Джой Филдинг
Липсващи парчета (17)

Седемнайсета глава

Два дни преди Коледа майка ми изчезна.

Точно се разправях със Сара, когато телефонът иззвъня.

— Би ли вдигнала? — помолих. Бяхме във всекидневната и аз бях коленичила и подреждах последните коледни подаръци около високата, украсена елха.

Сара остана да си седи посред стаята, невъзможно дългите й крака здраво се бяха сраснали с плочките на пода, а заинатените ръце стояха подпрени върху неприлично слабите хълбоци. Беше облечена с ластичен черен клин, червена, прекалено къса, прекалено опъната фланелка, която допълнително подчертаваше вече силно очертания бюст и затворени обувки до над глезените с дванайсетсантиметров ток, които допълнително увеличаваха и без това високия й ръст. Косата й приличаше на пергаментова хартия — изсветляла от продължителното излагане на слънце, с изключение на черните корени, които обрамчваха овалното й лице подобно на широка диадема. Съвсем разбираемо ще е, ако кажа, че беше респектиращ опонент. Всъщност, беше ужасяваща.

— Ще се включи секретарят — отвърна тя, без да помръдне. — Защо не ми дадеш пари?

— Защото нямам намерение и тази година аз да си плащам за коледните подаръци — отвърнах й, докато телефонът милостиво спря да звъни. — Смятам, че си достатъчно голяма да купуваш подаръци на хората със собствените си пари.

— Какви пари?

— Парите, които се предполага, че си спестила. Коледата не е нещо неочаквано. Имаше достатъчно време да се подготвиш. Мишел пести от месеци. — Знаех, че е грешка, в мига, в който думите излязоха от устата ми.

— Разбира се, сравнявай ме с Мишел, защо пък не? — Сара размаха ръце във въздуха — жест, който бе заплашителен и същевременно изпълнен с поражение.

— Нямах намерение да те сравнявам с Мишел.

— Непрекъснато ни сравняваш. Малката госпожица Съвършенство, тя не може да сбърка. Малката госпожица Кучка — изхили се тя.

— Сара! Веднага престани. Не набърквай сестра си.

— Ти я набърка, не аз.

— Така е, съжалявам.

— Значи никой няма да получи подаръци от мен тази година, защото нямам пари — повтори тя.

Повдигнах рамене.

— Колко жалко.

— Ти наистина изглеждаш съкрушена.

Телефонът отново иззвъня.

— Решила си да ме накараш да се засрамя, нали така? — продължи Сара, като опита друг подход. — Само защото не съм организирана като Мишел, защото съм по-различна от вас, се опитваш да ме накажеш.

Господи, помогни ми, помислих си, изправих се с мъка на крака и се запътих към телефона върху барплота, който разделяше кухнята от всекидневната. Вдигнах слушалката.

— Ало?

— Госпожа Синклер?

— На телефона.

— Слава богу! Звънях и преди малко, но попаднах на телефонния секретар.

— Госпожо Уинчъл? — попитах, представяйки си лицето, което съответстваше на разтревожения глас от отсрещната страна. — Какво има? Да не се е случило нещо с майка ми?

Отново настъпи напрегнато мълчание.

— Значи тя не е при вас?

— Ако беше Мишел, обзалагам се, че щеше да й дадеш парите — продължаваше да ми крещи Сара, като крачеше напред-назад пред кухненския плот.

— Какво? — попитах госпожа Уинчъл.

— Ако не аз, а Мишел ти беше поискала пари, нямаше да има никакъв проблем — продължаваше Сара.

— Не можем да открием майка ви — отвърна ми госпожа Уинчъл.

— Как не можете да я откриете? — попитах. — Престани, ако обичаш — изкрещях на дъщеря си и тя рязко закова на място.

— Моля? — попита сепнато госпожа Уинчъл.

— Не ми крещи — сопна ми се Сара.

— Кажете ми какво е станало — подканих госпожа Уинчъл.

Госпожа Уинчъл се изкашля, замълча, после отново се изкашля.

— Тази сутрин майка ви не слезе за закуска и когато отидохме да проверим, открихме, че я няма в апартамента й и в леглото й изобщо не е спано. Надявах се, че е при вас заради Коледа и празниците и че просто сте забравили да ни предупредите…

— Не е при мен. — Очите ми разсеяно обходиха стаята, сякаш майка ми можеше да се е скрила зад палмата в ъгъла.

