Маргарет Атууд
Ясновидката (10)

Глава 10

Една неделя, когато бях в трети гимназиален клас, леля Лу ме покани на вечеря. Учудих се, защото знаех, че неделните й вечери са запазени за Робърт, счетоводителя от нейната компания. Но когато ми каза: „Облечи си нещо хубаво, скъпа“ — разбрах, че ще ме запознава с него. Аз нямах никакви хубави дрехи, но вярна на себе си, леля Лу се преструваше, че не го знае. Облякох касторената пола с телефона.

Готова бях да ревнувам от Робърт. В представите ми той бе висок, властен и леко зловещ, защото се възползваше от чувствата на леля Лу. Вместо това той се оказа дребен и спретнат, най-елегантният мъж, когото бях срещала. Заради него леля Лу дори бе поизчистила апартамента, макар че един найлонов чорап се подаваше изпод най-хубавото й кресло, на което той седеше и отпиваше от мартинито.

Леля Лу бе накичена от главата до петите. По нея имаше какви ли не висулки, китките й дрънчаха от гривни, от тялото й се носеха екзотични ухания. Докато се суетеше около последните приготовления, тя все повече изпълваше стаята, като че ли бе предмет, който със загряването си се разширява. Робърт я наблюдаваше, както се гледа великолепен залез. Помислих си дали и мен някой някога ще ме гледа така.

— Не знам какво намира леля ви в сухар като мен — обърна се той привидно към мен, но всъщност към леля Лу.

Леля Лу изсумтя.

— Не се хващай — обади се тя. — В душата си той е същински дявол.

След като изядохме шоколадения мус, леля Лу каза:

— Джоун, скъпа, чудехме се дали ще искаш да дойдеш с нас на църква.

Това бе повече от изненада. Майка ми ходеше на църква заради общественото мнение; в продължение на няколко години тя успя да принуди и мен да посещавам неделното училище, където ни задължаваха да ходим с бели ръкавици, тъмносини касторени шапки с ластик и лачени обувки. Когато се оплаквах, че е скучно, леля Лу ми съчувстваше. Самата тя ме бе водила в малка англиканска църква, но само по Великден, и то, както ми обясняваше, заради химните. Това бе всичко. И ето че сега тя сложи една от безумните си шапки, напудри се и взе съвсем делово белите си ръкавици.

— Това не е точно църква — обясни ми тя — но Робърт ходи всяка неделя.

Отидохме с колата на Робърт и той паркира в сбутана уличка, северно от Куин; със стари, залепени една до друга, двуетажни къщи от червени тухли. Всичките имаха предни веранди; кварталът беше бедняшки и занемарен. Мръсен сняг покриваше полянките. Една от къщите се открояваше от другите с грейналите си, осветени отвътре прозорци с яркочервени пердета; в нея влязохме.

В антрето имаше маса с голяма медна табла, куп хартийки и няколко молива; отдолу върху разгърнати вестници съхнеха шушони и галоши. Леля Лу и Робърт взеха по една хартийка, написаха по едно число и после оставиха сгънатите листчета на таблата.

— Напиши и ти едно число, скъпа — каза леля Лу. — Може би ще получиш послание.

— Послание? — учудих се аз. — От кого?

— Знае ли човек — отвърна леля Лу. — Все пак опитай.

Реших да чакам и да видя какво ще стане. След като минахме през няколко морави кадифени завеси, ние се озовахме в параклиса, както по-късно свикнах да го наричам. Някога там е била всекидневната, но сега бяха наредени пет-шест реда сгъваеми столове за бридж и върху всеки бе поставена по една книга с химни. Там, където е била трапезарията, имаше подиум и на него амвон, покрит с червено кадифе и малък електрически орган. Само една трета от столовете беше заета; преди да започне службата, дойдоха още хора, но нито веднъж при моите следващи посещения стаята не се напълни докрай. Повечето от редовните богомолци бяха доста възрастни и много от тях страдаха от хроническа кашлица. Леля Лу и Робърт бяха сред най-младите.

Седнахме на първия ред, леля Лу наперена като пиле, а Робърт безукорно изпънат. Известно време нищо не се случи; зад нас кашляха и местеха крака. Отворих книжката с химни, която беше доста тъничка и никак не приличаше на англиканската. На нея пишеше „Химни на спиритистите“; под заглавието имаше печат „Собственост на параклиса «Джордан»^[1]“. Прочетох наслуки два химна. Единият разказваше за щастливо пътуване по река с лодка, където на Отвъдния бряг ни чакаха обичани от нас хора. Другият беше за благословените души на тези, отишли си преди нас, които бдяха, докато стигнем благополучно до другия бряг. Тази мисъл ме смути. Не стига дето в неделното училище ни казваха, че Бог ни гледа всяка минута, което беше крайно неприятно, ами сега трябваше да се съобразявам и с тези хора, които, макар и да не познавах, ме дебнеха.

