Маргарет Атууд
Ясновидката (16)

Глава 16

Никога не разказах на Артър за Пол, което може би беше грешка. Не защото той би имал нещо против това, че съм живяла с друг мъж, но щеше да се ужаси от титлата на Пол. Артър би отрекъл веднага всяка жена, която е могла да живее с подобен мъж, и това ми стана ясно през първите петнайсет минути, след като се запознахме.

Разхождах се из Хайд парк. Беше юли 1963 година. До мен достигаха гласовете на ораторите, чиито предсказания бяха не по-малко трагични от тези в Стария завет, но аз едва ги чувах. Наближаваше двайсет и първият ми рожден ден, ала не мислех и за него. Крачка по крачка следвах пътя, по който щеше да тръгне Саманта Дийн, героинята на „Бягство от любовта“, измъквайки се от недостойните помисли на сър Едмънд Девиър. Той току-що се бе опитал да я прелъсти в класната стая на децата, докато всички останали прекарваха деня в Кристъл палис.

С бузи, пламнали след случилото се, Саманта тичаше надолу по стълбите. Тя седеше в класната стая и бродираше с вълнени конци ръкоделието, с което се занимаваше в малобройните мигове на отдих. Не бе чула вратата да се отваря, нито пък сър Едмънд да се приближава, докато не го усети на два метра зад стола си. С възклицание на изненада тя се изправи. Сър Едмънд беше зачервен и разрошен. Обичайното му желязно самообладание бе изчезнало. Той я гледаше и очите му горяха като на див звяр, надушил плячка.

— Сър Едмънд — започна Саманта, опитвайки се да говори спокойно. — Какво означава това? Защо не сте с останалите в Кристал палас? — Но въпреки усилията й да се владее, краката й се подкосиха от страх или от желанието, което напразно не искаше да признае.

— Знаех, че сте сама — отговори, пристъпвайки по-близо той. — Измъкнах се. Съжалете се над мен, животът ми е ад. — И все пак той не молеше, а заповядваше. Хвана я за китката и я привлече към себе си, впивайки твърдите си устни в нейните. Тя започна да се съпротивлява, борейки се напразно срещу него и срещу собствените си желания. Хищните му ръце бяха вече върху шията и разкъсваха фишуто…

— Не забравяйте кой сте! — успя задъхано да промълви тя. — Вие сте женен! — Той само се изсмя грубо. В отчаянието си тя си спомни за късата, дебела игла, която все още стискаше в дясната си ръка. Вдигна я и го одра през бузата. Той я пусна повече от почуда, отколкото от болка. Тя се възползва от този миг, побягна към вратата, затръшна я след себе си и завъртя тежкия ключ: беше твърде изплашена, за да се сети да вземе наметалото или дори шала си.

Сега тичаше през парка, без да знае как е стигнала дотам. Тънката й черна рокля трудно можеше да я предпази от студения вечерен въздух. Къде да отиде, какво да направи? Какво щеше да обясни Едмънд на другите и особено на лейди Летисия, когато се върнат и видят, че е заключен в класната стая, а възпитателката е изчезнала? Каквото и да каже, ще бъде против нея, сигурна беше; не можеше да се върне; а след всичко това той ще я търси, ще я преследва… В чантичката си имаше само няколко пени. Къде щеше да прекара нощта?

Тъмни сенки пробягваха покрай нея и от време на време тя чуваше нисък саркастичен смях… Дъщерите на греха — озлобени, изоставени същества — можеше да бъде като тях, ако не се бе борила… Но може би сега бе изложена на по-голяма опасност. Сама, слаба, беззащитна — на какъв ли безпътен гуляйджия можеше да стане жертва? Тя не бе забравила похотливите намеци на граф Дарси, чичото на сър Едмънд. Именно заради това, търсейки защита, бе избягала от резиденцията му в дома на сър Едмънд; но се бе измамила в защитника…

Изведнъж чу зад себе си стъпки. Тя се сви в сянката на едно дърво, надявайки се да остане незабелязана, но нечий силует се открои срещу залязващото слънце; Саманта почувства как я хващат за ръката и един глас, задъхан от страст, промълви името й…

Точно в този миг от разказа усетих нещо на рамото си. Погледнах и видях една ръка. Започнах да пищя и не разбрах как се озовах върху костелив, объркан млад мъж. Хартиени листчета като огромни конфети бяха разпилени върху нас. После няколко души от тълпата, която веднага се събра, ми помогнаха да се изправя на крака.

