Джой Филдинг
Липсващи парчета (29)

Двайсет и девета глава

Същата тази нощ сънувах как тичам през едно голямо поле. Слънцето беше притъмняло и заплашваше всеки момент да завали, тревата беше суха и пожълтяла. Далеч пред мен Джо Лин си тананикаше: „Не можеш да ме хванеш. Не можеш да ме хванеш“. Втурнах се по посока на гласа и се спънах в една голяма черно-бяла крава, която лежеше на земята. Докато се изправях на крака, видях Сара да седи върху гърба на друга крава. Плачеше. Затичах се към нея, на пътя ми внезапно се изпречиха два реда бодлива тел.

Колин Френдли стоеше в кулата с дълга пушка в ръка и се целеше в главата на дъщеря ми.

— Не се притеснявай — каза ми той, — ще се погрижа за нея.

— Всички крави лежат на земята — каза някакъв глас зад гърба ми.

Извърнах се. Вторият ми баща се поклащаше от клона на една масивна бананова палма. В едната си ръка държеше бутилка бира, а в другата — Мишел.

— Това означава, че ще вали — каза Мишел, докато ръката на втория ми баща опипваше гърдите й.

Извъртях се в леглото, сърцето ми биеше бясно, тялото ми бе потънало в пот. В следващия миг стоях на колене в банята и повръщах в тоалетната чиния.

— Кучи син — прошепнах между два напъна. — Проклетият му кучи син.

Как съм могла да не разбера? Как съм могла да не заподозра? Джо Лин ми беше подмятала от години. Всички парченца бяха тук. Единственото, което ми оставаше да направя, бе да ги събера и да ги подредя в едно свързано цяло. Сляпа ли бях, или глупава? Ами майка ми? През цялото време ли беше знаела, както я обвиняваше Джо Лин, или го бе напуснала веднага, щом беше заподозряла нещо? Имаше ли това значение вече? Пораженията бяха нанесени.

Помислих си дали да не се обадя на Лари, но реших, че е по-добре да не го правя. Беше два посред нощ. Щях да събудя цялата къща, да уплаша майка му до смърт. И защо? За да мога да споделя последните новини около все по-ненормалното си семейство? Какво очаквах да направи? Какво изобщо можеше да направи някой от нас вече?

Трябваше ми повече от час да успокоя всички, след като Джо Лин изхвърча от къщата, обляна в сълзи. Тялото й се бе превило надве от болка, омекналите й крака заплашваха да се сринат под нея.

— Моля те, остани — виках след сестра си, докато тя се качваше в колата си. — Можеш да спиш при мен. Моля те, Джо Лин, не бива да караш в такова състояние. Не трябва да оставаш сама.

В отговор тя заключи вратата на колата и рязко даде на заден, като за малко не цапардоса колата ми, паркирана на замръкналата улица. Опитах се да й се обадя десет минути по-късно, но попаднах на телефонния секретар. „Здрасти, Джо Лин е на телефона — измърка прелъстително гласът й. — Кажи ми всичко.“

— Обичам те — казах й. — Моля те обади ми се веднага, щом се прибереш. — Обадих се отново десет минути по-късно и оставих същото съобщение, като продължих да се обаждам на всеки десет минути, докато най-накрая, когато вече наближи полунощ, се отказах. Явно не искаше да говори с мен. Какво повече, в края на краищата, имаше да се казва?

— Мислиш ли, че ще се оправи? — попита Мишел.

— Не знам — отвърнах.

— Мислиш ли, че баба е знаела?

— Не знам.

— Защо Джо Лин никога не е споделила нищо с никого?

— Не знам.

Знаех ли изобщо нещо?

— Не можа ли просто да й дадеш парите? — попита Сара. — Не е, като да не можеш да си го позволиш.

— Не е там работата.

— Работата е, че те помоли за помощ, а ти й отказа.

— Опитвам се да й помогна.

— Да, голям терапевт си, няма що.

Не казах нищо. Права беше.

Някак си успях да заведа майка ми до стаята на Сара, да я съблека и да й облека нощницата. Завих я в леглото и се наведох да я целуна по бузата.

