Маргарет Атууд
Ясновидката (15)

Глава 15

Често се питах какво ли щеше да стане, ако вместо да отида при Артър, бях останала при полския граф. Може би щях да бъда дебела и самодоволна, щях да прекарвам дните си в апартамента му по пеньоар на цветя, да бродирам, да кърпя по малко, да чета долнопробни романчета и да ям шоколадови бонбони; вечер щяхме да се храним навън и към мен щяха да се отнасят повече или по-малко с уважение; щях да имам определено положение — да бъда „любовницата на Пол“. Но и това нямаше да стане, той беше твърде методичен. Казваше се Тадеуш, но предпочиташе да го наричат Пол — третото му име, избрано в чест на свети Павел — систематичен мъж, който не е допускал разхайтеността. За него добрият живот се изразяваше в реда. Пол бе педантично точен, излизаше винаги в осем и трийсет и преди това десет минути лъскаше обувките си и четкаше костюма си. Моето безредие му се виждаше очарователно, но не задълго; много скоро започна да ми държи речи за това колко по-лесно било да си закачвам дрехите, а не да ги захвърлям накуп на пода до другата сутрин. Не очакваше много от мен — в края на краищата аз бях само любовница, но за тези няколко неща настояваше категорично.

Мисля, че не му беше кой знае колко трудно да ме приучи да живея с него, макар че това сигурно го отегчаваше. Приличаше на кучешка дресура — малко номера, но добре научени.

С изключение на изненадата през първата нощ, той свеждаше сексуалния живот само до почивните дни. Убеден беше в предимството на отделните стаи и аз спях на сгъваемо легло в стаята, която наричаше „библиотеката“. По природа не беше стиснат, нито пък властен, но бе човек с мисия и тъй като спях в библиотеката, скоро разбрах каква е тя.

Първия ден, след като той отиде в банката, спах до единайсет часа. После станах и взех да ровя из апартамента, да отварям кухненските шкафове, търсейки нещо за ядене, но заедно с това проучвах характера на мъжа, който предната нощ, както се казва, бе отнел честта ми. Бях любопитна, а човек може да разбере много неща за някой друг от кухненските шкафове… Пол бе подредил своите изрядно; имаше предимно консерви, няколко пакетчета със сухи супи и кутия бисквити. Храната беше два вида: продукти от първа необходимост и деликатеси. Спомням си, че имаше сепия и месо от тюлен (по-късно го изядохме — беше тлъсто и мазно). После прегледах хладилника — безупречно чист и почти празен. Изядох няколко бисквити със сардини от консерва, сварих си чай и отидох в стаята на Пол, за да преровя гардероба му и чекмеджетата на бюрото. Внимавах, да не би да разместя нещо. На бюрото имаше няколко лоши цветни снимки — устните бяха морави, а косата — жълто-сива. Шорти за бокс; всичките му пижами бяха на райета, с изключение на една — копринена. Под боксьорските шорти имаше пистолет, който не докоснах.

Върнах се в библиотеката с намерението да се облека, но реших най-напред да прегледам книгите. Повечето от тях бяха стари, подвързани с кожа или плат, отвътре кориците им бяха облепени с хартия, десенирана като мрамор — книги от рода на тези, които се намират по антикварните щандове. Част от тях бяха на полски, но имаше и много английски: доста романи от сър Уолтър Скот, Дикенс, от Харисън, Ейнсуърт и от Уилки Колинс; спомням си имената, защото изчетох повечето от тях. Но имаше една полица, която ме озадачи. На нея бяха наредени така наречените сестрински романи — ония буламачи, с нарисувана медицинска сестра на корицата и зад нея доктор, който я гледа с любопитство и обожание, но не и похотливо. Заглавията им бяха „Джанет Холмс, стажант-сестра“, „Хелън Къртис, старша сестра“ и „Ан Армстронг, младша сестра“. Някои имаха по-бляскави заглавия като „Романс в рая“ и „Луси Галънт, военната сестра“. Всичките бяха написани от някаква жена с невероятното име Мейвис Куилп. Прелистих няколко, помнейки ги добре. В дебелия си период бях изчела дузини. Рецептата беше стандартна — накрая сестрата и лекарят се сливаха в прегръдка, здрава и антисептична като еластичните бинтове. Езикът им бе някак особен, клишетата бяха поизменени, но не много. Например някой казваше: „Продават се като топли палачинки“ вместо „топъл хляб“, или „Стисна челюсти“ вместо устни, а Ан Армстронг не „потръпваше“, а „потреперваше“, когато лекарят минаваше покрай нея, но това може би се дължеше на печатни грешки. Извън това в тях нямаше нищо изключително; но присъствието им в библиотеката на Пол бе така неуместно, че още същата вечер го попитах за тях.

