Джой Филдинг
Липсващи парчета (21)

Двайсет и първа глава

На следващата сутрин точно в осем и половина тръгнахме от мотела за затвора. Свиждането беше от девет до три и Джо Лин бе твърдо решена да не пропусне нито минута от тези шест часа. Въпреки че затворът беше само на шестнайсет километра западно от Старк по шосе №16, тя ме беше предупредила, че отивали двайсетина минути, за да преминеш през всичките врати и проверки, което означавало, че на всяка цена трябвало да тръгнем от мотела в осем и половина.

Джо Лин ме събуди в седем и половина сутринта. Вече си беше взела душ и си бе сложила бяла мини поличка и изрязано бюстие, гримът й беше безупречен, косата сресана настрани. Аз се запрепъвах из крещящо обзаведената стая с тъмночервени плюшени завеси и морави покривки за леглата, удивена от това колко здраво съм спала. За пръв път от месеци действително бях спала през нощта — никакви сънища, никакви ставания до тоалетната. Дали защото бях толкова уморена както психически, така и физически от дългото шофиране от Палм Бийч дотук? Или защото ме беше страх да отворя очи пред настъпващия нов ден? Или пък заради декора — почудих се, влязох под душа и оставих изненадващо успокояващия порой гореща вода да ме обвие.

— Побързай — подканваше ме Джо Лин, докато закопчавах ципа на морскосините си панталони и ровех в сака за оранжевата си блуза. — Това ли ще си облечеш? — попита ме тя и се разсмя.

— Има ли му нещо?

— Не, чудесно е. — Сестра ми отново се разсмя, докато ме наблюдаваше как си закопчавам копчетата и набързо се сресвам. Поколебах се дали да не си сложа малко руж и леко червило, после се отказах. Джо Лин вече ставаше нетърпелива, а освен това не исках никого да впечатлявам. — Ще спрем по пътя да вземем един „Ег Макмъфин“ — каза тя, като грабна хладилната чанта със сандвичите със сирене и пилешка салата, които собственоръчно беше приготвила и които, според думите й, Колин много обичал, и ме повлече от стаята към колата.

Вероятно защото се бяхме движили през нощта, не бях забелязала колко драстично се е променил пейзажът след отклонението по магистрала 301. Сега видях, че тук, в сърцето на провинциална Флорида, селскостопанските ферми и пършивите борове бяха заменили портокаловите горички и великолепните палми от Югоизточното крайбрежие.

— Не знаех, че тази част е толкова бедна — казах почти несъзнателно, докато се отправяхме по шосето към затвора. Джо Лин беше зад волана.

— Прилича малко на дълбоката провинция на Джорджия — съгласи се тя и аз се запитах кога за последен път беше виждала дълбоката провинция на Джорджия.

— Толкова е горещо! — възкликнах. Опитах се да намеря радиостанция, която да предава нещо друго, освен последните селскостопански новини. Въздухът наоколо ме притискаше със зловонието си като удавник, провесил се на раменете ми. Чух рев и извърнах глава, почти с очакване да видя гребена на огромна приливна вълна зад гърба си, но вместо това видях масивен трактор с ремарке да навлиза в съседното платно и да се приближава застрашително близо до нас.

Джо Лин погледна и махна на шофьора и спътника му, които буквално се бяха провесили от прозореца, за да огледат по-добре голите крака на сестра ми.

— Обичам да им пълня очите — сподели тя, докато отминаваха.

— Мислиш ли, че е уместно? — попитах, без да чакам, нито да държа да получа отговор.

Пътят навлезе в една широка равнина. Отстрани пасяха крави, някои бяха прави, други лежаха на земята.

— Може да завали — отбеляза Джо Лин.

Погледнах през прозореца към безоблачното синьо небе. Горещината отскачаше на вълни подобно на камъчета от шосето покрай покрива на колата.

— Да вали ли?

— Ако всички крави са прави, това означава, че ще бъде слънчево. Ако всичките лежат, значи ще вали. Ако някои са прави, а други лежат, тогава времето ще бъде променливо.