— Има ли шанс да е при сестра ви?

— Никакъв — отвърнах, после обещах независимо от това да проверя. — Претърсихте ли сградата?

— Кой е изчезнал? — попита Сара. — Баба ли е изчезнала?

— Претърсваме я в момента.

— Идвам веднага.

— Сигурна съм, че ще я намерим — побърза да ме успокои госпожа Уинчъл, въпреки че потреперването в гласа й говореше за обратното. — Ако се е заблудила някъде, не може да е отишла много далече.

Ако е вървяла цяла нощ, може вече да е на половината път до Джорджия, реших, докато набирах номера на сестра ми, като си представих как майка ми върви по средата на магистралата и пада от моста в пролива или влиза с дрехите в океана.

— Джо Лин, мама при теб ли е? — попитах, щом чух гласа на сестра си.

— Това някаква шега ли е? — отвърна ми тя.

— Изчезнала е. Ще мина да те взема след пет минути — отвърнах и затворих, преди да успее да ми възрази, като грабнах чантата си и се затичах към вратата.

— Ще дойда с теб — каза Сара и се спусна след мен.

Не я спрях. Всъщност, зарадвах се на компанията.

 

 

— Открихте ли я? — попитах, когато заедно с дъщеря ми и сестра ми нахълтахме в кабинета на госпожа Уинчъл. Сигурно сме представлявали страховита картинка — изрусената ми, приличаща досущ на амазонка дъщеря с подаващи се отдолу тъмни корени, дванайсетсантиметрови токове и стосантиметрова гръдна обиколка, също толкова надарената ми сестра, със стърчаща на всички посоки несресана коса и къса бяла рокля, която едва покрива задника й, и аз, без грим, с джинси и налудничав поглед в очите — когато вкупом се изтресохме вътре, защото дребничката госпожа Уинчъл инстинктивно отстъпи няколко крачки назад, още щом ни видя.

— Не — отвърна тя, тъмното й лице беше притеснено, — но съм сигурна, че ще я открием.

— Как можете да сте сигурна — намеси се Джо Лин, — когато нямате ни най-малка представа къде е?

— Обадихте ли се в полицията? — попитах аз.

— Разбира се. И те я търсят. Но досега не са открили…

— … трупове — добави Джо Лин.

— Някой, който да отговаря на описанието й — поправи я госпожа Уинчъл.

— Половин Флорида отговаря на описанието й — отвърна сестра ми.

— А междувременно — прекъснах я аз, — какво правите?

— Претърсваме всички общи помещения, кухнята и гаража. Досега безрезултатно. Персоналът претърсва по етажите.

— Не мога да разбера как е възможно да се случи подобно нещо? — Знаех, че въпросът е безсмислен, но въпреки това го зададох.

— Трудно ни е да следим всеки по двайсет и четири часа в денонощието. Това не е болница. Това е институция за комунално съжителство — напомни ми госпожа Уинчъл, докато аз се чудех над фразата „комунално съжителство“. — Обитателите ни са свободни да влизат и излизат когато си пожелаят. Разбира се, ние всяка сутрин ги проверяваме. Ако някой не слезе за закуска, без предварително да ни е уведомил, тогава… — Гласът й заглъхна. — Сигурна съм, че ще се появи.

— Черен гологан не се губи — отвърна Джо Лин, достатъчно високо, за да я чуем.

Почти се усмихнах. Независимо от обстоятелствата, хубаво беше, че сестра ми явно бе преодоляла наложената от самата нея скръб и си беше възвърнала обичайното саркастично „аз“. Майка ни винаги успяваше да изкара наяве най-доброто от нея, помислих си, като се почудих, къде, за бога, можеше да бъде.

Изминаха почти два часа, преди да я открият.

Един от портиерите я намери да се крие зад централната климатична инсталация в мазето. Някак си бе успяла да се навре между устройството и стената, нещо, което не беше за пренебрегване, като се има предвид колко тясно бе пространството. Бяха необходими трима работници, за да я измъкнат оттам. Когато най-накрая я доведоха в кабинета на госпожа Уинчъл, тя беше цялата изподрана и хленчеше. Предницата на ментовозелената й рокля бе изпоцапана и разкъсана.

