Джой Филдинг
Липсващи парчета (9)

Девета глава

— Дайте определение на социопат.

На мъжа на свидетелското място — изглеждаше едновременно изискан и патриотично настроен в тъмносиния си костюм, с бяла риза и вратовръзка на червени райета — му трябваше малко време, за да обмисли отговора си, макар като вещо лице, призовано от обвинението, без съмнение да беше подготвил отговорите си добре.

— Социопатът е човек, враждебно настроен към обществото — започна специалистът. — Той изпитва малко от нормалните човешки емоции, с изключение на гнева. Този гняв, съчетан с почти пълна себепогълнатост и тотална липса на съпричастие към другите, му позволява да извършва най-ужасни престъпления, без никакво чувство на вина или угризение.

— А сексуалният садист?

Пак добре премерена пауза.

— Сексуалният садист изпитва сексуално удоволствие от причиняването на болка.

— Двете понятия заедно ли вървят? — Прокурорът потупа кафявата си вратовръзка на арабески и погледна към съдебните заседатели.

Проследих погледа му и забелязах, че заседателите са целите в слух. Достатъчно е само да се спомене думата „секс“, помислих си, като погледнах към Джо Лин. Беше облечена с тесни бели джинси и бяло бюстие, украсено по средата с яркорозово сърце.

— Социопатът не е задължително сексуален садист, но сексуалният садист почти винаги е социопат — прозвуча отговорът от свидетелското място.

— Според вашето вещо мнение, доктор Пинсънт, сексуален садист ли е Колин Френдли?

— Да.

— А социопат ли е?

— Съвсем определено.

Отново погледнах към Джо Лин, лицето й беше безизразно, дори спокойно. Слушаше ли изобщо? Чуваше ли казаното?

Прокурорът се приближи до масата на защитата, спря пред обвиняемия и се вгледа в Колин Френдли, сякаш го виждаше за пръв път. Колин Френдли любезно му се усмихна. Явно се бе възстановил доста добре от пристъпа на грипа. Очите му бяха бистри; цветът на лицето — добър. Изглеждаше съвсем нормално.

— Но той изглежда съвсем нормално — заключи господин Ивс, сякаш четеше мислите ми. — Всъщност, господин Френдли изглежда толкова мил, колкото би следвало от фамилията му — приятен на вид, любезен, интелигентен.

— Социопатите често пъти са доста интелигентни — обясни свидетелят. — И няма правило, според което да не могат да изглеждат добре. Що се отнася до любезността, той просто ви предлага онова, което смята, че трябва да видите.

Адвокатът на защитата мигновено скочи на крака.

— Преднамерен ход, Ваша светлост. Свидетелят не може да говори за господин Френдли.

— Приема се.

— Ако говорим по принцип, доктор Пинсънт — продължи необезсърчено прокурорът, — какво искате да кажете с това, че социопатите предлагат на хората онова, което искат да видят?

— Социопатите са изключително изобретателни. Емоциите им са на много повърхностно ниво и те са крайно егоцентрични. Но могат да подражават на емоциите, които виждат у другите, и да отвръщат с реакцията, която би се очаквала при нормални обстоятелства. Разчитат на хорската представа за елементарна човешка почтеност. Хората им приписват чувства, които те просто не притежават. — Той замълча и погледна право към Колин Френдли. — Социопатите нерядко са сладкодумни, чаровни и остроумни. Те ще ви разсмеят и после ще ви промушат право в сърцето.

— Може ли да се вярва на нещо, казано от тях?

— О, да. Те често са доста искрени. При условие да не забравяме, че представата им за истина обслужва изключително техните собствени интереси.

— Какво създава социопата, доктор Пинсънт?

Доктор Уолтър Пинсънт потърка с пръсти брадичката си и се усмихна.

— Страхувам се, че това е все едно да попитате: „Кое идва първо, кокошката или яйцето?“. Вечният спор — дали убийците се раждат, или се създават. — Той поклати глава. — Невъзможно е да се каже със сигурност. Съществуват много теории, разбира се, които сме склонни да променяме, според времената и политическия климат. Понякога придаваме по-голяма тежест на генетичната теория, понякога — на обкръжаващата среда. Приемаме за вярно наличието на допълнителни Y-хромозоми и химически дисбаланс. Но много хора имат химически дисбаланс, без това да ги прави убийци. И много хора имат допълнителна Y-хромозома, но не колят наляво-надясно сродните си човешки същества.

— Колин Френдли има ли химически дисбаланс или допълнителна Y-хромозома?