— Каква е тази църква? — пошепнах аз на леля Лу.

— Ш-шт, скъпа, започват — каза тя тихо и в това време повечето лампи угаснаха и една ниска жена с кафява рокля от изкуствена коприна, със златни обеци копчета и подходяща карфица пресече подиума и започна да свири на електрическия орган. Около мен подеха в хор треперливи гласове, тънички и пискливи като на щурци.

По средата на химна от вратата, която водеше към кухнята, влязоха двама души и застанаха зад амвона. Жената, както по-късно разбрах, бе преподобната Леда Спрот, водачката. Тя беше достопочтена възрастна дама със сини очи, синя коса и римски нос. Облечена беше в дълга бяла атлазена рокля, обшита около врата й с морава панделка. Мършавият, посивял мъж до нея бе представен като „Мистър Стюарт, нашият гост медиум“. По-късно се питах в какъв смисъл той е гост, след като винаги беше там.

Към края на химна, когато пеенето стана съвсем нестройно, Леда Спрот вдигна ръце над главата си.

— Да се отдадем на размисъл — каза тя с дълбок, плътен глас. Настъпи тишина, нарушавана само от шума на нечии несигурни стъпки, които преминаха през моравите завеси и после много бавно се заизкачваха по стълбата. Леда Спрот започна кратка молитва, обръщайки се към най-близките ни, получили просветление за тези от нас, които все още бродеха объркани по житейския бряг. Отгоре избълбука приглушено водната струя на тоалетната и стъпките се насочиха към нас.

— Сега ще чуете вдъхновяващото слово на нашия гост медиум мистър Стюарт — заяви преподобната Леда Спрот и отстъпи встрани.

Към края на моите връзки със спиритистите знаех почти наизуст проповедта на мистър Стюарт, защото то се повтаряше всяка седмица. Той ни призова да не падаме духом, тъй като имало на какво да се надяваме; каза ни, че зората изгрява точно когато е най-тъмно. После издекламира един стих на Артър Хю Клъф от „Не казвай, че борбата е безсмислена“:

Не само през прозорците пристига

от изток зрак, щом се яви зората;

как бавно, бавно слънцето пред теб се вдига,

но погледни: на запад вече просветля земята.

Последва още една фраза от същото стихотворение: „Ако надеждите ни са измамни, то страховете са лъжци“.

— Страховете наистина могат да се окажат лъжовни, приятели мои. Това ми напомня за една история, която чух онзи ден. Тя може да ни бъде полезна винаги когато сме обезверени, когато смятаме, че всичко е загубило значението си и е безсмислено да се борим. Веднъж по един път вървели две гъсеници. Гъсеницата песимистка казала, че скоро ще трябва да отидат в едно тъмно, тясно място и там няма да се движат и да говорят. „Това ще бъде нашият край“ — заключила тя. Но гъсеницата оптимистка отговорила: „Това тъмно място е просто пашкул, в който ще си починем известно време и след това ще се появим отново с красиви крилца. Ще бъдем пеперуди и ще литнем към слънцето“. Този път, приятели мои, бил пътят на живота и дали ще бъдем като мрачната гъсеница песимистка, която не чака нищо друго, освен смъртта, или като гъсеницата оптимистка, изпълнена с вяра и надежда към по-висшия живот, зависи само от нас.

Паството, изглежда, нямаше нищо против това, че проповедта винаги е една и съща. Дори ако не беше така, сигурно щяха да се почувстват измамени.

След словото жената с кафявата рокля събра лептата на присъстващите и после дойде ред на сериозните занимания. Всички идваха заради тях: заради личните послания. Жената с кафявата рокля внесе медната табла и Леда Спрот започна да взима хартийките една по една. Тя държеше в ръка листчето, както бе сгънато, затваряше очи и изричаше посланието. После отваряше листчето и съобщаваше числото. Посланията се отнасяха предимно за здравето:

— Виждам стара белокоса жена с ореол около главата, която казва: „Внимавайте, когато слизате по стълбите, особено в четвъртък“; тя казва думата сяра. Тя ви предупреждава да се пазите и ви поздравява най-сърдечно. Ето един мъж с шотландска пола и няколко гайди; сигурно е шотландец; червенокос е. Той мисли за вас с обич и казва: „Намалете сладкишите, не са полезни“. Той ви казва — не мога точно да разбера думата. Нещо като килимче. „Внимавайте с изтривалките“, да, това казва той.