— Да те нападне ли се опитваше, душа? — попита един здравеняк, който миришеше на бира. — Мръсни агитатори.

— Точно исках да й дам листовка — заяви нападателят ми. С ужас видях, че имаше драскотина на лицето. Чувствах се идиотски.

— Искаш ли да извикам някой полицай, душа? Трябва да ги сложат на мястото им, я ги гледай, ще тормозят младите момичета.

— Не, благодаря — отговорих аз. Един противник на вивисекцията и един пророк на световната гибел бяха слезли от щайгите, върху които държаха своите речи, за да видят какво става. Двамата бяха почти еднакви, заприличали на светци старци със светлосини очи като на Стария мореплавател^[1]. Когато видяха, че ми няма нищо и двамата ми дадоха по една листовка.

— Вината е изцяло моя — казвах аз на всички. — Стана грешка. Припознах се. Просто се уплаших, това е всичко. Да ви дам ли една лигнинена кърпичка — обърнах се аз към младия мъж. — Много съжалявам, че съм ви одраскала. — Започнах да търся из чантата си, но не можах да намеря нищо.

— Не се безпокойте — заяви той стоически. Беше коленичил, за да събира листовките си, и аз клекнах да му помагам. На тях бе нарисувана експлодираща атомна бомба и пишеше „ДА НЕ ДОПУСНЕМ СВЕТЪТ ДА СЕ ПРЕВЪРНЕ В ДИМ“.

— Забрана на атомната бомба? — попитах аз.

— Да — отговори той мрачно. — Не че има някаква полза, но човек трябва да се бори.

Вгледах се по-отблизо в него. Носеше черен пуловер по врата, което ми се стори доста елегантно. Меланхоличен борец за почти загубени каузи, изпълнен с идеализъм и обречен, нещо като лорд Байрон, чиято биография току-що бях прехвърлила. Събрахме листовките, аз се влюбих и отидох да изпием нещо в най-близката кръчма. Не ми беше трудно да действам: трябваше само да проявя интерес към делото. Бих предпочела да имаше английски акцент. За жалост беше канадец като мен, но аз не обърнах внимание на този недостатък.

Докато Артър чакаше на бара за моя двоен скоч и неговата чаша „Гинис“ — когато въобще пиеше, той предпочиташе неща, които съдържали полезни за здравето съставки — започнах трескаво да ровя из мозъка си, за каквито и да е политически знания, които случайно, като парченца спанак по предните зъби, може би се бяха задържали в него. Успяла бях да се представя поне като полуинформиран човек; сега трябваше да го докажа. Дори извадих листовките, които ми бяха дали, и им хвърлих бързо по един поглед с надеждата, че нещо ще ме подсети или ще ми даде тема за разговор. „Знаете ли, че написана обратно думата «dog» става «God»^[2]?“ — започваше едната от тях. КУЧЕТО очевидно беше четвъртият член на Светата троица и щеше да изиграе своята роля в деня на Страшния съд. Другата листовка беше по-нормална; денят на Армагедон^[3] приближаваше и ако искахме да оцелеем, трябваше да живеем без поквара.

Когато Артър се върна с питиетата, вече бях готова за него. Всеки път, когато разговорът ставаше много конкретен, измествах темата към съдбата на палестинските бежанци. Бях доста добре запозната с въпроса от участието си в клуба на Обединените нации в Бейсайдската гимназия. По онова време проблемът не бе още толкова значим, за да привлече вниманието на Артър, и аз изпитах срам, разбирайки, че до известна степен му правя впечатление.

Позволих му да ме изпрати до станцията на метрото при „Марбъл арч“. Обясних, че не мога да го поканя у дома, защото съквартирантката ми е една много дебела и грозновата машинописка, която изпада в лошо настроение, щом поканя мъже в апартамента независимо по каква причина. По-добре беше да не ми се обажда и по телефона, но ако може да ми даде своя номер… Той нямаше телефон, ала ме покани следващия ден на митинг. Прималяла от страст, отидох в библиотеката — в онази, от която взимах книгите за костюмите — и измъкнах всички книги на Бертран Ръсел, които можах да намеря. Имах си неприятности с Пол, когато ги видя. „Боклук — разбесня се той. — Няма да позволя такива неща в дома си.“

— Искам само да се запозная с тях — обясних аз. — Помислих си, че този път мога да напиша нещо по-съвременно, нещо, което се разиграва в двайсетте години.

— Няма да върви — отсече Пол. — Ако скъсиш полите и отрежеш косите, няма да върви. Читателите предпочитат жената да запази своята тайнственост. Както и аз — усмихна се той, целувайки ме по ключицата.

