Джой Филдинг
Липсващи парчета (31)

Трийсет и първа глава

Съблякох се, измих си лицето, зъбите и се сгуших в леглото, умората ме покри като пласт насъбрал се прахоляк. Изпълни ноздрите и устата ми, наби се в порите ми, просмука се в кожата ми, настани се във вътрешностите ми, подобно на тения, която дебелее, дори след като носителят й залинее и умре.

За моя най-голяма изненада спах добре.

Без сънища, без събуждания, без ставания посред нощ, без да се измъчвам от неправилен избор или лоши спомени. Не мислех за никого и нищо — нито за Лари, нито за Робърт, нито за Колин Френдли, нито за Сара, Мишел или Джо Лин, нито за майка ми, нито за баща ми или за втория ми баща. Щом главата ми докосна възглавницата, съзнанието ми милостиво се изпразни от всякаква мисъл.

Когато отворих очи, беше осем сутринта и слънцето се прокрадваше през пердетата на спалнята.

— Още един ден в рая — казах си, като провесих крака от леглото и се запътих към банята. Блокирах нежеланото нахлуване на сериозни мисли. Взех си един душ, облякох се и се заех да си оправя косата, докато тя накрая не се предаде и не зае желаната форма. С неохота напуснах пределите на спалнята си и прекрачих прага на общите помещения със свито сърце, кръстосала ръце върху гърдите си, сякаш несъзнателно се опитвах да го предпазя.

Погледнах към външната врата. От другата страна ме чакаше сутрешният вестник и без съмнение сестра ми се мъдреше на първа страница. Олюлях се, притворих очи и се извърнах от вратата.

— Не преди да съм си изпила кафето — казах и протегнах ръце, сякаш с това можех да задържа реалността на безопасно разстояние.

Не си спомням какво си мислех, докато си приготвях сутрешното кафе. Вероятно съм се опитвала с всички сили да не мисля, което само влоши нещата. Имаше ли изобщо сестра ми нещо общо с бягството на Колин Френдли? Колко далече беше готова да иде в желанието си да му помогне? Какво щеше да се случи с нея, когато хванеха Колин Френдли, както без съмнение рано или късно щеше да стане? Щеше ли полицията да повдигне обвинения срещу нея? Щеше ли да отиде в затвора? Или щяха да я обявят за невменяема и щяха да я принудят да потърси психиатрична помощ? Имаше ли някаква минимална възможност от цялото това фиаско да излезе нещо хубаво?

Погледнах към телевизора във всекидневната. Може би сестра ми и Колин Френдли вече бяха заловени. В края на краищата колко дълго можеха да се крият? Те не бяха безлична двойка и щяха да привлекат внимание, дори и лицата им да не се бяха появявали по първите страници на вестниците в продължение на месеци. Очуканата тойота на Джо Лин едва ли бе идеалният избор на кола за бягство. Със сигурност досега вече някой ги бе забелязал.

Така че включи телевизора и разбери — казах си, но не помръднах. Каквито и да бяха новините, нямаше да са хубави.

Вместо това се пресегнах да си взема чаша, избрах си една с розово фламинго, перата от опашката му служеха за дръжка, а на задната страна бе изписано „Красивият Палм Бийч“. Напълних огромната чаша с димящо кафе и я отнесох във всекидневната. Седнах внимателно на канапето и се загледах през огромните френски прозорци към задния двор. Още един от онези вълшебни дни, помислих си, в които небето е толкова наситеносиньо, че започват да те болят очите.

Не искаш ли пуловер, както си на сянка? — чух да ме пита Джо Лин и усетих как чашата се изплъзва от пръстите ми.

Стиснах опашката на фламингото по-здраво, за малко да му я отскубна.

— Отпусни се — казах си. — Денят тепърва започва.

— С кого си говориш? — попита ме един глас отзад и аз подскочих, кафето се разплиска от чашата, сякаш изригна вулкан. Изгори ръцете ми и проряза жълтата ми фланелка като с нож — в резултат кафявото петно притеснително заприлича на засъхнала кръв. — Добре ли си? — попита Сара, като се втурна да вземе чашата от ръцете ми и я остави на масичката за кафе. — Съжалявам, не исках да те стресна.

