Маргарет Атууд
Ясновидката (12)

Глава 12

Сутринта бе окъпана от слънце. То струеше през прозорците на библиотеката, където Шарлот седеше, облечена спретнато в скромната си сива рокля с бяла якичка, закопчана с майчината й брошка с камея. Брошката навяваше тъжни спомени: майка й, чиито нежни, тънки черти Шарлот бе наследила, я бе сложила в ръката й мигове, преди да издъхне. Усмихвайки се; при което една-единствена сълза се бе търкулнала по лицето й, тя бе накарала Шарлот да й обещае, че никога няма да лъже, че ще бъде непорочна, благоразумна и покорна. „Когато подходящият мъж се появи, скъпа моя — бе й казала тя — ти ще разбереш; сърцето ще ти го подскаже. С последния си дъх се моля никога да не ти се случва нищо лошо.“ Шарлот запомни завинаги скъпото майчино лице, заобиколено от нежните къдри на меката като коприна руса коса и тъжната й, но изпълнена с надежда усмивка.

Шарлот се отърси от тези тежки мисли. Тя се наведе отново с лупата над миниатюрния клипс на смарагдената гривна, който поправяше. За миг си представи как ще изглеждат смарагдите върху бялата кожа на Фелисия, как зеленият им цвят ще подчертае зелените й очи, как ще отива на огнената й коса. Но после отхвърли и тези мисли, защото не бяха достойни за нея, и се съсредоточи върху работата си.

Чу се лек смях, приличен на сънливото чуруликане на тропическа птичка. Шарлот вдигна очи. През белите прозрачни пердета тя видя двама души, които се разхождаха бавно, хванати под ръка, недалеч от прозореца, унесени, както изглеждаше, в интимен разговор. По червената коса позна Фелисия, която бе в много скъп утринен костюм, украсен по врата и около ръкавите с бели щраусови пера. В тон с него беше и елегантната й шапка. Ръцете й бяха скрити в хермелинов маншон и когато, засмивайки се отново, тя отметна глава, млечната й шия и малките й зъби заблестяха на слънчевата светлина.

Мъжът до нея, който в този миг се наведе, за да й пошепне нещо на ухото, имаше къса наметка; в лявата си ръка в ръкавица той размахваше безгрижно камшиче за езда със златна дръжка. Шарлот реши, че е Редмънд, и тревожна болка прониза тялото й, но когато той се изправи и обърна профила си към нея, видя, че макар и да прилича на Редмънд, това е друг мъж. Носът на Редмънд бе орлов.

Шарлот не искаше да подслушва, но до нея достигна част от разговора им. Мъжът каза тихо нещо и Фелисия отговори с пренебрежително тръскане на главата и смях:

— Не, грешиш… Редмънд не подозира нищо. Сега той е изцяло погълнат от мисълта за онова безлично момиченце, което е наел, за да поправи смарагдите ми, и не забелязва нищо друго.

Какво искаше да каже тя? Шарлот все още гледаше след отдалечаващата се двойка, когато слаб шум я накара да се обърне. На прага, приковал поглед в нея, стоеше Редмънд; очите му горяха като въглени.

— Харесва ли ви новият костюм за езда на жена ми? — попита той с насмешка, от което Шарлот разбра, че я е видял как гледа през прозореца. Червенина заля страните й: може би я обвиняваше, че се меси там, където не трябва, че шпионира и пречи?

— Много й отива — отговори тя сдържано. — Не можех да не го видя, защото тя мина съвсем близо до прозореца.

Редмънд се засмя и пристъпи към нея. Тя стана от стола и се прилепи към лавиците с книги, подвързани с фина кожа, върху която бе отпечатан златният фамилен герб на Редмънд. Лицето му бе зачервено от алкохола, макар че бе все още преди обяд, и тя си спомни странните случки, които разправяше за него любезната мисис Райърсън, икономката. Съпругата му Фелисия, лейди Редмънд, също имаше скандална репутация. Само положението им спестяваше клюките по техен адрес, но Шарлот знаеше на какво ще бъде обречена, ако тя самата изневери веднъж на добродетелта. Съдбата щеше да я запрати като скитница из мръсните нощни лондонски улици или да я приюти в някой дом на позора.

— Не съм привърженик на подобна натруфеност — каза той. — Вашата рокличка… би била по-подходяща… за една съпруга. Но прическата ви е прекалено строга. — Той се доближи до нея и измъкна едно кичурче от косата й; после ръката му се плъзна по шията й, чертите му се изпънаха в свирепо изражение и устните му потърсиха нейните. Шарлот се отскубна, дирейки, обезумяла, предмет, с който да се защити. Тя сграбчи тежкия том на „Животът на Джонсън“ от Босуел: ако се опита отново да я унижи, тя без колебание ще го удари. Той не бе първият досаден благородник, когото трябваше да отблъсква, а за това, че бе млада и хубава, тя нямаше вина.

— Моля ви да не забравяте, сър — извика тя — че съм сама и беззащитна под вашия покрив. Помнете дълга си!

