Маргарет Атууд
Ясновидката (21)

Глава 21

Когато се замислях, разбирах, че бракът ни е по-щастлив от много други. Дори изпитвах известно самодоволство. Според мен повечето жени правеха една основна грешка: очакваха разбиране от страна на съпрузите си. Те жертваха много ценно време в обяснения, като робуваха на чувствата и реакциите си, на своята любов, на гнева и чувствата си, на многото, което искаха, и малкото, което получаваха, като че ли обсъждането на тези неща можеше да доведе до резултати. Приятелите на Артър обикновено бяха женени за такива жени и за тези жени аз бях флегматична, отпусната и доста глупава. Самите те преживяваха от криза до криза, водейки безкрайни разговори в някаква смесица от изопнати нерви, цигари, изнасилени откровения и мрънкане. И тъй като аз не постъпвах по този начин, приятелите на Артър му завиждаха и ми се доверяваха в кухнята. Те се чувстваха като в обсада и бяха изтощени; съпругите им носеха по нещо от онова истерично чувство за правота, което познавах така добре от майка си.

А аз не исках Артър да ме разбира: правех всичко възможно, за да го предотвратя. Макар и да се изкушавах понякога, устоявах на импулса да правя признания. Вкусовете на Артър бяха спартански, и животът, който бях водила преди, и най-съкровеното, което таях в себе си, щяха да го отвратят. Би било все едно да си поръчаш филе и да ти донесат заклана крава. Мисля, че той подозираше това; и съвсем определено пресече няколкото ми колебливи опита за самооткровение.

Другите съпруги също искаха мъжете им да бъдат такива, каквито ги рисуваше въображението им, и с изключение на облеклото, образите, които си представяхме, не се различаваха твърде много. Те не го изразяваха точно по същия начин, но го подразбирах от очакванията им. Те искаха мъжете им да бъдат силни, сластолюбиви, страстни и пламенни, с твърди, алчни устни, но също и нежни и изпълнени с обожание. Мечтаеха за мъже, забулени тайнствено в наметала, които ще им се притекат на помощ през балкони, но искаха също смислени, дълбоки взаимоотношения и пълна прямота. („Скарамуш, казвах им мислено аз, няма време за трайни взаимоотношения.“) Те искаха оргазъм след оргазъм, искаха земята под тях да се раздвижи, но също и да им помагат при миенето на чиниите.

Усещах, че собственият ми вариант е по-задоволителен. Съществуват два вида любов, казвах си аз; Артър беше невероятен в единия вид и защо трябваше от един мъж да се иска всичко? Вече не очаквах от него да бъде загърнатият с наметало, лукав и малко плашещ непознат. Той не можеше да бъде такъв: живеех с него, а загърнатите с наметало непознати не си оставят чорапите по пода, не бъркат с пръст в ушите си и не си правят сутрин гаргари, за да убият микробите. Държах Артър в апартамента ни, а непознатите в техните замъци и къщи, където им беше мястото. Смятах, че постъпвам като зрял човек и това ми позволяваше да бъда външно много по-кротка от съпругите на Артъровите приятели. Но аз ги превъзхождах: в края на краищата, що се отнася до въображението, бях професионалистка, а те любителки.

И все пак, с течение на времето, започвах да усещам, че нещо не достига. Може би, мислех си, нямам душа; просто се оставях да ме носи течението, тананикайки си, като малката русалка от приказката на Андерсен. За да има човек душа, той трябва да страда и да се откаже от нещо; или тая жертва се правеше само заради краката. Не помнех. Ставаше танцьорка, но без език. Сещах се и за Мойра Шиърър в „Червените пантофки“. И двете не можаха да се харесат на принца, и двете умираха. В сравнение с тях се справях доста добре. Грешката им беше, че го правеха публично, докато аз си танцувах при затворени врати. По-сигурно беше, ала…

Вярно бе, че имах две съществования, но в лошите си дни усещах, че нито едното, нито другото е напълно истинско. Преструвах се пред Артър, че имаме дом, но всъщност нищо не правех за това. А романите ми бяха просто хартия; хартиени замъци, хартиени дрехи, хартиени кукли, инертни и безжизнени точно колкото онези никакви, вторачени кукли, които обличах и събличах в къщата на майка си. Спечелих си репутацията на разсеяна, което приятелите на Артър намираха за много мило. Скоро те започнаха да очакват това от мен и аз го прибавих към репертоара си от недостатъци.