— Аз ли съм наред да се крия сега? — попита Джо Лин, когато я видя.

Втурнах се към майка си и я прегърнах, като нежно я притиснах към себе си.

— Добре ли си?

— Здравей, скъпа — каза тя. — Какво правиш тук?

— Какво се е случило, бабо? — попита Сара и нежно погали баба си по гърба. — Защо си се скрила зад климатичната инсталация?

— Някой ме преследваше — сподели майка ми, като ни намигна. — Но успях да ги изиграя.

— Цялата нощ ли прекара там? — попитах.

— Не знам — отвърна ми тя, като разтри ръцете си. — Може би. Малко съм схваната.

— Сигурно сте гладна — намеси се госпожа Уинчъл. — Ще наредя да ви изпратят закуската в стаята и, разбира се, ще ви помогнем да се измиете и ще извикаме лекар да ви прегледа.

— Кой те преследваше? — попита Сара.

— Не знам. — Треперещите ръце на майка ми се пресегнаха, за да погалят Сара по главата. — Каква си ми хубавица — каза тя. — Нова ли си тук?

Видях как чертите на Сара се сгърчват, а очите й се разширяват.

— Не ме ли познаваш, бабо? — попита тя, гласът й прозвуча съвсем по детски. — Аз съм Сара, внучката ти.

— Сара?

— Боядисах си косата — обясни Сара.

— Така значи — отвърна майка ми и се усмихна. — Мисля, че ще трябва да си полегна. — Насълзените й очи обходиха стаята. — Нали нямате нищо против? Много съм уморена.

— Разбира се, че нямаме — отвърнах аз. — Трябва да си починеш. Ще се видим по-късно.

— Заради косата е — каза Сара, докато вървяхме през паркинга към колата ми. — Затова не ме позна. Заради косата.

— Време е да си боядисаш корените, дете — намеси се сестра ми.

— Майка ми не ми дава пари.

Отключих вратата на колата и се качихме, Сара до мен, Джо Лин отзад. Ръката на сестра ми моментално се подаде през седалката и размаха пет двайсетачки до главата на Сара.

— Ето. Аз черпя. Коледа идва с един ден по-рано.

— Уау. Супер.

— В добро настроение си — казах, като реших да не се ядосвам на неуместната щедрост на Джо Лин.

— Майка ми е добре — отвърна тя саркастично и се отпусна назад. — Земята продължава да се върти.

— Кой мислите, че я е преследвал? — попита Сара.

— Гузната й съвест — отвърна Джо Лин.

— Какво искаш да кажеш? — изгледах я аз.

— Искам да кажа, че съм гладна — заяви Джо Лин. — Та викам да спрем да обядваме. Аз черпя.

— Нямам време — започнах.

— Всеки има време да яде — заяви Джо Лин. — Какъв пример даваш на дъщеря си? Искаш да се превърне в мършава невротичка ли?

Не мислех, че има кой знае какъв шанс това да стане, но се съгласих да спрем да обядваме.

— Ще отидем в търговския център — каза Джо Лин, когато завих по №95. — Там спокойно ще можем да хапнем. Сара ще си оправи косата и ще донапазаруваме за Коледа.

— Без мен — отвърна Сара. — Мама не ми дава пари за подаръци.

— Гадна майка — отвърна Джо Лин и се разсмя. — Не се притеснявай, хлапе. Аз имам много пари. Можеш да купиш каквото си пожелаеш.

— И откъде имаш толкова много пари? — попитах аз. — Работа ли си намери?

Джо Лин издаде нещо средно между смях и сумтене.

— Няма да ти хареса, ако разбереш — отвърна тя.

Реших, че вероятно е права, така че си замълчах.

Сара, обаче, нямаше подобни задръжки.

— Откъде си взела парите? — попита тя.

Нямаше нужда да я подканят повече. Джо Лин се наведе напред, опря лакти на облегалката на предната седалка и подпря глава на ръцете си.

— Обещах на „Инкуайърър“ изключителните права. Платиха ми половината сума предварително.

— Изключителните права върху какво? — попита Сара, докато аз се опитвах да запуша уши пред неизбежното.