След като свършиха листчетата с номерата, думата отново взе мистър Стюарт и започна да предава послания, като посочваше направо богомолците и описваше духовете, застанали зад столовете им. Това ме притесни много повече от числата: Леда Спрот като че ли извличаше посланията от съзнанието си, а мистър Стюарт ги предаваше с отворени очи. Той фактически виждаше мъртвите направо в стаята. Свих се на стола си с надеждата, че ще ме прескочи.

После отново пяха химни; след това Леда Спрот ни напомни за сеанса с Изцеляващото докосване във вторник, за Несъзнателното писане в сряда, за индивидуалните сеанси в четвъртък и това бе всичко. В антрето настъпи известна суетня и блъсканица, докато неколцина старци се мъчеха да си обуят галошите. На вратата хората сърдечно й благодаряха; тя познаваше повечето от тях и ги питаше:

— Разбрахте ли това, което ви интересуваше, мисис Хърст? Какво ще кажете, мисис Дийн?

— Веднага ще хвърля онова лекарство — казваха те. Или: — Това беше чичо ми Хърбърт, той имаше точно такова палто.

— Е, Робърт — подхвана леля Лу в колата — съжалявам, че тази вечер тя не се появи.

Робърт бе явно разочарован:

— Може би е била заета — отговори той. — Коя ли беше другата жена с вечерната рокля?

— Едра жена — продължи леля Лу. — Ха. Като че ли ставаше въпрос за мен. — Тя покани Робърт да пийне нещо, но той заяви, че няма настроение и че предпочита да се прибере. Отидох вместо него, пих горещ шоколад с петифури и изядох един сандвич със скариди.

— Говорехме за майка му — обясни тя. — Вече трета седмица не се появява. Винаги си е била вятърничава. Жената на Робърт не можеше да я търпи и затова отказа да ходи на църква с него. „Ако някога успееш да говориш с този стар кошмар — казала му тя — не искам да бъда там.“ Малко е жестоко, нали?

— Лельо Лу — започнах аз — наистина ли вярваш във всичко това?

— Може ли човек да е сигурен? — попита ме тя. — Аз съм свидетелка на много точни послания. Някои от тях нямат особено значение, но други са много полезни.

— Но това може да е само четене на мислите — заявих аз.

— Не зная как го правят — продължи леля Лу — ала всички смятат, че успокоява. Поне за Робърт е така. Освен това на него му е приятно, когато проявявам интерес. Според мен човек трябва да е толерантен.

— Това ме побърква — признах аз.

— Непрекъснато получавам послания от този шотландец — каза леля Лу замислено. — Онзи с червената коса и гайдите. Какво ли искаше да каже с тези изтривалки? Може би е имал предвид помияр, може да ме ухапе някое куче.

— Кой е той? — попитах аз.

— Понятие нямам — отговори леля Лу. — Не познавам човек, който да е свирил на гайда. Явно не е роднина.

— Ох! — възкликнах облекчена. — Ти каза ли им?

— Не ми е минавало и през ум — отговори леля Лу. — Защо да ги наскърбявам.

Започнах да посещавам параклиса всяка неделна вечер. Вместо да ходим на кино, предпочитах да се виждам с леля Лу там, защото бях напълно сигурна, че няма да срещна някого от нашия квартал. Дори известно време ме терзаеха различни мисли около доктрините на спиритистите: ако Отвъдният бряг бе наистина толкова прекрасен, защо духовете посвещаваха такава голяма част от посланията си на предупреждения? Според мен те трябваше да примамват най-близките си към скали и мостове, да ги подтикват към буйство и лакомия, за да ускорят преминаването им на по-светлия бряг, а не да ги съветват да не слизат по хлъзгави стълби, да не се возят с неизправни коли и да не ядат тестени храни. Някои от спиритистите вярваха също в способността за многократни превъплъщения, а други в Атлантида. Между тях имаше и съвсем правоверни християни. Леда Спрот нямаше нищо против убежденията им, стига да вярваха в нейната сила.

Изпитвах желание да мина през всички техни стадии със същото подозрително недоверие, което имах към филмите, но си сложих спирачка при таблата с числата. Не знаех никакви мъртъвци и ни най-малко не исках да се запознавам. Една вечер обаче получих послание, което надмина всичките ми страхове. Случи се по време на сеанса точно когато Леда Спрот посегна към последното сгънато листче върху медната табла. Както обикновено, тя бе затворила очи, но ги отвори.

