Маргарет Атууд
Ясновидката (17)

Глава 17

Как ме е открила?

Стоеше изпъната на килимчето с цвят на глина, облечена в тъмносиния костюм с бялата яка, стиснала под ръка чантата си. Белите ръкавици, шапката и обувките й бяха безупречни. На лицето си имаше грим. Устните й бяха дебело очертани с червило, но под него прозираше истинската им форма. После видях, че плаче — беззвучно, страшно. Черни от аркансил сълзи се стичаха от очите й.

През гърба й виждах разнебитеното канапе. Създаваше се впечатлението, че сламата му пада от нея. Косъмчетата на тила ми настръхнаха, изхвърчах обратно през вратата, затворих я зад себе си и се облегнах на нея. „Това е астралното й тяло“ — помислих аз, спомняйки си думите на Леда Спрот. Не можеше ли да задържи проклетото нещо вкъщи, където му беше мястото. Представих си как майка ми се носи над Атлантическия океан, как, разтягайки се все повече, гумената връв започва да изтънява; дано да не я скъса, защото иначе щеше да остане при мен завинаги, спотайвайки се в преддверието като прозрачна прашинка или диапозитив „Кодак“, на който е заснета през 1949 година. Какво искаше от мен? Защо не можеше да ме остави на мира?

Отворих отново вратата, за да застанем очи в очи и да се разберем веднъж завинаги, но тя беше изчезнала.

Веднага пренаредих мебелите, което не беше лесно, защото бяха стари и тежки. После обиколих апартамента, за да видя къде има отворени прозорци, но нямаше. Как е влязла?

Не казах на другите за това посещение. Ядосаха се леко заради мебелите не защото ги засягаше, а защото смятаха, че е трябвало да се посъветвам с тях. „Исках да ви спестя неприятностите — обясних аз. — Мисля, че така е по-добре.“ Отдадоха го на домакински инстинкти и забравиха случката. Но не и аз: след като майка ми бе успяла да пренесе астралното си тяло през Атлантическия океан, тя можеше да го направи отново, а едно повторно посещение нямаше да ми бъде приятно. Не бях убедена, че пренаредените мебели ще й попречат. Леда Спрот бе прибягвала до този способ при враждебни духове, но майка ми не беше дух.

Получих телеграмата пет дни по-късно. Седяла е в Канадския дом четири дни. Все още получавах пощата си там и използвах адреса му на картичките, които от време на време изпращах на баща си, за да не може да ме открие майка ми, в случай че изведнъж й хрумне да ме издири и да ме залови. Не прибирах пощата си много често, защото получавах само от баща си по някоя картичка с нощния силует на Торонто, заснет от Сентър Айланд — сигурно бе купил няколко дузини наведнъж — на която пишеше като на отчетен картон „Тук всичко е наред“.

Телеграмата гласеше: „МАЙКА ТИ ПОЧИНА ВЧЕРА. МОЛЯ ТЕ, ВЪРНИ СЕ. ТАТКО“.

Прочетох я три пъти. Отначало реших, че това е капан: майка ми сама я е изпратила, откривайки адреса на някоя моя картичка, захвърлена небрежно от баща ми. Тя се опитваше да ме примами обратно на разстояние, което ще й позволи да действа. Но в такъв случай тя щеше да пише: БАЩА ТИ УМРЯ ВЧЕРА. Все пак може би се е сетила, че няма да искам да се върна, докато е жива, и е изпратила телеграмата като измамен сигнал за зелена улица.

А ако наистина бе мъртва? В такъв случай тя се е появила в преддверието, за да ме извести. Съвсем не исках това да е вярно, но подозирах, че бе така. Трябва да се върна.

Когато се прибрах, индиецът радикал седеше с кръстосани крака на пода и обясняваше на Артър, който бе на канапето, че прекалено честите полови сношения ще отслабят духа му, а оттам и ума му и той ще стане политически безполезен. Това, което трябва да се направи, казваше той, е да се изтегли семенната течност през гръбначния мозък към хипофизата. Като пример даде Ганди. Слушах няколко минути разговора през полуотворената врата (бях запазила навика си да подслушвам през врати), но тъй като не можех да чуя какво отговаря Артър, ако въобще казваше нещо, влязох.

