Джой Филдинг
Липсващи парчета (3)

Трета глава

Дойде понеделник. Имах записани пациенти на всеки час от осем сутринта до шест вечерта, с четирийсет и пет минути обедна почивка.

Кабинетът ми в центъра на Палм Бийч, само на няколко пресечки от океана, се състои от две малки помещения и една още по-малка чакалня. Стените на всяка стая са боядисани в светлорозово, мебелировката е преобладаващо сива. Купища нови списания изпълват няколко големи ракитени кошници от двете страни на тапицираните пейки, разположени до стените в чакалнята. Бях се зарекла списанията винаги да са нови, откакто един пациент влезе разплакан в кабинета ми, стиснал в ръка брой от „Нюзуик“, и ме попита дали знам, че Стив Маккуин имал рак. По това време Стив Маккуин вече беше мъртъв от години.

По стените виси еклектична колекция от картини: една черно-бяла фотография на полярна мечка с малкото си; приглушен акварел на жена, която чете под сянката на гигантска смокиня; яркоцветна репродукция на популярен плакат от Толуз Лотрек — Жан Аврил, вдигнала високо крак във вихъра на танца. В помещението се разнася класическа музика, не прекалено силно, но надявам се, достатъчно високо, за да заглушава повишените гласове, които понякога излизат иззад затворените врати на кабинета ми.

Вътре, три тапицирани в синьо и бяло кресла са подредени около правоъгълна стъклена масичка за кафе. Когато трябва, могат да се сложат и още столове. Има няколко декоративни растения, които изглеждат като истински, но всъщност са изкуствени. Никак не ме бива с цветята и ми омръзна да гледам как истинските се спаружват и умират. Освен това, погледнато символистично: умиращите растения биха отразили в негативна светлина уменията ми на терапевт.

Върху масичката за кафе е поставена малка метална кутия с бисквити, голям бележник и огромна кутия книжни кърпички. В единия ъгъл има видеокамера, която понякога използвам, за да записвам сеансите — винаги с разрешението на пациента. На стената зад главата ми има часовник, както и няколко импресионистични репродукции: нажежените водни лилии на Моне; едно спокойно селце на Писаро; люлеещото се на люлка червенобузо момиче на Реноар.

Отзад има още едно помещение, където са бюрото ми, телефона, папките, един малък хладилник, няколко сгъваеми стола и тредмила ми или „колелото на мъченията“, както напоследък му викам. Тредмилът винаги ми се е струвал идеален символ на времето: хората ходеха толкова бързо, колкото могат, без да отиват никъде. Въпреки това се стремях да прекарвам поне двайсет минути дневно върху това ужасно приспособление. Предполага се, че отпуска съзнанието, като тонизира тялото. В действителност, само ме дразни. Но пък напоследък всичко ме дразни. Виня за това хормоните си, които са в състояние на постоянно движение, както пишат по списанията. И тези статии ме дразнят. Не е кой знае колко тонизиращо, че „жените на определена възраст“, както струва ми се ги наричат французите, винаги биват изобразявани, придружени от илюстрации на изсъхнали голи клони на някога разцъфнало дърво.

Както и да е, беше понеделник, имах пациенти цяла сутрин и стомахът ми къркореше през последния сеанс преди обяд. Двойката, която седеше срещу мен, търсеше помощта ми, за да се оправи с навлезлия си в пубертета син — кисело и трудно четиринайсетгодишно момче, също както и всички останали на тази възраст. След два сеанса бе отказало да идва повече, макар родителите му да настояваха, като напразно се опитваха да намерят някакъв удачен за всички компромис. Разбира се, компромисът върши работа, само ако всички засегнати са готови на него, а синът беше готов единствено за опустошителни гневни изблици.

— Измъква се, след като си легнем — казваше госпожа Малори, докато съпругът й седеше сковано до нея. — Нямаше дори да разберем, че е излязъл, ако не ми се беше приходило до тоалетната. Видях, че свети, влязох в стаята му и няма да повярвате, беше напъхал в леглото си възглавници, за да изглежда, че все едно е още там, също както правят по затворническите филми, които дават по телевизията. Не се прибра до три сутринта.

— Къде е ходил? — попитах аз.