— Пол — започнах аз, когато седнали един срещу друг на кухненската маса ядяхме консервираното тюленово месо и пиехме шампанското (половин бутилка), което бе купил явно за изкупление — защо четеш тези боклуци от Мейвис Куилп?

Той ме погледна със странна, изкривена усмивка:

— Никога не съм чел тези боклуци от Мейвис Куилп.

— Защо тогава имаш четиринайсет в библиотеката си? — Може би Пол беше таен агент, което обясняваше наличието на пистолета, а книгите на Куилп се използваха за кодирани съобщения.

Той все още се усмихваше:

— Аз пиша тези боклуци от Мейвис Куилп.

Изпуснах вилицата:

— Искаш да кажеш, че ти си Мейвис Куилп? — Започнах да се смея, но ме спря изписаната на лицето му обида.

Ето какво ми разказа. Когато пристигнал в Англия, все още искал да бъде писател. Написал тритомен епос за съдбата на едно дребно аристократично семейство (своето) преди, по време на и след войната. Трудил се над него с помощта на речника всеки ден след десетте часа, през които миел чинии. Предпочитал да пише на полски, но знаел, че няма смисъл. В романа му имало тринайсет главни герои, всичките в роднинска връзка помежду си и всеки от тях имал съпруга, любовници, приятели, деца и чичовци. Когато най-сетне завършил книгата и я преписал с много мъка сам на машина, той я занесъл на един издател. Не бил ориентиран и без да се позаинтересува предварително, избрал един, който печатал само уестърни, сестрински и исторически романи.

Разбира се, отхвърлили романа му, но им направило силно впечатление качеството и особено обемът на неговата творба. „Бихте могли да го преработите, приятелю — казал му човекът. — Ето тази сюжетна линия, разработете я, без да я усложнявате. Сто лири. Добре е, нали?“ — Той имал нужда от парите.

Докато тритомният епос обикалял други, по-сериозни издатели — така и не го приели — той започнал да фабрикува евтини романчета, като използвал отначало сюжетните линии, които му давали, а по-късно си ги измислял сам. Сега получаваше между двеста и триста лири на книга без допълнителен процент. От работата си в банката печелеше достатъчно, за да се издържа, а парите от сестринските романи изпращаше на майка си и дъщеря си в Полша. Имаше и жена там, но тя се развела с него.

Издателят му предлагал да опита да пише уестърни и исторически романи, но той предпочитал своя специалитет. За уестърните трябваше да се използват думи като „авер“, които не му прилягаха; а историческите приключенски романи биха го потиснали, напомняйки му за някогашния му живот на привилегирован. „Ескапистката литература — каза ми той — трябва да бъде бягство не само за читателя, но и за писателя.“ Колкото до романите за медицинските сестри, те не изискваха допълнителни знания или странни думи, с изключение на няколко медицински термина, които можеха да се прочетат във всяка книжка за първа медицинска помощ. Избрал този псевдоним, защото открил, че името Мейвис е типично английско. Колкото до Куилп…

— Ах, Куилп — въздъхна той. — Това е герой на Дикенс — деформирано, злобно джудже. Такъв се виждам аз в тази страна. Лишен от ръста си, изпълнен с горчиви мисли.

Лишен от положение, поправих го мислено, но не го изрекох гласно. Свиквах вече да не го поправям.

— Защо не се насочиш към нещо, което ти е по-близко? — предложих аз. — Шпионски истории, да речем, интрига, международни престъпници…

— Това би приличало твърде много на живота — въздъхна той.

— За медицинските сестри сестринските романи може също да приличат твърде много на живота.

— Те не ги четат. Четат ги жени, които съвсем погрешно мечтаят да станат медицински сестри. Във всеки случай, ако сестрите искат да избягат от проблемите на собствения си живот, трябва да пишат шпионски истории. Нали знаеш, за всяка стока се намира купувач. Такава е съдбата. — Пол вярваше в съдбата.