— Не, няма.

— А какво ще кажете за теорията, че средата определя съзнанието?

Уолтър Пинсънт се изкашля, изпъна рамене и оправи вратовръзката си.

— Няма съмнение, че детството ни е от решаващо значение по отношение на по-нататъшното ни развитие. Семената, от които израстваме като възрастни, се засаждат още докато сме деца. Почти всички серийни убийци са имали наистина ужасяващо детство. Били са пренебрегвани, малтретирани, пребивани, изнасилвани, изоставяни и какво ли не още.

— Това отнася ли се за Колин Френдли?

— Да.

Джо Лин се наклони към мен.

— Горкичкият — прошепна тя и аз се помъчих да уловя иронията в думите й. Но такава нямаше.

— Има ли някакви характерни общи черти при всички социопати? — попита прокурорът.

— Изследванията показват, че съществува нещо, което сега наричаме с термина „тройна предопределеност към убийства“, три елемента, които се наблюдават фактически у всички деца, които впоследствие стават серийни убийци: жестокост към малки животни, напикаване след естествено нормалната за това възраст и пиромания.

— Тези елементи наблюдават ли се в детството на Колин Френдли?

— Да.

— Има ли някакво съмнение у вас, след срещата ви с обвиняемия, изучаването на детството му и множеството психиатрични заключения, които ви бяха предоставени, че Колин Френдли е сексуален садист и социопат, виновен в извършването на престъпленията, в които е обвинен?

— Не се съмнявам изобщо — отговори доктор Пинсънт.

— Благодаря ви, доктор Пинсънт. Свидетелят е ваш, господин Армстронг.

Господин Ивс седна и разкопча сакото си, господин Армстронг стана и закопча своето.

— Доктор Пинсънт, вие психиатър ли сте?

— Не.

— Лекар?

— Не.

— Вероятно доктор по психология?

— Не. Докторатът ми е в сферата на възпитанието.

— Разбирам. — Джейк Армстронг поклати глава, явно объркан, сякаш не можеше да разбере какво прави доктор Пинсънт тук като вещо лице. Това беше чисто и просто за ефект. Съдебните заседатели вече бяха уведомени, че Уолтър Пинсънт е специален агент от Националната академия на ФБР в Куантико, Вирджиния, и част от поддържащото следствието подразделение, специализирано в профилирането на серийни убийци.

— Колко пъти сте се срещали с обвиняемия?

— Два пъти.

— Два пъти. — Джейк Армстронг поклати глава, като си придаде леко изненадан вид. Чист трик, помислих си. — И колко дълги бяха срещите ви?

— Всяка беше от по няколко часа.

— По няколко часа значи — повтори адвокатът, като този път кимна. — И това време ви беше достатъчно, за да стигнете до заключението, че Колин Френдли е опасен психопат?

— Социопат — поправи го доктор Пинсънт.

Джейк Армстронг се изсмя подигравателно. Също като Джо Лин.

— След прекарани приблизително четири часа с моя клиент, сте стигнали до заключението, че е опасен социопат и сексуален садист?

— Да, така е.

— Кажете ми, доктор Пинсънт, щяхте ли да стигнете до същите заключения, ако се бяхте срещнали с господин Френдли при други обстоятелства?

— Не съм сигурен, че разбирам въпроса ви.

— Да кажем, че сте срещнали господин Френдли на някакво събиране или сте се запознали на почивка и сте си поприказвали няколко часа. Щяхте ли да останете с впечатлението, че той е опасен психопат и сексуален садист?

За пръв път, откакто беше застанал на свидетелското място, доктор Уолтър Пинсънт не изглеждаше толкова уверен в себе си.

— Вероятно не. Както вече казах, социопатите често пъти са много обаятелни.

— Намирате Колин Френдли за обаятелен?

— Изглежда много любезен, да.

— Това престъпление ли е?

Прокурорът вдигна ръка.

— Протестирам.

— Приема се.

— Възможно ли е, доктор Пинсънт — настоя адвокатът на защитата, — да сте били повлияни в оценката си на господин Френдли от факта, че вече е бил арестуван и вашите срещи с него са се провели в затвора?

— Бях повлиян от нещата, които той ми разказа.

— Разбирам. Колин Френдли призна ли се пред вас за виновен?

— Не.

— Всъщност, не настояваше ли той постоянно, че е невинен?

— Така е. Но това е типично за този тип личности.