— Не иска да каже.

— После какво стана?

— Казахме му колко сме се разтревожили…

— Тя се тревожеше — поправи я набързо съпругът й.

— А вие? — попитах аз.

Джери Малори поклати оплешивяващата си глава. Беше елегантен мъж, облечен винаги в тъмносин костюм и вратовръзка на златисти райета, за разлика от съпругата си, която обикновено изглеждаше така, сякаш е навлякла първото нещо, изпаднало от сушилнята.

— Единственото, което ме тревожи, е полицията да не цъфне на вратата ни.

— Вече не знам какво да правя. — Джил Малори погледна от мен към съпруга си, който упорито се беше втренчил право напред. — Побърква ме от нерви. Не мога да спя, крещя на всички. Тази сутрин пак се разкрещях на малката Джени. Макар и да й обясних, че въпреки че й крещя много напоследък, това не означава, че не я обичам.

— Но въпреки това си позволявате да продължавате да й крещите — казах колкото се може по-внимателно аз. Тя ме погледна така, сякаш я бях пронизала със стрела през сърцето.

Джил, Джери, Джени, Джейсън, изредих ги наум, като се почудих дали поредицата от „Дж“-та е била преднамерена. Джо Лин, улових, че добавям, като си я представих в претъпканата съдебна зала на Уест Палм Бийч, молейки се здравият разум да я е задържал у дома.

— Има ли някакъв начин да се принуди Джейсън да идва отново? — попита майката. — Може би при психиатър…

Казах й, че идеята не е добра. Децата в пубертета не са запалени по терапията поради две основни причини: първо, вътрешно нямат ясна представа защо правят това или онова и второ, не проявяват никакво любопитство да разберат причината, поради която го правят.

Когато часът свърши и семейство Малори си отиде, аз се оттеглих в съседната стая, извадих сандвича си с риба тон от малкия хладилник и проверих телефонния секретар. Имаше две затваряния и седем съобщения: три от клиенти, които искаха да си запишат часове; едно от класния ръководител на Сара, който ме молеше да му се обадя, когато ми е удобно; две от майка ми, която ме молеше веднага да й позвъня, и едно от Джо Лин, която ме уведомяваше, че е прекарала сутринта в съда, че на живо Колин Френдли изглеждал дори още по-добре, отколкото на снимка, че повече от всякога е убедена в невинността му и че в сряда трябва да отида с нея, за да се уверя собственолично. Сряда беше ден, в който по принцип не ходех на работа. Затворих очи, поех си дълбоко въздух и се обадих на майка ми.

В гласа й се долавяше ужасена нотка, нещо, което не бях свикнала да чувам.

— Къде беше? — попита тя. — Цяла сутрин те търсих. Все на тази глупава машина попадах.

— Какво има, майче? Случило ли се е нещо?

— Проклетият господин Емерсън.

— Какво е станало с господин Емерсън?

— Обвини ме, че съм се опитала да го отровя с шарлотата с праскови, която му приготвих. Твърди, че цяла нощ повръщал. Толкова съм разстроена. Разправя на всички, че съм се опитала да го отровя.

— О, майче, толкова съжалявам. Сигурно си много разочарована. След всичките тези усилия. — Представих си я, наведена над кухненския плот, как подрежда резенчета праскови на спретнати малки редички в тавата. — Опитай се да не се тревожиш. Никой няма да го вземе на сериозно.

— Мислиш ли, че можеш да поговориш с госпожица Уинчъл? — попита ме тя, имайки предвид управителката на старческия дом. — Прекалено разстроена съм и не знам… ако ти й се обадиш и й обясниш…

— Наистина не смятам, че е необходимо, майче.

— Моля те. — Отново тази непозната тревога в гласа й.

— Добре. Какъв е телефонът й?

— Телефонът ли?

— Няма значение. — Явно майка ми не беше в състояние да си спомни подобни дреболии. — Ще го намеря.

— Ще й се обадиш веднага, нали?

— Незабавно.

— Благодаря ти, скъпа. Съжалявам, че ти създавам главоболия.

