Маргарет Атууд
Ясновидката (13)

Глава 13

С Артър се запознах случайно в Хайд парк: срещнахме се, когато един противник на вивисекцията отстъпваше мястото си на някакъв човек, който предричаше края на света. По онова време живеех в Лондон с един полски граф и все още не можех да си обясня как се заплетох с него.

Нямах подобни планове, когато две години преди това бях напуснала дома си, затваряйки тихо предната врата, за да не събудя майка си. Всъщност нямах никакви планове. В едната си ръка държах куфара, а в другата чантата си. В куфара бях сложила малкото дрехи, които все още можех да нося — поли, които се пристягаха с колани, и блузи, които можех да напъхам в тях. Слабеех непрекъснато и ми се наложи да изхвърля почти целия си гардероб. Беше краят на юни, малко преди да навърша деветнайсет години. Явила се бях на тринайсетте изпита за завършване на гимназията и знаех, че съм скъсана поне на четири, но резултатите щяха да станат известни едва през август. Във всеки случай те не ме интересуваха.

Лисицата на леля Лу беше в куфара, а в чантата си носех снимката, която бяхме си направила на изложението. Имах около трийсет долара — седемнайсет мои и тринайсет от кухненската касичка на майка ми; по-късно щях да ги върна. Нямаше как да получа наследството от леля Лу, защото не бях свалила все още определените килограми, но от разнообразната си трудова дейност имах спестявания в банката и можех да изтегля пари на сутринта.

Качих се на един автобус към центъра и се настаних в хотел „Роял Йорк“. Бях нервна, защото за първи път в живота си отсядах в хотел. Използвах името на леля Лу, тъй като не исках майка ми да ме открие. Глупаво беше, защото по него тя щеше да ме намери веднага, но тогава не се сетих. За сметка на това бях подготвена за евентуалните съмнения на администратора от хотела относно пълнолетието ми: щях да му тръшна рожденото свидетелство на леля Лу, за да види, че съм на четиридесет и девет години.

Но той само ме попита:

— Сама ли сте?

— Да — отговорих.

Той хвърли поглед над рамото ми и обиколи с очи позлатеното фоайе, за да се увери, че не го лъжа. Тогава въобще не ми мина през ум, че може да ме е помислил за проститутка. Приписах успеха си не на празното фоайе, а на хрумването си, като символ на зрелост и социално положение, да си сложа бели ръкавици. „Една дама никога не излиза без ръкавици“ — казваше майка ми. Леля Лу губеше ръкавиците си непрестанно.

Може би първото пробуждане на творческите ми импулси е свързано именно с хотел „Роял Йорк“ — тази измамна приказна страна на насладите от миналия век с червени килими и полилеи, гипсови орнаменти и корнизи, с огледала от пода до тавана, поизтрити плюшени канапета и асансьори с орнаменти от жълта мед. В моите представи подобна сграда бе подходяща за много по-различни хора от дебелите бизнесмени и техните безлични съпруги, които отсядаха тук. Тя изискваше бални тоалети, изящество и ветрила, рокли с открити рамене, като тези, които бяха нарисувани на кутията с шоколадени бонбони „Лора Секърд“, кринолини и елегантни джентълмени. Много се разстроих, когато премебелираха хотела.

След като момчето от асансьора най-после си отиде — то се мота дълго, палеше и гасеше лампите, отваряше и затваряше транспарантите, докато си спомних това, което бях чела за бакшишите — отворих всички чекмеджета на бюрото. Копнеех да напиша една изискана бележка на аристократична хартия за писма, но не намерих никаква. Изкъпах се, използвайки всички кърпи с монограми, които имаше. Измих си косата и я навих с меки пластмасови ролки. Докато бях дебела, носех косата си късо подстригана, което подчертаваше още повече кръглото ми лице. Майка ми непрекъснато правеше разни предложения, за да изглеждам по-добре — например да си направя прическа „паж“ или да се накъдря ситно, но аз отхвърлях всичко. Сега обаче цяла година си пусках косата и тя стигаше вече до раменете ми — тъмночервена и права. Хващах я зад ушите си с по една фиба. След като си навих добре косата, застанах пред голямото огледало, поставено на вратата на банята, и започнах да се изучавам така, както агент по покупко-продажба на недвижими имоти би оглеждал някое блато, имайки предвид перспективите на бъдещето. Все още килограмите ми бяха в повече и тялото ми бе отпуснато. По бедрата имах белези от разтягането на кожата, а в лицето приличах на трийсет и пет годишна домакиня с четири деца и скитащ съпруг: изглеждах изхабена. Но пък очите ми бяха зелени, зъбите — малки и бели, и за щастие нямах пъпки. Оставаше ми да сваля само около пет килограма.