„Твърде много се извиняваш“ — каза ми една от зорките съпруги и аз се замислих. Вярно беше, наистина се извинявах. Но защо имах чувството, че трябва да ме извиняват? Защо исках да бъда освобождавана и от какво? В гимназията ни освобождаваха от бейзбол, когато имахме мензис или ни болеше стомахът и аз предпочитах да стоя отстрани. Сега исках да получа признание, но се боях от него. Ако съберях заедно отделните части от живота си (като урания и плутония, които са безвредни за обикновеното човешко око, но носят и смъртоносна енергия), сигурно щеше да стане експлозия. Вместо това аз се носех на повърхността, наблюдавайки как тече времето.

 

 

Беше септември. Артър бе стигнал до една от своите долни точки, след като бе написал куп писма, осъждайки всички, които бяха свързани с движението за реформа в обучението — това бе последната му кауза. Току-що бях започнала да пиша нова книга: с работно заглавие „Любовта, моят откуп“. Трудно ми беше да затворя очи и да се отнеса в света на сенките, когато Артър се мотаеше из апартамента; освен това старият кръг от преследвания и бягства от изнасилвания или убийства вече не можеше да задържи вниманието ми. Имах нужда от нещо ново, от някакъв обрат: конкуренцията ставаше по-голяма, романите на ужаса не бяха вече само боклук, а боклук, който носеше пари, и аз чувствах, че има опасност някой да ме измести. Всяка седмица в дрогерията на ъгъла преглеждах с безпокойство творбите на своите съперници и виждах, че на мода става мистерията. Вече не бе достатъчно героят да е с наметало; той трябваше да притежава също и магически сили. Отидох в Централна справочна библиотека и изучих седемнайсетия век. Трябваше ми някакъв ритуал, церемония, нещо зловещо, но декоративно…

Когато се събуди, Пенелопи разбра, че очите й са завързани; не можеше да движи нито ръцете, нито краката си. Бяха я завързали за един стол. Двамата си шепнеха в другия край на стаята; тя наостри уши, за да чуе какво говорят, знаейки, че животът й и животът на сър Пърси зависят от това.

— Можем да я използваме, за да се доберем до съобщението — казваше Естел. Тя беше буйна хубавица с циганска кръв.

— По-добре ще бъде да я отстраним — измърмори Франсоа. — Тя видя твърде много.

— Да, да — продължи Естел — но преди това можем да я използваме. Не ми се случва толкова често да попадна на човек с такива големи, но неразвити способности.

— Нека бъде както искаш — изсъска през зъби Франсоа — при положение че после ми позволиш и аз да направя това, което искам. — Святкащият му поглед обходи треперещото и безпомощно младо тяло на Пенелопи. — Ш-шт… тя е будна.

Естел приближи, движейки се с диво, необуздано изящество. Малките й бели зъби проблясваха в полумрака и тя отметна назад дългата си разчорлена червена коса. „Е, детето ми — каза тя с фалшиво доброжелателство. — Вече си будна. Сега ще направиш нещо мъничко за нас, нали?“

— Няма да направя нищо за вас — проговори Пенелопи. — Много добре знам каква сте.

Естел се засмя. „Много си храбра, малката ми — каза тя. — Но така няма да можеш да си помогнеш. Изпий това.“ От странна плоска бутилка тя успя да излее някаква течност между зъбите на Пенелопи. После свали превръзката от очите й, сложи пред нея масичка с огледало, запали една свещ и постави свещта пред огледалото.