Усещах как усмивката на Джо Лин прогаря дупка в тила ми.

— Изключителните права за сватбата ми — отвърна тя.

 

 

— Какво трябва да стане, за да се убедиш, че мъжът, за когото възнамеряваш да се омъжиш, е убиец психопат? — попитах Джо Лин, веднага щом Сара отиде да си оправя косата. Седяхме в претъпканата кафетерия на втория етаж на „Гардънс Мол“, Джо Лин убиваше времето с парче ябълков пай, а аз бях на четвъртата си чаша кафе.

— Нищо, казано от теб, не би могло да ме убеди, така че по-добре не си хаби приказките.

— Не можеш ли да разбереш, че види ли те този човек, все едно вече си мъртва?

— А ти не можеш ли да разбереш, че подобни забележки никак не ми харесват?

— И на мен не ми харесва да ми уронваш авторитета.

— Какъв авторитет имаш ти по отношение на Колин?

— Не говоря за Колин. Говоря за Сара.

— О-хо! Чакай малко. — Джо Лин размаха високо ръце, елегантния пурпурен маникюр се развя пред лицето ми. — Кога сменихме темата?

— Казах на Сара, че тази Коледа няма да й дам пари…

— Как можеш да не дадеш на детето пари за коледни подаръци? — прекъсна ме Джо Лин.

— Не е там работата.

— Работата е, че парите са си мои — отвърна Джо Лин, — и ако реша да дам пари на племенницата си, за да не изпада в неловко положение сутринта на Коледа, значи така съм решила. Не се вкисвай толкова. Вероятно ще ти купи нещо страхотно.

— Нямам нужда от страхотни неща.

— Имаш нужда от нещо, това е сигурно.

— Малко нормални роднини биха ми се отразили добре.

Джо Лин преглътна още една хапка от пая.

— Е, какво мислиш, че му става на старото момиче?

— Не знам.

— Какво е вещото ти предположение?

Наблегна на „вещо“, като го направи да прозвучи почти обидно. Затворих очи, поех си дълбоко въздух и бавно го изпуснах. Когато погледнах отново, забелязах, че няколко пубертета ни зяпат и се подхилкват в шепи.

— Не е Алцхаймер, нали? — попита Джо Лин.

Това беше възможност, която отказвах да приема, и дори сега я прибавих в речника си с още по-голяма неохота.

— Има всички симптоми — продължи Джо Лин. — Объркана е; развива параноя; забравя.

— Това не означава непременно…

— Ти самата каза, че я гони склероза, когато открихме препарата за миене на чинии в хладилника й.

— Въпреки това…

— Не позна Сара.

— Заради косата.

— Не беше заради косата.

— Знам — отвърнах, като се признах за победена.

— Значи смяташ, че е Алцхаймер?

— Мисля, че е твърде възможно.

— По дяволите! — отсече Джо Лин и със сърдито махване на ръка блъсна остатъка от ябълковия си пай чак до средата на масата. — Дяволите да го вземат. Това направо ме влудява.

Бях изненадана от бурността на реакцията й. Предполагах, че ще се отнесе към последните събития около майка с обичайната степен на апатия.

— Няма смисъл да се ядосваш за това — отвърнах й. — Ако е Алцхаймер, за жалост не можем да направим кой знае какво. Просто трябва да се погрижим да се чувства максимално добре.

— Защо да трябва?

Сега вече наистина бях объркана.

— Не искаш да се чувства добре ли?

— Искам да получи точно онова, което заслужава.

— Тоест?

— Защо не може да се разболее от рак, както всички останали?

— Джо Лин!

— Малко страдание се отразява добре на душата. Нали така казват?

— Искаш тя да страда ли?

— Защо не? Какво я прави толкова дяволски специална, че да се измъкне, без да си плати?

— Тя ти е майка.

— Е, и какво от това? Значи съм длъжна да простя и да забравя? Значи миналото се изтрива? Тя няма да си го спомня, така че ще мога да се преструвам, че изобщо не се е случило? Това ли искаш да ми кажеш?

— Какво толкова искаш да си спомня? Не разбирам.

— Естествено, че не разбираш. — Джо Лин тръсна глава, като отрони няколко гневни сълзи. — Никога не си разбирала.

— Бих искала да опитам — отвърнах искрено.