— Никога не си ми създавала главоболия. Ще ти се обадя след малко. — Затворих телефона, отхапах набързо от сандвича си и разрових из тефтерчето си за телефона на госпожица Уинчъл, като обаче реших първо да позвъня в училището на дъщеря си. Класният й ръководител се обади точно когато едно огромно парче риба се залепи на небцето ми.

— Сара отсъства от часовете — каза ми той, без излишни предисловия. — През последните две седмици е отсъствала от четири часа по математика и от два по испански.

О, господи, помислих си. Пак се започва. Не го ли минахме този етап миналата година?

— Ще поговоря с нея — казах на класния й. Почувствах се като кръгла нула, макар и да знаех, че вината си е на Сара, а не моя. Въпреки всичко се чувствах виновна. И това ми било семеен терапевт, помислих си, като преглътнах останалото от сандвича и усетих как трудно и тежко се спуска надолу по хранопровода към стомаха ми.

Обадих се на госпожица Уинчъл, набързо й обясних причината за позвъняването ми и я попитах дали не би могла да посети господин Емерсън. Може би е стигнал до момент в живота си, предположих внимателно, в който се нуждае от място, предоставящо по-цялостни грижи. Преди госпожица Уинчъл да ми отговори, настъпи моментно мълчание. Усетих, че сдържам дъха си, въпреки че не бях сигурна защо.

— Не е толкова просто — започна тя, после спря. Опитах се да си я представя, но мълчанието й ме разсейваше. Трябваха ми няколко секунди, за да оформя образа й. Когато го направих, тя изникна пред очите ми: по-възрастна с около десетина години от мен, с кожа с цвят на абанос, вдлъбната навътре брадичка, къса черна коса и очарователна усмивка. — Всъщност, и аз мислех да ви се обадя.

— Проблем ли има? — подканих я неохотно.

— Имахме няколко оплаквания — започна тя — от някои от другите наематели.

— Оплаквания? От господин Емерсън?

— От майка ви — отвърна тя.

— От майка ми ли?

Последва дълга пауза. После:

— Възникнаха известни проблеми през последните няколко месеца.

— Какви проблеми?

Ново мълчание. Явно госпожица Уинчъл беше от хората, които си мереха приказките, навик, на който винаги се възхищавах у другите, но който така и не овладях. Погледнах си часовника, после бележника с часовете. Срещу един часа беше отбелязано името: Дона Локаш.

— Сигурна съм, знаете, че майка ви обича да прави сладкиши…

— Да, разбира се. Тя готви чудесно.

Госпожица Уинчъл не обърна внимание на казаното от мен.

— Тя винаги е много мила, непрекъснато приготвя разни неща за приятелите и съседите си…

Карай направо, искаше ми се да изкрещя, но не го направих, вместо това намерих на бюрото една заблудила се бисквитка и я натъпках в устата си.

— Страхувам се обаче, че последните няколко пъти, когато правеше нещо за някого, той се разболяваше.

Очите ми се присвиха. Какво се опитваше да ми каже тази жена? Че майка ми умишлено трови съседите си, както я обвиняваше и господин Емерсън?

— Не съм сигурна, че разбирам какво се опитвате да ми кажете — отвърнах.

Настъпи нова дълга пауза. Представих си как жената се оглежда из кабинета си, потупва черните си къдрици, потърква върха на носа си.

— Вероятно просто става дума за това, че старите стомаси стават все по-деликатни и не са в състояние да понесат толкова мазна храна — предположи любезно тя. — Чудех се дали не бихте могли да намекнете на майка си за известно време да не прави за никого нищо.

Вече виждах нараненото изражение, което щеше да атакува чертите на майка ми, когато й предадях молбата на госпожица Уинчъл и това разби сърцето ми.

— Ще поговоря с нея — отвърнах аз.

— Има и още нещо — продължи госпожица Уинчъл.

Сдържах дъха си, без да кажа нищо.

— Става въпрос за обвиненията, които майка ви отправя към един от нашите служители.

— Моля?

— Нищо ли не ви е казвала?

Поклатих глава, после осъзнах, че това не е достатъчно.

— Не, нищо не ми е казвала.

— Мисля, че е прекалено сложно да навлизаме в това по телефона. Може би ще е по-добре да поговорим лично. Вероятно ще можем да се съберем и да поговорим, вие, майка ви и аз. О, имахте и сестра, нали?

