Джой Филдинг
Липсващи парчета (24)

Двайсет и четвърта глава

Действието се развива като част от някакъв кошмар — на пресекулки, образите ту се появяват, ту избледняват, няма свързваща нишка, която да определя общия контекст. Виждам сестра си, облечена в къса, въпреки това изненадващо класическа сватбена рокля, покрита с воал до раменете, който обаче не скрива лъчезарната й усмивка. Виждам Колин Френдли, облечен в син гащеризон и оранжевата риза, отличаваща осъдените на смърт, който започва да се смее, когато сестра ми се приближава до него. Очите му гледат през нея към красивото младо момиче, което я следва. Момичето е облечено на черно-бели етажи в тон с цвета на косата му, чиито тъмни корени все повече и повече се подават изпод русите къдрици. Тъмнозелените му очи са огромни и любопитни, устните му потрепват в несигурна усмивка.

Близки планове на различни части от тялото: очи, устни, гърди, ръце, юмруци, зъби.

Мъже, облечени в обичайното затворническо облекло, стоят от двете страни на очилатия проповедник на затвора, който спокойно държи Библията до гърдите си.

Още близки планове — маси и столове от неръждаема стомана със завинтени за пода крака. Смесица от човешки крака — бели обувки на високи токове, черни „Док Мартинс“, кафяви мокасини, износени затворнически гуменки.

Безпомощно наблюдавах как свещеникът отваря уста, за да започне службата.

Взимаш ли тази жена?

Не може ли някой да спре това?

Взимаш ли този мъж?

Бягай. Сега — докато все още можеш.

Ако някой може да изтъкне причина, поради която този мъж и тази жена…

Луди ли бяха всички? Защо аз бях единствената, която се противопоставяше?

Да говори сега или завинаги да замълчи.

Крещя. Защо никой не ме чува?

Той ме чува. Колин ме чува.

Стиска юмруци отстрани на затворническия си гащеризон. Пронизващите сини очи се присвиват от омраза.

Пръсти с дълъг маникюр, лакирани в подобно на дъвка за балони розово, се вдигат във въздуха. Пръстите са опънати, една тънка златна халка се плъзга по показалеца на протегнатата ръка. Ръката гордо показва пръстена на всички, за да го видят.

Звукови ефекти: охкания и ахкания, смях. Някой започва да пее. Слиза тя от планините.

Сега, по правото дадено ми от щата Флорида…

Не го правете. Все още има време да се измъкнеш.

… ви обявявам за съпруг и съпруга.

Часовник тиктака шумно на стената зад мен. Няма циферблат.

Колин, можеш да целунеш булката.

Устните се свързват, телата се полюшват едно към друго.

Още смях, радостни възгласи, поздравления от всички страни.

Ю-пи-иии! — възкликва Колин, а Джо Лин се смее и щастливо прегръща Сара.

Предполагам, че вече сме едно семейство, казва Колин на Сара и й прави знак да се приближи.

Предполагам, отвръща Сара, груби ръце я обгръщат, докато аз притискам пръсти към слепоочията си и се опитвам да излича образите от съзнанието си.

Разбира се, не знам какво точно се е случило онази сутрин, защото не съм била там и никога не съм разпитвала за подробности. Знам само, че сватбата се е състояла, че сестра ми се е омъжила за мъжа на мечтите си и моите кошмари, че дъщеря ми е била в ролята на шаферка, че няколко затворника са били свидетели, че един е започнал да пее, че всичко е било напълно законно, че сестра ми за пореден път бе сключила законен брак.

Таблоидите вдигнаха голям шум около сватбата. Снимка на Джо Лин, облечена в сватбена рокля, украсяваше първата страница на „Инкуайърър“. Друга снимка вътре я показваше как гордо размахва халката си, халка, която сама си бе купила.

— Веднага щом го пуснат — бяха цитирали казаното от нея, — Колин ще ми купи пръстен с диамант. Тази сватба — продължаваше тя, — е завинаги.

Докато смъртта ни раздели.

За щастие, таблоидите не бяха допуснати вътре в затвора, така че нямаше снимка на Сара, макар и да осведомяваха, че племенницата на Джо Лин е била шаферка, признак, според обобщението на пресата, на семейната подкрепа.

— Точно такава сватба винаги съм искала — продължаваше с дрънканиците си сестра ми. — Скромна и красива. Помещението беше изпълнено с толкова много любов.

После във вестника следваше кратко описание на предишните три брака на Джо Лин, като бяха поместили дори и интервю с Андрю Маккинес, съпруг номер едно, който споделяше, че Джо Лин винаги си е била малко дива и безразсъдна, истинско щастие за всеки мъж. Не беше си направил труда да спомене, че неговият начин да се справи с дивата й и безразсъдна същност беше да я пребие от бой.