— Това пак ли го научи от управителя на мотела? — попитах аз.

— Не — отвърна ми тя, — от татко.

Помъчих се да не показвам изненадата си от внезапното намесване на втория ми баща в разговора.

— Понякога ме водеше на разходка с колата и гледахме всичките тези крави как пасат, също като ония там, и той ми казваше, че ако всички крави стоят прави, щяло да бъде слънчево, а ако лежат на земята, е, знаеш вече. Между другото, тези крави са собственост на затвора.

— Това затворници ли са? — попитах, като изведнъж забелязах мъжете, които работеха на малки групички покрай пътя, надзиравани от униформени пазачи със слънчеви очила и пушки.

— Не сме в страната на вълшебника от Оз — отвърна Джо Лин, развеселена от притеснението ми.

Изведнъж отпред изникна затворът, по-точно два затвора, по един от всяка страна на рекичката, гръмко наречена Нова река, която разделяше областите Юниън и Брадфорд. Изправителното заведение на Юниън се намираше на левия бряг, Щатския затвор на Флорида — на десния, всеки един обозначен с огромни табели пред двойния ред телени огради, завършващи с бодлива тел отгоре. Различаваха се и по цвят: затворът на Юниън представляваше поредица от бетонни сгради, боядисани в безлично бежово; Щатският затвор на Флорида беше в гадно пастелно светлозелено.

Джо Лин паркира колата на предназначения за целта паркинг, загаси двигателя и пусна ключовете в сламената си чанта.

— Пристигнахме — каза важно тя и отвори вратата. — Всички да скачат в басейна.

Последвах Джо Лин към главния портал. Хладилната чанта се удряше в дясното й бедро. Вървяхме с бърза крачка, за да избегнем рояците настойчиви насекоми, като си давахме сметка за пазача, който ни гледаше с пушка в ръка от наблюдателницата високо над главите ни. Когато наближихме, вратите се отвориха и ние влязохме. Незабавно се затвориха зад нас. Мигновено ме сви стомахът. Втора врата се плъзна шумно пред нас, подканяйки ни навътре. Влизаме в ада, помислих си, и чух как и тя се затръшва шумно зад нас, докато следвах сестра си надолу по бетонната алея към двойните порти на самия затвор.

Не си спомням да съм отваряла врата, нито дори да съм прекрачвала широкия праг. Всичко, което си спомням, е, че се озовах в една тясна чакалня с лице към огромен мъж в малка затворена кабина, който седеше пред покрит с множество копчета пулт и се усмихваше, докато Джо Лин се приближаваше уверено към него.

— Здравей, Том — весело го поздрави той.

— Здравей, Джо Лин, как си днес?

— Отлично, Том — отвърна Джо Лин. — Запознай се със сестра ми, Кейт.

— Ей, здравей, Кейт — махна ми Том.

— Ей, здравей, Том — отвърнах в отговор, изненадана, че хората наистина могат да говорят по този начин, че аз самата говоря така.

— Знаеш процедурата — каза Том на Джо Лин.

— Разбира се — отвърна Джо Лин, като му подаде торбата си и хладилната чанта.

В продължение на десет минути Том огледа поотделно всяко нещо във всяка една чанта. Провери съдържанието на хладилния сак, всъщност разви сандвичите със сирене и ги натроши на малки парчета, отвори половинките с пилешка салата, за да надникне вътре, преди да премине към дамските ни чанти, като разгледа внимателно шофьорските ни книжки, сякаш се опитваше да запамети цялата налична информация и внимателно ни сравни със снимките, макар че явно познаваше сестра ми от по-раншните й визити.

— Всяка седмица го прави — прошепна Джо Лин под непрекъснатото тряскане на решетки.

— Радвам се, че те видях отново — каза Том на сестра ми, като ни махна към трета метална врата с метален детектор. — Приятно ми беше да се запознаем, Кейт.

Трябваше да си оставим обувките, коланите, ключовете, слънчевите очила и всякакви химикалки и монети, които имахме. Когато най-после преминахме през металния детектор, друг пазач ни изпроводи до нова шумно затръшваща се врата надолу по един дълъг жълто-бежов коридор, покрит с излъскан линолеум.