Доскоро подобни мисли щяха да ми се видят много европейски и очарователни, но сега започваха да ме дразнят.

— Каква тайнственост е това — отговорих аз — ако се изразява в няколко метра плат и една перука. Както знаеш, мъжете също са тайнствени, а не виждам да си къдрят косите и да носят бални рокли.

— Да, но тайнството на мъжа е в ума му — продължи Пол закачливо — докато при жената е в тялото. Нима тайнството не е това, което остава скрито? По-лесно е да разсъблечеш тялото, отколкото да разбулиш ума. Поради това плешивият мъж не се възприема като неестествен кошмар, за разлика от плешивата жена.

— Тогава сигурно една олигофренка се възприема по-лесно от един идиот — заключих саркастично аз.

— Точно така — съгласи се Пол. — В моята страна такива жени нерядко можеха да проституират, макар и в най-долнопробни среди, докато един мъж без разум не става за нищо. — Той се усмихна с чувството, че е доказал своята теза.

— Боже мой! — изстенах аз и с тежка крачка тръгнах към кухнята да си направя чай. Пол беше не само озадачен, но започваше да става и подозрителен: все още не можеше да разбере неочаквания ми интерес към Бертран Ръсел.

Неговите книги ме затрудниха много, а по-късно открих, че това се отнасяше за всякакви теории и политиката въобще. Не исках да бъда унищожена от атомна бомба, но, от друга страна, не можех да повярвам, че мога по някакъв начин да го предотвратя. Все едно да се опитвам да премахна автомобила: нали, ако ме премажеше автомобил, щях също да умра. Лицето на лорд Ръсел ми харесваше и аз веднага му дадох една роличка в „Бягство от любовта“ — на милосърден стар чудак, който спасява Саманта Дийн в Хайд парк, биейки с чадъра си по главата нейния нападател. (Ето ви заслуженото, господинчо! Добре ли сте, скъпа? — Как да ви благодаря! — Виждам, че сте от добро семейство и вярвам на думите ви. Позволете ми да ви предложа подслон за нощта… Моята икономка ще ви даде една от своите нощници. Мисис Дженкинс, чаша чай, ако обичате, за младата дама.) Измислих му дори и хоби — отглеждаше екзотични рибки. Това ме накара да се отнасям приятелски към красивите му думи и да проявявам търпимост към политическите му възгледи и благоговението, което Артър питаеше към него.

Ако Артър бе научил за тази малка драматизация с лорд Ръсел, щеше да се ужаси. „Опростителство“ — би казал той, както и по-късно започна да казва, когато все по-малко успявах да скрия тази своя умствена привичка. Освен това постепенно губех желанието да симулирам обожание към този, когото в даден момент Артър обявяваше за герой: Артър бе непостоянен, той често сменяше обекта на своята преданост и след няколко подобни случая започнах да проявявам предпазливост. „А какво ще кажеш за мисис Маркс?“ — питах аз, или: „Сигурна съм, че жената на Маркс е искала той да стане лекар“. В отговор той ме поглеждаше с възмущение, при което аз отивах в кухнята и започвах да фантазирам какъв е бил личният живот на Маркс. „Не тази вечер, скъпи, боли ме главата. Вие интелектуалците сте едни и същи, непрекъснато ходите нанякъде, защо не вземеш да направиш нещо най-сетне, след като си толкова умен. Бог е свидетел, че имаш талант.“

Според мен не бе възможно да се обича дадена теория. Аз не обичах Артър заради неговите теории, макар и да му придаваха известно достолепие, което обаче бе безлично като подплатено с пурпурен плат оперно наметало. Обичах го заради леко щръкналите му уши; заради начина, по който произнасяше някои думи — „леля“ и „трева“ например. Той беше от Крайбрежието и ги произнасяше по-провлечено, а аз — от Онтарио и ги казвах по-отсечено. Това ми звучеше екзотично. Обичах го, защото съзнателно носеше овехтели дрехи, обичах искрения му идеализъм, неговите смешни (за мен) икономии — използваше пакетчетата с чай по два пъти, начина, по който бъркаше с пръст в ухото си, далекогледството му и строшените очила, с които четеше. Веднъж му казах: „Сигурно ме харесваш, защото отблизо не можеш да видиш как изглеждам“. Беше малко рано за тази шега; „Не това е причината“ — отговори той. Последва дълга, неловка пауза, като че ли се замисли много сериозно защо точно ме харесваше. Или може би дали въобще ме харесваше, помислих си аз, при което стомахът ми се сви.