Сутринта купих вестник и прегледах обявите, търсейки стая. Намерих една на Изабела стрийт, обадих се на хазайката и се представих за двадесет и пет годишна чиновничка, която не пие и не пуши. Прибрах назад косата си, сложих белите ръкавици и отидох да я видя. Представих се като мис Л. Делакоър и използвах отново името, когато по-късно същия ден си отворих нова банкова сметка. Изтеглих всичките си пари от другата банкова сметка и я приключих; не исках да давам възможност на майка си да ме открие. Това беше официалното раждане на моето второ аз. Изненадваше ме доверието, с което се отнасяха към мен хората, но защо трябваше да бъдат мнителни?

Следобед отидох в болницата при баща си. Дотогава никога не бях влизала там и не знаех въобще как да го намеря. Питах различни администраторки, те се питаха едни други, докато най-после разбраха, че бил в една операционна. Настояваха да си запиша час или да чакам в приемната — не казах, че съм негова дъщеря — и аз се съгласих. Но успях да чуя на кой етаж е и когато никой не гледаше, станах тихичко и отидох до асансьора.

Зачаках пред вратата и най-после той излезе. Досега не го бях виждала в лекарските му дрехи: беше с бяло боне и дълга престилка, половината от лицето му бе закрита с маска, която в този момент той дърпаше. Видът му бе много по-внушителен, отколкото у дома, изглеждаше на човек с власт. Говореше с други двама лекари. Не ме забеляза и трябваше да го извикам.

— Майка ти е страшно обезпокоена — каза той без раздразнение.

— Откакто съм се родила, все е страшно обезпокоена. Исках просто да ти кажа, че всичко е наред. Нямам намерение да се връщам, намерих си стая и имам достатъчно пари.

Той се втренчи в мен с изражение, което тогава не можах да определя, защото рядко някой ме бе поглеждал така. Това бе възхищение и може би завист: бях направила това, за което той не намираше сили — бях избягала.

— Наистина ли всичко е наред? — запита той и когато кимнах, добави: — Предполагам, че няма да мога да те убедя да отидеш да я видиш?

— Тя се опита да ме убие — заявих аз. — Каза ли ти? — Преувеличавах, тъй като ножът не бе влязъл дълбоко, но исках да му внуша, че вината не е моя. — Тя заби нож в ръката ми. — Навих си ръкава, за да му покажа драскотината.

— Не е бивало да го прави — отбеляза той, сякаш бе завила наляво, когато е трябвало да завие надясно. — Убеден съм, че не е искала.

Съгласих се да държа връзка с него — обещание, което повече или по-малко изпълнявах, но заявих, че не желая никога вече да имам нещо общо с майка си. Той ми влезе в положението. Изрази се точно така, като човек, който неведнъж е влизал в положението на другите хора. Запомних тази фраза и много по-късно осъзнах, че никой никога не бе влизал в неговото положение; нито аз, нито майка ми, нито леля Лу или който и да е друг. Не защото нямаше за какво. Неговото положение бе положението на човек, който е убивал хора, а други връщаше към живот — такива неща трудно могат да бъдат споделени и разбрани. А отгоре на всичко бе човек, който ходеше с кафяви кожени чехли и в почивните си дни се занимаваше с декоративни растения и поради тази причина бе смятан за глупак от жена си. Както повечето мъже и той живееше в клетка, но се различаваше от тях, защото непрекъснато боравеше с живота и смъртта.

Следващите няколко месеца живях в стаята на Изабела стрийт, за която плащах четиринайсет долара седмично. В тях бяха включени смяната на бельото и кърпите, и един котлон, на който варях чай и си приготвях нискокалорични закуски. Къщата беше с червени тухли във викториански стил — по-късно я разрушиха и построиха на мястото й висок блок — с тъмни коридори, скърцащи дървени подове и стълбище, което ми влезе в работа на няколко пъти („Тя тръгна бавно по стълбището, сложила ръка на парапета…“) и миришеше на полирол. Над тази миризма се налагаше и друга, като че ли от повръщано. Къщата, както и целият квартал бяха западнали, но хазайката беше шотландка и при това много строга, така че каквото и да ставаше, то се вършеше при затворени врати.

Там живееха и други хора, но ги виждах рядко, защото малко се заседявах. Всяка сутрин слизах енергично по стълбата, сякаш отивах на работа, но в действителност се подлагах на гладуване, за да мога да взема парите на леля Лу. Вечер варях на котлона грах или парче осолено месо. Докато се хранех, тъгувах за леля Лу. След смъртта й вече нямаше с кого да говоря; изваждах лисичата кожа, която миришеше на нафталин, и дълго я гледах, надявайки се, че по някакво чудо тя ще отвори уста и ще заприказва с гласа на леля Лу, както бе ставало в детството ми. Опитах се да ходя на кино сама, но това ме потискаше още повече, а отгоре на всичко ме закачаха разни непознати мъже и не можех да гледам спокойно филмите. През август направих тъжно поклонение на Канадското национално изложение. Цели три години леля Лу не ме беше водила там — вероятно бе усетила, че съм пораснала. То не беше вече същото. Всичко ми изглеждаше долнопробно, а веселбата ми се видя насилена и твърде шумна.