— Затворниците го лъскат всеки божи ден — сподели Джо Лин.

Направихме няколко крачки, стигнахме до нова врата, пазена от пазач в стъклена будка, и изведнъж се озовахме в центъра на затвора, в едно разклонение с четири коридора, наречено „Голямо централно крило“. Отдясно зад решетките до тавана се намираха килиите на затворниците.

— Тук е и електрическият стол. — Джо Лин посочи през решетките към затворената врата в дъното на широкия дълъг коридор.

Покрай нас минаха няколко затворника на път за пералнята на затвора, облечени в затворнически гащеризони и сини дочени ризи.

— Ние сме насам — направи ми знак Джо Лин и последвахме друг пазач към тъй наречената „алея за посетители“, встрани от главния коридор.

В носа ме удари истинско многообразие от кухненски миризми, като всяка се смесваше с предишната, променяйки я до неузнаваемост.

— Намираме се в същото крило, в което са кухнята и столовата — уведоми ме Джо Лин. — Всъщност, така наречената „алея за посетители“ е бивша столова. Ще видиш, че изглежда също като училищен стол.

Беше права. Помещението бе просторно, безлично, пълно с около трийсет-четирийсет маси и столове от неръждаема стомана. Единственото нещо, което го отличаваше от училищен стол, беше фактът, че масите и столовете бяха завинтени за земята.

— Виждаш ли автомата за вода ей там? — попита ме Джо Лин и посочи с пръст към големия стъклен автомат в единия ъгъл на стаята.

Кимнах.

— Дръж го под око — посъветва ме тя.

— Защо? Прави ли нещо?

— Почакай, докато дойдат затворниците и ще видиш. — Погледна си часовника и посочи вляво. — Всеки момент ще ги доведат. Би ли ме извинила, трябва да отида до едното място — заяви ненадейно сестра ми, постави хладилната чанта на една от масите и бързо се запъти към тоалетните отвън, пред вратата.

Огледах се наоколо, като се преструвах, че просто изучавам обстановката, но всъщност съсредоточих вниманието си върху останалите мъже и жени, които очакваха пристигането на своите приятели и близки. Бяхме около дузина, жените надминаваха мъжете по брой в отношение три към едно, черните бяха повече от белите вероятно в същата пропорция. Всички млади жени бяха облечени в рокли, а не в панталони, въпреки че никоя не беше облечена толкова предизвикателно, колкото сестра ми. Една по-възрастна чернокожа жена, в черно от главата до петите, чак беше трудно да се различи къде свършва кожата и къде започва роклята й, плачеше тихо на рамото на съпруга си; друга жена, чиито устни бяха пронизани от множество малки златни халки и чиито ръце бяха татуирани с множество мастиленосини татуировки, се разхождаше нетърпеливо напред-назад пред съседната маса.

— Добре ли си? — попитах сестра си, когато се върна. Изглеждаше леко зачервена.

— О, естествено.

— Така побягна, че се притесних да не ти е станало лошо.

Тя разсея загрижеността ми с рязко отмятане на китката.

— Просто трябваше да взема нещо.

— Да вземеш нещо ли?

Джо Лин се пъхна в един от столовете и се облегна с лакти върху неръждаемата маса, като ми кимна да седна на мястото срещу нея.

— Донесох на Колин малък подарък — прошепна тя, без да сваля поглед от пазача, който стоеше до вратата.

— Подарък ли?

— Шшт! По-тихо говори.

— Какъв подарък? — Пред очите ми затанцуваха пистолети, наврени в сутиени и ножове, скрити в обилно намазани блатове на торти, макар и да знаех, че това е абсурдно. Бяхме преминали през два детектора за метал и в хладилния сак на Джо Лин нямаше нищо друго, освен сандвичи със сирене и пилешка салата. Не бях забелязала и никакви подаръци, докато Том претърсваше дамската й чанта. — Какъв подарък? — попитах отново.

