Джой Филдинг
Липсващи парчета (27)

Двайсет и седма глава

— Смятам да отида до Южна Каролина следващата седмица — каза Лари, докато си лежахме по гръб в леглото с кръстосани на гърдите ръце, без да се докосваме, загледани във вентилатора на тавана, който тихо се въртеше над главите ни.

— Да видиш майка ти ли?

— Да, а и да поиграя голф. Брат ми се обади и ме покани за няколко дни. Всъщност, покани ни.

— Не мога да дойда — побързах да отвърна.

— Казах му, че не съм сигурен, че ти ще успееш.

— Моментът не е подходящ — отвърнах. — Прекалено много неща стават сега.

— И аз така му казах.

Долових разочарованието в гласа му, но не му обърнах внимание.

— Но ти иди. Не си виждал семейството си от доста време. Сигурна съм, че майка ти много ще се зарадва.

— Мисля да ида — реши той след известна пауза.

— Добре ще ти се отрази — отбелязах. — Помисли ли за молбата на Джо Лин?

— Не.

— Ще помислиш ли?

— Не.

— Не смяташ ли, че я подценяваш?

— Не.

Поех си дълбоко въздух и бавно го издишах, по-силно отколкото беше необходимо.

— Виж, Кейт — погледна ме той. — След номера, който ни извъртя, не съм готов да отделя на сестра ти и една минутка, камо ли сумата, за която говори.

— Не е подарък, заем е.

— Сигурно. Колкото тя изкара пет години колеж, толкова аз ще си видя парите обратно.

— Знам, че рискът е много голям — съгласих се — и първоначално на мен също ми се стори налудничаво, но когато поразмислих, реших, че може и да не е чак толкова, че може би този път тя наистина ще се стегне, пък и аз бях тази, която го предложи, която най-вече й даде идеята, която я навиваше, че може да се справи.

— Това не означава, че грижата е твоя, Кейт — отвърна Лари. — Не си бавачка на сестра ти.

— Просто реших, че може да е последният й шанс.

— Ако наистина иска да се запише да учи право, да си намери работа и да си плаща сама обучението. Много хора се издържат сами, докато учат.

— Знам, но…

— Виж, Кейт, знам, че ти е сестра и че ти се иска да й помогнеш, и няма да те спирам. Искам да кажа, ако разполагаш с парите и искаш да й ги дадеш, дай й ги, но аз не желая да имам нищо общо с това.

— Добре — отвърнах. Но не беше добре.

— Знаеш ли кое ме удивлява най-много? — Въпросът му беше риторичен. Не изискваше отговор. — Удивлява ме това колко лесно може да те работи. Всеки път успява. В единия миг си й толкова сърдита, че изобщо не искаш да я видиш, на следващия си готова да й свалиш звездите.

— Тя ми е сестра.

— Тя е луда. Винаги е била такава. Разликата сега е, че вече е опасна.

— Опасна ли?

— Да, опасна. Жени, които се занасят със серийни убийци, са неудачници; жени, които се женят за такива, са луди; жени, които въвличат малолетните си племенници в лудостта си, са опасни.

— Просто си мислех дали не мога да й помогна с нещо…

— Няма с какво. Не можеш да й помогнеш. — Той седна и се наклони на лакът към мен. — Кейт, знаеш, също както и аз знам, че не можеш да издърпаш хора като Джо Лин. Те могат само да те повлекат със себе си.

Лари се наклони и ме целуна. Извърнах глава и се обърнах с лице към прозореца.

— Е, другата седмица няма да ти натрапвам присъствието си — каза той тъжно, като отново се отпусна по гръб. — Ще имаш няколко дни, за да решиш какво искаш да правиш.

Не каза за какво. Не беше и нужно. И двамата разбирахме какво има предвид.

На следващия ден вдигнах телефона и се обадих на Робърт, казах му за плановете на Лари. Уговорихме се да се срещнем следващата събота. В хотел „Брейкърс“. В стая с изглед към океана.