Джо Лин скочи на крака.

— Какъв смисъл има? Ти самата го каза. Не можем да променим нищо.

— Това не е вярно. Някои неща могат да бъдат променени.

— А миналото?

— Не, не и миналото.

Джо Лин яростно клатеше глава, устата й се беше нацупила в горчива муцунка.

— Значи просто ще й се размине.

— Какво ще й се размине? За какво говориш?

— Извинете, госпожице — каза един глас някъде отстрани и когато се извърнахме, видяхме едно около петнайсетгодишно кестеняво момче, с нарязани, поне четири размера по-големи дънки и нахлупена ниско над челото, обърната наопаки бейзболна шапка. — Вие Джо Лин Бейкър ли сте?

— Да. — Джо Лин изтри сълзите си с опакото на ръката и се насили да се усмихне.

Пуберът погледна към приятелите си.

— Тя е — извика той възбудено. — Казах ви. — Момчето сграбчи салфетката от масата и й я подаде. — Можете ли да ми дадете един автограф? Нямам писалка.

Джо Лин зарови за писалка в чантата си, после бързо драсна подписа си върху намачканата салфетка.

— Весела Коледа! — извика тя след него, вече с широка и искрена усмивка. — Колко мило, нали?

— Да й се размине какво? — настоях.

Но Джо Лин вече се носеше между масите на обширната кафетерия към ескалатора.

— Забрави го — извика ми тя. — Всички останали вече са го забравили.

 

 

Наближаваше полунощ, когато си легнах и ми трябваха няколко часа, за да заспя. Събитията от изминалия ден отекваха в съзнанието ми като развалена аларма. Най-накрая тъкмо изпаднах в милостива безпаметност и усетих нещо да минава по лицето ми, меко и нежно, като шифонен шал. Ръката ми лениво се вдигна да го махне, очите ми още бяха здраво затворени. Секунди по-късно се повтори отново, само че този път беше по-скоро като потупване по кожата ми, сякаш капеше вода от развален кран. Пръстите ми махнаха из въздуха пред лицето ми, но не откриха нищо. Обърнах се на другата страна и отказах да се събудя. Нещо ме погъделичка по врата. Цапнах го, усетих плясването и рязко се събудих. Неохотно отворих очи и седнах изправена в леглото, като ядосано се заоглеждах в мрака, но не успях да видя нищо.

— Страхотно — измърморих и погледнах към Лари, който спокойно се беше увил в завивките, също като какавида. Не беше ме докосвал от последния провал. Знаех, че чака аз да направя първата крачка, аз да съм тази, която да го прегърне, да го възбуди, но така и не успях да събера необходимия ентусиазъм. Отпуснах се на възглавницата и въздъхнах дълбоко, като отново затворих очи.

Почти незабавно нещо леко премина над затворените ми клепачи. Паяк ли беше, почудих се и тръснах глава с надежда да го махна. Вероятно комар, помислих си. Отново се насилих да отворя очи.

Беше се надвесил над мен и ми се усмихваше в мрака, ножът проблясваше между пръстите му, докато правеше кръгчета около лицето ми. Отворих уста да извикам, но той поклати глава и викът замря в гърлото ми.

— Мисля, че трябва да се опознаем — каза Колин Френдли. — След като ще ставаме едно семейство.

— Как излезе от затвора? — чух се, че питам, удивена от факта, че мога да говоря.

Лицето му зловещо се разтегна в усмивка, бледата му кожа беше почти прозрачна.

— Наистина ли мислиш, че няколко видеокамери и инфрачервени сензора могат да ми попречат да дойда при теб?

— Не разбирам. Какво искаш от мен?

Той допря ножа си до върха на брадичката ми.

— Донесох ти един малък коледен подарък. — Сграбчи ръката ми и я притисна до чатала си.

— Не! — извиках и дръпнах ръка, докато той се качваше на леглото. Погледнах безпомощно към Лари. Какво му ставаше? Защо не се събуждаше?

— Не може да ти помогне — заяви ми Колин Френдли, сините му очи прорязваха мрака, също толкова ужасяващо, колкото ножа в ръката му.

— Какво искаш да кажеш?