— Артър — заявих аз — трябва да замина за Канада. Майка ми е починала.

— Ако вече е мъртва — отвърна той — защо ще се връщаш? Не можеш да направиш нищо.

Той беше прав, но трябваше да разбера дали наистина е мъртва. Дори да се обадя и да говоря с баща си, пак няма да бъда сигурна… Трябваше да я видя… „Не мога да обясня — заявих аз — това е семеен въпрос. Налага се да замина.“

После и двамата си спомнихме, че нямам никакви пари. Защо баща ми не бе изпратил? Решил е, че се оправям сама и съм платежоспособна; той винаги смяташе, че всичко ми е наред. За него бях разумно момиче. Майка ми не бе на същото мнение. „Ще измисля нещо“ — обадих се аз, седнах на леглото и започнах да си хапя пръстите. Машината ми беше заложена, „Бягство от любовта“ стоеше заключен в куфара ми, откакто се преместих при Артър. Парите, които имах, щяха да ми стигнат колкото да купя хартия, за да го довърша. Можех да пиша за пари на баща си, но това означаваше да изхарча една скъпоценна лира, а банковата ми сметка тук бе на името на Луиза К. Делакоър. Трудно можех да обясня това на баща си, особено в телеграма. Щях да го наскърбя.

Мушнах ръкописа в чантата си. „Отивам в библиотеката“ — казах на Артър. Преди да изляза, свих от новозеландеца една от евтините му жълти тетрадки и една химикалка. Нямаше смисъл да му ги искам назаем: щеше да последва инквизиция.

Следващите два дни прекарах в читалнята на библиотеката, пишейки старателно с печатни букви, без да обръщам внимание на шумоленето, скърцанията, хриптенето и кашлиците на останалите посетители. Саманта Дийн бе отвлечена главоломно от спалнята й в дома на добрия господин, който отглеждаше екзотични рибки; заплашена с изнасилване от известния граф Дарси, пропадналия чичо на героя; спасена от героя; грабната отново от агентите на сластолюбивата и злопаметна графиня Пиемонт, ревнивата красавица от полуиталиански произход, която е била навремето любовница на героя. Като детска играчка подхвърляха бедната Саманта напред-назад из Лондон, докато най-накрая тя се озоваваше в обятията на героя, а междувременно съпругата му, слабоумната лейди Летисия, умираше от жълта треска, графинята, почти полудяла, намираше смъртта си, падайки по време на гръмотевична буря от една назъбена стена, и графът претърпяваше финансово разорение. Това бе една от най-късите книги, които съм писала, но затова пък имаше напрежение или както можеше да се прочете на обложката, събитията следваха едно след друго до поразяваща кулминация. Взех си един екземпляр в Торонто, когато излезе. Саманта беше очарователна, цялата в синьо, косите й се къдреха като морски водорасли на фона на огромен облак; в далечината заплашително се издигаше с кулите си замъкът Девиър.

Но за тази книга получих по-малко от обикновеното, отчасти заради дължината — „Колъмбайн“ плащаше на дума, а и защото гадовете знаеха, че парите много ми трябват. „Развръзката остава малко неясна“ — гласеше писмото. Но все пак бяха достатъчни за самолетния билет до Канада.

 

 

И така майка ми бе мъртва. Отгоре на всичко изпуснах и погребението. Не се сетих да телефонирам от летището, така че изкачвайки предната стълба на къщата в Торонто, не знаех дали някой ще ме посрещне, или не.

Беше вечер и лампите бяха запалени. Почуках. Никой не се появи, натиснах дръжката на вратата, не беше заключена, и влязох. Веднага разбрах, че е мъртва, защото някои от найлоновите калъфки бяха по столовете, а други бяха свалени. Майка ми никога не би направила такова нещо. При нея те или бяха сложени, или махнати: всекидневната имаше два отделни и определени облика в зависимост от това, дали очакваше гости, или не. Без калъфките столовете изглеждаха някак неприлично, като разкопчани мъжки панталони.