Пенелопи усети как въздухът в стаята се изпълва със злина; той се сгъстяваше около нея. Без да иска, почувства, че пламъкът привлича погледа й; съзнанието й трепкаше, омаяно, безпомощно като молец, собственото й отражение изчезна… тя навлизаше все по-навътре в огледалото и по-навътре, докато в един момент като че ли вървеше от другата страна на стъклото, в страната на неясните сенки. Пред нея, в мъглявината шепнеха гласове.

— Не се страхувай — обади се отдалеч гласът на Естел. — Кажи ни какво виждаш. Кажи ни какво чуваш.

Пишех на машината със затворени очи, както обикновено, но на това място ги отворих. Стигнала бях до задънена улица: нямах ни най-малката представа какво ще види или ще чуе Пенелопи. Мислих около половин час без резултат. Ще трябва да го разиграя докрай. Това беше мой стар навик: когато стигах до мъртва точка, правех опити, доколкото можех, да изиграя сцената и да махна каквото бе възможно, като театрален режисьор.

Рисковано бе, защото Артър гледаше телевизия в другата стая. Освен това едва ли имахме свещи. Отидох в кухнята, прерових чекмеджетата и се върнах с една прашасала останка от свещ, която се продаваше заедно с мангалчето за затопляне на храната, купено от мен в момент на самозаблуждение и захвърлено в миг на ярост. Залепих я на една чинийка, намерих кибрита и се върнах обратно в спалнята, като затворих вратата. Артър мислеше, че пиша есе върху социологията на грънчарството за популярния университетски курс, който твърдях, че посещавам.

Запалих свещта и я поставих пред огледалото на тоалетката. (Неотдавна си бях купила тройно огледало като на майка си.) Едва когато седнах пред огледалото, си спомних за предишното си преживяване с Несъзнателното писане, когато бях още в гимназията. Тогава си подпалих бретона. Захванах с фиби косата си назад, за всеки случай. Не очаквах да получа никакви послания, исках само да възпроизведа сцената за моята книга, но почувствах, че трябва да имам писалка или молив подръка.

Пенелопи, разбира се, беше роден медиум. Тя можеше да бъде лесно хипнотизирана. Освен това току-що бе пила някаква течност от странна плоска бутилка, което щеше да помогне. Аз самата отидох отново в кухнята, налях си скоч с вода и го изпих. После седнах пред огледалото и се опитах да се съсредоточа. Може би Пенелопи трябваше да получи послание от сър Пърси, който я известява, че е в опасност. Може би трябваше да предаде… Каква беше тя, предаваше ли, или приемаше? Телефонната компания „Бел“ би фалирала, ако този метод можеше да се усъвършенства…

Вниманието ми блуждаеше. Ти си Пенелопи, казах си строго аз.

Втренчих поглед в свещта, отразена в огледалото, огледалната свещ. Там имаше повече от една свещ, бяха три и аз знаех, че ако приближа към себе си двете крила на огледалото, ще се получат безкрайно много свещи, проточени в редица дотам, докъдето ми стига погледът… Стаята изглеждаше много тъмна, по-тъмна отпреди. Свещта излъчваше ярка светлина, държах я в ръка и се движех по коридор, после започнах да слизам, завих зад един ъгъл, щях да намеря някого.

В края на огледалото имаше някакво движение. Дъхът ми спря, обърнах се. Несъмнено зад мен бе стояла нечия фигура. Но нямаше никой. Сега бях съвършено будна. От съседната стая долиташе слабото буботене на телевизора и се чуваше гласът на коментатора: „Той шутира, гол! Ах, какъв идиотски удар! Може би топката е рикоширала… Ето сега ще видим повторението…“.

Погледнах листа. С лош почерк, който в никакъв случай не беше моят, бе написана само една дума:

BOW

Духнах свещта и запалих лампата. Какво, по дяволите, можеше да означава това? Извадих джобния речник. Държах го подръка за синоними на думи, които използвах често като: „треперя“ — гл. трепкам, туптя, треса се, потрепервам, тръпна, изтръпвам (от страх) — и я потърсих.

