Джой Филдинг
Липсващи парчета (16)

Шестнайсета глава

Опитах се да се заровя в работа. Не беше лесно. Накъдето и да се обърнех, виждах сестра си и нейния „годеник“, както беше започнала да го нарича по телевизията и вестниците. Снимките им ме тормозеха от заглавните страници на всички таблоиди в града. Джо Лин даваше интервюта пред „Хард Копи“ и на два пъти се появи в „Инсайд Едишън“, въпреки че и двата пъти милостиво се въздържа да спомене, че има сестра. Тъй като фамилиите ни бяха различни — тя се водеше на името на втория си съпруг, защото й харесваше как звучало с Джо Лин — никой не направи връзка помежду ни. Понеже никога не се бяхме движили в едни и същи среди, новопридобитата й известност не ми създаваше трудности нито в личен, нито в професионален план. Въпреки това се чувствах неловко — харесваше ми да си мисля, че е повече заради нея, отколкото заради мен самата, но в интерес на истината, не съм съвсем сигурна — и бях дълбоко загрижена както за душевното състояние на сестра си, така и за безопасността й.

Сара, разбира се, определи положението като „супер“; Лари, както винаги, се абстрахира от цялата работа; Мишел просто попита: „Какво й става?“. Що се отнася до майка ми, тя явно не забелязваше шумотевицата около по-малката й дъщеря. Никога не каза нищо по отношение на статиите във вестниците или нелепите интервюта по телевизията. Когато я попитах дали е видяла снимката на Джо Лин на първа страница на „Палм Бийч Поуст“, единственото, което ми отвърна, бе да й запазя един брой, повече нищо не спомена. Само госпожа Уинчъл се обади, за да изрази на глас загрижеността си, най-голямото й притеснение бе, че цялата тази публичност можела да се отрази отрицателно върху старческия дом „Палм Бийч Лейк“, ако се разберяло, че майката на Джо Лин живее там и вероятно бихме могли да помислим къде другаде да я преместим. Излишно беше да се притеснява. Джо Лин нямаше ни най-малкото намерение да споделя славата си.

Робърт ми се обаждаше почти ежедневно, но мен ме беше страх да му позвъня. Животът ми и без това беше достатъчно объркан, че да добавям и една извънбрачна връзка, макар и в съобщенията му да не се споменаваше нищо за станалото между нас. Питаше само дали имам някакви идеи, чисто професионални, без да обелва нито дума за определено непрофесионалната целувка, която си бяхме разменили. Всъщност, имах идея, която смятах за доста добра, но се страхувах все повече и повече както от него, така и от медиите, и вече не бях сигурна дали искам да участвам в едното или другото. Освен това, ако щях да водя собствено шоу, в един момент някой напорист репортер щеше да открие връзката между мен и сестра ми. Всъщност, Джо Лин вероятно щеше да бъде първият обадил ми се по телефона слушател.

— Сестра ми вечно ме критикува — чувах я да крещи по ефира. — Тя не одобрява вкуса ми нито по отношение на дрехите, нито по отношение на мъжете. Смята, че не съм способна да взема зряло решение без нейна намеса. Само защото е професионален терапевт, смята, че знае всичко. Писна ми непрекъснато да ми казва какво да правя. Вие какво ще ме посъветвате?

— Съжалявам, какво казахте? — Наближаваше шест часа вечерта и Ели и Ричард Лайфсън, млада двойка, наближаваща трийсетте, ме гледаха въпросително от отсрещната страна на масичката за кафе в кабинета ми и явно очакваха да чуят от устата ми прочувствени мъдри слова. Осъзнах, че нямам ни най-малка представа за какво говорехме и изругах наум Джо Лин, като я обвиних за невъзможността си да се съсредоточа. В същия миг се пренесох обратно в съдебната зала, виждайки как серийният убиец разкрива на всеослушание любовта си към сестра ми. Какво се надяваше да докаже Колин Френдли с този преднамерен ход? Какво се опитваше да спечели? Състрадание? Подкрепа? Какво?