— Добре съм — отвърнах й. — Просто ми трябва една мокра кърпа.

— Ще ти донеса. — Сара мигновено се озова в кухнята до мивката, после — обратно до мен и се зае да попива предницата на фланелката ми с мократа гъба за чинии.

— Наистина съжалявам — каза ми, в ъгълчетата на вече подпухналите й очи се появиха сълзи.

— Няма нищо, Сара. Наистина. Добре съм.

— Сигурна ли си?

— Сигурна съм.

— Наистина съжалявам.

Вгледах се в лицето й, все така хубаво, въпреки подпухналите очи и недоспиването. Знаех, че ми се извинява не само за кафето.

— Знам — казах. — И аз съжалявам.

— Не знам какво ме прихваща от време на време. Просто толкова се вбесявам.

Нищо не казах.

— Обичам те — продължи Сара.

— И аз те обичам.

— Наистина ли? — попита тъжно тя.

— Винаги.

Сара прехапа долната си устна. Тя потрепна изпод зъбите й и се измъкна от захапката.

— Как можеш да ме обичаш, когато съм такъв ужасен човек?

— Не си ужасна, Сара.

— Мишел никога не се държи като мен.

— Мишел си е Мишел.

— Тя е толкова уравновесена. Знае коя е. Знае какво иска.

— А ти какво искаш?

— Не знам. Нищо не знам. Толкова съм глупава.

— Ти си всичко друго, но не и глупава.

— Тогава защо правя всичките тези неща?

— Не знам — отвърнах й искрено. — Може би ще ти бъде от полза да поговориш с някой терапевт.

— Ти си терапевт.

— Аз съм ти и майка. Двете явно не се връзват.

Тя направи опит да се усмихне, но устните й отказаха да се подчинят и усмивката се изви само в едната страна на лицето й.

— Има ли някакви новини за Джо Лин?

Поклатих глава.

— Не знам. Страх ме беше да разбера.

Сара бързо грабна дистанционното от масичката за кафе и пусна телевизора, като прехвърли безкрайните неделни служби, докато открие новини. Слушах разсеяно как един говорител с момчешки вид ме осведомява за последните събития в световната политика, след което започна обстоен материал, свързан с околната среда. С едно натискане на копчето вече го нямаше, замести го друг говорител с момчешки вид. Най-голямата зимна буря ще засегне части от северозапада и заплашва да натрупа най-малкото метър сняг в областта, четеше той зад кадър, докато силни ветрове и навяващ сняг изпълваха екрана.

Изведнъж снегът се стопи в слънцето на Флорида и аз открих, че гледам право в една ожулена червена тойота, паркирана пред някакъв запуснат мотел и заобиколена от цяла орда щатски патрули.

— Господи — казах, сдържайки дъха си и се преместих по-напред, вкопчила ръце в облегалката на канапето.

— „Полицията съобщи, че са открили колата, с която се смята, че е било извършено бягството на Колин Френдли от Изправителния център във Флорида — започваше новината. — Червена тойота, модел 1987, собственост на Джо Лин Бейкър, съпругата на осъдения сериен убиец, бе открита паркирана в гората близо до семейния мотел «Уейфарър», малко след Джаксънвил, Флорида, рано тази сутрин.“

— Джаксънвил? — попита Сара, като изрече на глас собствените ми мисли. — Стигнали са само до Джаксънвил?

— „От полицията отказват да направят каквито и да е предположения дали бегълците са все още на територията на Джаксънвил — продължаваше репортажът, докато на екрана се появиха снимки на сестра ми и Колин Френдли. — Бихме искали да напомним на зрителите, че и Колин Френдли, и жена му се смятат за въоръжени и крайно опасни. Ако ги видите или имате някаква информация за това къде се намират, обадете се в полицията незабавно. При никакви обстоятелства не се приближавайте сами до тях.“

— Как е могла да го направи? — измърморих, като се облегнах назад.

— Смяташ ли, че може наистина да се измъкнат?

— Не.