Посещавах често музея и художествената галерия — това бяха места, където можех да се разхождам, сякаш правя нещо, места, където нямаше храна, за да ме изкушава. Предприемах пътувания и с автобус: ходих до Сейнт Катъринс, до Лондон, Онтарио, до Уиндзор и Бъфълоу, Сиръкюс и Олбъни. Търсех град, в който да се преместя, град, в който можех да бъда свободна и от себе си дори. Не исках нещо чак толкова различно или смайващо. Исках просто да си намеря местенце и да не ме знаят коя съм.

И именно по време на тези пътувания открих за първи път, че нещо ми липсва. То бе свързано с моята пълнота; тя ми отнемаше чувството за болка, а болката и страхът до известна степен действат като защита. Аз не познавах обичайните женски страхове: страх от нападатели, страх от тъмнина, страх от тежко дишане по телефона, страх от автобусни спирки и забавящи хода си коли, страх от всеки и от всичко извън онова, което необяснимо как е свързано в представите ни със сигурността. Не ми подсвиркваха, не ме щипеха по асансьорите, никога не ме бяха преследвали по безлюдни улици. За мен мъжете не бяха агресивни развратници, а стеснителни, неуловими същества, които нямаха какво да ми кажат и се отдръпваха при моето приближаване. Макар че когато влязох в пубертета, майка ми ме предупреждаваше да се пазя от лошите мъже, които можех да срещна в долчинката, предупрежденията й се оказаха напразни. Оттогава тя бе напълно убедена, че нищо няма да ми се случи. Също и аз. Би било все едно да се опитат да нападнат гигантска баскетболна топка. И макар че тайно копнеех да се разтопя от женственост и нежно да се отдам, знаех, че мога само с дъха си да размажа на стената всеки потенциален нападател. Ето защо не изпитвах подобни страхове и когато придобих нормални размери, трябваше да си ги създавам изкуствено. Непрекъснато си повтарях: „Не отивай там сама. Не излизай вечер. Гледай напред, не се обръщай дори ако нещо те заинтригува. Не спирай. Не слизай от автобуса. Продължавай да вървиш“.

Сега обикновено сядах в средата на автобуса. Зад мен имаше мъж, който пушеше пура, до мен — друг. На няколко часа спирахме пред някой крайпътен ресторант и полузаспала отивах до дамската тоалетна, която винаги миришеше на дезинфекция и на течен сапун. Там бършех с навлажнени хартиени кърпички мазнотията и автобусните газове от лицето си; и по-късно, когато главата ми се удряше в студената метална рамка на прозореца и тялото ми бе завладяно от желание за сън, по бедрото ми се прокрадваше и застиваше нечия ръка, ръка, която опипваше почвата, скована от мисълта за своята самотна мисия.

Не знаех как да се справям с тези ръце, когато започнаха да се появяват. Не бях подготвена за тях. Мъжете не закачаха дебелите момичета, така че нямах никакъв опит и се чувствах крайно неудобно. Тези ръце не ме плашеха, нито ме възбуждаха, просто разбирах, че не зная какво да правя. Преструвах се, че не забелязвам ръката, гледах през прозореца потъналия в пълен мрак пейзаж, а в това време ловки пръсти пълзяха по бедрото ми. В такива случаи на следващата спирка молех най-учтиво да ми направят път да мина и се стоварвах от автобуса, без да ми е ясно какво ще правя оттук нататък.

Понякога търсех мотел; но по-често отивах в ресторанта на автогарата и изяждах всички изсъхнали понички и пайове с рибен клей, които можех да си позволя. Чувствах се много самотна. Копнеех да надебелея отново. Така щях да се изолирам, да бъда в пашкул. А също и с маскировка. Можех отново да стана обикновена зрителка, от която нищо особено не се очаква. Без моето вълшебно наметало от мазнина, което ме правеше невидима, имах чувството, че съм гола, окастрена, като че ли бях лишена от някакво съществено прикритие.

Въпреки тези мисли продължавах да слабея. Изведнъж стигнах до исканото тегло и застанах лице в лице с останалата част от живота си. Сега бях друг човек и имах усещането, че съм се родила направо на деветнайсет години: фигурата ми беше както трябва, но не и миналото ми. Ще трябва да се отърся от него изцяло и да си създам друго, по-приемливо. Отказах се категорично от идеята да живея в някой от градовете, които бях посетила. В края на краищата, с изключение на това, че шансовете да се сблъскам някъде с майка ми бяха по-малки, нямаше никаква разлика дали ще живея в стая под наем в Олбъни или в Торонто.

Мисълта, че животът ми ще бъде все един и същ, ме потискаше. Исках да имам повече от един живот и когато най-сетне слязох победоносно от теглилката в кабинета на мистър Мориси и си получих парите, отидох направо в едно пътническо бюро и си купих самолетен билет до Англия.