И така, аз дължа на Пол избора на кариерата си. Парите на леля Лу се топяха много по-бързо, отколкото предполагах, макар че се опитвах да живея икономично, а за работа не ми се мислеше. Никой не обича подобни мисли, хората работят само защото трябва. Можех да пиша по десетопръстната система, но ми се струваше, че ще спечеля по-бързо пари, ако пиша нещо свое, а и чуждите служебни писма са много скучни. Освен това нямах с какво да се занимавам вечер, защото през работните дни от седмицата Пол се потеше над новата си книга „Джудит Морис, сестрата от арктическата експедиция“, като пушеше една след друга цигари „Голоаз“, стиснал между зъби цигаре, и изпиваше по чаша светлокафяв портвайн. В такива моменти ненавистта към читателите му и към самия него се носеше из стаята като облак дим и след такова занимание ставаше раздразнителен, но хладен като смог^[1].

Помолих Пол да ми вземе някои образци на исторически приключенски романи от „Колунбайн букс“ — неговото издателство, и се залових за работа. Записах се в кварталната библиотека и взех една книга за костюма през вековете. Направих си списъци от думи като „фишу“, „мантия“, „кеп“; следобед често ходех в залата за костюми на музея „Виктория и Албърт“, вдишвайки миризмата на вековете, на полираното дърво и сухия ироничен дъх на посетителите, които разглеждаха остъклените шкафове и колекциите от скици. Уверена бях, че ако успея да се ориентирам в облеклата, останалото ще си дойде на мястото. И така стана: героят, красив, добре възпитан, леко оплешивял мъж, с безупречно ушита вълнена пелерина като на Шерлок Холмс, следваше неотклонно героинята, докато накрая, в една карета, впиваше устни в нейните, измачквайки кепа й. Злодеят, също така добре възпитан и в подобно облекло, правеше почти същото, като в допълнение мушваше ръка под нейното фишу. Съперничката на героинята, чието гъвкаво като на звяр от джунглата тяло бе стегнато от изящен корсет, като всички подобни жени, свършваше зле. В началото не умеех много добре да наказвам лошите героини, но после се научих: мисля, че просто падаха по стълбата, настъпвайки дългата си мантия. Но съперничката си го заслужаваше, защото се бе опитала да опозори героинята, като я остави вързана в един публичен дом под надзора на госпожата, която обрисувах като мис Флег.

Оказа се, че съм си поставила твърде високи цели. Първият ми опит бе върнат с указание, че не мога да използвам думи като „фишу“, „мантия“, „кеп“, без да обясня какво означават. Направих необходимите поправки и получих първите си сто лири с молба за още материал. Те употребяваха думата материал, като че ли ставаше въпрос за нещо, което се мери на метър.

Доста се развълнувах, когато получих два екземпляра от „Господарят на Чесни чеиз“, увити в кафява хартия. На корицата бе нарисувана тъмнокоса жена със синьо-виолетова пътна пелерина, а псевдонимът ми бе изписан с бели букви: Луиз К. Делакоър. Защото естествено аз използвах името на леля Лу; това бе нещо като възпоминание за нея. Няколко години по-късно, когато се прехвърлих към един северноамерикански издател, бях помолена за снимка. Трябвала за документацията им, за да я използват при рекламата; изпратих моменталната снимка с леля Лу от изложението. Така и не я използваха. Предполагаше се, че жените, които пишат подобна литература, са спретнати и здрави, с приятно посивяла коса. За разлика от читателките те бяха енергични и имаха успех. Те не можеха да си позволят да мижат срещу слънцето с фунийка захарен крем в ръка, ухилени така, че да им се виждат всички зъби. На читателките нямаше да бъде приятна мисълта, че техните кръстници вълшебници — организаторки на изтънчените им нощни преображения — могат да бъдат тлъсти и занесени, с паднали презрамки или зеещи деколтета като на леля Лу. Или моето.