Без да е събул обувките си, баща ми седеше на един от столовете. Това беше още едно доказателство. Четеше разсеяно книга с меки корици, сякаш вече нямаше нужда напълно да се съсредоточава в нея. Забелязах това в мига, преди да ме види.

— Майка ти почина — каза той. — Влизай и сядай, сигурно си пътувала дълго.

Лицето му бе по-набръчкано, отколкото го помнех, а също и по-изразително. Преди то бе плоско като монета или дори като монета, през която е минал влак — чертите му почти не се различаваха, изглеждаха размазани и плоски, сякаш забулени с няколко пласта воал. Сега лицето му започваше да се откроява, очите му бяха светлосини и проницателни. За първи път го възприемах като проницателен човек; устните му бяха тънки, дори малко дръзки — устни на комарджия. Защо никога не съм забелязала това?

Каза ми, че една вечер, връщайки се от болницата, намерил майка ми на площадката на стълбите в мазето. Била наранена в слепоочието, а вратът й бил странно извит, счупен, както той почти веднага разбрал. Извикал линейка от благоприличие, макар да знаел, че е мъртва. Била по пеньоар и розови чехли и, изглежда, поясни баща ми, се е препънала и е паднала надолу по стълбите, при което е ударила главата си няколко пъти и накрая си е счупила врата. Той намекна, че напоследък пиела доста. Следствието заключило, че се касае за нещастен случай. Друго не би могло да бъде, тъй като нямало никакви признаци в къщата да е имало чужд човек и нищо не било откраднато. Това бе най-дългият разговор, който съм водила с него.

Чувствах се виновна по много причини. Изоставих я и избягах от нея, макар и да съзнавах, че е нещастна. Подозирайки заговор, се усъмних в телеграмата и дори не успях да се върна за погребението. Затворих й вратата в мига на смъртта, който обаче не можеше да се определи точно, тъй като вече е била мъртва пет-шест часа, преди баща ми да я намери. Имах чувството, че аз съм я убила, макар че бе невъзможно.

В онази нощ отидох при хладилника, нейния хладилник, и започнах да се тъпча с това, което имаше в него, поглъщайки с бясна скорост и без всякакво удоволствие половин пиле, сто грама масло, един готов пай с бананов крем, два хляба и бурканче с конфитюр от ягоди, което беше в бюфета. Непрекъснато очаквах, че ще застане на вратата с онзи изпълнен с погнуса и тайно удоволствие поглед, който помнех така добре — тя обичаше да ме залавя на място, но въпреки този ритуал, който преди често я призоваваше, тя не се появи. През нощта повърнах два пъти и вече не се поддадох на тая лудост.

Подозренията ми започнаха на другия ден, когато по време на закуската, гледайки ме с новия си лукав поглед, баща ми каза: „Вероятно ще ти бъде трудно да повярваш, но аз обичах майка ти“. Прозвуча така, сякаш го беше репетирал.

Наистина ми беше трудно да повярвам. Знаех за двойните легла, за взаимните им обвинения, знаех, че според майка ми, двамата с баща ми не сме успели въобще да осмислим живота й така, както тя смяташе, че трябва да бъде осмислен. Често казваше, че никой не я цени и това не бе параноя. Наистина никой не я ценеше, макар че тя бе направила нужното, бе ни посветила живота си, бе послушала съветите на другите и превърнала семейството в своя кариера, а какво бяхме ние двамата: една начумерена, дебела и отпусната дъщеря и един съпруг, който не искаше да говори с нея, който не искаше да се върне обратно в Роуздейл — тази дръзка земя на големите англосаксонски богатства, където някога бе живяло семейството му. Срамуваше ли се той от нея? Отговорът може би бе да, макар че по време на тези разговори баща ми мълчеше или заявяваше, че не обича Роуздейл. Майка ми казваше, че баща ми не я обича, и аз й вярвах.