— Какво? — попитах отново, докато Ели и Ричард Лайфсън си разменяха разтревожени погледи. — Съжалявам, бихте ли повторили какво казахте преди малко?

— Писна ми да ми казва непрекъснато какво да правя — повтори Ричард Лайфсън.

— Не му казвам какво да прави — възпротиви се жена му.

Бяха симпатична на вид двойка, свежи и възпитани. Бяха женени от три години; и на двамата им беше първи брак; нямаха деца; бяха пред развод. Погледнах си записките, за да си припомня подробностите от случая, после часовника си, за да преценя каква част от сеанса вече бях пропуснала.

— Шегуваш ли се? — попита Ричард Лайфсън. — Кажи й какво стана, точно преди да дойдем тук.

— Защо вие не ми кажете — намесих се аз, като съсредоточих вниманието си върху високото му чело, квадратната челюст и положих неимоверно усилие да не допусна Колин Френдли нито в кабинета, нито в мислите си.

— Исках да си купя чипс — започна той — и тя ми каза да си взема от обезмаслените. Не обичам обезмаслени, те са безвкусни и какво й пука изобщо, тя така и така не ги яде. Но, разбира се, познайте какво си купих накрая?

— Никога не съм ти казвала, че си длъжен да си купиш такъв. Просто ти предложих.

— Нейно превъзходителство никога не предлага нещо. Тя издава нареждания.

— Ето го пак започва, пак ме подиграва. Непрекъснато ме подиграва. Не мога да кажа нищо, без да започне да ме подиграва.

— Кога съм те подигравал?

— Спомни си снощи, когато отидохме на балетната продукция на племенницата ми — отвърна Ели Лайфсън, преди да успея да се намеся. — След като свърши, той ме попита кой танц ми е харесал най-много, отговорих му, че онзи с лебедите, и той ми каза: „Това просто доказва колко малко разбираш от балет“. И свършихме със скандал, така че, разбира се, си легнахме сърдити и не се любихме. Пак — добави тя многозначително.

— Сега ми нареждаш кога да те любя, така ли? — попита сърдито Ричард Лайфсън.

— Добре, чакайте, чакайте — намесих се спокойно. — Има доста неща тук. Дайте да ги разгледаме едно по едно. Да започнем първо от чипса: Ели, ти си мислела, че оказваш услуга; Ричард, ти си сметнал, че се опитва да те командва. Това е основното. Жените смятат, че правят предложения. Мъжете ги чуват като заповеди.

— Нямам правото да направя предложение ли?

— Знам, че няма да е лесно, Ели, но на твое място аз наистина бих опитала да сдържам желанието си да помогна. Ричард, ти пък трябва да се научиш да отстояваш правото си. Ако не ти се яде обезмаслен чипс, просто го кажи.

— И да избухне скандал ли?

— Така и така избухва скандал — отвърнах му. — Вероятно няма да е за чипса, но всичкият този потиснат гняв все трябва да излезе наяве някак си.

— Тя е тази, която винаги се сърди.

— Защото винаги ме подценяваш.

— Опитайте се да избягвате думи като „винаги“ и „никога“. Те са непродуктивни и вредни. И, Ели, запомни, че никой не може да те подценява, освен ако ти не му позволиш. Мога ли да ви покажа как би могъл да протече разговорът след балетната постановка, на която сте ходили снощи? Ели, аз ще бъда на твое място, а ти ще бъдеш на мястото на Ричард. „Е, Ричард — започнах, като се обърнах към Ели, — кой танц ти хареса най-много?“

Ели машинално надебели гласа си, като говореше все едно е Ричард.

— Най-много ми хареса модерния балет на финала. Ами на теб?

— На мен най-много ми хареса този с лебедите — отвърнах й.

— Това показва само, че не разбираш нищо от балет — измърмори Ели.

— Не ти ли хареса?

— Мисля, че беше ужасен.

— Много интересно — отвърнах. — На мен пък ми хареса. Предполагам, че вкусовете ни се различават.

Ели и Ричард ме гледаха мълчаливо.

— Виждате ли? — отвърнах. — Няма подценени, няма разправии.