— Интересно. Значи твърдите, че ако признава вината си, това означава, че е виновен, а ако казва, че е невинен, пак означава, че е виновен. Осъден, ако не си, осъден, ако си. Напомня ми на лова на вещици в Салем.

Прокурорът скочи на крака.

— Ваша светлост, преднамерен ход. Господин Армстронг въпрос ли задава, или произнася реч?

— Приема се.

— Ще го парафразирам — отвърна Джейк Армстронг, в думите му имаше доловимо нахалство. — И под леглото ли ви се привиждат серийни убийци, доктор Пинсънт?

Масивният задник на господин Ивс едва бе имал време да докосне седалката, преди прокурорът отново да скочи на крака.

— Протестирам.

— Оттеглям въпроса си — побърза да каже Джейк Армстронг. — Нямам повече въпроси към свидетеля.

— Свидетелят може да се оттегли.

Съдията обяви десетминутно прекъсване.

— Кажи ми, че не повярва на това — казах с надежда на Джо Лин, докато хората около нас се изправяха и протягаха.

— Да повярвам на кое? — Тя се огледа набързо в огледалцето си, като повторно начерви вече и без това прекалено розовите си устни.

— На опита на адвоката да омаловажи доказателствата.

— Това пък какво трябва да значи? — Джо Лин вдигна огледалото, подвивайки миглите си.

— Значи, че доктор Пинсънт е толкова вещо лице, колкото и всички останали — започнах.

Тя ме прекъсна.

— Не е психиатър, нито лекар.

— Той е агент на ФБР.

— Откога стана такава гореща почитателка на ФБР?

— Просто казвам, че знае за какво говори.

— Това си е неговото мнение.

— Мнение на вещо лице — напомних й аз.

— Прекалено много вярваш на вещите лица — отвърна тя. — Само защото някой има диплома, не значи, че знае всичко.

Приех го като директна нападка към мен. Джо Лин вечно възхваляваше предимството на практическия опит пред университетското образование.

Не захапвай, казах си, твърдо решена да бъда любезна.

— Е, нещо ново? — попитах в търсене на по-безопасна тема за разговор.

— Какво например?

Повдигнах рамене.

— Някакви обаждания в отговор на молбите за работа, които подаде?

Тя затвори гримовете си.

— Знаеш, че няма.

Едно на нула, помислих си.

— Обаждала ли си се на майка?

— Защо да й се обаждам?

Две на нула.

— Имаш ли уговорка за събота и неделя?

Джо Лин затвори чантата си.

— Имам уговорка за петък. — Тя се извърна към мен, устата й беше нацупена в провокативна муцунка.

— Страхотно. Някой нов ли?

— Нещо такова.

— Някой, когото познавам?

— Някой, когото си мислиш, че познаваш.

— Какво значи това?

— Значи, че си мислиш, че го познаваш, но не го познаваш. Значи, че имаш съвсем погрешна представа за него. Значи, че изобщо не го познаваш. Значи, че го зяпаш цяла сутрин.

Три на нула.

Стаята около мен притъмня. Нормалните съдебни шумове отстъпиха на високото бучене в ушите ми. Зави ми се свят, краката ми омекнаха. Сграбчих пейката, на която седях, и забих пръсти в твърдото дърво.

— Моля те, кажи ми, че се шегуваш.

Джо Лин оправи бюстието си — намести голямото розово сърце така, че да се падне точно по средата на огромния й бюст.

— Защо да се шегувам за нещо толкова важно?

Спокойно, казах си. Не захапвай стръвта.

— Кога точно го разбра?

— Адвокатът на Колин ми се обади снощи. Щях да ти звънна, но беше късно, а знам, че в десет часа вие вече сте заспали.

— Не разбирам — заекнах. — Къде ще се проведе тази „среща“?

— Не съм сигурна. В някоя килия или нещо от сорта. Ще ми кажат.

— Джо Лин, моля те — не можах да се въздържа. — Не смяташ ли, че това стигна твърде далеч? Не е късно да зарежеш цялата работа. Няма нужда да продължаваш.

— За какво говориш? — Гласът й беше възмутен. — Защо да не продължавам?

— Защото мъжът, за когото говорим, е хладнокръвен убиец.

— Не съм съгласна.

— Доказателствата са неопровержими.

— Не съм съгласна.

— Не си съгласна — повторих.

— Не, и не мисля, че и съдебните заседатели ще се съгласят — отвърна тя, като махна на един от репортерите на задния ред. — Не желая да говорим повече за това. Защо винаги трябва да разваляш всичко?