Първоначално Пол ме насърчаваше отчасти заради парите. Приятно му беше да има любовница, но всъщност не можеше да си позволи да я поддържа. След първите пет или шест месеца, когато започнах да печеля на книга повече от него, дори започна да ми взима наем, макар че не му струваше нищо да спя в библиотеката. Благодарна бях за вярата му не точно в таланта ми, тъй като според него такива книги не го изискваха, а в постоянството ми: можех да измислям фабули почти толкова бързо, колкото и той самият, и пишех на машина по-добре от него, така че, когато нещата потръгнаха, успявах да го следвам страница след страница. В началото той беше бащински благ и отстъпчив.

Напомняше ми по нещо на мъжа с букета от нарциси, който се беше разголил на дървения мост. Също като него и Пол искаше да бъде галантен, но не успяваше; според мен с ексцентричността си и двамата прикриваха своята доброта и безобидност и възнаграждението, което изискваха, не затрудняваше особено много партньора или наблюдателя. Освен това и двамата бяха мои спасители, макар че все още не бях разгадала самоличността на мъжа с нарцисите.

Не можех да кажа нищо определено и за Пол, защото той започна постепенно да се променя. Или може би просто го опознавах. Например смяташе загубената ми девственост изцяло за своя вина и същевременно за мой грях, който ме е лишил от възможността да стана съпруга, най-малкото — негова съпруга.

Не изпитвах никаква вина и за него това бе признак на варварство. Той виждаше нещо дивашко у всички хора отвъд Атлантическия океан и поставяше под съмнение дори и Англия, тъй като се намирала много на запад. При разговори от този род ме обвиняваше гневно за това, че тогава не съм се разплакала, макар и да му обяснявах неведнъж, че не бих могла да се разплача за такова нещо.

Възгледите му за войната също бяха особени. Изглежда, мислеше, че по някаква неясна, метафизическа причина евреите носят отговорността за нея, а следователно и за загубата на семейния му замък.

— Но това е нелепо — прекъсвах го аз възмутено; не можех да си представя, че говори сериозно. — Все едно да казваш, че за изнасилването е виновна жертвата или за убийството убитият…

Той продължаваше да пуши невъзмутимо цигарата си:

— Така е. Те си го докараха.

Често мислех за пистолета. Нямаше как да го попитам, без да разбере, че съм ровила из стаята му, а вече знаех, че в неговите очи това би било непростимо. Започнах да се чувствам малко като Ева Браун в бункера: какво правех при този луд човек, как можах да попадна в това запечатано отвсякъде място, как бих могла да се измъкна? Защото Пол беше убеден фаталист: за него цивилизацията се намираше в разруха или беше пред прага й. Той смяташе, че ще има нова война, всъщност надяваше се; не защото очакваше тя да разреши или да подобри нещо, а понеже искаше да участва в нея и да се отличи с храбростта си. Чувстваше, че в последната война не се е съпротивлявал достатъчно. В известен смисъл дори се срамуваше, че е останал жив и е успял да избяга. Във въображението му обаче войната не се водеше с танкове, ракети и бомби — той се виждаше на кон, със сабя, възправен срещу огромно, превъзхождащо го мнозинство. „Жените не разбират тези неща — говореше той, стиснал със зъби края на цигарето. — За тях в живота има само бебета и шев.“

— Не умея да шия — отговарях аз, но той просто казваше: „Ще се научиш. Много си млада“ — и продължаваше със своите мрачни предсказания.

Напразно издигах глас в защита на надеждата; той само ме гледаше със своята леко изкривена усмивка и казваше: „Вие, американците, сте много наивни, вие нямате история“. Вече не се опитвах да му обяснявам, че не съм американка. „Все едно е, не мислиш ли? — отговаряше той. — Липсата на един вид история не се различава от липсата на друг вид.“

В последна сметка нашите различия стигнаха до това, че аз вярвах в истинската любов, а той — в съпругите и любовниците, аз вярвах в щастливия край, той — в катастрофалния, аз мислех, че съм влюбена в него, а той бе достатъчно стар и циничен, за да знае, че не е така. Вярвах, помамена от вярата си в истинската любов. Нима можех да спя с този странен човек, който нямаше нищо общо с Меркурий от телефонния указател, без да съм влюбена в него? Само истинската любов оправдаваше тая пълна липса на вкус у мен.