 

 

Писмото дойде в мига, в който Лари тръгваше за летището. Гледах го в продължение на няколко секунди, без да го отварям, учудена от непознатия почерк и липсата на обратен адрес. Занесох го в кухнята. Порязах се на плика, докато го разкъсвах и видях как една капчица кръв изцапа листа.

Е, мисля, че вече ми е разрешено, скъпа Кейт, започваше писмото. Ние сме едно семейство.

Очите ми се стрелнаха към края на обикновения бял лист, ръцете ми се разтрепериха, сърцето ми биеше лудо. С любов: Колин, беше изписано с обидна яснота в долния край.

— Не — извиках, очите ми се върнаха с нарастващ ужас към основната част.

Е, мисля, че вече ми е разрешено. Ние сме едно семейство, прочетох отново, като се насилих да продължа. Далечни роднини, вероятно ще кажеш. Трябва да призная, че ми харесва как звучи. Както и да е, просто исках да ти кажа колко съжалявам, че не можа да присъстваш на сватбата, но бих искал да те уведомя, че можеш да се гордееш със Сара. Голямата ти дъщеря наистина си я бива. Сладка е като току-що узряла ягодка през пролетта.

Очите ми се изпълниха със сърдити сълзи. Изтрих ги и продължих да чета.

Знам, че не спадам към любимците ти, Кейт, момичето ми, но затова пък ти със сигурност си една от моите. Надявам се един ден да ти го докажа. Междувременно, просто знай, че мисля за теб. С любов: Колин.

— Не, не, не, не! — крещях с все по-нарастваща ярост, докато накъсвах писмото на малки парченца — доколкото можех с разтрепераните си пръсти. Наблюдавах как малките късчета се разсипват по плочките на пода също като конфети. В същия миг си дадох сметка какво съм направила. Бързо клекнах и се опитах да събера парченцата, но накрая се отказах.

— Страхотно — изстенах. — Просто страхотно. Много умно. — Поех си дълбоко въздух. Говорят за унищожаването на доказателства. Как можех да се обадя сега в полицията? Вместо това звъннах на сестра си.

— Дала си му адреса ми? — изсъсках, веднага щом чух гласа й.

— Каза, че искал да се опита да те умилостиви — обясни Джо Лин.

Разказах й за писмото.

— Мисля, че е много мило от негова страна — каза тя. — Какво ти става, Кейт? Той толкова се старае. Не може ли да му дадеш възможност?

Затворих телефона, по-скоро отчаяна, отколкото изненадана. Тя веднага ме набра отново.

— Реши ли дали ще ми дадеш парите за колежа? — попита и аз удивено поклатих глава.

— Още не съм говорила с Лари — излъгах.

— Защо?

Наистина ли водехме подобен разговор?

— Трябваше да замине за няколко дена. Ще се прибере в понеделник. Тогава ще поговоря с него.

— Понеделник ще е късно.

— Късно ли? За какво говориш?

Този път тя ми затвори.

— Представи си — казах на висок глас, но не можах да си представя нищо. Погледнах си часовника и осъзнах, че ако не тръгна веднага за работа, ще закъснея за госпожа Блек, нова пациентка, която бях записала за един. Бях си отложила часовете сутринта, за да мога да закарам Лари до летището, но той ми каза, че нямало нужда, вече си бил поръчал такси. Запътих се към външната врата, комплектът стикове за голф, който му бях купила за Коледа, стоеше облегнат на стената във фоайето като мълчалив упрек. Беше си взел стария за Каролина.

— С тези повече ми върви — беше ми казал, без да ме целуне за довиждане.

Имах ли право да го виня? Държах се ужасно с него в продължение на месеци, бях се затворила, бях го изолирала съвсем.

— Имаш няколко дена, за да решиш какво искаш — беше ми казал.

Щяха ли да ми стигнат няколко дена?