Това наистина беше проблем. Не знаех какво изпитва Артър към мен, ако въобще имаше някакви чувства. На него очевидно му бе приятно да обсъжда с мен философията на гражданското неподчинение или по-точно да ми говори за нея, защото бях достатъчно умна да не разкривам невежеството си и предимно кимах. Той ми позволяваше да раздавам с него листовки и ядеше с наслада сандвичите, които носех при подобни случаи. Разказваше ми за семейството си, за баща си — съдия, и за майка си — религиозна фанатичка. Баща му искал той да стане адвокат, майката настоявала да бъде най-малкото мисионер фелдшер. Разочаровал и двамата, защото записал философия, но не могъл да издържи на силогизмите. „Плешивият мъж си е плешив — казваше той — какво общо има това с качествата на човешкия характер?“ — ето най-после нещо, за което можех да се съглася с него без лицемерие… докато не се замислих по-дълбоко; как ли се чувстват плешивите! Напуснал след третата година, за да си почине и да размишлява върху верния път. (По това се различавахме: за Артър имаше верни пътища, няколко може би, но не едновременно. За мен въобще не съществуваха пътища. Имаше гъсти гори, трапове, езера, лабиринти, блата, но не и пътища.)

После се бе включил в движението за забрана на атомната бомба, което го бе погълнало за две години. Той му посвещаваше много време и енергия, но някак си все още оставаше в периферията — човек, който разпространява листовки. Може би защото беше канадец.

Аз излъчвах отзивчивост и разбиране. Един ден седяхме в евтин ресторант, вмирисан на овча мас, и ядяхме яйца на очи с пържени картофи и грах — най-честата храна на Артър. Парите му бяха на привършване; скоро трябваше да се хване на някаква работа — да мете подове, да пакетира пелени или в най-лошия случай да мие чинии; или пък трябваше да приеме, както той смяташе, подкупа на родителите си и да се върне в Торонтския университет, който мразеше с хладна, абстрактна страст.

Апартаментът му на „Ърл корт“ имаше малка кухня, но тя беше в ужасен вид, а и той не обичаше да готви. Имаше двама съквартиранти — един новозеландец, който учеше в лондонския икономически институт, ядеше студен боб от консерви, полят с кетчуп, и оставаше навсякъде неизмити чинии, които приличаха на следи от миниатюрни кланета; другият беше индиец — радикал, с очи на сърна, който си готвеше кафяв ориз и къри и също оставаше навсякъде чинии. Артър беше придирчив, не обичаше безредието. Но беше толкова придирчив, че не искаше да ги измие и ние се хранехме навън. Един-два пъти оправих кухнята — не им направи впечатление, дори стана и по-лошо. Артър получи още една невярна представа за мен: по сърце не бях домакиня и когато по-късно откри това, той се разочарова. Новозеландецът, който се казваше Слокъм, ходеше по петите ми из кухнята и ме молеше „Бъди човек, не съм го правил ни веднъж, откакто попаднах в тая гадна, хладнокръвна страна, нито веднъж“, а индийският радикал престана да ме уважава, след като разбра, че не съм политиканка, започна да ме гледа с навлажнени очи и да пръхти страстно с ноздри. Очевидно жената не можеше да бъде едновременно и уважаван учен, и домашна прислужница.

Междувременно най-голямата близост, до която можех да стигна с Артър, бе да си държим ръцете, а животът ми с Пол ставаше все по-непоносим. Какво щеше да се случи, ако ме проследи и види, че раздавам листовки с Артър — може да го извика на дуел или да направи нещо не по-малко неприятно? Реших, че обичам Артър, а не Пол, и взех драстични мерки.

Един ден изчаках Пол да тръгне за банката, после прибрах всичко, което притежавах, включително и пишещата машина и полуготовия ръкопис на „Бягство от любовта“. Надрасках една бележка на Пол. Исках да кажа: „Скъпи, така е по-добре“, но съзнавах, че не е достатъчно драматично и вместо това написах: „Ти не си щастлив с мен и повече не можем да продължаваме така. Не ни било писано“. Не смятах, че може да ме открие, а пък и не мислех, че ще се опита. Но той държеше много на всичко, което бе въпрос на чест. Може би една вечер ще изникне на вратата с някакво смешно театрално оръжие — мукавен нож или бръснач. Не можех да си представя, че ще използва пистолета — беше твърде съвременно. Преди да изгубя самообладание, натиках целия си багаж в едно такси и го стоварих пред входа на Артър. От предния ден бях проверила, че ще си бъде вкъщи.