— Какво ще стане с нея? — попита ме Сара.

— Не знам.

— „Новина, която току-що получихме — продължи коментаторът, като не можа да прикрие вълнението в гласа си. Вероятно цял живот е чакал да каже: «Новина, която току-що получихме», помислих си, докато дъхът ми, за кой ли път, заседна в гърдите. — Полицията потвърди, че трупът на мъж, отговарящ на описанието на Колин Френдли, е бил открит в гората зад мотел «Уейфарър» в Джаксънвил.“

— Господи.

— Ами Джо Лин? — попита Сара.

— „Повтарям: полицията съобщи, че са открили трупа на мъж, чието описание отговаря на това на Колин Френдли в гората зад мотел «Уейфарър» в покрайнините на Джаксънвил, близо до мястото, където е била открита червената тойота, собственост на жена му, бившата Джо Лин Бейкър. Полицията отказва да коментира повече случая засега, но обеща да направи изявление по-късно днес. Останете с нас за повече подробности. В следващите новини…“

— Мъртъв ли е? — попита Сара. — Колин Френдли е мъртъв?

— Не мога да повярвам.

— Мислиш ли, че Джо Лин го е убила?

— Джо Лин не може муха да убие.

— Тогава къде е? Какво се е случило с нея?

— Не знам — станах, после пак седнах. — Не знам какво да правя.

— Да правиш за какво? — попита Мишел, като влезе в стаята, спретнато облечена в дънкови къси панталони и светлозелена фланелка. — Какво става?

— Колин Френдли е мъртъв и никой не знае какво се е случило с Джо Лин — каза й Сара.

— Какво?!

— Може да има нещо в сутрешния вестник — предположи Сара. — Къде е?

— Още е навън.

— Ще го взема — предложи сама тя и се запъти към външната врата.

Телефонът иззвъня. Мишел се втурна към кухнята да го вдигне. Беше Лари.

— Чу ли вече? — попита, когато Мишел ми подаде телефона.

— Преди малко — по новините.

— Казаха ли нещо за Джо Лин?

— Нищо.

— Добре, чуй ме, дръж се. Тръгвам към летището. Ще чакам първото свободно място за по-ранен полет. Ще се прибера колкото се може по-бързо. Не се опитвай да ме разубеждаваш.

— Побързай — само това казах.

— Колин Френдли е мъртъв? — повтори Мишел.

— Явно.

— Добре. — Външната врата се отвори и затвори. — Какво пише във вестника? — провикна се Мишел.

Не дойде отговор.

— Не са ли донесли вестника? — Завих зад плота към трапезарията, Мишел ме следваше по петите.

Онова, което видях, се е запечатало дълбоко в съзнанието ми, като древни йероглифи върху вътрешността на пещера: по-голямата ми дъщеря е облечена с бяла размъкната фланелка и боксерки, вестникът виси в отпуснатата й ръка; несресаната коса в различни оттенъци на русо влиза в подпухналите й очи, сълзи се стичат в отворената й уста, главата й е извита назад, а на гърлото й е опрян дълъг назъбен нож.

— О, донесоха вестника — каза Колин Френдли, усмихнатото му лице се допираше до обляната в сълзи буза на Сара, едната му ръка здраво я държеше през кръста, за да не избяга, а другата притискаше ножа към гърлото й. — Но нали ги знаеш какви са вестниците. Всичко изопачават.

За миг всичко спря — бръмченето на хладилника, чуруликането на птиците в задния двор, кръвта, която течеше във вените ми, дъхът ми. В изкуствената тишина различих учудените сини очи на Колин Френдли, къдравата му коса и кривата му усмивка, странно консервативната му синя риза и черните ленени панталони, свободно увиснали върху жилавото му тяло, силните ръце, които се подаваха от маншетите, малко по-дълги, отколкото трябваше, дългите тънки пръсти, увили се около черната дръжка на дългия назъбен нож, чийто извит връх опираше в нежната плът на дъщеря ми.

— Кой е? — попита Мишел от кухнята, като влезе в трапезарията и замръзна на място, когато чудовищната картина се разкри пред очите й, после рязко се втурна към плъзгащата се врата в дъното на всекидневната.