Толкова по-необяснима от негова страна бе необходимостта да ми каже: „Обичах майка ти“. Искаше да ме убеди, това бе ясно, но беше ясно също, че не е очаквал да се върна от Англия. Вече бе дал дрехите на майка ми на фонда „Инвалиди“; беше направил стъпки по целия килим, в мивката имаше мръсни чинии най-малко от три дни. Той систематично нарушаваше правилата. На втория ден каза нещо дори още по-подозрително. „Без нея не е същото“ — заяви той, като въздъхна, и в същото време ме погледна. Очите му ме молеха да му повярвам, да се включа в конспирацията, да мълча. Изведнъж си представих как се измъква от болницата, сложил бяла маска, за да не го познаят, как се връща с колата, отключва си, събува обувките си, слага си чехлите и се промъква зад нея. Той е лекар, участвал е в съпротивата, убивал е хора, сигурно знаеше как да й счупи врата и да го представи за нещастен случай. Въпреки бръчките и въздишките изглеждаше самодоволен човек, който се е освободил от нещо.

Напразно си казвах, че не би направил подобно нещо. „Подобно нещо“ е това, което всеки би извършил, стига да има възможност. Започнах да търся мотиви — друга жена, друг мъж, застраховка, някаква непреодолима обида. Гледах за следи от червило по яките на ризите му, прерових документите в чекмеджето на бюрото му, свивах се на стълбата и слушах какво говори по телефона в редките случаи, когато го търсеха. Но нищо не излезе и се отказах от разследването по-скоро, отколкото бих го сторила, ако бях убедена. Освен това какво щях да направя, ако откриех, че баща ми е убиец?

Прехвърлих догадките върху майка си. Сега, когато вече я нямаше, можех да си позволя да разсъждавам по неин адрес. Какво я бе накарало да се държи с мен така? Повече от всичко исках да попитам баща си дали е забременяла преди сватбата. Ами онзи млад мъж с белия костюм от трико и скъпата кола от албума й за снимки, за когото казваше, че била почти сгодена? Почти. Там се таеше някаква трагедия. Дали не я е изоставил, защото баща й бил началник-гара към железниците „Канейдиън пасифик“? Може би баща ми беше негов приемник по принуда, макар че за нея той бе едно стъпало по-нагоре?

Извадих албума със снимки, за да опресня паметта си. Може би ще открия някакъв отговор в израженията на лицата. Но във всички снимки на мъжа с белия костюм от трико лицето бе изрязано изкусно като с ножче за бръснене. Лицата на баща ми също липсваха. Само майка ми, млада и красива, се смееше весело срещу апарата, хванала под ръка своите обезглавени мъже. Седях цял час пред отворения на масата албум, поразена от доказателствата за страшния й гняв. Почти виждах как с отмерена ярост дългите й пръсти изрязват миналото, което, превръщайки се в настояще, й бе изменило, захвърляйки я в тази къща, в този гроб с найлонов покров, от който нямаше никакъв изход. Такива чувства сигурно е изпитвала. Мина ми през ум, че може да се е самоубила, макар че не бях чувала някой да е извършил самоубийство, хвърляйки се по стълбите към мазето. Това щеше да обясни лукавството на баща ми, желанието да му повярват, нетърпението да се отърве от нещата й, които биха му напомняли може би, че и той е отчасти виновен. За първи път в живота си започнах да усещам колко несправедливо е било, че всички обичаха леля Лу, но никой не бе обичал майка ми. Трудно можеше да се хареса някому със своите крайности.

За това отчасти бях виновна и аз. Сгреших ли, когато взех живота си в свои ръце и напуснах дома? А дотогава бях дебелата монголоидка, малоумницата, която я излагаше и все я дърпаше за ръката: майка ми не бе такава, каквато изглеждаше. Аз бях спънка, живото противоречие на нейните претенции за добро положение и изисканост. Но въпреки всичко тя беше моя майка, вероятно някога се е отнасяла към мен като към дете, макар че си спомнях само мимолетни погледи, когато ме вдигаше да се видя в тройното огледало, след като ме бе сресала, или прегръдките й, когато се намираше сред други майки.