— Трябваше да идеш с него — казах си, докато отключвах вратата на кабинета си и се мъчех да се освободя от нежеланите образи на Колин Френдли. Опитах се да си представя как ли изглежда госпожа Блек, какви ли са проблемите й. Толкова много проблеми, помислих си. Толкова малко решения.

Няколко минути по-късно чух вратата на чакалнята да се отваря и затваря. Станах и се запътих да посрещна госпожа Блек.

Седеше по средата на чакалнята и ми отне няколко секунди, за да осъзная коя всъщност беше, независимо от факта, че незабавно я бях познала. Нали знаете как е, когато срещнете някого при определени обстоятелства и не очаквате да го видите при други. Такъв беше случаят с жената, която стоеше пред мен и ми се усмихваше под пластовете син грим, докато прекалено черната й коса падаше подобно на ветрило по раменете й. Облечена бе в прасковенорозов костюм, с чорапи и обувки в тон. Ефектът беше някак сащисващ, приличаше на презрял плод.

— Здравей, Кейт — поздрави ме тя.

— Бренди — отвърнах аз, като се мъчех да задържа гласа си нормален. Какво, по дяволите, правеше тя тук? — Как си?

— Не особено добре.

— О, съжалявам да го чуя. — Всъщност, съжалявах да чуя каквото и да е. Бренди Кроу беше последният човек, който исках да видя. Нима не бях запланувала да преспя с мъжа й вдругиден?

Тя се усмихна и нервно плесна с ръце, после ги отпусна встрани. Какво искаше? Да не би Робърт да й бе разказал за плановете ни? Или от резервацията на хотела й се бяха обадили да я осведомят?

— Има ли някаква специална причина да си тук? — попитах неохотно.

— Трябва да поговоря с теб.

— С мен ли?

— Професионално — отвърна тя.

— Съжалявам — побързах да кажа. — Но този следобед всичко ми е пълно. — Чувствала ли се бях някога толкова благодарна, че съм заета?

— Имам записан час.

— Така ли? — потърсих името й в паметта си. Естествено, не бях толкова разсеяна, за да не забележа името на жената на вероятния си любовник в календара си.

— Госпожа Блек — каза ми тя и ми се усмихна извинително. — Не е много оригинално, страхувам се.

Разбира се. Новата ми пациентка.

— Достатъчно, за да ме заблуди — чух се да казвам.

— Страхувах се, че няма да искаш да ме приемеш, ако си кажа истинското име. И не исках Робърт да разбере, че ще идвам. — Сдържах дъха си. — Моля да ме извиниш за лъжата.

— Няма нищо. — Думите се изплъзнаха от устата ми, докато се насилвах да издишам. Поканих я в кабинета си и се опитах да събера мислите, които бясно се гонеха из главата ми. Дадох си сметка, че се е обаждала преди седмици, за да си запише час за сега — много преди да си бях направила плановете за страстна събота с нейния съпруг. Нямаше начин да знае нещо за уговорката ни. Едва не се разсмях от облекчение.

— Седни.

Тя се настани в едно от креслата срещу мен. Кръстоса и разкръстоса краката си с цвят на праскова.

— Малко ми е притеснено.

— Сигурна ли си, че именно аз съм човекът, от когото имаш нужда?

— Да — побърза да ме увери тя. — Ти ми направи впечатление на добър слушател. А и Робърт има много високо мнение за теб.

Мълчаливо се питах дали е етично да давам консултация на съпругата на любовника ми. Разбира се, той още не ми беше любовник, нито пък бях решила да приема жена му за пациентка. Посещението на Бренди вероятно щеше да бъде еднократно.

— Вероятно би се чувствала по-удобно пред някой, когото не познаваш лично — позволих си да отбележа, като си давах сметка, че всъщност аз бях тази, която би се чувствала по-удобно.

— Не, сигурна съм, че ще се чувствам съвсем удобно да говоря пред теб.