Сестра ми бръкна в сламената си чанта и издърпа нещо, като внимаваше да не я види пазачът. Когато се увери, че никой не я гледа, разтвори дланта си и ми показа стегнат овален пакет, пълен с пет-шест навити на ръка цигари.

— Марихуана?!

— Шшт! — Тя мигновено пъхна флакона в чантата си. — Трябва ли все да крещиш?

— Да не си се побъркала? — попитах. — Да носиш подобно нещо тук.

— Ще бъдеш ли така любезна да говориш по-тихо и да престанеш да се държиш като глупава ученичка? Всички го правят.

Разтревожено се озърнах наоколо, черната жена плачеше на рамото на съпруга си, момичето с продупчените устни и татуировките се разхождаше нервно зад съседната маса.

— Как го пренесе през пазачите? Том претърси чантите ни с лупа.

— Натъпках го в долната чанта — каза тя и се изкикоти. — Затвори си устата, да не ти влезе някоя муха.

— Във влагалището си ли?

— Във влагалището си — повтори тя, като присви презрително устни. — Господи, Кейт, кой, освен теб, използва думи като „влагалище“ в днешно време?

— Не мога да повярвам.

— Ще ти падне шапката, когато разбереш какво става по места като тези.

— Но как Колин ще ги отнесе в килията си?

— Повярвай ми, не ти трябва да знаеш.

— Мисля, че ще повърна.

— Не можеш да повръщаш сега. Ето ги, идват. Запомни, не изпускай от поглед автомата за вода.

Бързо погледнах от вратата към охладителя за вода и обратно към вратата, когато няколко пазачи — високи, едри и смътно заплашителни — вкараха група от около десетина мъже в помещението. Всички бяха облечени в еднакви затворнически дрехи с едно забележимо изключение — Колин Френдли. Също като мен, той носеше сини панталони и оранжева риза.

Сега разбрах защо Джо Лин се беше разсмяла при избора ми на дрехи. Оранжевите ризи отличаваха осъдените на смърт затворници от останалите.

Пръстите ми притеснено се вдигнаха към деколтето на оранжевата ми блуза, докато гледах как сестра ми скача от мястото си, за да прегърне осъдения на смърт сериен убиец, как ръцете му се плъзгат надолу да я хванат за дупето и дланите му повдигат подгъва на късата й пола, разкривайки за миг закръглените половинки на голия й задник. В този миг разбрах, че когато Джо Лин бе освободила тялото си от скритата контрабандна стока, тя се беше освободила и от гащите си.

— О, господи! — простенах, когато те се разделиха и се приближиха към мен.

Колин Френдли изглеждаше по-висок, отколкото ми се бе сторил в съда, и някак си отслабнал, определено обаче беше по-мускулест. Вероятно тренираше, помислих си, докато ставах разтреперана на крака, стиснала решително ръце отстрани, опитвайки се да реша как да реагирам, когато ми подадеше ръка.

Не ми подаде.

— Колин — каза сестра ми, както беше увиснала на ръката му. — Искам да те запозная със сестра ми Кейт. Кейт, това е Колин, мъжът на моя живот.

— Приятно ми е да се запознаем, Колин — отвърнах спокойно аз. — Сестра ми непрекъснато говори за теб.

Или нещо от сорта. Честно, не съм съвсем сигурна какво беше казано тази сутрин или през по-голямата част от времето, докато бяхме заедно в така наречената „алея за посетители“. Часовете се изнизват в съзнанието ми с бързината и жестокостта на внезапна атака. Откъслечно си спомням разговора ни, няколко думи оттук-оттам, някоя смразяваща реплика, повечето теми се смесват, часовете се сливат.

— Не си приличате особено — казваше Колин, докато сядахме. Колин и Джо Лин се настаниха отсреща, с ръце един на друг в скута, въпреки изричните разпореждания, забраняващи всякакъв допир. На затворниците се позволяваха прегръдки за добър ден и довиждане, нищо междувременно, но тримата пазачи се правеха на разсеяни и наоколо се разиграваха неприлични сцени, повечето от които се опитвах да не забелязвам.