— Просто се опитвам да проявя малко здрав разум в цялата тази бъркотия.

Джо Лин погледна към предната част на залата.

— Винаги си имала повече здрав разум, отколкото въображение — заяви тя.

 

 

Вече беше седнал, когато в дванайсет и двайсет пристигнах в „Чарлис Креб“.

— Съжалявам, че закъснях — казах и се отпуснах на стола, който сервитьорът ми предложи. Огледах бавно многобройните сепарета и поставените в рамки снимки на рибарски трофеи. Възхитих се на огромния препариран марлин, закачен отсреща, спрях за миг погледа си и на претъпкания бар, отбелязвайки заетите сервитьори, които сновяха между сепаретата и масите, като се суетяха около постоянните клиентки с високи токчета, огромни руси прически и заучени пресилени усмивки. Гледах навсякъде, само не в мъжа, който седеше срещу мен.

— Като се има предвид, че съдът не беше разпускан до обяд — казваше той, — успя съвсем навреме.

— Тръгнах си по-рано. — Махнах на келнера. Час и половина по-рано, за малко не казах, но си замълчах. Напуснах залата, след неприятното разкритие на Джо Лин и обикалях с колата досега, опитвайки се да разбера какво се мъчеше да докаже сестра ми, като се хвърляше в ръцете на един садист социопат, който най-вероятно щеше да умре на електрическия стол. Ако се опитваше да разстрои майка ни, нямаше да стане. Тя изобщо не обръщаше внимание на предизвикателните изявления на Джо Лин и се държеше така, сякаш в настоящото поведение на по-малката й дъщеря нямаше нищо необичайно или нередно. От друга страна, ако Джо Лин се опитваше да вбеси мен, трябваше да си призная, че вършеше страшна работа.

Сервитьорът се появи.

— Може ли чаша бяло вино? — попитах.

Келнерът изглеждаше объркан.

— Не ви ли харесва виното, което поръча господинът?

За пръв път погледнах към мъжа, който стоеше от отсрещната страна на масата. Робърт Кроу — любезен, изискан и най-вече убийствено великолепен — вдигна бутилката калифорнийско шардоне, която се изстудяваше до него.

— Благодаря — казах на сервитьора и се почувствах като пълна идиотка. — Чудесно е.

Робърт не каза нищо, само ми напълни чашата, после се чукнахме.

— За миналото — каза той.

— За миналото — съгласих се. Звучеше достатъчно безопасно.

— И за бъдещето.

Изгълтах половината чаша.

— Някой е или много жаден, или много притеснен — отбеляза той.

— Сутринта ми не беше приятна.

— Говори ли ти се за това?

— В никакъв случай.

— Да поговорим тогава защо не ме поглеждаш.

Разсмях се, с онзи ужасен, смутен дрезгав смях, който заглъхва моментално при допира с въздуха.

— Гледам те.

— Гледаш лявото ми ухо — каза той.

— И ухото си го бива — разсмях се и го погледнах право в лешниковите очи. О, господи, помислих си, като се мъчех да не отклоня поглед, да не мигна, да не се извърна първа. Нямаха ли край ученическите ми притеснения?

Не трябваше да идвам. Трябваше да последвам инстинктите си и да се прибера у дома, след като си тръгнах от съда. Вместо това обикалях с колата безцелно в продължение на час и половина, после надух газта по I-95. Наближавах Помпано, когато осъзнах, че е дванайсет без нещо, обърнах, като си казвах, че трябва да се прибирам, но знаех, че се отправям към океана и „Чарлис Креб“.

„Чарлис Креб“ и Робърт Кроу, помислих си и сигурно съм се усмихнала, защото той веднага се хвана за това.

— Така е по-добре — каза Робърт. — Имаш хубава усмивка.

— Крива е — поправих го аз.

— Точно това я прави красива.

Премигнах, отклоних погледа си.

Поръчахме — печена скумрия за него, пушена риба меч за мен.

— И така, разкажи ми за работата си като терапевт — помоли той.

Повдигнах рамене.

— Какво да ти кажа? Разни хора — разни проблеми.

— Какъв тип проблеми?

— Проблеми с родителите, проблеми с децата, брачни проблеми, извънбрачни проблеми… — спрях, изпих още една голяма глътка вино.

— И ти решаваш тези проблеми?

— Правя каквото мога.

— От колко време практикуваш?

— Повече от двайсет години. — Чувствах се по уверена сега, когато разговорът се водеше на професионална основа. — Започнах като социален работник към съвета по образование в Питсбърг, после напуснах и си отворих клиника по семейна терапия с още няколко жени. Накрая се преместихме във Флорида и си отворих собствен кабинет.