Ухажването на Колин Френдли от сестра ми беше преработено и препечатано: неочакваната й лоялност, продължителната й подкрепа, непоклатимата й вяра в невинността му. Ако човек не знаеше, че този мъж е осъден за изтезаването и убийството на тринайсет жени и момичета, и е заподозрян в изчезването на още много други, би се заклел, че пишат за съвременния вариант на Ромео и Жулиета: двама нещастни влюбени, чиито заблудени врагове възнамеряват да ги държат разделени.

Не че на историята на Колин не беше отделено достатъчно внимание. Отвратителни и потресаващи подробности от убийствените му изблици изпълваха страница след страница. Под снимка на Джо Лин в профил надлежно беше отбелязана склонността на Колин да чупи носовете на своите жертви, нещо, което психолозите, давали показания по време на процеса, свързваха с детството му, когато майка му му навирала носа в собствените изпражнения. Същите тези психолози сега спекулираха с мотивите на Колин да се ожени за сестра ми и нейните да се омъжи за него. Стабилност, обществено внимание, приятелство излагаха те по отношение на Колин. Публичност, самота, страдалчески комплекс предполагаха те, що се отнася до Джо Лин. Мненията им бяха противоречиви по отношение на това дали бракът ще бъде траен. „Има шансове, като всеки останал“, провъзгласяваше единият.

Събота следобеда, когато открих, че Сара не е у семейство Спърлинг, се обадих в затвора, като се надявах да предотвратя сватбата. Но тя вече беше свършила. Сестра ми била напуснала сградата. Колин си бил обратно в килията.

Цяла нощ стоях будна да чакам Сара да се прибере, макар и да знаех, че ще си дойде чак на следващия ден. В края на краищата, нали беше у семейство Спърлинг и се спукваше да учи за контролното си. Беше казала, че няма да си дойде по-рано от неделя вечер.

— Ела си легни — подкани ме на няколко пъти Лари. — Снощи цяла нощ будува. Трябва да поспиш.

— Не мога да заспя.

— Можеш поне да опиташ.

— Може да се прибере.

— Няма.

— Може.

— Какво ще й кажеш, когато си дойде?

— Не знам.

Това поне беше вярно. Нямах ни най-малка представа какво се канех да кажа на голямата си дъщеря. Имаше ли някакъв смисъл да й напомням за кой ли път, че лъжите разрушават доверието и независимо от факта, че винаги щях да я обичам, с всяка лъжа аз все по-малко я харесвах? Пукаше ли й изобщо, че ставаше все по-трудно и по-трудно да вярваме на онова, което казваше, че помиташе всичко добро, което бе успяла да постигне.

Имаше ли смисъл да я питам защо прави всичко това, защо нарочно нарушава изричната ни забрана да има нещо общо със сестра ми и Колин Френдли? Нищо ли не беше научила от последния епизод, освен да измисля все по-завързани и по-завързани лъжи? Потръпнах от мисълта, че ме беше работила в продължение на седмици; почистваше си стаята, помагаше в домакинството, пишеше си домашните, наистина беше приятно да си около нея. Спомням си усещането от тялото й в прегръдките ми, когато ме успокояваше за майка ми, завладяващата нежност, която изпитах към нея. Наслаждавах се в продължение на дни на това чувство. Върнах си малкото момиченце, казвах си.

Но всичко е било предварително подготвено. Начин да ме предразположи, да свали защитата ми, да притъпи подозренията ми. Разбира се, че можеш да спиш събота при приятелката си. Знам колко много се готвиш за контролното. Знам колко много искаш да се представиш добре. Грижи се и за себе си, мила. Не прекалявай с ученето.

Как ли се беше смяла на последното. „Не прекалявай с ученето“, повторих си тъжно. Чувствах се използвана, наранена, безсилна и глупава. Защото какво можех да направя? Да й чета лекции ли? Да й забраня да излиза? Да й отнема джобните пари? Да я изритам от къщи? Имаше ли изобщо начин да й въздействам?

Вероятно не.

Сара много добре знаеше какво е направила, както и знаеше, че не постъпва правилно.

И не й пукаше.

Чух шумолене на пижама, обърнах се и видях Мишел да се приближава към мен с полузатворени от съня очи.

— Всичко наред ли е? — попита ме тя.

— Да, съкровище — отвърнах й. — Просто не мога да заспя.

— За баба ли се тревожиш?

— Мъничко.

— Току-що я проверих. Спи здраво.

— Благодаря ти, кукличке.

— Одеялото й беше на пода, така че го вдигнах.

— Ти си добро дете.

Седна на канапето и се гушна в мен.

— Мисля, че реших каква искам да стана, когато порасна — каза ми тя, сякаш беше съвсем в реда на нещата да обсъждаме подобно нещо в три часа сутринта.

— Наистина ли? И каква искаш да станеш?

— Писателка.

