници на нещастие. Предзнаменование за война.)