Тъй като Пол знаеше, че не съм влюбена в него и тъй като ме възприемаше като любовница, а според него любовниците по природа бяха неверни, той започна да изпада в пристъпи на ревност. Всичко бе наред, докато висях само в апартамента, четях и пишех своите романи на ужаса и не излизах никъде без него. Той дори не беше против моите посещения във „Виктория и Албърт“; не ги забелязваше много, защото винаги се прибирах преди него и ходех там в събота и в неделя. Конфликтът помежду ни назря заради „Портобело роуд“^[2]. Самият той ме заведе там, но много скоро тази улица се превърна в идея — фикс за мен. Часове наред разглеждах сергиите с похабени огърлици, комплектите от позлатени лъжици, щипките за захар във формата на кокоши крак или ръка на джудже, часовниците, които не работеха, порцелана с мотиви на цветя, огледалата, покрити с петна, и масивните мебели — всичко, доплавало до нас от миналите векове, в които все повече живеех. Дотогава не бях виждала такива неща; дотам достигаха вълните от миналото и аз си пробивах път, плувах в него, запаметявах го — кутийка за енфие от нефрит, емайлирано шишенце за парфюм — едно след друго, точно, с всички подробности, за да предам правдоподобно неясните чувства на своите костюмирани героини, които проблясваха като диаманти сред медни монети.

Удивляваше ме броят на тези предмети, останки от живота на хората преди нас, и тяхното движение. Хората умират, но вещите им остават и като бавен водовъртеж преминават от един на друг. Всичко, което виждах и желаех да притежавам, бе виждано и пожелавано преди това от различни хора; предопределено е да мине и през други, ставайки все по-вехто, но заедно с това и по-ценно, и по-красиво, сякаш бе погълнало страданията на своите притежатели и се подхранваше от тях. Трудно можеше човек да се откъсне от мисълта за тези предмети, които лежаха кротко и чакаха някой да ги купи. Лично аз не можех да си позволя почти нищо.

След тези обиколки се прибирах в апартамента изтощена, без капка енергия, а в мрака на сергиите, доволни като бълхи, блещукаха брошките с розови корали, иглите с главички от жълт кварц и камеите с релефи от слонова кост. Пол започна да подозира, че имам любовник и ходя при него, и в това нямаше нищо чудно. Веднъж ме проследи; мислеше, че не го виждам как се промъква като смешен частен детектив между закачалките с употребявани вечерни рокли и боа от пера. Естествено, беше под достойнството му да ме обвини в каквото и да е. Вместо това вдигаше скандали, че искам да ходя на „Портобело роуд“ в събота — най-оживения ден, защото смяташе, че този ден трябва да бъде запазен за него. Започна да критикува и романите ми, наричаше ги евтини и лекомислени и се вбесяваше, когато мило се съгласявах с него. „Разбира се, че са евтини и лекомислени, казвах аз, но нали никога не съм твърдяла, че съм сериозна писателка.“ Той приемаше това като удар срещу собствените си драгоценни амбиции. Може би предпочиташе да разбере, че имам любовник, отколкото да се увери, че нямам. Любовникът нямаше да го унижава така.

Пол започваше да ме плаши. След моите „блудствания“ из „Портобело роуд“ той ме чакаше на площадката на стълбите, застанал безмълвен като колона за афиши, и докато се качвах, ме гледаше втренчено, с укор и желание за мъст. „Видях чудесна викторианска кутийка с механично човече“ — започвах аз, но гласът ми звучеше фалшиво дори и за мен самата. Чуждите версии за истината винаги са ми въздействали и започнах да мисля, че може би той е прав, може би наистина имах таен любовник. Вече мечтаех да имам любовник, защото, когато се любехме с Пол, по-скоро приличаше на борба с акули. Той вече не беше нежен, щипеше, хапеше и идваше в библиотеката не само в събота и неделя. Всичко би било наред, ако не бяха злобните погледи, потискащото мълчание и пистолетът, който ме притесняваше.

Освен това току-що ми бе съобщил, че от Полша пристига майка му. Той отдавна пестеше пари за тази цел и най-сетне тя щеше да се осъществи. Но аз не исках да живеем с полска графиня — къде щеше да спи тази жена, която щеше да коментира поведението ми на полски, да държи страната на Пол и да глади боксьорските му шорти, което аз отказвах да правя. Той бе силно привързан към майка си, което бе поносимо само от разстояние. Но когато споменавах, че мога да се изнеса, за да имат повече място, той не искаше и да чуе.