— От различни бащи сме — отвърнах му аз.

— Джо Лин ми каза.

— Не е ли най-страхотният мъж, който някога си виждала? — разкикоти се като ученичка Джо Лин и се наведе към него. Гърдите й се отъркаха в ръката му и тя отметна един тъмен кичур от високото му чело.

Той се разсмя заедно с нея.

— Ти си най-страхотното нещо, което някога съм виждал, това поне е сигурно — отвърна й той, без следа от притеснение, сякаш мен изобщо ме нямаше, сякаш бяха сами в стаята. — Не можеш да си представиш как ми завиждат всички, като знаят, че всяка неделя ме чака най-красивата и най-сексапилната жена на света.

— Сложила съм си любимото ти бельо — подхвърли тя и аз си поех дълбоко въздух, когато видях как ръката му се плъзва под късата й пола и как в студените му сини очи се прокрадва усмивка.

— Надявам се, че добре ще се грижиш за по-малката си сестра — каза той, без да ме поглежда, — докато изляза оттук.

Нищо не отвърнах, опитах се да отклоня поглед, но видях, че и по останалите маси се опипват.

— Погрижи се да се храни добре, да се движи и да спи достатъчно.

— Не бива да се тревожиш за мен — каза Джо Лин. — Имаш си достатъчно грижи тук с всичките тези перверзници.

Той се разсмя.

— Да, тук си имаме всякакви. Содомити, педерасти, некрофили, манафи. Има дори образи, които си пият собствената урина и си ядат лайната. Един обича да се маже целия с лайна. Не съм виждал по-отвратителен тип. Стоя далеч от него.

— Колин сега се намира в коридор „Р“ — обясни Джо Лин, като погледна за миг към мен, — но в началото, когато дойде, го бяха настанили в крило „К“, където държат всички ненормалници. Адвокатът на Колин го измъкна доста бързо.

— Ужасно място — съгласи се Колин и поклати глава. Ръката му изчезна още по-навътре под полата на сестра ми. — Тук в общи линии не ме тормозят.

— Колин ги е оставил да си мислят, че е виновен — поясни сестра ми.

— Хитро — промърморих аз.

— Преимуществото на това да си осъден на смърт е, че си имаш отделна килия.

— Какъв късмет — отвърнах.

Колин бавно извърна глава към мен, очите му ме пронизаха, също както се пронизва пеперуда с игла.

— Сестра ти ми каза, че имаш доста саркастично чувство за хумор. Сега разбирам какво е имала предвид.

Не отвърнах нищо, изненадана и сащисана, че сестра ми ме бе обсъждала до такива подробности.

— Не ме харесваш, нали? — попита ме той след малко, отне ми известно време, за да осъзная, че говори сериозно.

— Това изненадва ли те?

— Разочарова ме — отвърна ми Колин.

— Ти си осъден за убийства — напомних му.

— Той е невинен — намеси се Джо Лин.

— Аз съм невинен — повтори той и очите му просветнаха.

Кимнах и замълчах.

— Донесох ти подарък — каза Джо Лин напевно, докато си ядяхме сандвичите. Кимна към чантата си.

— И аз ти донесох нещо — отвърна й Колин и бръкна в джоба на сините си панталони.

Джо Лин се разписка от удоволствие, когато той измъкна цял куп писма.

— О, чудесно, писма от почитателки — възкликна възторжено тя и кикотейки се, отвори първото. — „Скъпи Колин — зачете на глас, — ти си най-красивият мъж, когото съм виждала. Очите ти са като сапфири, образът ти наподобява този на гръцки бог.“ Образът? Това е една от твоите думи, Кейт. — Тя се разсмя. — Не те ли кефи? — Разкъса следващото. — „Скъпи Колин, не се отчайвай. Ако приемеш Исус и го носиш в сърцето си, Господ ще ти прости греховете и престъпленията.“ Тъпа жена — отсече Джо Лин. — Колин не е извършил никакви престъпления. — Отвори друго писмо, чете наум в продължение на няколко минути. — О, това засега е най-хубавото. Слушай, Кейт. Все едно ти си го писала. „Скъпи Колин, аз съм петдесетгодишна с кестенява коса и кафяви очи и приятелите ми казват, че съм запазила фигурата си.“ — Тя погледна вещо към мен. — „Знам, че съм омъжена жена с любящ съпруг, но истината е, че единственият мъж, когото желая, това си ти. По цял ден и по цяла нощ мисля за теб. Копнея да те притисна към гърдите си, да те прилаская в прегръдките си, да ти дам цялата любов, от която те е лишила майка ти.“ Какво ще кажеш, Кейт?