— Добре ли си, мамо? — попитах, но тя не ми отговори, просто лежеше с отворени очи и сълзите продължаваха да се стичат по бузите й. Когато я проверих след половин час, не беше помръднала.

На следващата сутрин отидох с колата до апартамента на Джо Лин.

— Не можете ли да ме пуснете да вляза? — попитах портиера, висок мъж с продълговато лице и тъмни, вдлъбнати очи. — Снощи беше доста разстроена. Просто искам да се уверя, че е добре.

— Как мога да съм сигурен, че сте сестра й? — попита ме той, като ме изгледа скептично.

— А каква да съм?

— Репортерка — отвърна той провлечено. — Доста я преследвате след сватбата.

— Не съм репортерка.

— Не си приличате с нея.

— Вижте, просто се страхувам, че може да е направила някоя глупост — избухнах, прекалено уморена, за да споря, после се извърнах и понечих да си тръгна.

— Чакайте — извика той след мен. — Мисля, че мога да ви пусна.

— Какво ви накара да промените решението си? — попитах, докато портиерът отключваше вратата на апартамента на сестра ми на втория етаж.

— Ако бяхте репортерка — каза ми той и ме пусна да вляза преди него, — нямаше да се откажете толкова лесно.

— Джо Лин — извиках аз от вратата, като не смеех да дишам. — Джо Лин, тук ли си? — пристъпвах предпазливо от крак на крак, беше ме страх да вляза навътре, да погледна по-отблизо, да не би да видя нещо, за което да не съм подготвена. — Джо Лин — повторих и продължих напред, портиерът ме следваше по петите като дружелюбно псе.

Типично за Джо Лин апартаментът й беше едновременно подреден и разхвърлян. Подреден хаос, помислих си, очите ми обходиха износения синкавозеленикав мокет, избелялото канапе в дамаска на цветя и съответното кресло, масичката за кафе, чието стъкло беше напълно скрито от купища вестници и последните таблоиди. Още стари вестници бяха струпани върху черния талашитен бар. Един лекьосан бял пуловер бе метнат върху двата високи стола, на пода до тях се въргаляха два вишневочервени сандала, единият със скъсана каишка.

— Явно я няма. — Портиерът надникна през рамото ми, докато аз поглеждах в кухнята. Още вестници разтворени върху кухненската маса, до тях имаше чифт големи ножици, заедно с отворен албум и празна тубичка лепило. Погледнах в албума с изрезки и видях Колин Френдли да ми намига от отворената страница. Бързо се извърнах и забелязах редицата празни опаковки от овесени ядки върху кухненския плот, както и празната кутия от мляко, от която ме гледаше снимка на младо момиче. „ИЗЧЕЗНАЛА“, гласеше надписът над щърбата й усмивка. Излязох тичешком от стаята, очите ми бяха пълни със сълзи.

— Добре ли сте? — попита ме портиерът.

Поклатих глава, пред очите ми изведнъж изплуваха образи на Джо Лин под формата на серия посивели снимки от моргата. Ето я в банята, вените й бяха разрязани и кръвта се стичаше по покрития с бели плочки под; или на следващата — увиснала от поставката за душа на една голяма ярка на цвят плажна кърпа; или на другата, лежи на леглото си, с посивяла кожа и отворена уста, с примерно кръстосани върху пищния й бюст ръце — умряла от свръхдоза приспивателно.

— Ще ми направите ли една услуга? — попитах. — Ще проверите ли в другите стаи вместо мен?

Той се поколеба, олюля се, най-накрая обаче тръгна.

— По-добре елате да видите — извика ме няколко секунди по-късно.

Коленете ми омекнаха и за малко не паднах.

— О, господи — казах и се хванах за бара, събаряйки няколко страници от вестника на земята до краката си. Колин Френдли ме погледна отдолу, очите му се бяха втренчили право под полата ми. — О, господи! — възкликнах отново, ритнах снимката с крак и видях как лицето му се сцепи на две, когато хартията се разкъса. — Тя…?

