Маргарет Атууд
Ясновидката (18)

Глава 18

Седях самотна на един тротоар в Рим върху кутията на портативната „Оливети“ и плачех. Минувачите се спираха, някои ми говореха. Исках си обратно Артър, исках да бъде при мен, точно тук. Ако му обясня, щеше ли да ми се сърди? Бях забъркала грозна каша.

Станах, избърсах лицето си с края на шалчето си и потърсих будка за вестници. Купих първата картичка, която ми попадна, и написах на гърба й: Не съм умряла, трябваше да се махна. Ела тук бързо. Не се подписах и не сложих адреса си: той ще разбере кой му пише и къде да ме намери.

Почувствах се много по-добре, след като я изпратих. Всичко щеше да се оправи; щом получи картичката, Артър ще прелети през океана, ще се прегърнем, ще му кажа всичко, ще ми прости, ще му простя и ще започнем отново. Ще разбере, че наистина не мога да се върна обратно, и затова ще си смени името. Заедно ще заровим всичките му дрехи и ще купим нови веднага след като продам „Жертва на любовта“. Ще си пусне брада или мустаци — а не някакви аморфни косми, с които мъжете приличаха на обрасли подмишници — и дори може да си боядиса косата.

Сетих се за боята за коса. Открих един магазин от рода на нашите дрогерии и известно време разучавах оцветителите, нюансите, шампоаните и цветовете. Най-сетне се спрях на „Карисима“ от марката „Лейди Джанин“ — мек, лъскав, кестенов цвят, докоснат от багрите на есента, огрян от слънчевата светлина, осеян с блестящи оттенъци. Обичах многото прилагателни по козметичните опаковки; чувствах се измамена, ако бяха малко.

За да отпразнувам раждането на новата си самоличност (умна, дискретна жена, сърдечна, честна и уверена, с нежни зелени очи, утвърдени навици и лъстива кестенява коса), купих един fotoromanzo и седнах в едно кафене на открито да го чета и да ям gelato.

Ако Артър беше тук, щеше да ми помага. Ние четяхме на глас оградените в правоъгълници реплики, търсехме трудните думи в джобния речник, гадаехме значението по черно-белите снимки и така упражнявахме италианския си език. Артър смяташе, че е малко недостойно, а на мен ми доставяше огромно удоволствие. Това бяха истории за горещи страсти, мъжете и жените бяха винаги със стиснати устни, държаха крайниците си неестествено като манекени, а главите им стояха на вратовете точно като шапки. Разбирах тази условност, това чувство за благоприличие. Италия приличаше повече на Канада, отколкото ми се бе видяло първоначално. И тук пищяха безмълвно.

В романа, който четях сега, майката бе тайно любовница на годеника на дъщерята, fidanzato. „Обичам те“ — казваше тя с лице, бяло като стената; Ti amo. Беше по нощница. „Не се отчайвай“ — заявяваше той, уловил я здраво за раменете. Те като че ли никога не си разменяха фрази, от които наистина имах нужда като: „По колко са доматите?“. На следващата снимка неглижето на жената оголваше рамото й.

Нечия сянка надвисна над мен. Трепнах и вдигнах глава; беше просто някакъв непознат мъж с бели зъби, в изпълнен до крайност костюм и с найлонова връзка в розово и зелено. Знаех, че не е прието сами жени да ходят по барове, но това не беше бар и освен това беше посред бял ден. Привлякъл го е може би fotoromanzo. Затворих го, но той вече бе седнал на масата ми.

Scusi, signora. Попита ме нещо, но аз въобще не го разбрах. Усмихнах се едва и казах: Inglese, no parlo italiano, но той се захили още повече. Във въображението ми дрехите ни се свлякоха на пода, ние също паднахме, масата се прекатури и боядисаното в бяло стъкло, което я покриваше, се разтроши на парченца наоколо. „Не мърдайте, синьора, не движете дори ръката си с венчалния пръстен, къде е съпругът ви? Иначе ще се нарежете и ще има много кръв. Останете с мен на пода и ми позволете да оближа корема ви.“