Съзнанието ми мигновено възпроизведе съобщението, оставено от Джо Лин на телефонния ми секретар. Трябва да видиш този човек лично, Кейт. Изглежда дори по-добре, отколкото на снимката, и съм напълно убедена, че е невинен.

— Да, имам сестра — отвърнах аз.

— Мисля, че няма да е зле и тя да дойде. Можем да обсъдим нещата и надявам се да изясним всичко веднъж завинаги.

Майка ми, Джо Лин и аз, помислих си, като си представих Джо Лин, седнала в съдебната зала. Самотната клакьорка вероятно щеше да пропусне обяда, за да може да седне по-близо до обвиняемия, когато съдът продължи заседанието си следобед. Сигурно е облечена цялата в бяло, както обикновено, за да подчертае медния загар на кожата си. С къса пола, която разкрива краката й докрай. Да не споменаваме най-тясното от оскъдните й бюстиета. Нямаше начин Колин Френдли да не забележи Джо Лин Бейкър. Тя щеше да се постарае.

— Единственият ми свободен ден е сряда — казах на госпожица Уинчъл, като се чудех как щях да убедя Джо Лин да дойде с мен.

— Какво ще кажете за сряда, два часа? — предложи веднага жената.

— Добре.

— Очаквам с нетърпение да се видим.

Затвори. Продължавах да притискам слушалката до ухото си, чудейки се какво става. Майка ми не създаваше проблеми и никога не се оплакваше, дори и когато имаше основателна причина за това. Беше изтърпяла години на тормоз от страна на втория ми баща, без да каже една думичка, като се опитваше да предпази сестра ми и мен от неща, които вече ни бяха добре известни. Това ли правеше и сега? Все още ли се опитваше да ни предпазва?

Поклатих глава и без да искам изтиках на преден план от глъбините на съзнанието си Сара. Преставаше ли изобщо някога една майка да се опитва да предпази детето си?

Позвъних и на останалите, оставили съобщение на телефонния ми секретар, после бързо смених синята си рокля и сандалите със сив анцуг и маратонки и се качих върху тредмила. Постепенно увеличих скоростта, докато не започнах да се движа с шест километра в час, размахвайки в такт ръце отстрани, с милостиво изпразнено от тревоги съзнание. Не след дълго обаче, семейството ми вече беше с мен, образите им се прикрепваха към ръцете и краката ми като тежести, забавяха крачката ми и ме теглеха надолу.

Оставете ме на мира, скарах им се наум, като се опитах да се отърся от тях. Това си е моето време, времето само за мен самата, да се отпусна, да се освежа, тонизирам и отпочина. Ще се оправям с всичките ви проблеми после.

Но вместо да избледнеят, образите ставаха все по-ясни и по-натрапчиви. Майка ми се появи пред мен, като избягал от бутилката дух, навираше лицето си на сантиметри от моето, ръцете й ме впримчиха в задушаваща прегръдка. Дъщеря ми скочи на гърба ми и обви с крака талията ми, стисна ме с ръце за гърлото — яхна ме на конче като малко дете. Двете жени се притискаха толкова силно към мен, че едва дишах. Защо дъщеря ми бягаше от час? Какво ставаше с майка ми? И защо тези неща бяха мой проблем? Защо аз бях притисната по средата?

Не очаквай помощ от мен, предупреждаваше ме Джо Лин, докато невидими ръце се вкопаваха в глезените ми. Почувствах се така, сякаш си пробивах път през дълбок сняг. Ти никога не си ме подкрепяла, защо трябва аз да те подкрепям?

Винаги съм те подкрепяла, казах, ритайки просналия се по очи образ, като за малко не се спънах в собствения си крак. Кой те подкрепяше, докато беше с Андрю, Даниел, Питър, с всичките твои мъже, които постоянно ти трошаха кокалите и ти смазваха духа?

Да си направила нещо за мен напоследък? — попита тя и ме стисна още по-здраво.

Не се занимавай с нея, скара ми се Сара.

После ще се оправяш с нея, додаде майка ми.

Аз съм първа, намеси се Сара.

Не, аз, настоя майка ми.