— Получих спешно послание — каза тя за някого без число. Тя гледаше право в мен. — Зад стола ви стои жена. Около трийсетгодишна, с тъмна коса, тъмносин костюм с бяла яка и бели ръкавици. Тя ви казва… какво? Много е разстроена от нещо… Долавям името Джоун. Извинете, не мога да чуя… Леда Спрот се заслуша за миг, после добави:

— Тя не можа да премине, има твърде много статично електричество в атмосферата.

— Това е майка ми! — просъсках аз към леля Лу. — Тя не е мъртва! — Изпитвах едновременно страх и възмущение: майка ми бе нарушила правилата на играта. Или пък Леда Спрот беше мошеничка. Ами откъде можеше да знае как изглежда майка ми? Ако ме беше шпионирала, нямаше да сбърка и да използва жив човек.

— После, скъпа — успокои ме леля Лу.

След като свърши службата, отидох направо при Леда Спрот.

— Това беше майка ми — казах й аз.

— Радвам се — отговори Леда. — Имах чувството, че от известно време се опитва да се свърже с вас. Сигурно много се безпокои за вас.

— Но тя е жива — отсякох аз. — Тя въобще не е умирала!

Сините очи трепнаха за миг.

— Тогава трябва да е било астралното й тяло — обясни тя спокойно. — Това се случва понякога, но ние не го поощряваме, защото всичко се обърква и приемането невинаги е много добро.

— Астралното й тяло? — За пръв път чувах такова нещо. Леда Спрот обясни, че освен материално, всеки има и астрално тяло, което може да плава наоколо, прикрепено към нас с нещо като дълго гумено въже.

— Трябва да е влязла през прозореца на банята — каза тя. — Винаги го оставяме леко отворен, защото от радиатора става много горещо.

После ми обясни, че трябва да се внимава много с гуменото въже; ако се скъсало, астралното тяло можело да се отдели и тогава, какво остава от човека?

— Човек започва да вегетира — заяви Леда Спрот. — Нали четем за такива случаи по болниците. Ние неведнъж сме обяснявали на лекарите, че понякога мозъчните операции носят повече вреда, отколкото полза. Те трябва да оставят прозореца леко отворен, за да може астралното тяло да се върне.

Тази теория никак не ми харесваше. Особено неприятна ми се видя мисълта, че под формата на духообразно желе майка ми можеше да се влачи след мен от едно място на друго, облечена (очевидно) в тъмносиния си костюм от 1949 година. Нито пък исках да знам, че се безпокояла за мен; нейното безпокойство винаги означаваше болка и аз отказвах да вярвам в нея.

— Това е лудост — казах аз, колкото се може по-грубо.

За мое учудване Леда Спрот се изсмя.

— О, ние сме свикнали с подобни приказки — заяви тя. — Уверявам ви, те не ни пречат. — После ме хвана за ръката, което много ме смути. — Вие имате големи заложби — започна тя, като ме гледаше в очите. — Голяма дарба. Трябва да я развивате. Опитайте Несъзнателното писане в сряда. Не мога да кажа какъв медиум сте — дали приемате, или предавате. Мисля, че приемате. С удоволствие бих ви помогнала да се подготвите; бихте могли да ни надминете, но това изисква много труд и трябва да ви предупредя, че е малко опасно, ако го правите без контрол. Не всички духове са дружелюбни, нали разбирате? Някои от тях са много нещастни. Когато започнат много да ми дотягат, аз размествам мебелите. Това ги обърква, нали разбирате? — Тя ме потупа по ръката и после ме пусна. — Елате другата седмица и ще си поговорим пак.

Повече не стъпих там. Бях потресена от призрака на майка си. (Когато се прибрах онази неделна вечер, по нищо не личеше, че е предприемала астрални пътешествия: беше си същата, леко пийнала.)

Не по-малко ме ужасяваше мнението на Леда Спрот за моите големи способности, особено след като си дадох сметка, че тази мисъл ми е противна. Дотогава никой никога не ми бе казвал, че притежавам голяма дарба. За миг се поблазних от видението на самата себе си, изправена тържествено в бяла надиплена рокля с мораво бие, излъчваща духовна енергия. Леда Спрот бе доста дебела и може би това щеше да е моето бъдеше. Но съвсем не бях сигурна дали исках да имам тези дарби. Ами ако нещо се обърка? Ако се проваля публично с гръм и трясък? Ако не успея да получа послания? По-лесно беше да не опитвам. Би било отвратително да разочаровам богомолците и особено тия, които посещаваха параклиса. Те бяха така мили и доверчиви с техните кашлюкания и с пискливите си гласове. Не можех да поема отговорност.