— Добре. — Насилих се да се усмихна окуражително, взех си бележника и вдигнах писалката си. — С какво мога да ти бъда полезна? — Явно не ми оставаше нищо друго, освен да изслушам онова, което имаше да ми каже. Винаги можех да й препоръчам някой друг терапевт след това, успокоявах се.

Бренди Кроу се огледа наоколо.

— Не знам откъде да започна.

— Защо не започнеш от онова, което те накара да дойдеш тук?

Тя се разсмя, макар че очите й вече бяха пълни със сълзи. Настъпи дълга пауза, през която Бренди преглътна на няколко пъти.

— Господи, чувствам се толкова неловко. Толкова е банално.

— Някой беше казал, че банално е нещо, което се е оказало вярно прекалено много пъти. Няма защо да се чувстваш неловко.

— Благодаря ти — усмихна ми се тя и отново преглътна. — Вече не знам коя съм. — Повдигна отчаяно рамене. Към яката на прасковения й жакет се стичаха сълзи.

Сграбчих една кърпичка и й я подадох. Тя я взе признателно и попи очите си, като внимаваше да не си размаже грима.

— Защо не започнеш с това да ми разкажеш малко за това коя си била?

— Искаш да кажеш за детството ми?

— Знам, че баща ти притежава поредица от радиостанции — подканих я.

Тя кимна.

— Четиринайсет.

— А майка ти?

— Умря, когато бях на двайсет и една. Самоуби се.

— Господи, колко ужасно!

— Не бяхме особено близки, но да, предполагам, че наистина беше ужасно.

— Имаш ли братя или сестри?

— Две сестри. И двете са по-големи. Едната живее на Мауи, другата в Нова Зеландия.

— Не биха могли да отидат по-далече.

Тя се разсмя.

— Така е.

— Значи не се виждате много често?

— Изобщо не се виждаме.

— Как го приемаш?

— Добре. Нямаме много общо помежду си.

— Как се е самоубила майка ти? — попитах, искрено заинтересувана. Бренди Кроу бе много по-интересна жена, отколкото първоначално си бях представяла.

— Обеси се в кабинета на баща ми. — Гласът й беше далечен, вял, сякаш говореше за някой непознат, а не за майка си. — Мисля, че се опита да привлече вниманието му. — Тя поклати глава. — Не се получи. Беше решил да не ходи в кабинета си този ден. Една чистачка я открила.

— Явно бракът им не е бил особено щастлив — отвърнах.

— Баща ми си беше достатъчно щастлив. Имаше си радиостанциите, семейството, жените.

— Жените? — Писалката в ръката ми се разтрепери. Поставих я върху бележника си.

— Баща ми е от онези бонвивани, които гледаме по филмите. Огромен, безскрупулен, властен. Не е лесно да му се угоди. О, вече малко е поуспокоил топката. Поостаря и не може да издържа на темпото. Не че не се опитва.

— И майка ти е знаела за изневерите му?

— Всички знаехме. Той не си правеше труд да крие авантюрите си. — Бренди Кроу облегна глава назад и се загледа към прозореца. — Да ги омаловажава — каза тя най-накрая.

Интересен подбор на думи, помислих си.

— Продължавай.

— Не знам дали ще мога да го обясня. Мисля, че приемах изневерите му като лична обида, сякаш не изневеряваше само на майка ми, но и на мен. Караше ме да се чувствам не достатъчно важна.

— Говорила ли си някога с него за това?

Тя горчиво се разсмя.

— Баща ми е много зает човек. Освен това, не го интересува нищо от онова, което имам да му казвам. Никога не го е интересувало.

— Ожени ли се повторно?

— Няколко пъти. Точно сега обича да казва, че е в междубрачие.

— Звучи сякаш е доста егоистичен човек.

— О, така е. Това е част от чара му. — Тя поклати глава, като отърси още няколко новопоявили се сълзи. — Странно.

— Кое е странно?

— Кълнях се, че никога няма да се захващам с някой, който дори и малко да прилича на него, а виж какво излезе.