— Виж — подкани ме, със свободната си ръка се пресегна и разкъса одеялото, с което беше покрит съпруга ми. Видях изцъклените очи на Лари, раздалечените му устни и дълбоката червена резка, която прорязваше гърлото му.

— Не! — изкрещях, когато Колин Френдли седна върху мен. — Не!

Изправих се в леглото, писъците ми кънтяха между стените.

— Какво?! Какво има? — Лари беше скочил от леглото и стоеше прав до мен. — Какво има? Какво се е случило?

Облекчено избухнах в сълзи.

— Сънувах кошмар — казах с ръце на сърцето, сякаш за да сдържа бесния му ритъм. — Беше толкова реален.

Лари изпъшка и без да каже нищо, се отпусна обратно върху леглото.

— Съжалявам — извиних се, като жадувах за топлата му и успокояваща прегръдка.

— Опитай се да поспиш — измърмори Лари и се обърна с гръб към мен. — Какво правиш? — попита той нетърпеливо, когато след малко ме усети, че ставам от леглото.

— Отивам да видя момичетата — отвърнах, все още преследвана от кошмара.

Къщата беше тъмна и притихнала. Запътих се към стаите на дъщерите ми, като знаех, че се държа глупаво, но трябваше да се уверя, че спят спокойно в леглата си. Не можеш да ги пазиш цял живот, казах си, като погледнах Мишел и я целунах по топлото чело. Тя вдигна ръка в съня си, за да изчисти целувката ми. Точно както аз бях направила преди малко в кошмара си, осъзнах и изтръпнах. Отворих вратата на Сара и се приближих до леглото й. Наведох се да я целуна по бузата.

Трябваше ми малко време, за да осъзная, че леглото на Сара е празно.

— Сара? — извиках, като проверих в банята й. — Сара? — запалих лампата. Не си беше лягала изобщо.

Втурнах се към всекидневната, минах през спалнята и точно се канех да събудя Лари, когато видях светлина откъм задния двор и чух гласове. Спрях, замръзнах на място и се заслушах в приглушените звуци, които долитаха до ушите ми.

— Сара? — запътих се бързо към стъклената врата в дъното на всекидневната, отворих я и излязох навън.

Сара, все още с дрехите, които носеше и вчера, седеше на един от двата шезлонга, от пръстите й димеше цигара. Тя ме погледна предизвикателно, като едва ли не ме предизвикваше да й се скарам.

— Какво правиш тук? — попитах вместо това.

— А ти как мислиш?

— Не разбирам. Късно е. Знаеш, че ти е забранено да пушиш в къщата.

— О, я остави детето — показа се сестра ми от другия шезлонг.

— Джо Лин! Какво става?

— Не си ли чула новината?

Поклатих глава, прекалено сащисана, за да кажа нещо.

— Една от съдебните заседателки по делото обяви, че е имала връзка с един от прокурорите. Делото е анулирано. Колин е свободен.

— Какво?!

— Чу ме. Утре сутринта го пускат. Дойдох да празнуваме. — Тя вдигна чашата си с шампанско във въздуха. — Надявам се, че нямаш нищо против — продължи, — задето се самообслужих.

Залитнах назад към къщата.

— Не, не може да бъде. Не може да бъде. — Затичах се към спалнята. — Лари, събуди се. Станало е нещо ужасно. — Разтърсих го за рамото. — Лари, моля те, събуди се. Колин Френдли е свободен. Утре сутринта го пускат.

Тялото на Лари се размърда под завивките.

Той си пое дълбоко въздух, отметна одеялото и седна в леглото.

— О, толкова си сладка, като току-що узряла ягодка през пролетта — каза Колин Френдли, ръката му се вдигна към гърлото ми.

Изпищях. Или поне си мислех, че съм. Вероятно съм изпищяла насън, защото Лари не се събуди. Той си лежеше и си спеше необезпокоявано, когато седнах в леглото до него. Дишането ми беше затруднено и болезнено, цялата бях вир-вода, съзнанието ми бясно се опитваше да различи кошмарите на съня ми от тези на ежедневието.

— Лари, буден ли си? — прошепнах, нуждаех се от успокояващата му прегръдка.

Но той или не ме чу, или се престори на заспал. Отпуснах се назад върху влажната възглавница — толкова студена и самотна, сякаш лежах в гроба си — и зачаках сутринта.