— Писателка ли? Наистина ли? Каква по-точно?

— Романистка, мисля. Може би драматуржка.

— Това е страхотна идея — отвърнах й. — Мисля, че от теб би излязла страхотна писателка.

— Така ли? Защо?

— Защото си чувствителна, наблюдателна и красива.

Тя изсумтя.

— Не е необходимо да си красива, за да си писателка.

— Имаш красива душа — отвърнах й.

— Разбира се, първо ще довърша образованието си — увери ме тя.

— Мисля, че е разумно.

— Мислех си за „Браун“, дори за „Йейл“. Смяташ ли, че съм достатъчно умна, за да вляза в някой от колежите от Бръшляновата лига?

— Мисля, че голям късмет ще извадят, ако учиш там.

Отметнах няколко кичура от лицето й и залепих нежно една целувка на челото й, без да свалям очи от външната врата. Как можех да имам две толкова различни дъщери? Как можеше две деца, възпитавани в едно семейство от едни и същи родители, по един и същи начин, да бъдат толкова различни?

Още от самото начало си беше така, дадох си сметка аз, като се връщах години назад. Сара беше трудно дете, изискваше пълното ми внимание. Мишел бе най-послушното бебе на света, щастлива от самото ми присъствие. Сара искаше да бъде хранена на всеки няколко часа, Мишел чакаше търпеливо, докато станех готова. Сара не се поддаваше на никакви усилия за привикване към гърнето, напикаваше се почти до седемгодишна възраст. Мишел свикна на тринайсет месеца. Така че какво толкова му беше новото? Беше ли се променило нещо изобщо?

— Мислиш си за Сара, нали? — попита Мишел.

Затворих очи и поклатих глава. Дори и в тъмното бях прозрачна.

— Съжалявам, съкровище.

— Не се тревожи за нея, мамо. Нищо й няма.

Потупах я по ръката.

— Надявам се.

— Не е у Робин, нали?

— Не.

— Така си и мислех.

— Защо? Споменавала ли ти е къде ще ходи?

Мишел поклати глава.

— Не, попита ме само дали може да ми вземе черно-бялото сако, нали се сещаш, с блузата.

— Как може да ти взима сакото? То ще й е малко.

— Тя обича да й е прилепнало.

— Ти какво й каза?

— Казах й, че не може. Попитах я защо й е, като отива да учи.

— А тя какво ти отговори?

— Каза ми, че съм тъпа кучка.

— Какво?

— Няма нищо. Свикнала съм.

— Свикнала си с какво?

— Винаги ме нарича тъпа кучка. Понякога дори по-лошо.

Бях ужасена.

— Защо не си ми казала?

— Защото трябва да се науча сама да се оправям с такива неща. Нали ти така ми казваше? Че дълбоко в себе си сестра ми ме обича много и че аз съм умно момиче и ще измисля как да се оправя с нея.

Тъжно се усмихнах. Точно така й бях казала. Но това беше преди дъщеря ми да избяга, за да стане шаферка на сватбата на сестра ми със серийния убиец. Сега вече не бях сигурна в нищо.

— Толкова съжалявам, съкровище. Ти не заслужаваш подобно отношение. Тя няма право да те обижда.

— Няма право да ми взима сакото и блузата, но ги е взела.

— Взела ти е сакото, след като си й забранила?

— Търсих го навсякъде. Няма го. Както и три от касетките ми.

— Касетки ли?

— „Найн инч нейлс“, Аланис Морисет, Марая Кери.

— О, господи.

— Ще ги върне. Разбира се, касетките ще са съсипани, а дрехите ми ще са разтеглени и с дупки от цигари.

— Ще ти купя други — отвърнах й.

— Не искам други. Искам да престане да ми взима нещата.

— Ще говоря с нея.

— Няма полза.

— Може и да има.

— Имало ли е някога?

— Не знам какво друго да направя — признах, след пауза.

— Може ли да ми се сложи ключалка на гардероба?

Вгледах се в тъмното в по-малката си дъщеря, удивена от това колко естествено практична беше.

— Да, няма проблем.

— Добре.

— Как може да си толкова умна?

Мишел се усмихна.

— Ще ми позволиш ли да ти кажа нещо ужасно? — попита тя.

Сдържах дъха си.

— Колко ужасно?

— Доста.

— За Сара ли?

— За мен.

Усетих странна смесица от страх и облекчение. Какво толкова ужасно можеше да ми каже Мишел за себе си? И ако наистина имаше нещо ужасно, което не знаех, дали наистина исках да го чуя? В момента?

— Какво е то? — попитах.

Тя замълча за миг, сякаш се чудеше дали да продължи.

— Ако искаш, не ми казвай — добавих обнадеждено.

— Понякога я мразя — произнесе тихо тя.

— Какво?

— Сара — поясни Мишел. — Понякога я мразя.