— Няма я — отвърна ми портиерът. — По всичко личи, че снощи не е спала тук.

Смехът, който се отрони от устата ми, бе смях на облекчение. Но бързо се превърна в хлипане и заседна в гърлото ми, когато се приближих към спалнята на сестра си и се загледах в огромното й легло, идеално оправено и покрито с детско синьо пухкаво одеяло. Един плюшен мечок седеше върху изтърканата възглавница на квадрати.

— Изглежда като стая на малко момиченце — каза портиерът, сякаш ми четеше мислите, докато аз улових отражението си в огледалото над скрина на Джо Лин, от другата страна на леглото й. Покрай огледалото бяха наредени снимки на Колин Френдли — стърчаха под всевъзможни ъгли от металната рамка и се набиваха в света ми, в ежедневието ми. Където и да погледнех, той беше там. Смееше ми се.

— Дрехите й ги няма — каза портиерът.

— Какво?

Той махна към гардероба.

— Казвала ли ви е, че ще заминава някъде?

Поклатих глава, ръцете ми разровиха празните й закачалки, преминаха през оголените рафтове и отвориха опустелите чекмеджета. Но освен няколко стари блузи и шалчета, не беше останало нищо.

— По всичко личи, че няма намерение да се връща — каза портиерът, отново прочел мислите, които се въртяха из главата ми подобно на паднали листа от вятъра.

Къде можеше да е отишла? Защо си бе взела всички дрехи?

— Наемът й е платен до следващата сряда — каза портиерът.

— Сигурна съм, че ще се върне дотогава — измърморих, като изгарях от нетърпение да се махна оттук. — Всяка събота и неделя пътува — напомних и на двама ни, опитвайки се да наредя парченцата от тази последна мозайка, да разбера какво е намислила този път Джо Лин. Дали не беше решила да си намери апартамент по-близо до затвора? Преместваше ли се да живее другаде? Затова ли си бе събрала дрехите? Затова ли й трябваха пари? Аванс и цялата вноска за наема, депозит, слушах мълчаливо, докато портиерът излизаше заедно с мен от апартамента на Джо Лин и заключваше вратата след нас. Нещата се връзваха, казвах си. Скъпо беше да започнеш наново живота си.

— Ако видите случайно сестра ми, бихте ли й предали, че съм идвала и искам да говоря с нея? Спешно е.

— По всичко личи, че няма да се върне — повтори злокобно отново портиерът, докато аз се отправях към колата си.

— Къде си, по дяволите? — изкрещях, когато влязох в колата си.

— Отишла е да види Колин — успокои ме Лари, когато му се обадих в Южна Каролина. — Стига си се тревожила за нея, Кейт. В Рейфорд е и е обградена от въоръжени пазачи и полицаи. Не може да се намира на по-сигурно място.

— Мислиш ли?

— Сигурен съм.

— Благодаря ти — казах му. — Радвам се, че ти се обадих.

— И аз.

— Как са вашите?

— Страхотно.

— А голфът?

— Чудесно.

— Чудесно — повторих. — Страхотно.

— Всички ти пращат много поздрави.

Върни им ги, чух да казва Джо Лин.

— Прати им и ти от мен — отвърнах вместо това.

— Добре — каза, после добави: — Липсваш ми. Много те обичам. Знаеш го.

— Знам го — отвърнах му. — И аз те обичам.

В събота отидох в хотел „Брейкърс“, за да се срещна с Робърт.

 

 

Повтарях си, че отивам, защото трябва да разбера истината, защото ако не се срещна с Робърт, никога няма да разбера със сигурност дали нещата, които Бренди ми беше казала, са верни и ще прекарам останалата част от живота си да се чудя и да съжалявам. И без това от доста време се чудех и целият ми живот бързо се израждаше в едно огромно съжаление.

— Джо Лин обади ли ти се? — попита Сара, като влезе в банята ми, докато си слагах от кораловочервеното червило, което наскоро си бях купила.