Скочих, като грабнах чантата си и вдигнах пишещата машина. Мъжът зад бара се хилеше, докато плащах сметката. Как можех да си го позволя с тоя мъж с остри обувки и найлонова връзка в розово и зелено? Напомни ми за продавача на зеленчуци от пазарния площад, чиито очи бяха с цвят на грозде. Той галеше мъхестите праскови и с чувство на собственик претегляше на ръка грейпфрутите, сякаш бяха гърди. Прокарах ръка през къдравата му като на агънце коса, издигнахме се заедно върху вълна от сливи и мандарини, около нас се виеха лози…

„Артър, помислих си аз, дано да получиш картичката ми по-бързо, защото може да се случи нещо, за което да съжаляваме.“

 

 

Някъде по средата на следобеда бях обратно в Теремото. Както всеки ден, отидох до пощата с надеждата, че ще има някаква вест от Сам. Досега не бях получила нищо. „Луиза Делакоър“ — казах както обикновено аз, но този път жената зад гишето извърна цялото си тяло и ми заприлича на фигурата на восъчната гадателка на Канадското национално изложение, която срещу монета изтегляше късмети. Ръката й се подаде през прозорчето, държейки син плик за въздушна поща.

Навън, далеч от погледите на безделничещите полицаи, го скъсах и прочетох една-единствена дума: БЕТЮН. Това беше кодът в случай на успех. Ако имаше провал, щеше да пише ТРЮДО. Сам беше убеден, че полицията следи кореспонденцията му; не само тази, която получаваше, но и тази, която изпращаше. „Така им се пада на мръсниците — каза той. — Да ги видим какво ще разберат сега.“

Смачках тънкото синьо писмо и го набутах в портмонето си. Отпуснах се облекчена. Сега наистина бях свободна; следствието е протекло както трябва, повярвали са на обясненията на Сам и Марлийн — нещастен случай с лодка. Официално бях мъртва, макар че тялото не бе открито.

Шарлот пиеше чай с пълничката, любезна икономка мисис Райърсън. Засега тя бе единственият човек в цялата къща, на когото можеше да се вярва. В камината гореше огън и хвърляше топли, розови отблясъци. И все пак Шарлот не се чувстваше напълно спокойна. Чудеше се дали да разкаже на мисис Райърсън за унищожените си дрехи, но реши да не казва, не точно сега…

— Мисис Райърсън — започна Шарлот, мажейки с масло една кифличка — какво представлява лабиринтът?

През лицето на мисис Райърсън премина сянка.

— Кой лабиринт, мис?

— Кочияшът Том ме предупреди да не отивам към него.

— На ваше място бих го послушала — отговори мисис Райърсън натъртено. — Тоя лабиринт не е добро място, особено за млади момичета.

— Но какво представлява? — попита озадачена Шарлот.

— Ами разправят, че преди стотици години бил построен от прадедите на господаря, мис, по времето на славната кралица Бес, така казват. Господарят не говори за това, откакто посред бял ден първата лейди Редмънд се загуби там, а после и втората. Някои казват, че там танцували Малките човечета, а те не обичат неканените гости, но това е суеверие. Първата лейди Редмънд също мислеше така и влезе, за да докаже, че нищо няма да й се случи, но не се върна вече. После го претърсиха, но не намериха нищо — само едната й ръкавица от бяло шевро.

Шарлот бе удивена. „Искате да кажете, че… е имало повече от една лейди Редмънд?“ — попита тя.

Мисис Райърсън кимна. „Тази е третата. Втората, ех, какво мило момиче беше и тя, влезе също, защото искаше да разбере какво се е случило с първата. Този път я чуха, че вика, и влязоха — кочияшът Том и още двама слуги, но била изчезнала. Изпарила се като дух, така да се каже. Там всичко е обрасло, нали разбирате, мис.“

Без да иска, Шарлот потрепери. „Как… това е невероятно“ — промълви тя. Изпита силно желание да посети лабиринта, дори само да го погледне отвън. Тя не вярваше в свръхестествени неща. „А… сегашната лейди Редмънд?“ — попита тя.

— Доколкото знам, дори не се приближава до него — отговори мисис Райърсън. — Някои казват, че лабиринтът няма център и това обърква хората, влизат и после не могат да намерят обратния път. Някои казват, че първата лейди Редмънд и втората били още там, въртели се в кръг. — Мисис Райърсън погледна през рамото си; и въпреки топлината на стаята се загърна още по-добре с шала си.

Шарлот изяде кифличката и облиза изящно пръстите си.