Bow — същ. реверанс, преклонение, селям (жест на уважение); форщевен, нос; голям лък, арбалет (оръжие); извивка, дъга, арка, свод.

Bow — гл. покланям се, кимам, поздравявам, правя реверанс (уважение, жест); извивам във форма на дъга, закръглям, навеждам (превивам; накланям); свивам се, унижавам се, коленича (превивам врат — робство); подчинявам се, отказвам се, отстъпвам (покорство)…

Каква тъпа дума; по никакъв начин не можеше да ми помогне за Пенелопи и Естел. Но после усетих въздействието на това, което бе станало. Написала бях една дума, без да го осъзнавам. Не само това — видяла бях нещо в огледалото или по-точно в стаята, което стоеше зад мен. Сигурна бях. Спомних си всичко, което Леда Спрот ми бе казала; това бе реално, убедена бях, че е реално и че някой имаше, да ми казва нещо. Исках отново да тръгна по този тъмен, блестящ коридор. Исках да видя какво има на другия му край…

Но и не исках. Беше твърде страшно, а също и твърде абсурдно: каква беше тази моя игра със свещи и огледала, нима и аз бях като престарелите спиритисти на Леда Спрот? Вярно е, че имах нужда от послание за Пенелопи, но това не означаваше, че трябва да се излагам на риск и да се подпаля.

Отидох в кухнята и си налях още една чаша.

Това бе началото. Огледалото спечели, любопитството надделя. Зарязах Пенелопи, оставих я да си седи на стола; ще се занимая с нея по-късно. Думата не беше за нея, а за мен и исках да открия какво означава. На следващата сутрин отидох в най-близкия супермаркет, купих две дузини свещи и вечерта, когато Артър гледаше футболен мач, влязох отново в огледалото.

Преживяването не бе по-различно от предишното и не се промени през близо трите месеца, по време на които продължих с експеримента. Имах чувството, че вървя по тесен проход, който се спуска все надолу, сигурна бях, че ако мога да стигна до следващия завой или до по-следващия, защото тези преходи ставаха все по-дълги — ще намеря нещото, истината или думата, или човека, който бе мой, който ме чакаше. Имаше само една промяна: усещането, че някой стои зад мен, не се повтори. Когато излизах от транса, както, предполагам, може да бъде наречено това състояние, обикновено на бележника пред мен имаше дума, понякога няколко, рядко дори цяло изречение, макар че два пъти се получиха само драсканици. Седях втренчена в тези думи, опитвайки се да открия смисъла им; търсех ги в речника и повечето пъти други думи се нареждаха около тях:

Коя е тази, на носа застанала?

Коя е тази, тръгнала на път

под свода на небето и под свода земен,

под свода на стрелите

в ладията на смъртта; защо ли пее тя.

Тя коленичи, тя се е привела

под тежестта,

сълзите й са тъмни,

сълзите й са изпокъсани,

сълзите й са смърт, която плаши.

Там, под водата, под небето водно

сълзите й се ронят — тъмни цветове.

Съвсем не бях сигурна в значението на всичко това, нито пък можех да стигна до края на коридора.

Все пак думите, които събирах по този начин, ставаха все по-странни и дори заплашителни: „оковавам“, „гърло“, „нож“, „сърце“. В началото изреченията се отнасяха за едно и също лице — жена. След известно време почти я виждах: тя живееше някъде под земята или в нещо — пещера или огромна сграда; понякога беше в лодка. Беше безкрайно силна, почти като богиня, но силата й носеше нещастие. Тази жена ме озадачаваше. Тя не приличаше на нито един от образите, които бях създавала във въображението си, и определено нямаше нищо общо с мен. Аз въобще не бях такава, аз бях щастлива. Щастлива и глупава.

След това започна да се появява още едно лице — мъж. Между тях двамата ставаше нещо; на листовете се появяваха тайни любовни писма, неясни, плашещи. Чувствах, че мъжът е лош, но беше трудно да се каже. Понякога изглеждаше добър. Той имаше много образи. От време на време се появяваха пасажи, които сякаш бяха дошли от другаде, както и някои доста скучни, безинтересни проповеди за смисъла на живота.