Подскочих и изпуснах червилото на тоалетката си, видях го как оставя голямо оранжево кръгче върху мраморния плот с цвят на лешник. Смъртническо оранжево, помислих си, като набързо избърсах петното от тоалетката с влажна кърпа, после тикнах червилото в чантата си и се опитах да изглеждам съвсем естествено, спокойно.

— Не, не ми се е обаждала.

— Какво ще правиш?

— Какво мога да направя?

Сара повдигна рамене и се облегна на стената. Носеше нарязани дънки и една от онези свободни туники, които преди толкова харесваше.

— Виж, трябва да изляза за няколко часа — казах, твърдо решена да не мисля за сестра си през остатъка от следобеда. Когато станеше готова, отново щеше да се появи на повърхността. Както правеше винаги.

— Много си хубава.

— Благодаря ти — опитах се да не изглеждам прекалено изненадана от комплимента, но се почудих дали Сара по някакъв начин не може да види през бежовия ми мъжки костюм с марка „Армани“ и копринената блуза с цвят на слонова кост нежното розово бельо от френска дантела отдолу.

— Къде отиваш? — попита Сара.

— Да търся къде да настаним баба ти — излъгах, за което се и намразих.

— Мислех, че утре ще ходиш.

— И утре също. — Помислих си, че от месеци не бяхме водили толкова дълъг разговор и се почудих защо ставаше точно сега.

— Смяташ ли, че ще намериш нещо?

— Надявам се — отвърнах й, токчетата ми потропваха по мраморния под, докато излизах от банята.

— Откъде намери тези обувки?

Господи, нищо не й убягваше от погледа.

— Купих си ги преди няколко седмици. Как ти се струват?

— Доста са високи — заяви тя. — Никога не съм те виждала на толкова високи токове.

— Реших да ги опитам. За разнообразие.

— Кога ще се върнеш? — попита ме Сара.

— Скоро. След няколко часа. Дори и по-малко — отвърнах. А може и повече, добавих наум. — Защо?

— Просто питам. — Отново присви рамене, но не помръдна.

— Всичко наред ли е? — попитах неохотно, гузно. По принцип бих подскочила от възможността да отворя отново линията за общуване помежду ни, особено след като Сара правеше първата крачка. Но защо трябваше да е точно сега? — Има ли нещо, за което да искаш да си поговорим?

— Като например?

— Не знам. Изглеждаш доста разговорчива.

— Това пък какво значи? — Тялото й се стегна, готово да се обиди при най-незначителния повод.

— Нищо не означава. — Нямах време, нито търпение да се разправям сега. — Наистина трябва да тръгвам.

— Можем да отидем на кино след това — подхвърли Сара, като ме изпрати до вратата.

— Искаш да отидеш на кино? С мен?

— Ами, нямам пари и ти не ме пускаш да излизам с приятелите ми — отвърна тя съвсем логично.

— Вярно — казах, положението вече ми стана някак си по-ясно. — Ще видим, като се прибера.

— Не се бави много — каза ми тя, докато се качвах в колата.

Сигурно имат някакъв вграден радар, помислих си, докато давах на заден по алеята, някакво смътно предчувствие, което им сигнализира, когато светът им се готви да се промени. Нима не беше така с всички ни? Дадох си сметка колко често бях пренебрегвала моето.

Двайсет минути по-късно двете кули-близнаци на „Бейкърс Голф“ и „Бийч Клъб“ изникнаха пред очите ми. Мигновено се сетих за новата съдебна палата на Палм Бийч, чиито извити покриви бяха проектирани като архитектурно ехо на тези двата. Господи, защо ми идваха наум такива неща сега? Моментът едва ли бе подходящ, за да си мисля за сестра ми и отвратителния й вкус по отношение на мъжете.

Една неудобна мисъл си пробиваше път в главата ми също като червей през рохка пръст. В крайна сметка двете със сестра ми не се различавахме чак толкова, гласеше тя. И двете се стремяхме към невъзможни мъже. Сестра ми си съсипваше живота заради един. И аз ли щях да направя същото заради друг?