Редмънд я погледна с уважение, което не беше показвал досега; но преди да отговори, се чу гръден смях. На прага стоеше в целия си блясък Фелисия, поклащайки в изящната си ръка шапката с перата. До нея бе непознатият с наметката.

— Добре казано — ухили се той на Шарлот. — Редмънд, надявам се, че няма да отхвърлиш тази молба.

Без да й обръща внимание, Фелисия се обърна към Редмънд:

— Редмънд, струва ми се, че твоята малка мис Бижутерка се занимава със смарагдите ми твърде дълго. Едва ли е необходимо толкова време, за да се поправят няколко счупени зъбеца и да се поставят няколко камъка. Кога ще приключи?

Шарлот потрепери от начина, по който говореха за нея в трето лице, а Редмънд се поклони иронично пред жена си.

— Попитай я сама, скъпа моя — каза той. — Тайните на занаята са така неразгадаеми, както и женските. — После тръгна към вратата. — Много мило от твоя страна, че си дошъл да ни навестиш, Отърли — изрече той, ръкувайки се с непознатия. — Знаеш, че винаги ми е особено приятно да обядваш с нас, дори когато не си ни известил.

— Обичам утринната езда — отговори мъжът.

Двамата излязоха, а Фелисия остана за миг, оглеждайки Шарлот, сякаш беше някаква мебел.

— На ваше място не бих стояла тук много дълго — каза тя. — Канализацията в тази къща не е добра; казват, че влияела лошо на здравето и дори на ума на чувствителни натури като вас. Все пак, ако обичате да се разхождате, може би ще ви бъде приятно да обиколите нашия лабиринт. Интересен е, доколкото ми е известно. — И като се завъртя в кадифеното си одеяние, тя изчезна.

Зашеметена и объркана, Шарлот седна. Как си позволяваха тези хора да се отнасят така с нея! И все пак, макар че Редмънд се държа толкова неприятно, беше й се приискало ръката му да остане на шията й още миг… А непознатият с наметката — той трябва да е полубратът на Редмънд, граф Отърли. Нещата, които бе чула за него от мисис Райърсън, не бяха похвални.

Тя бе твърде разстроена, за да продължи работата си. Заключи смарагдите в кутията, заключи кутията в стаята, както й бе наредил Редмънд, и се качи горе да се успокои.

Но когато отвори вратата, едва сдържа писъка си. Нарязана злобно на ленти, на леглото й се намираше хубавата й черна копринена рокля. Полата бе раздрана, горната част бе непоправимо скъсана, а ръкавиците — разнищени. Изглежда, бе използван остър предмет — нож или ножици.

Шарлот влезе и затвори вратата. Коленете й бяха отмалели и се чувстваше леко замаяна. Кой бе сторил това? Преди да слезе долу, за да започне работа, бе оставила роклята в гардероба. Тя го отвори. Всичките й останали дрехи бяха обработени по подобен начин: пътната й пелерина, другата й рокля, нощницата й, комбинезоните и наметалото й. Вече нямаше никакви дрехи, освен роклята на гърба си.

„Но защо?“ — питаше се тя, като се отпусна разтреперана на тясното, твърдо легло. Мина й през ум, че някой иска да я сплаши, някой иска тя да напусне Редмънд Грейндж… или може би това бе предупреждение, знак на доброжелател. Огледа се, да не би да е оставена бележка, но нямаше нищо. Само тези зловещи дрипи.

Тя бе излязла от стаята си в девет часа, бе закусила и работила сама до единайсет и трийсет, когато бе дочула разговора между Фелисия и Отърли. През това време всеки от този дом — или някой извън него! — би могъл, без тя да го види, да влезе в стаята й и да извърши деянието си. Редмънд, Фелисия, Отърли, любезната мисис Райърсън… прислужничките, готвачът, градинарят Уилям, кочияшът Том с неговата плъхоподобна усмивка. Би могъл да бъде всеки един от тях.

Изпълнена с ужас, тя си спомни думите на Фелисия за канализацията. Заплаха ли бе това? И ако не се подчини на предупреждението, докъде бе готов да стигне неизвестният враг, за да отърве Редмънд Грейндж от присъствието й… завинаги?

 

 

Написах това в Теремото със светлозеления флумастер. Отне ми четири дни, което беше твърде дълго. Обикновено пишех своите романи на ужаса направо на машината, със затворени очи. Действаше ми някак си потискащо да гледам това, което пишех, а със светлозеления флумастер бе дори още по-ужасно.

Реших, че трябва да отида до Рим за пишеща машина и боя за коса. При скоростта, с която напредвах, никога нямаше да мога да свърша с Шарлот, а собственото ми финансово бъдеще зависеше от нейното. Колкото по-скоро се окаже в безопасност, толкова по-добре.