Държах всички думи и по-дългите текстове, които написвах с тях, в папка с надпис Рецепти. Случваше се там да крия и бележки за романите си на ужаса, макар че самите ръкописи пазех в чекмеджето си за бельо.

Между тези занимания, през деня, когато миех чиниите или обикалях покрай рафтовете на супермаркета, неочаквано ме обхващаха съмнения. Какво вършех, защо го вършех? Ако ще се хипнотизирам по този начин, не трябва ли да си поставя някаква добра цел, например да спра да пия? Да не би да полудявам? Какво ще си помисли Артър, ако разбере?

Не зная какво би се случило, ако бях продължила, но се видях принудена да спра. Една вечер влязох в огледалото и усетих, че не мога да се върна обратно. Както обикновено вървях по коридора със свещ в ръка и свещта изгасна. Мисля, че свещта наистина изгасна и затова останах там сред мрака, без да мога да продължа. Изгубих всякакво чувство за посока; страхувах се дори да свия нанякъде, за да не се окаже, че навлизам още по-навътре. Имах чувството, че се задушавам.

Не зная колко е продължило; сякаш бяха минали векове, когато Артър ме разтърси. Гласът му беше сърдит.

— Джоун, какво правиш? — попита той. — Какво ти става?

Отново бях в спалнята ни. Бях толкова благодарна, че прегърнах Артър и започнах да плача.

— Никога не ми се е случвало такова ужасно нещо — казах му аз.

— Какво беше? — попита той. — Намерих те да седиш на тъмно, втренчена в огледалото. Какво стана?

Не можех да му кажа.

— Видях човек на прозореца — заявих аз. — Някакъв мъж. Гледаше в стаята.

Артър се втурна към прозореца и аз погледнах бързо листа. На него нямаше нищо; никакъв знак, нито драскулка. Заклех се да спра тази глупост веднъж завинаги. Леда Спрот ми бе казала, че се нуждая от подготовка и сега бях готова да й повярвам. На следващия ден изхвърлих останалите свещи и се върнах при Пенелопи и сър Пърси Съмървил. Исках да забравя всичко, свързано с тази малка авантюра в свръхестественото. „Не ставам за окултни занимания“ — казах си аз. Махнах сцената с Пенелопи пред огледалото; налагаше се да се примиря с изнасилване и убийство като при всички други свои героини.

Запазих изписаните листове. Няколко седмици по-късно ги извадих и ги прегледах. Прозвучаха ми не по-лошо от няколкото подобни книги, които бях виждала по книжарниците. Сметнах, че могат да заинтересуват някое от малките експериментални издателства, преписах ги на машината и ги изпратих на „Блек уидоу прес“. Едва ли не със следващата поща получих доста грубо писмо:

Уважаема мадам Фостър,

Откровено казано, вашите работи ни напомнят на смесица между Калил Гибран и Маккуин. Макар че някои от нещата не са лишени от литературна стойност, стихосбирката като цяло е за съжаление неравна по тон и оставя след себе си неяснота. Може би най-напред трябва да започнете да печатате в литературните списания. Или пък опитайте при „Мортън и Стърджис“; може да се окаже, че е точно за тях.

Писмото ме разстрои за известно време. Може да са прави, може би това не ставаше въобще за нищо. Нещата надали щяха да се променят, ако им съобщя, че ръкописът е диктуван от свръхестествени сили. Всъщност защо исках да го отпечатам? За каква се мислех? „За каква се мислиш?“ — питаше често майка ми, без да дочака да й отговоря.

Но като всеки човек и аз имах право да опитам. Събрах кураж и изпратих пакета със страниците на „Мортън и Стърджис“. Въобще не бях подготвена за това, което се случи.

 

 

Решителната среща се състоя в бара на „Странноприемницата край парка“. Дотогава не бях ходила никога там: това не беше заведение, в което Артър би отишъл. Първо, беше много скъпо и очевидно беше за капиталисти. Направи ми силно впечатление, колкото и да не исках.