— Как така, това е смешно — каза тя. — Нима може да има лабиринт без център? — Но мислите й кръжаха неспокойно около събитията от предната нощ… Тя беше в стаята си и чу шум… Шум, който идваше отвън, долу, от терасата… шум от стъпки… и после, не, не можеше да е сгрешила, чу някой, който извика името й. Прониза я ледена тръпка на страх. Стана и отиде до прозореца. Там, под нея, на тайнствената светлина на луната, която току-що се бе показала зад едно прозрачно облачно влакно, ясно се виждаше фигура, загърната с тъмно наметало. Чертите й бяха скрити.

Шарлот се втренчи, но фигурата се обърна и се отдалечи дебнешком с отмерени крачки. Страхът отстъпи място на гнева и любопитството й: тя непременно ще стигне до дъното на тази история. Спусна се бързо по задните стълби, които свършваха със странична врата, излизаща на терасата. Стигна точно когато фигурата потъна в един зеещ свод по протежение на терасата. Без да мисли, Шарлот тръгна след нея; слезе по няколко каменни стъпала. Пред нея беше поляната със симетрично подредените в елизабетински стил цветни лехи и отвъд тях… входът на лабиринта. Наметнатата фигура изчезна във входа; отнякъде долетя тих смях.

Шарлот се спря… Изведнъж я обзе ужас. Чувстваше, че лабиринтът непреодолимо я тегли, въпреки волята й, а знаеше, че нещо страшно ще й се случи, ако влезе вътре.

Някой я хвана за ръката, тя подскочи, извика и видя в мрака загадъчното лице на Редмънд.

— Не е ли малко късно за разходки? — запита той с присмех. — Или може би искахте да… се срещнете с някого. Изглеждате облечена подходящо за подобен случай.

Шарлот се изчерви силно. Усети, че беше само по нощница. Под снежната белота гърдите й се надигаха от вълнение.

— Аз… аз сигурно съм вървяла насън — каза тя смутено. — Не помня да съм правила такова нещо досега.

— Опасен навик — отбеляза Редмънд, като стисна ръката й по-силно, защото тя се опита да се отскубне — а за опасните навици се плаща. — Лицето му се приближи още повече към нейното; очите му блестяха на светлината на полумесеца. — И сега…

Пишех на машината със затворени очи, но когато спрях, за да помисля как щеше да се измъкне този път Шарлот (наоколо нямаше никакви книги, свещници или маши от камината, с които можеше да го удари; а ако го мушне бързо с коляно в слабините? Но това не се допускаше в моите книги; ще трябва да се намеси трети човек), чух шум. На пътеката имаше някой. Чувах как към мен се приближават тихи стъпки. Обувка се подхлъзна по чакъла. Стъпките спряха.

— Артър — обадих се аз тихичко. Но не беше Артър, не можеше да бъде, толкова скоро. Исках да изпищя, да се втурна в банята, да затворя и да залостя вратата, можех да се промъкна през прозорчето, да изтичам до колата горе на хълма, къде оставих ключовете?

В съзнанието ми се появяваха различни лица, после изчезваха… Какво искаха те?

Осъзнах колко добре съм се виждала, осветена откъм гърба, зад големия прозорец. Замръзнах, ослушвайки се, после загасих лампата и се свих ниско зад масата. Може да е мистър Витрони, решил да се върне посред нощ по някаква съмнителна причина. Или беше непознат, някой мъж, който е чул, че живея сама? Не помнех дали съм заключила вратата.

Дълго време стоях сгушена зад масата, ослушвайки се за някакъв шум, за стъпки, които приближават или се отдалечават. Чувах насекомите, далечен вой, една кола, която изкачваше хълма към площада, но нищо друго.

Най-накрая станах и погледнах от прозореца към балкона, после от кухненския прозорец на банята. Нищо и никой.

Нерви, казах си аз. Ще трябва да внимавам. Седнах на кревата и за да се успокоя, взех моя fotoromanzo. Почти не се нуждаех от речник, защото имаше много думи и изрази, които вече знаех. Не ме е страх от теб. Не ти вярвам. Знаеш, че те обичам. Трябва да ми кажеш истината. Той изглеждаше толкова странно. Какво има? Нашата любов е невъзможна. Ще бъда твой завинаги. Страх ме е.