Това ли било? — помислих си с огромно облекчение. Това ли било ужасното?

— Мразиш сестра си?

— Понякога. Значи ли това, че съм ужасен човек?

— Значи, че си нормален човек.

— Нормално ли е да мразиш сестра си?

— Нормално е да си ядосан на някой, който те краде и те обижда — отвърнах.

— Не е само това. Понякога наистина, ама наистина я мразя.

— Понякога и аз я мразя — отвърнах.

Ръцете на Мишел ме прегърнаха през кръста и тя се притисна силно към мен. Двама ранени братя по оръжие, спомням си, помислих си тогава, докато я целувах по главата.

— Може ли да ти кажа още нещо? — попита тя, гласът й трепереше, сякаш всеки момент щеше да се разплаче.

— Можеш да ми кажеш всичко — отвърнах й аз.

— Спомняш ли си, когато бях в пети клас?

Кимнах.

— Да.

— И господин Фишер ми даде да се грижа през коледната ваканция за онази какавида?

— Спомням си.

Мишел беше донесла у дома един буркан с какавида, прикрепена за една малка пръчка. Всеки ден тя поглеждаше в буркана, за да провери дали какавидата не е започнала да се превръща в пеперуда, като се суетеше над нея като майка над новороденото си бебе.

— Не мисля, че е сложена както трябва — заяви тя един ден. — Мисля, че какавидата трябва да е по-високо.

— Не я закачай — беше я посъветвала Сара.

— Мисля, че трябва да е по-високо. — Мишел беше бръкнала в буркана и бе нагласила с пръсти какавидата. — Така е по-добре.

Когато гордо върна буркана на учителя си, той й беше казал, че нещо е разместило какавидата и че пеперудата вътре е умряла.

— Случва се — беше я успокоил. — Не е по твоя вина.

— Аз бях виновна — изхълца сега плачешком Мишел. — Преместих какавидата и пеперудата умря. Сара беше права.

— О, сладкото ми бебче!

— Тя ми каза да не я закачам. Аз не я послушах.

— И си се обвинявала за това през всичките тези години?

— Така и не си признах пред господин Фишер, че съм я пипала.

Полюшвах я напред-назад, както правех, когато беше малка, повече заради себе си, отколкото заради нея — дори и тогава.

— Би било чудесно, ако можехме да се връщаме назад и да променяме нещата, да поправяме грешките си, да правим всичко както трябва.

Мишел шмръкна високо.

— Но не можем.

— Не, не можем. Ако можехме, щяхме да сме толкова заети да преписваме миналото, че нямаше да ни остава време за настоящето.

— Кои неща би написала отново? — попита ме тя.

— О, господи. Въпросът е прекалено сложен за по това време на нощта — отвърнах й. — Освен това, само се тормозиш, когато започнеш да си задаваш подобни въпроси. Всички правим грешки. Номерът е да се стараеш максимално.

— Мисля, че ти наистина добре се справяш — допълни благородно Мишел.

— Благодаря ти, съкровище.

— Казвала ли съм ти, че когато порасна, искам да бъда точно като теб? — Тя се разсмя през сълзи и отново шумно шмръкна, като се притисна още по-силно до мен.

Чухме стъпки и когато се обърнахме едновременно по посока на шума, видях как майка ми изникна от мрака, облечена в бялата си бархетна нощница, оскъдната светлина на лунния сърп танцуваше по лицето й.

— Здравей, скъпа — каза тя, докато се приближаваше и седна от другата ми страна. — Време ли е за ставане?

— Три часът сутринта е, бабо — отвърна й Мишел.

— Разбира се — кимна майка ми.

— Всички трябва да си лягаме.

— Къде е баща ти? — попита майка ми, като се огледа наоколо.

— Спи — отвърна Мишел.

— Къде е баща ти? — повтори майка ми и чак тогава си дадох сметка, че се обръщаше към мен.

— Мъртъв е — напомних й внимателно.

— Да — отвърна тя, сивата й глава кимаше. — Спомням си. Вечеряхме си една вечер, точно бяхме стигнали до десерта, той стана да си вземе чаша мляко и каза, че, по дяволите, страшно го цепела глава. Точно така каза — по дяволите, цепи ме главата. Помня го, защото никога не ругаеше.

— „По дяволите“ не е ругатня — поправи я Мишел.

— Не е ли?

— Не е. Вече не е.

— Добре, тогава си беше — отвърна й майка ми с увереност, която ме изненада.

Три поколения жени потънаха в мълчание. Минало, настояще и бъдеще, събрани заедно в мрака преди зазоряване. Спомням си как си помислих, че никога не съм се чувствала толкова безпомощна.

Господи, дари ме със смирение да приема нещата, които не мога да променя, открих, че се моля, сила да променя нещата, които мога, и мъдрост да различа едните от другите.