— Изгониха ме — казах аз.

Той замига:

— Просто така? Мисля, че е незаконно.

— Да, но стана — продължих аз. — Заради политическите ми възгледи. Хазаинът намери от листовките… той е крайнодесен, разбираш, нали. Стана страхотен скандал. — Това според мен беше версия на истината. Пол бе своего рода хазаин и беше десен. Въпреки това аз се натрапвах и го усещах.

— О, о — възкликна Артър. — Е, в такъв случай… — Аз бях политически емигрант.

Той ме покани да вляза, за да решим какво да правя, и дори ми помогна да кача багажа по стълбите.

— Нямам никакви пари — казах аз, докато пиех чая, който си сварих в мръсната кухня. И Артър нямаше. Съквартирантите му също — знаеше това. — Не познавам никой друг в Лондон.

— Мисля, че би могла да спиш на канапето — реши Артър — докато си намериш работа. — Какво друго можеше да каже? И двамата погледнахме към канапето, което беше много старо и изтърбушено; от пробитата му страна падаше слама.

На канапето спах две нощи; след това спях с Артър. Дори се любихме. Имайки предвид политическите му страсти, очаквах някакъв плам от негова страна, но първите няколко пъти стана по-бързо, отколкото бях свикнала. „Артър — попитах аз нетактично — спал ли си някога с друга жена?“ Последва пауза, по време на която усетих как се стягат вратните му мускули. „Разбира се“ — отговори хладно той. Това бе единствената съзнателна лъжа, която някога ми е казвал.

След като вече бях там, настанена в собствения му дом, под носа му, Артър започна да ми обръща повече внимание, дори по свой начин да проявява нежност. Понякога заставаше зад мен и без причина ме прегръщаше силно, като че ли бях плюшено мече. Благоговеех и примирах: най-сетне имах мъжа, за когото мечтаех, при това със своя кауза, на която можех да се посветя. Животът ми имаше смисъл.

И трудности имахме, разбира се: индиецът и новозеландецът бяха навсякъде, сутрин отваряха вратата ни, за да искат от Артър шилинги назаем, новозеландецът се подхилваше, а индиецът странеше, изпълнен с аскетично неодобрение, веднага след като се досети, че спим заедно. Друг път новозеландецът сядаше на канапето, слушаше транзистора си и бързо мърмореше някакви сметки под носа си, а в това време индиецът се къпеше в банята, като оставяше на пода мокрите кърпи; обичаше да казва, че никой не разбирал така добре, както той самият, злините на класовата система, тъй като бил израснал в нея, но въпреки това не можел да се отърси от навика си да възприема като слуга всеки, който му прибира кърпите. И двамата негодуваха срещу моето присъствие или по-точно негодуваха срещу това, което според тях бе щастлива случайност за Артър. Самият той не забелязваше негодуванието им, нито щастливата случайност, която му се бе отдала.

Другата трудност идваше от това, че не можех да намеря време и място, за да работя върху „Бягство от любовта“. Когато излизаше, Артър искаше да бъда с него; и ако все пак успеех да остана, един от другите двама непременно беше вкъщи. Държах ръкописа заключен в куфар, защото подозирах, че новозеландецът рови в стаята ни. Връщайки се един ден, открих, че индиецът е заложил пишещата ми машина. Обеща, че по-късно щял да ми я плати, но след този случай ненавиждах всяко зрънце кафяв ориз, което изяждаше. Нямах достатъчно пари, за да я взема обратно от заложната къща, а разчитах най-малко на двеста лири от завършената книга. С всеки изминал ден ме обхващаше все повече тайно отчаяние. Артър не знаеше нищо — чудеше се защо още не съм си намерила работа като келнерка. Във въображаемото минало, което съчиних заради него, бях включила няколко истински момента и му бях казала, че веднъж съм била келнерка. Казах му също, че веднъж съм била главна клакьорка и двамата се смяхме над политическите ми заблуди в миналото.

В края на третата седмица, след като се настаних при тях, останах почти без пари. Въпреки това един ден прахосах няколко скъпоценни шилинга за парче плат на червени и оранжеви цветя, за да направя завеса в банята. Помислих си, че с тях банята няма да изглежда толкова студена и мрачна. Щях да я ушия на ръка, сама. Дотогава не бях шила никога нищо. Изкачих стълбите, тананикайки си, и отключих вратата на апартамента.

Там, по средата на антрето, стоеше майка ми.