— Спри! — извика Колин Френдли. — Или веднага ще й прережа гърлото. Не си мисли, че няма да го направя.

Мишел се закова на място.

— Добро момиче — каза Колин. — А сега се върни и застани до мама. Момичето на тати.

Мишел бавно се приближи към мен, като с мъка преместваше крак пред крак, сякаш газеше кал. Притиснах я към себе си, прекалено вцепенена, за да кажа нещо, гледката на по-голямата ми дъщеря с опрян нож в гърлото ме правеше така безпомощна, сякаш бях завързана и със запушена уста. Къде беше полицията? Възможно ли бе патрулната кола да е забелязала, че Колин Френдли се спотайва в храстите и точно в момента да се обаждаха за подкрепление?

— Помислихме си, че си умрял — каза Мишел на Колин Френдли.

Той се разсмя.

— Да, надявах се, че така ще си помислите.

Сара изстена. Нови сълзи започнаха да се стичат по бузите й.

— Моля те, пусни я — казах, намирайки гласа си слаб и страхливо свит в едно ъгълче на гърлото ми и го изтласках навън.

— Да я пусна ли? — попита той невярващо. — Как не. Тя е една от основните причини да се върна.

— Съжалявам, мамо — изплака Сара, въпреки че устните й не помръднаха.

Колин Френдли я хвана по-здраво през кръста.

— Не е ли трогателно? Начинът, по който малките момиченца плачат за майките си, когато попаднат в беда? Уенди Сабатело викаше майка си на помощ и Тами Фишер също. О, и онова малко момиченце, за което ме питаше, Ейми Локаш, и тя викаше майка си. Това по някакъв начин ми действа още по-възбуждащо.

— Ти си едно чудовище — прошепнах.

— Да, така е, ти винаги си го знаела, нали, мамче? — каза той. — Имах късмет, че сестра ти така и не ти повярва.

— Къде е Джо Лин?

— Остана в Джаксънвил. Не се чувстваше добре, за да пътува дотук.

— Тя добре ли е?

Той се усмихна.

— Мислиш, че ще сторя нещо на единствената жена, която ме подкрепи, която ми повярва, която ми помогна да избягам?

— Убил си госпожа Кечъм — отвърнах, като си спомних за съседката, опитала се да му помогне.

Усмивката прерасна в смях.

— Да, така е.

Сара се извъртя в ръцете на убиеца. Той притисна още по-силно ножа към гърлото й, появи се капчица кръв.

— О, господи! — простенах.

— Да, и той е голям любимец — продължи Колин. — И неговото име чувам доста. „Господи“ и „мамо“ — вървят ръка за ръка.

— Защо си дошъл? — попита Мишел. — Какво искаш от нас?

— Бая е наперена — смигна ми Колин и широко се ухили. — Много ще ми е забавно, докато те праскам, скъпа. Обзалагам се, че ще съм ти първият — додаде той, докато аз се мъчех да не повърна. — И последният. — Той се разсмя, явно се наслаждаваше на властта си върху нас. Осъзнах, че досега нито веднъж не беше заекнал. — Затова съм дошъл, скъпа — продължи той. — Това искам от вас. От всички вас, дори и от мама. — Гласът му беше като примка, обгръщаше ни, завързваше ни една към друга и ни привличаше към него. — Имах доста време за размисъл, откакто влязох в затвора. Крепеше ме мисълта за вас. Плюс, естествено, пропуснах да спомена, кутията ми със спомени.

— Кутията ти със спомени — повторих, като се чудех дали полицията беше някъде наблизо и се опитвах да печеля време.

— Да, където държа всичките си малки спомени: гривната от глезена на Тами Фишър, гащичките на Мери Постълуейт, червената пластмасова шнолка на Ейми Локаш. Много интересни неща. Закопал съм я в задния двор на кооперацията в Лантана, където живеех. Няма да е кой знае колко трудно да я намеря, особено след като полицията е убедена, че съм тръгнал на север.

— Как стигна дотук?