— Какво излезе? — попитах, въпреки силното си желание да не го правя.

— Омъжих се за Робърт — отвърна ми просто тя.

— Мислиш, че Робърт е като баща ти?

— Той е абсолютно същият.

Беше мой ред да преглътна, да наклоня глава и да погледна през прозореца.

— В какъв смисъл?

— Той е привлекателен, умен, чаровен, егоистичен, егоцентричен, арогантен. Арогантността прави мъжа да изглежда много секси, не смяташ ли?

— Има разлика между арогантност и самоувереност — казах, за да избегна намека за секса.

— Робърт е едновременно самоуверен и арогантен, не мислиш ли?

— Не го познавам толкова добре — отвърнах.

— Но си го познавала в гимназията — побърза да каже тя. — Какъв беше той тогава?

— Привлекателен, умен, чаровен, егоистичен, егоцентричен — отвърнах, повтаряйки дословно думите й. — Арогантен — добавих искрено.

Тя се усмихна.

— И много секси, нали?

— И много секси — съгласих се, като усетих, че е безсмислено да лъжа.

— Усетих го от километри — продължи Бренди. — Казах си, каквото и да правиш, стой далече от този мъж. Той е опасен. Но естествено, това беше част от чара му. Знаех каква слава му се носи. По дяволите, знаех как се държи с жените, още щом го видях. Беше същият като баща ми. Въпреки че си давах сметка, че никога няма да мога да го променя, нещо дълбоко в мен сигурно ме е карало да си мисля, че може и да успея. Нещо вътре в мен явно се е опитвало да докаже, че аз не съм като майка ми, че мога да направя края щастлив. — Тя се разсмя. — Виждаш ли, изчела съм всички книги за това как да си помогнем сами. Доста добре разбирам мотивите си.

— Според теб Робърт ти изневерява, така ли?

— Не според мен, той ми изневерява.

— Откъде знаеш? — Прехапах си езика.

— Изневерява ми вече почти двайсет години — отвърна ми тя.

Писалката падна от скута ми на пода. Аз смутено се наведох да я вдигна.

— Започна още същата година, когато се оженихме. Секретарката му май беше първата. Продължи шест месеца, после свърши.

— Разказал ти е за нея ли?

— О, не. Казах, че е арогантен, а не глупав.

— Как разбра?

— И аз не съм глупава — отвърна ми просто тя.

— Каза ли му?

Бренди поклати глава.

— Когато кажеш нещо, после трябва да реагираш по някакъв начин. Не бях готова за това.

— А сега?

— Обичам съпруга си, Кейт. Не искам да го загубя.

— Как смяташ, че мога да ти помогна? — попитах най-накрая.

— Като ми кажеш какво да направя — отвърна ми тя.

— Не мога.

— Знаех си, че така ще кажеш. — Опита се да се изсмее, но звукът бе хрипкав и се разпадна при допира си с въздуха. — Просто вече ми се изчерпиха идеите. Господ ми е свидетел, че всичко съм опитала, на глава ли не застанах, за да му угодя. — Тя дръпна косата си. — Нося косата си така, защото Робърт обича дълга коса. Мрази бяла коса, така че на всеки три седмици се боядисвам. Купила съм си всички кремове против бръчки и ходя на гимнастика три пъти в седмицата. Но, както се досещаш, това е всичко, което мога да направя. Аз съм на четирийсет и шест години; родила съм четири деца. Мускулатурата ми никога няма да бъде както преди. — Тя вдигна ръка и дръпна косата от ухото си. — Преди четири години си направих пластична операция. Не знам дали виждаш белега?

— Не — отвърнах и нямах никакво намерение да поглеждам, докато не стана ясно, че тя няма да пусне косата си, докато не го направя. — Много добре свършена работа — промърморих.