Дни наред мислех за нея. Исках да разгадая живота й, а също и смъртта й. Какво в действителност се бе случило? И ако бе умряла, облечена в розовия си пеньоар и по чехли, защо се появи пред мен в тъмносиния си костюм от 1949 година? Реших да намеря Леда Спрот и да я помоля за един сеанс насаме.

Потърсих името й в телефонния указател, но го нямаше. Нямаше го и параклиса „Джордан“. Отидох с трамвай до района, в който се намираше, и започнах да го търся, обикаляйки из улиците. Най-после открих къщата; несъмнено беше тя — помнех бензиностанцията на ъгъла. Но сега там живееше португалско семейство, което не знаеше нищо. Леда Спрот и нейната групичка от спиритисти бяха изчезнали.

Останах при баща си девет дни, наблюдавайки как се разпада къщата на майка ми. Гардеробите и чекмеджетата й за бельо бяха празни, двойното легло стоеше оправено и неизползвано. По поляната поникнаха глухарчета, по стените на ваната се очертаха мръсни линии, по пода имаше трохи. Не може да се каже, че баща ми се дразнеше от присъствието ми, но не настояваше и да остана. През целия си живот двамата с него бяхме тайни заговорници и сега, когато необходимостта от мълчание бе премахната, нямахме какво да си кажем. Преди си въобразявах, че майка ми ни разделя и че ако я няма, бихме живели щастливо като Нанси Дру и нейния разбран татко адвокат, но съм грешила. Всъщност тя ни бе задържала заедно като национално бедствие или светкавична война.

Накрая наех стая на Чарлс стрийт. Нямах достатъчно средства, но баща ми каза, че възнамерява да продаде къщата и да се премести в едностаен апартамент на Авеню роуд. (По-късно той се ожени отново за една мила секретарка от съда, с която се запозна след смъртта на майка ми. Преместиха се в едно бунгало в Дон Милс.)

Известно време след смъртта на майка ми не можех да пиша. Старите сюжети ми бяха безинтересни, а нов нямаше да приемат. Все пак се опитах — започнах роман, който се наричаше „Буря над Касълфорд“, но героят през цялото време играеше билярд, а героинята седеше нощем сама на ръба на леглото и не правеше нищо. По-близко до социалния реализъм така и не стигнах.

Мисълта за Артър засилваше депресията ми. „Не трябваше да заминавам“ — казвах си аз. Целунахме се за довиждане на летището — е, не точно на летището, той ме изпрати до терминала, откъдето тръгваха автобусите на БОАК^[1], и аз казах, че ще се върна колкото се може по-бързо. Пишех му предано всяка седмица и обяснявах, че все още не мога да се върна, защото нямам пари. Известно време той отговаряше; това бяха странни писма, изпълнени с новини от дейността му с листовките, които подписваше с „Искрено твой“. (Аз завършвах моите „С обич и хиляди целувки…“.) Но после настъпи мълчание. Не смеех да помисля какво може да се е случило. Дали нямаше друга жена, разпусната никаквица, която раздаваше листовки? Може би просто бе ме забравил. Но как е могъл, след като по-голямата част от багажа ми стоеше в апартамента му?

Намерих си работа като демонстрантка на грим на козметичния щанд в „Итънс“. Продавах аркансил. Но нощем плачех много; очите ми бяха подути и ме преместиха на перуките. Дори не при истинските, а при синтетичните. Работата не беше много интересна и безполезните опити на клиентките да бъдат млади и красиви ме потискаха. От време на време, когато никой не ме гледаше, пробвах сама перуките, но предимно сивите. Исках да видя как ще изглеждам, като остарея. Чувствах, че ще остарея скоро, а дотогава нищо нямаше да ми се случи, защото бях безразлична към всичко или всички. Вече бях убедена, че съм изоставена. Бях нещастна.