На срещата дойдоха трима: Джон Мортън, главният собственик на фирмата, който беше изискан мъж; Дъг Стърджис — неговият съдружник, който ми се стори американец и отговаряше за производството; и един млад човек с измъчен поглед, който ми бе представен като редактор — Колин Харпър. „Също поет“ — съобщи сърдечно Стърджис.

И тримата си поръчаха мартини. Пиеше ми се двоен скоч, но не исках да ме сметнат за невъзпитана, поне не веднага. Чувствах, че ще го разберат скоро. Затова си поръчах коктейл „Скакалец“.

— Така — започна Джон Мортън, гледайки ме благосклонно, опрял крайчетата на пръстите си едни в други.

— Да, наистина — каза Стърджис. — Е, Колин, можеш да започваш.

— Ние смятаме, че — хм — напомня на нещо между Калил Гибран и Род Маккуин — заяви Колин Харпър тъжно.

— А, а — възкликнах аз. — Значи е толкова лошо, така ли?

— Лошо? — обади се Стърджис. — Нима тя казва лошо? Знаете ли по колко екземпляра продават тези приятели? Боже мой, това е все едно да имаш Библията. — Носеше сафари.

— Искате да кажете, че ще ги отпечатате?

— Та те са бомба! — заяви Стърджис. — А тя не е ли чудесна? Ще направим страшна обложка. В четири цвята, съдържанието… Свирите ли на китара?

— Не — учудих се аз. — Защо?

— Хрумна ми, че можем да ви представим като женския Ленард Коен — обясни Стърджис.

Другите двама се смутиха леко.

— Разбира се, ще се наложи малка редакция — обади се Мортън.

— Да — подкрепи го Колин. — Бихме могли да махнем повечето…

— Тук-там може да се извади по нещичко — заяви Стърджис. — Искам да кажа, че на места не го разбирам изцяло: например кой е мъжът с нарцисите и зъбите от ледени шушулки?

— Това донякъде… — започна Колин. — То, нали разбирате, напомня Юнг…

— Но пък частта за Пътя на живота, виж…

— Това ми харесва — намеси се Стърджис. — Това е ясно, ето нещо, за което можеш да се захванеш.

— Е, господа, това са подробности — заяви Мортън. — Ще ги изясним по-късно. Очевидно в тази книга има по нещо за всекиго. Скъпа — каза той, обръщайки се към мен — ние с голяма радост ще публикуваме вашата книга. Имате ли заглавие за нея?

— Все още не — отговорих аз. — Не съм мислила за такова нещо. Не съм мислила, че някога ще бъде издадена. Не съм запозната много с тази работа.

— Какво ще кажете за това тук? — попита Стърджис, прелиствайки ръкописа. — Ето какво ми спря погледа. Част пета:

Тя седи на железния трон.

Тя една е, и тройна

тъмнооката, червено-златистата,

несмутимата ясновидка

на кръвта; нея трябва

да слушаме вечно.

А крилата й прозирни няма ги.

По реката надолу се носи

свойта песен последна запяла. —

И така нататък.

— Да — каза Мортън — това звучи добре. Напомня ми за нещо.

— Искам да кажа, че заглавието ви е тук — продължи Стърджис — „Ясновидката“. Това е, имам нюх за тези работи. Женско движение, окултизъм, всичко има.

— Не искам книгата да се печата, ако наистина не е добра — казах аз. Пиех третия си „Скакалец“ и започвах да се чувствам недостойна. Притеснявах се и за Артър. Какво щеше да си помисли той за тази нещастна, но страстна и — сега вече го усещах — нелепа любов между една жена в лодка и един мъж с наметало, със зъби от ледени шушулки и огнени очи?

— Добре — успокои ме Стърджис. — Не си блъскайте хубавата главица. Ние решаваме добра ли е, или не, нали? Знам как да се оправя с това. Искам да кажа, че съществуват много добри неща, но това е страхотно.