Няколко месеца по-късно се доверих на леля Лу. Тя бе разбрала вече, че съм объркана, и не ме притесняваше с въпроси.

— Леда Спрот ми каза, че съм имала голяма дарба.

— Така ли, скъпа? — отвърна леля Лу. — И на мен ми каза същото. Може би и двете я имаме.

— Тя ме посъветва да опитам Несъзнателното писане.

— Знаеш ли какво — продължи замислено леля Лу. — Аз опитах. Сигурно ще си помислиш, че съм глупачка.

— Не — отговорих аз.

— Работата е в това, че искам да разбера дали съпругът ми е все още жив. Смятах, че ако не е жив, то би трябвало да бъде така любезен да ми го каже.

— Какво стана? — попитах аз.

— Ами — започна леля Лу бавно — беше доста странно. Тя ми даде химикалка, една съвсем обикновена химикалка. Не зная защо очаквах нещо друго — гъше перо или кой знае какво. После запали свещ и я сложи пред едно огледало и аз трябваше да гледам точно в свещта — не в нея, а в отражението й. Гледах известно време и нищо не стана, чувах само някакво бръмчене. Май че съм заспала или задрямала само за минутка. И след това времето изтече.

— Написа ли нещо? — попитах аз нетърпеливо.

— Не може да се каже — отговори леля Лу. — Просто някакви драскулки и няколко букви.

— В такъв случай той може да е жив — заявих аз.

— Знае ли човек — каза леля Лу. — Ако е мъртъв, то точно в негов стил е да си мълчи. Винаги е искал да ме държи нащрек. Според Леда Спрот това бе добро начало и тя искаше да продължа. Тя твърди, че е необходимо известно време, за да свикне човек.

— Ти продължи ли?

Леля Лу се намръщи.

— Робърт искаше да продължа. Но как да ти кажа, не съм убедена, че в това има смисъл. После разгледах листа, нямаше нищо общо с моя почерк. Нищо. Чувството, че някой ме обсебва, ми беше неприятно. Разбрах, че не трябва да се занимавам повече с това и на твое място бих сторила същото, скъпа. Човек не може да лети с едно крило. Не е ли така?

Въпреки съвета на леля Лу, изпитвах голямо изкушение да опитам сама Несъзнателното писане и една вечер, когато родителите ми не бяха вкъщи, го направих. Взех свещ от трапезарията, химикалка и тефтерчето на майка си от масичката, на която беше телефонът. Запалих свещта, изгасих лампата в спалнята си, седнах пред огледалото на тоалетката и вторачена в отражението на малкия пламък, зачаках нещо да се случи. С голямо усилие се опитвах да не движа съзнателно ръката си. Това би било измама, а аз исках да бъде истинско. Нищо не се случи, с изключение на това, че пламъкът, изглежда, се уголемяваше.

Изведнъж почувствах, че косата ми гори: неусетно се бях надвесила над свещта. Бретонът ми се пърлеше и пращеше. Лепнах ръка на челото си и хукнах към банята; отпред косата ми бе силно опърлена и се наложи да я отрежа. По този повод имах разправия с майка си, тъй като съвсем неотдавна ми бе дала пет долара за фризьор. Реших, че е по-добре да се откажа от Несъзнателното писане.

Все пак на листа имаше нещо: една-единствена червена линия, която се виеше и криволичеше като червей или вълнен конец. Не помнех да съм я чертала; защо трябваше да си създавам главоболие, ако това беше всичко, което Отвъдното искаше да ми каже?

Известно време в клас съветът на Леда Спрот подхранваше мечтите ми. (Ако исках, можех да го направя; скромно начало в неизвестна църквичка; чудотворни разкрития; растяща слава; претъпкани зали; хиляди, намерили помощ, ще шепнат с преклонение и обожание: „Може да е едра, но каква дарба има!“) След няколко месеца обаче това постепенно избледня. В съзнанието ми остана неизличимо врязана само проповедта на мистър Стюарт, която обикновено си спомнях в най-неподходящи моменти: историята на гъсеницата песимистка и на гъсеницата оптимистка, които напредваха бавно по пътя на живота и водеха своя безкраен диалог. Обикновено бях на страната на гъсеницата оптимистка, но когато преживявах най-мрачните си мигове, мислех: „Е и какво, ако стана пеперуда? Пеперудите също умират“.