— Мисля, че на жената й трябва бебе, а не мъж — отвърнах, смущението изби по бузите ми наместо ружа, който не бях сметнала за необходимо да си сложа.

Джо Лин върна обратно писмата на Колин.

— Благодаря ти, че ми ги показа, зайченце.

— Знаеш, че нямам тайни от теб.

— Само не отговаряй на тези откачалки — предупреди го Джо Лин.

— Изобщо не трябва да се тревожиш за това, мила — отвърна й той.

— Знам. Обичам те.

— Не и наполовина толкова, колкото аз теб.

— Гледай! — изсъска ми изведнъж Джо Лин през масата, като посочи с брадичка към автомата за вода в отсрещния ъгъл на стаята.

Видях как един от затворниците се напъха зад него с жена си, друг затворник с неговата жена пък застана отпред, вероятно за да ги прикрие, да ги пази или просто, чакайки реда си. Няколко секунди по-късно автоматът започна да се клати, водата вътре се плискаше наляво-надясно като вълни на развълнувано море.

— Какво ще стане, ако ги хванат? — попитах.

— Прекалено много се тревожиш за последствията — отвърна Джо Лин. — Освен това Щатът си е виновен, че не позволява визити на съпружески начала.

— Мъжът си има своите нужди — заяви Колин Френдли и стисна бедрото на сестра ми.

— Ти не си… — започнах, после спрях, като реших, че не държа да знам.

— Не съм ходила да си пийна вода? — подразни ме тя. — Не, не сме. Поне не още.

— Пазим се за първата ни брачна нощ — допълни Колин и двамата се разсмяха.

Скочих на крака, макар и да не бях сигурна какво се канех да направя. Един от пазачите ме погледна и присви въпросително очи. Усмихнах се, престорих се, че се протягам, после отново седнах.

— Определихте ли датата?

— Не. Има още много неща за уреждане. Кръвни проби и тем подобни. Но ще е скоро — увери ме Джо Лин.

— Толкова е просто да се ожениш, а те го правят толкова трудно. — Колин поклати глава в израз на удивление. — Пита ли вече сестра ти?

— Какво да ме пита?

— Дали ще ни станеш свидетел — каза с надежда в гласа Джо Лин.

Преглътнах с усилие, отвърнах поглед и се опитах да не избухна в сълзи. Не можеше да говори сериозно, помислих си, макар и да знаех, че е така.

— Не смятам, че идеята е добра.

— Защо не поразмислиш малко — посъветва ме Колин, впил поглед в мен. — Ще сме ти благодарни за подкрепата.

— Аз пък ще съм ти благодарна да разбера какво се е случило с Ейми Локаш — казах, с което шокирах не само сестра си и така наречения й годеник, но и самата себе си. Бях възнамерявала да попитам за Рита Кечъм, а не за Ейми. Явно подсъзнанието ми си имаше собствен план.

— Ейми Л-локаш ли? — За пръв път през целия ден Колин заекна.

Джо Лин извъртя очи в израз на отвращение.

— Какво се опитваш да измъкнеш, Кейт? Коя, по дяволите, е Ейми Локаш?

— Седемнайсетгодишно момиче, изчезнало преди около година. Помислих си, че може да знае нещо за нея.

— Това е нелепо — побесня сестра ми. — Колин, не трябва да отговаряш на никой от тъпите й въпроси. — В следващия миг Джо Лин се беше измъкнала от мястото си и се отправяше към тоалетната, като, докато вървеше, оправи полата си отзад.