Аз.

Аз.

Аз. Аз. Аз. Аз. Аз.

Затворих очи, безпокойството стягаше гръдния ми кош подобно на корсет.

— Това си е моето време — казах аз на висок глас. — По-късно ще се оправям с вас.

Мъчителното усещане изведнъж се изпари. Усмихнах се, поех си дълбоко въздух. Виждаш ли, напомних си, понякога е необходимо само да изразиш мислите си на глас. Почти мигновено обаче, мъчителното безпокойство бе заменено от гореща вълна, толкова силна, сякаш някой бе улучил мозъка ми с горяща факла. Потта се пропи през горнището; изби по челото ми; кичури коса се сплъстиха отстрани по лицето ми.

— Страхотно. Само това ми липсваше — казах аз високо, променяйки скоростта на уреда, като толкова рязко забавих темпото, че за малко не паднах, когато спря.

Хванах се за бюрото си, сграбчих някакво безалкохолно от хладилника и го притиснах към челото си. Стаята престана да се върти и горещият пристъп постепенно охладня, след което изчезна. Когато отново си погледнах часовника, почти наближаваше един и петнайсет, а аз още бях по анцуг. Бързо надникнах в чакалнята, Дона Локаш я нямаше. Бях благодарна, но и разтревожена. Не беше в стила на Дона да закъснява.

Точно измъквах горнището през главата си, когато телефонът иззвъня. Дръпнах го набързо и вдигнах, както си бях по бельо. Когато съм по сутиен с марка „Мейдънформ“ си мечтая да съм терапевт, помислих си, като си припомних една широко разпространена рекламна кампания от моята младост. Тези невинни реклами ли поставиха началото на националната ни мания по циците? — помислих си и си представих реакцията на Дона Локаш, ако влезеше и ме видеше сега.

Но Дона беше на телефона, гласът й бе пресипнал, изпълнен със сълзи.

— Много съжалявам. Знам, че закъснявам. Точно излизах, когато телефонът иззвъня.

— Дона, какво се е случило? Какво има? Ейми ли? — Дъщерята на Дона. Ейми беше изчезнала отпреди близо една година. Имах особено отношение към изчезването й, тъй като Ейми беше учила в училището на Сара и бе посещавала и някои от същите предмети. Сещам се за първия път, когато Дона Локаш влезе в кабинета ми, няколко месеца след изчезването на Ейми. Спомняла си ме от родителско-учителските срещи, беше прошепнала, крехкото й тяло прегръщаше касата на вратата, а подутите й очи почти се бяха затворили от плач, допълнително подчертавайки скърбящата измършавялост на лицето й. Нуждаела се от помощ, каза тя. Трябвало да преодолее проблемите си.

— Току-що се обадиха от полицията. Открили са труп. Имало вероятност да е Ейми.

— О, господи!

— Искат да отида до моргата. Пращат ми кола. Попитаха ме дали мога да взема някоя приятелка. Не знам какво да правя.

Знаех, че Дона се бе отдръпнала от повечето си приятели след изчезването на Ейми и че бившият й съпруг живее в Ню Йорк. Беше долетял, когато разбрал за изчезването на дъщеря си, но си бе заминал след няколко седмици, след като Ейми не беше намерена. Имаше си нова жена и семейство, за които да се грижи. Дона си нямаше никого.

— Искаш ли да дойда с теб?

— Би ли го направила? — Благодарността й беше толкова осезаема, че почти можех да я стисна в ръце. — Трябва да тръгнем веднага, което означава, че ще се наложи да отмениш останалите си сеанси. Разбира се, ще ти платя за времето и разкарването. Не бих си и помислила да те моля да го направиш, без да ти платя за изгубеното време.

— Моля те, не се тревожи за това. Денят ми не е натоварен — излъгах, като задрасках с невидимо X останалите си сеанси. — Кажи ми къде искаш да се срещнем.

— При моргата на Гън Клъб Роуд. Западно от Конгреса. Срещу затвора.

— Тръгвам веднага.

Побързах да отменя следобедните си сеанси, залепих една бележка, в която се извинявах на онези, с които не успях да се свържа, и напуснах кабинета си, за да се отправя към областната морга.