— Не ставай смешна — предупредих отражението си в огледалото, докато отбивах колата по дългата алея, която водеше към хотел „Брейкърс“. — Ти не си съсипваш живота. Просто ще ти олекне, като си изясниш нещата.

Как, като си свалиш новия френски сутиен ли? — парира ме отражението ми.

— Недей да интересничиш — казах, като намерих свободно място между един черен ролс-ройс и един шоколадовокафяв мерцедес.

Бързо прекосих V-образната алея, заобиколих фонтана с морски нимфи и излязох пред входа на петзвездния стар хотел — величествена постройка, в която си личеше ясно, че са вложени много пари. Минах забързано пред портиерите и хоповете с техните колосани бели ризи и тъмносини еполети, като забелязах многобройните колички за багаж, стиковете за голф и засадените в саксии палми, които обграждаха входа. Запътих се по червения килим покрай високите йонийски колони и стъклени врати към голямото обширно фоайе, чийто изрисуван с фрески таван бе осеян на еднакви разстояния от огромни кристални полилеи, а мраморният под едва се виждаше от многоцветните персийски килими. По стените висяха гоблени, по мраморните стойки имаше огромни букети, из уютно подредените на групички канапета и кресла имаше дори малки комплекти за шах и табла. Запътих се към дългата рецепция, краката ми бяха изтръпнали във високите обувки.

Бях подранила, знаех, без да е необходимо да си поглеждам часовника. Робърт едва ли щеше да е дошъл. Въпреки това се огледах крадешком наоколо, като внимавах да не осъществявам контакт с никой от многобройните посетители на хотела. Можех да прекарам следващия половин час в обикаляне на изключително скъпите бутици, които се намираха отстрани на фоайето или да се поразходя наоколо и да посетя бара встрани от централния ресторант. Двамата с Лари веднъж бяхме идвали на вечеря тук, малко след като се преместихме в Палм Бийч. През годините от време на време се канехме да си наемем стая за събота и неделя. Така и не го направихме. Ето че сега щях да си наема стая с друг мъж.

— Не, няма — измърморих под носа си, спрях и направих обратен завой, преди да съм стигнала до рецепцията. — Тук си, само за да поговориш с него.

Да разбереш истината ли?

— Точно така.

Истината или последствията.

— Истината и последствията, искаш да кажеш. Не се прави на две и половина — измърморих, като седнах върху близкостоящия старинен стол, тялото ми мигновено бе обгърнато от огромната хидрангия, чиито ярки розови цветя почти се изсипаха в скута ми. Вероятно вече знаех истината. Но явно нямаше значение. Нали бях дошла? Тогава оставаха последствията. Какви по-точно щяха да бъдат последствията от една връзка с Робърт? Трябваше ли изобщо да има такива?

За всяко действие си има противодействие, изрецитирах си наум, защото знаех, че винаги има последствия.

Чух смях и рязко се извърнах, изостреният връх на едно от тесните зелени листенца ме закачи по окото. Една млада двойка стоеше на не повече от два метра от мен и се прегръщаше, устните им бяха слепнали, телата им се поклащаха под напора на въображаеми ветрове, докато притеснени наблюдатели предпазливо ги заобикаляха, внимавайки да не обезпокоят страстта им. До самата регистратура едно малко шестгодишно момче стоеше до майка си, сочеше с пръст към двойката и се смееше. Майка му му се скара да не сочи с пръст, после се обърна встрани, въпреки че само секунди по-късно също се загледа към тях с тъжен поглед.

Това исках, помислих си, като знаех, че и тя си мисли същото. Да съм млада и страстно влюбена, да се нуждая от прегръдката на някого толкова, че чак да ме боли, буквално да умирам за устните му върху своите, да бъда така желана, така отнесена, така забравила за останалия свят. Отново да бъда на седемнайсет.

За това си мечтаех: двамата с Робърт прегърнати, очите му впити влюбено в моите, устните му нежно целуват крайчеца на моите, извивката на врата ми, потрепващите ми клепачи, бузите, връхчето на носа, ръцете му обгръщат лицето ми, пръстите му се заравят в косата ми, докато езикът му нежно докосва моя, целувката ни става по-страстна, но някак си по-нежна, винаги по-нежна.