— Ами, не можах да се оправя със скапаната червена кола на сестра ти, та как може човек да се оправи с тоя боклук? Така че взех назаем от един човек. Той нямаше нищо против. За какво му е на един умрял кола, нали? — Широко се усмихна. — Него намериха в гората. Онзи, когото сметнаха за мен. Вероятно, защото не му оставих много от лицето. Беше много любезен да си размени дрехите с мен, преди да умре.

Тихо изхлипване изпълни въздуха и Сара се отпусна безжизнено в ръцете на Колин.

— Не ми припадай сега, момичето ми — каза той. — Не още. — Той вдигна ножа към брадичката й, сякаш се канеше да я бръсне. Едва доловим звук, нещо средно между ахване и въздишка, се отрони от устните на Сара. — Чухте ли това? — попита Колин. — Този звук? Явно е родова черта. И сестра ти издаде същия звук — каза ми той. — Точно преди да й счупя носа.

— О, господи!

— Ето пак го споменаваш.

— Убил си сестра ми? — Очите ми се изпълниха със сълзи, които временно ме заслепиха. Опитах се да ги избърша, но стаята остана замъглена, предметите се сливаха, подобно на мастило върху мокър лист. Видях Колин Френдли, вълнистата му тъмна коса се сливаше с тъмните корени на Сара, бялата му кожа с бялото на фланелката й, ножът танцуваше върху гърлото й и изглеждаше така, сякаш бяха много ножове, много гърла. Стаята изгуби фокус, перспектива, равновесие. Заплашваше да се обърне, да се срути, да изчезне.

— Е, не съм казал, че съм я убил — отвърна спокойно той. — Казах само, че й счупих носа.

— Какво си й направил?

— Странно е как реагират хората, когато разберат, че ще умрат — каза той, без да обърне внимание на въпроса ми. — Някои се паникьосват, викат и плачат до края. Доста е дразнещо в известен смисъл. Почти ти се иска да ги убиеш, за да им спестиш страданията.

— За какво говориш?

— Има други, които се опитват да спорят с теб. Казват ти, че никога няма да ти се размине, че правиш грешка, че ще си съсипеш живота. Сякаш единственото, което искат да направят, е да ти помогнат, а не да си отърват кожата. Хубаво е да си поиграеш с тях малко, да ги накараш да си помислят, че са те убедили, така че да се поуспокоят, да се обнадеждят и после настъпва чудесният момент, когато осъзнават, че ще ги убиеш така и така, и виждаш как надеждата в очите им потъва, като кораб в океана. Затова е толкова забавно да убиваш такива хора.

— Нещастен кучи син.

— Полека, мамче — каза той, думата прозвуча като обида от устата му. — Що за приказки пред тези млади впечатлителни умове? И то от устата на терапевт. Засрами се. Искам да кажа, това ли е най-новата психиатрична техника?

Нищо не казах, не исках да му доставя явното удоволствие, което предизвикваше у него гневът ми.

— Е, та докъде бях стигнал? — попита той, без да сваля очи от мен. — А, да, разказвах ви за това как реагират различните хора, когато осъзнаят, че ще умрат. Споменах ли за онези, които се молят? Споменах ли? — повтори той, този път по-високо, по-нетърпеливо, по-настоятелно. Притисна ножа по-силно към кожата на Сара и я накара да извика.

— Не — отвърнах бързо. — Не си.

— Искаш ли да чуеш за тях?

— Имам ли избор?

— По всичко личи, че нямаш. — Колин се разсмя, побъркан смях, който разсече въздуха подобно на мачете. — Та така, онези, които се молят. Мисля, че тях най-много ги обичам. — Той се олюля със замечтан поглед, сякаш се наслаждаваше на спомените си. — Те ти дават всички основания да ги убиеш: искат да живеят, млади са и целият живот е пред тях, имат деца или овдовели майки, за които да се грижат. Такива простотии. Джанет Макмилън плачеше за двете си малки дечица, а твоята приятелка Ейми Локаш се тревожеше за майка си. Хей, още ли ти се иска да разбереш къде можеш да я намериш? — попита внезапно той и продължи, преди да успея да му отговоря. — Спомняш ли си, когато те пратих за зелен хайвер на езерото Озбърн?