— Не можеш да се задържиш дълго на една работа, а?

Помислих си за сестра си, която цял живот сменяше една безперспективна работа с друга, една безперспективна връзка с друга.

— О-хо — прекъсна ме Робърт. — Буреносни облаци на хоризонта. За какво си мислиш?

Наистина не ми се искаше да говоря за Джо Лин. И без това бе изгубила достатъчно от деня ми.

— Просто за това колко бързо минава времето — излъгах. Не беше трудно. — Ами ти? Как стана така, че се сдоби с радиостанция?

— Ожених се за нея — отвърна той.

Не знаех какво да кажа, така че си замълчах.

— Бащата на Бренди притежава радиостанции из цялата страна. — Той се усмихна. — Пази се от жени, чието име е годно за пиене.

— Ще го запомня.

— Всъщност, истинското й име е Бренда. Кръстена е на Бренда Маршал, актриса от четирийсетте. На която тъст ми явно е бил голям почитател.

— Била е женена за Уилям Холдън — казах.

Робърт Кроу ме погледна с изумено възхищение.

— Откъде знаеш това?

Поклатих глава.

— Умът е странно и чудно нещо. Едвам си спомням телефонния си номер, но знам, че Бренда Маршал е била женена за Уилям Холдън.

— Интересна жена си, Кейт Лейтимър — отбеляза той.

Понечих да го поправя, но реших да не си правя труда. Знаеше как се казвам. Аз също.

— Е, с какво се занимава жена ти?

— Пазарува, обядва, ходи на аеробика.

— И се грижи за децата — добавих. — Май че четири ми каза.

— От дванайсет до деветнайсетгодишна възраст. Две момчета и две момичета.

— Сигурна съм, че не й остава време да се обърне.

— Най-голямото е в колеж. Останалите са по цял ден на училище. Имаме две прислужнички. Повярвай ми, Бренди не се претоварва.

— Проблеми ли имате? — попитах, въпреки напразните си усилия да не го правя.

— Обичайните, струва ми се.

— Затова ли ме покани на обяд?

Той се усмихна, обиколи ръба на чашата си с пръсти.

— Не. Ако имах нужда от терапия, щях да дойда в кабинета ти. Имам нещо друго предвид за теб.

— Звучи интересно.

— Надявам се да го сметнеш за такова.

Сервитьорът донесе обяда ни, напълни отново чашите. В продължение на няколко минути само се хранехме и пиехме.

— Е — започнах аз, добила кураж след втората си чаша вино, — какво толкова си намислил за мен?

— Твое собствено радиопредаване — каза той.

Изпуснах си вилицата. Тя отскочи от скута ми и падна на пода. Един от сновящите сервитьори веднага я подмени.

— Не разбирам.

— Още не съм го измислил съвсем — продължи Робърт. — Всъщност, хрумна ми, когато се видяхме в съда и ми каза с какво са занимаваш.

— Какво точно ти хрумна?

— Ами, да правиш някакъв вид радиотерапия.

— Имаш предвид като Фрейзър? Вечерно шоу с открити телефони?

— Не съм сигурен. Както ти казах, още не съм го обмислил добре. Това е един от поводите да те поканя на обяд. Исках и твоя принос.

— Но аз нямам никакъв опит като радиоводещ.

— Знаеш как да говориш. Знаеш как да даваш съвети. И имаш страхотен глас.

— Нямам толкова време. Имам си работа; имам си семейство.

— Не е необходимо да е всяка вечер. Може да е веднъж или два пъти седмично. И не е необходимо да е нощно време. Може да е и през деня. В сряда. — Той се усмихна. — В свободния ти ден.

— Но какво ще правя?

— Ще се държиш естествено. Ще отговаряш на въпроси. Ще помагаш на хората да решават проблемите си.

— Защо именно аз?

— А защо не ти? Ти си умна. Красива. Местна. Виж, съзнавам, че ти идва изневиделица. Защо не нахвърляш няколко идеи? Да видиш какво ще ти хрумне. Да решиш какъв тип шоу може да ти бъде интересно, формата, която ще ти пасне. Междувременно ще споделя идеята с някои от продуцентите ни, за да видя дали и те не могат да помогнат нещо. Помисли си. Само за това те моля.

— Ще си помисля — чух се да казвам.

— Добре. — Той отново вдигна чашата си. — За интересните предложения.