Сега-засега тази моя преследвана целомъдрена героиня, тази богиня на бързата печалба се намираше пред смъртна заплаха. Преследваше я целият дом, господарят на дома и може би господарката. Обръчът около нея се затягаше, макар че досега тя бе проявила здрав разум. Тя беше смело момиче, което не искаше да отстъпи пред заплахата. Иначе би трябвало да си замине със следващия автобус. Самата аз нямах никаква представа кой е нарязал дрехите й. Редмънд, разбира се, ще й купи нови, които, за разлика от собствените й вехтории, ще й стоят прекрасно. Тя ще се колебае дали да ги приеме, но какво може да направи? С дрехите на моите героини винаги се случваха лоши неща: разливаха мастилници върху им, прогаряха дупки в тях, хвърляха ги от прозорци, късаха ги, разпаряха ги. В „Кулите на Тантрип“ някой ги натъпка със сено, при което се получи нещо като плашило или примитивна култова кукла, и ги пусна да плават по реката. Веднъж ги заровиха в мазе.

Фелисия няма да хареса новия гардероб на Шарлот.

„Ако имаш намерение да направиш това момиче своя любовница, Редмънд — ще каже тя така, че Шарлот да я чуе — бих желала да й намериш място другаде.“ Тя бе цинична жена, свикнала с неговите авантюри.

Поставих ръкописа обратно в чекмеджето за бельо, сложих си маскировката и тръгнах за Рим, заключвайки грижливо вратата.

Карането на кола в Италия ме изнервяше. Хората управляваха автомобилите си, като че ли бяха коне. Не ги интересуваше, че се намират на шосе, а само това, че искат да стигнат донякъде: за тях шосето беше място, където се намираха по принуда, за тях шосето беше обида. Възхищавах се от това схващане, но не и когато бивах зад кормилото. Когато карах, се тресях от напрежение. Пътят от градчето се виеше непрекъснато и нямаше никакви предпазни парапети или насипи. По целия път надолу натисках клаксона и пилета, и деца хвърчаха настрани.

Стигнах до Тиволи без произшествия, после се спуснах по дългия хълм към равнината. В далечината трептяха очертанията на Рим. Колкото повече приближавах, толкова повече ставаха пространствата от гола земя покрай аутобана и по тях като кости на динозаври все по-често се виждаха разхвърляни огромни тръби и червени, сини и оранжеви части от машини. Мъже копаеха с лопати и багери, рушаха и после се преместваха другаде; имаше нещо много общо със Северна Америка, с всеки огромен град, побрал в себе си какво ли не. Шосето бе задръстено от камиони, малки и големи, с ремаркета, които превозваха в двете посоки тръби и машини, но аз не бях сигурна дали това е доказателство за растеж или за разруха. Доколкото знаех, страната бе на ръба на хаоса, може би още следващата седмица ще бъде обхваната от глад и бунтове. Но не можех да чета вестниците и въпреки тръбите и машините, заплахата на пейзажа оставаше скрита за мен. Минавах покрай всичко спокойно, сякаш гледах филм за пътешествия, а над мен, обляно в позлата, синееше небето. Големи жилищни блокове се редяха покрай шосето за Рим, балконите им бяха окичени с пране, но аз не можех да отгатна как живеят хората в тях. Ако бях в собствената си страна, щях да зная, но тук бях сама, глуха и няма.

Пробих си път през задръстеното движение и намерих място за паркиране. Бюрото на „Америкън експрес“ беше претъпкано; дълги редици от жени със слънчеви очила като моите и мъже с измачкани костюми се блъскаха пред гишетата. Американският долар беше нестабилен и банките отказваха да осребряват туристическите чекове. Трябваше да взема канадски. Изчаках реда си, получих пари и тръгнах да търся пишеща машина.

Намерих на старо една портативна „Оливети“ и я купих, използвайки ограничения си речник и ръцете си. Излязох от магазина, приклекнала от тежестта й, но въпреки това се чувствах лека като балерина, анонимна и незабележима сред хората по тротоарите, които никога нямаше да ми се наложи да опознавам.

Тогава изведнъж си спомних за Артър. Миналата година бяхме тук заедно, вървяхме по същата улица и сега го усещах до себе си, реален като докосване. Ходехме хванати за ръце. Точно тук, пред този магазин, чиято миризма дори беше същата, се спряхме, за да погледнем картата. Случило ли се бе всичко това, или го измислях? Наистина ли сме обикаляли заедно из лабиринта на римските улици с взетия под наем „Фиат“, минавали ли сме по оградената с гробници и мълви за витаещи духове Виа Апия, слизали ли сме в катакомбите, натъпкани с християнски скелети, водени от един нисък свещеник, изкачили ли сме се обратно след половин час? Дали наистина сме се въртели безкрай пъти из Колизеума, без да можем да намерим изхода, а около него трещяха камиони, натоварени с метал и цимент, стълбове, лъвове за игрите, плячка, роби? Краката ме боляха, но бях щастлива. Тогава бяхме заедно с Артър, а сега го нямаше, вървяхме по улици като тази, а после бъдещето ни връхлетя и ни раздели. Сега той беше далеч, отвъд океана, вятърът развяваше косите му и аз едва различавах чертите му. Той се отдалечаваше от мен с все по-голяма бързина в земята на мъртвото, невъзвратимо минало.