Кимнах.

— Е, не беше чак толкова за зелен хайвер. Ейми си е там, в края на краищата. Само че не във водата. Зарових я до малката къщичка, която са направили за децата през лятото. Сигурно си я видяла.

— Видях я — признах, като си представих квадратната дървена къща сред дърветата.

— След няколко месеца децата ще танцуват на гроба й.

Отново очите ми се изпълниха със сълзи — за Ейми, за майка й, за дъщерите ми, за мен самата, за Джо Лин.

— Уби ли сестра ми? — попитах.

— И да съм я убил, заслужила си го е. Нищо не можеше да направи както трябва. Не ми донесе пукната стотинка от парите, които твърдеше, че имало тук, нещо, което знам, че ти ще си достатъчно мила да направиш, преди да си тръгна.

— Уби ли сестра ми? — повторих.

— Да, убих я — отвърна той спокойно. — И знаеш ли какво, тя нито се моли, нито плака, нито се опита да ме разубеждава. Просто издаде онзи тих звук и ме погледна с онези нейни големи зелени очи, сякаш някак си знаеше какво ще й се случи в края на краищата. Не ми достави кой знае какво удоволствие, за разлика от вас. — Без да разхлабва хватката си около дъщеря ми, той успя да си бръкне в джоба на панталоните и извади венчалната халка, която сестра ми си бе купила и носила с такава горда решителност.

— За кутията ми със спомени — каза той.

Опитах се да сдържа нарастващата си паника, да измисля какво бих могла да направя, за да спася дъщерите си от това чудовище. Ясно беше, че полицията няма да ни помогне. Но ние бяхме три, казвах си, а той беше сам. Нищо че държеше нож на гърлото на дъщеря ми, ние бяхме само на няколко крачки от кухнята и нашите ножове. Вероятно имаше някакъв начин да отклоним вниманието му, да го изненадаме, преди да успее да реагира, преди да успее да забие ножа в гърлото на Сара.

И тогава я видях. Първо с периферното си зрение, малка като прашинка, после нарасна като сянка и придоби триизмерна форма — сивите й къдрици бяха сплескани и несресани, нощницата висеше като на закачалка върху раменете й, обутите й в пантофи крака не издаваха никакъв шум, докато тя се прокрадваше по плочките зад Колин Френдли. Кафявите й очи бяха ясни и съсредоточени.

— Бабо! — извика Мишел, преди да се осъзнае.

— Какво?! — възкликна Колин Френдли и рязко се извъртя.

И тогава всичко експлодира.

Не бях видяла стика за голф в ръцете на майка ми, докато той не се стовари, прорязвайки въздуха, върху черепа на Колин Френдли. Улучи го с разрушителна ярост, премина през скулите му, като за малко не му отнесе скалпа, от дясното му ухо шурна кръв. Втурнах се към Сара и я издърпах с крясъци от ръцете на Колин Френдли, той се олюля встрани и изпусна ножа от ръката си, докато стикът отново се стоварваше върху него, този път с още по-голяма ярост, разряза челюстта му, изби му зъбите и те се разхвърчаха от устата му като царевични зърна, а кръвта рукна по брадичката му. Стикът се стовари още веднъж, този път с прецизността на чук, по средата на лицето му. Колин се свлече на колене с разбит нос в локвата от собствената си кръв. Погледна към мястото, където стоях аз и притисках двете си момичета, и се опита да се разсмее, въпреки че вместо смях, излезе само кръв. И после падна в краката ни.

Затичах се към майка ми, когато стикът падна от ръцете й и я зацелувах и запрегръщах.

— Ще ви пазя — прошепна тя, докато Мишел и Сара се присъединиха към прегръдката ни, телата им се притиснаха към нашите, обвивайки ни като в найлон. — Ще ви пазя.

Когато пристигна полицията, погледът й вече бе замъглен. Тя поздрави полицаите с любезна усмивка и отново се унесе на рамото ми, докато аз се опитвах да им обясня какво се бе случило.