На практика нещата щяха да бъдат съвсем различни. Винаги ставаше така. О, може и да имаше страстни, нежни целувки, но те щяха да бъдат само прелюдия към основното действие и щяха да продължат само толкова, нямахме кой знае колко време. Сара ме чакаше у дома; Робърт, без съмнение, си имаше планове с жена си. Не можеше да ни няма прекалено дълго, без да събудим подозрения. И така, нежните продължителни целувки щяха да отстъпят пред все по-настоятелните ласки. Дрехите щяха да бъдат разкопчани, раздърпани и свалени. Краката ни щяха да се обвият, да се покаже плът. Различна от онази, която познавах, различен начин на докосване. И щеше да бъде прекрасно. Знаех, че щеше да бъде прекрасно. И когато свършеше, щяхме да лежим в прегръдките си, давайки си сметка за отлитащото време, опитвайки се да не обръщаме внимание на все по-натрапващото се мокро петно под нас.

Това е разликата между фантазиите и действителността. Във фантазиите няма последствия, няма мръсотия. Когато всичко свърши, се чувстваш страхотно, а не гузен. Фантазиите не оставят мокри петна.

Това исках. Исках фантазия.

Нямах нужда от още реалност. Имах си повече от достатъчно.

Представих си как двамата с Робърт седим на двата края на леглото, без да си говорим, без да се докосваме повече и се мъчим пак да се облечем. Знаех, че щях да се чувствам ужасно. И без това вече се чувствах така.

— Какво търся тук? — прошепнах, като закачих едно продълговато листо с устата си и усетих как се плъзна покрай езика ми. И тогава го видях.

Влезе през входната врата с лека крачка, дългите му ръце се полюшваха непринудено отстрани. Беше облечен в тъмносини панталони и бяла блуза с поло яка, мускулите му изпъкваха впечатляващо. Косата му се спускаше непокорно върху челото. Устните му бяха извити в обичайната усмивка. Можеше ли да изглежда по-хубав? — помислих си, докато всеки мускул от тялото ми изтръпваше. Възможно ли беше да желая някого толкова много и да го харесвам толкова малко?

Въздъхнах, но бързо запуших устата си с ръка, за да не ме чуе. Шокът от последното ми заключение ме удари право в стомаха като боксьорски юмрук. Не харесвах особено Робърт, никога не го бях харесвала и именно поради тази причина не бях спала с него преди трийсет години. И затова не можех да спя с него сега.

Робърт самоуверено прекоси фоайето, като гледаше право напред, без изобщо да се огледа встрани. Не ме видя. Не се изненадах. Истината беше, че бях невидима за Робърт, че винаги съм била невидима. Как можеше да види изобщо някого, в края на краищата, когато единственото, което виждаше в очите на другите, бе великолепието на собственото му отражение?

Ето това беше истината. Така стояха в действителност нещата.

Видях как Робърт непринудено разговаря със служителя на регистрацията, после разсеяно се оглежда из огромното фоайе. Стани, казах си. Стани и обяви присъствието си, кажи му, че си променила решението си. Вместо това се зарових по-дълбоко зад посаденото в саксия растение, знаейки, че се държа глупаво, че дори и да не се кача с него горе, поне му дължа обяснение.

Само дето нещо ме задържаше към този старинен стол, сякаш аз самата бях засадена в него. Защото въпреки наскорошното ми прозрение и новооткритата ми решителност, знаех, че ако стана от този стол, ако се изправя пред Робърт, съм загубена, играта свършва и аз все едно вече лежах гола точно по средата на мокрото петно. И така, останах да си седя на стола, скрита зад огромната хидрангия, и да наблюдавам как вероятния ми любовник се разписва в регистъра и взима ключа си, усмихвайки се самоуверено на път за асансьорите.

После се втурнах към изхода на хотела, сякаш някой ме гонеше, сякаш животът ми зависеше от това.

И вероятно беше точно така.