— Не е ли най-сладкото нещо, което някога си виждала?

— Защо не оставиш сестра ми на мира?

— Кажи „моля“ — отвърна ми тихо той.

— Какво? — Вероятно не бях чула правилно.

Той се извърна към мен.

— Чу ме, кажи „моля“. — Ъгълчетата на устните му се изкривиха в едва доловима усмивка. — Кажи „много те моля“.

Не казах нищо.

— Искаш да оставя сестра ти на мира, трябва да направиш нещо в замяна. Кажи „много те моля“. Хайде, кажи го.

— Да ти го начукам — казах вместо това.

Той се разсмя и прокара език по горната си устна.

— Всяко нещо с времето си.

Тялото ми мигновено изстина. При спомена за наскорошните ми кошмари сърцето ми започна бясно да бие, ускореният пулс достигна до съзнанието ми шумно и неумолимо като масивен трактор с каросерия. Така силно отекваше в ушите ми, че едва чувах собствения си глас.

— За теб всичко това е някаква извратена игра, нали?

— Не си играя, винаги залагам на сигурно.

— Ти ли уби Ейми Локаш? — попитах, опитвайки се да запазя самообладание.

Колин Френдли се наведе към мен и облегна лакти върху масата.

— Готино хлапе, с лунички и малка пластмасова шнолка в косата?

Потърсих опора в масата, усетих колко студена е в сравнение с дланите ми.

— О, господи! — Помислих си за Дона Локаш и се запитах дали ще ми стигне куража да споделя с нея истината за съдбата на дъщеря й.

— Та тя е била още дете, за бога. Как си могъл да я убиеш?

— Е, нали знаеш какво казват — отвърна ми Колин провлечено. — Може ли да му се пусне кръвчица, значи е готово за ножа. — Той направи пауза, оставяйки ми няколко секунди, колкото да осмисля последната му гнусотия. — Познаваш ли парка „Принц Джон“?

Поклатих глава, бях прекалено вцепенена, за да направя нещо повече.

— Наистина много хубав парк. Малко по̀ на изток от Конгреса, между езерото Уорт и Лантана Роуд. Трябва да отидеш някога. Има скари за барбекю, пейки за пикник, алея за велосипедисти, дори игрище. Наистина много приятно място. Пада се отдясно на езерото Озбърн. Знаеш ли къде се намира езерото Озбърн?

— Не.

— Жалко. Доста голямо езеро е. От онези дългите и криволичещите. С множество малки мостчета. Много е живописно. Можеш да ловиш риба от брега. Или да си наемеш лодка. Непременно трябва да го направиш някога, Кейт. Да си вземеш една лодка под наем и да се поразходиш до средата на езерото, където е най-дълбоко.

— Какво искаш да кажеш?

— На дъщерите ти наистина ще им хареса — каза той и се усмихна широко. — Имаш дъщеря на възрастта на Ейми, нали? Много хубаво момиче, ако не ме лъже паметта. — Сдържах дъха си. — И едно по-малко. Мишел, нали така? Може би един ден, ти, аз, Сара и Мишел бихме могли да отидем заедно да се позабавляваме. Никога не съм чукал едновременно майка и дъщеря.

— Копеле мръсно! — изръмжах.

— Така казват.

— Надявам се да се пържиш в ада!

Той се усмихна.

— Това означава ли, че няма да дойдеш на сватбата?

Не си спомням какво точно му отговорих, ако изобщо съм казала нещо. Искаше ми се да се нахвърля върху него, да смажа лицето на този отвратителен кретен, да го смачкам от бой. Вместо това избягах от стаята, безпомощна като жертвите му. Плачех, докато тичах към паркинга. Рояци от мушици кръжаха около лицето ми, чайките грачеха над главата ми, започна леко да ръми. Когато Джо Лин се появи, малко след три часа, вече бях вир-вода, оранжевата блуза лепнеше за ръцете ми, а косата ми се беше усукана отстрани, подобно на водорасли.

— Кравите се оказаха прави — каза сестра ми, като отключи вратата на колата. Не продумахме и дума повече през целия път до дома.