— Страшно беше. Сякаш ме беше блъснал камион. Лицето и шията ми бяха покрити с белези в продължение на месеци. Това ти го спестяват преди операцията. Казват ти, че е възможно да чувстваш известно смъдене, отоци тук-таме. Кръвоизливите щели да отшумят след една-две седмици. Ха! Не приличах на нищо в продължение на месеци. Въпреки че това е цвете в сравнение с пластичната операция на корема, която си направих миналата пролет.

— Правила си си пластична операция на корема?

— Точно така. На лицето, на корема, изсмукване на мазнините и нови цици.

— Уголемявала си гърдите си?

— След четирите деца гърдите ми не изглеждаха кой знае колко добре, а Робърт, както вече си се уверила сама, не е мръднал. Тялото му е атлетично и стройно, изобщо не наддава и с грам, а аз изглеждах, ами, изглеждах като жена на средна възраст, която е родила четири деца. Не можех да го обвинявам, че се заглежда встрани.

— По-лесно ли ти беше да обвиняваш себе си?

— Явно да. По този начин чувствах, че някак си владея положението, сякаш можех да направя нещо, което да накара Робърт да погледне към мен, по начина, по който ме гледаше преди. Но знаеш ли до какво заключение достигнах? — попита и зачака.

— До какво?

— Че на съпруга ми не му трябва нещо, което е имал преди. Точно там е цялата работа. Не става въпрос дали изглеждам по-млада или по-хубава. Някои от жените, с които Робърт имаше връзка през всичките тези години, бяха по-възрастни от мен. Някои дори не бяха кой знае колко привлекателни. Онова, което толкова много го възбуждаше у тях, беше, че са нещо ново, нещо, което никога не е имал. Не беше необходимо да са млади, достатъчно беше, че го карат да се чувства така.

Сведох поглед и преброих до десет.

— Как е сексуалният ви живот?

От три години с жена ми изобщо не сме правили секс, чух да казва Робърт.

— Нормално.

— Нормално ли? Какво трябва да значи това?

— Означава, че е добре. Винаги е бил добре.

Разкопчах най-горното копче на блузата си.

— Значи продължавате да се любите?

— О, да, това никога не е било проблем. Изглеждаш изненадана.

— Не. — Мъчех се да придам на лицето си безизразен вид. — Не съм — повторих отново, като си дадох сметка, че всъщност бях, — не съм изненадана.

— Отчайващото е, че наистина си бях помислила, че сме обърнали нова страница. Децата пораснаха. Станаха по-независими. Разбирахме се по-добре, отколкото се бяхме разбирали от дълго време насам. Последната му връзка приключи преди година или година и половина. И сега това.

— Кое?

— Пак се започна. Има връзка. Или се кани да започне такава.

— Откъде разбра?

— Всички признаци са налице. Повярвай ми, знам.

— Знаеш ли коя е? — сдържах дъха си.

— Няма значение коя е — каза тя пренебрежително.

— А какво има значение? — попитах.

— Мисля, че не мога отново да премина през всичко това. Лъжите, изневярата, обичайното незачитане на чувствата ми. Не знам дали вече мога да си стоя и да се правя, че нищо не се е случило и това ме плаши, защото съм била госпожа Робърт Кроу прекалено дълго време. Не съм сигурна дали мога да съществувам сама за себе си. Направих всичко, което можах, за да ощастливя съпруга си. Обърнах се с главата надолу, за да му угодя. Натъпквах една част от тялото си, изсмуквах друга толкова пъти, че има дни, в които, когато се погледна в огледалото, едва се познавам. Сякаш вече нищо не е останало от мен. — Тя стана и бавно се запъти към прозореца, загледа се надолу към улицата. — Какво говори за мен това, че съм търпяла изневерите му през всичките тези години? — Тя не изчака да й отговоря. — Знаеш ли кое наистина е страшното?

— Кое?

— Че съм също като майка си.

Отговорът й ме завари неподготвена.

— Какво те кара да го кажеш?

— Майка ми се самоуби — отвърна ми тя с втренчени и сухи очи. — По мой начин и аз направих същото. Просто ми трябваше малко по-дълго време.