— Толкова ли е просто? — попита Ричард.

— Няма нищо просто — отвърнах му. — Става въпрос за нов начин на общуване, нов речник. Необходимо е доста време, за да се усвои и много повече, за да влезе в употреба. Но постепенно започва да става по-лесно.

Изглеждаха скептично настроени.

— Обещавам ви — отвърнах.

Вкъщи двамата с Лари се бяхме хванали за гушите.

— Обадиха се от училището на Сара днес — казах една вечер, докато Лари седеше, вдигнал крака на табуретката и гледаше хокей по телевизията. Момичетата си бяха по стаите, предполагаше се, че си пишат домашните.

— И какво ти каза учителката й?

— Кой казва, че е било учителка?

— Извинявай, просто предположих.

— Трябва ли всички учители да са жени?

— Разбира се, че не. Какво ти каза учителят й?

— Тя каза, че Сара…

— Тя? — попита Лари. — Значи все пак е учителка?

— Тази, да.

— Тази, която ти се е обадила.

— Да. Какво толкова има?

— Нищо, ти направи въпрос от това — отвърна той.

— Интересува ли те какво ми каза, или не?

— Да, казах, че ме интересува.

— Не си спомням да си казвал такова нещо.

— Може би, ако ме слушаш по-внимателно…

— Не те ли слушам внимателно?

— Просто ми кажи какво ти е казала учителката на Сара.

— Каза, че Сара се държи странно.

— Чак сега ли го е забелязала? — усмихна се той.

Отказах да му върна усмивката.

— По-странно от обикновено — допълних.

— Например?

— Нищо конкретно.

— Много ни помага.

— На шега ли ще обърнеш целия разговор?

— Определено няма да се трогна кой знае колко.

— Както винаги.

— Какво пък трябва да означава това?

— Означава, че започвам да се чувствам като самотна майка.

— Извинявай? Би ли се изразила малко по-точно?

— Тебе все те няма.

— Все ме няма ли?

— Все си на голф.

— Все съм на голф ли?

— Когато не си на работа.

— О, така значи, все пак ходя на работа. Благодаря ти за доуточнението.

— Наистина ли не ти пука, че дъщеря ни се проваля?

— Проваля ли се?

— Не можа да изкара последните си две контролни по английски.

— Говори ли с нея за това?

— Защо все аз трябва да говоря с нея?

— Добре. Искаш ли аз да поговоря?

— И какво ще й кажеш?

Той стана.

— Не знам. Ще реша на място.

— Не смятам, че трябва да я караш да заема отбранителна позиция.

— Нямах намерение да я карам да заема отбранителна позиция.

— Просто й кажи, че учителката й ми се е обаждала и че е много загрижена за поведението й напоследък.

— Ако ще ми казваш какво да й казвам, защо ти самата не поговориш с нея?

— Защото все аз говоря с нея и ми писна все аз да решавам проблемите на всички. Правя го по цял ден в кабинета си и когато се прибера у дома, ми се иска някой друг да поеме част от задълженията. Прекалено много ли искам?

— Явно, след като не ми позволяваш да го направя.

— Просто се опитвам да ти помогна. Толкова ли е чувствително егото ти, че не можеш да понесеш няколко прости предложения?

— А твоето толкова ли е развито, че не ти дава да си представиш, че може и да не се нуждая от тях?

— Понякога си истинско копеле, да знаеш.

Той загаси телевизора и излезе от всекидневната.

— Къде отиваш?

— Да си легна.

— Мислех, че разговаряме.

— Разговорът свърши.

— Защо? Защото ти казваш, така ли?

— Точно така.

Последвах го в спалнята.

— Много зряло.

— Мисля, че един от двама ни все трябва да се държи като възрастен.

— Тоест?

Той се пресегна и започна да изхвърля възглавниците от леглото.

— Не искам да се карам с теб, Кейт. Нямам сили за това. Уморен съм. Цяла седмица се заяждаш с мен.

— Аз ли се заяждам с теб?

— Да.

— Как мога да се заяждам с теб, като все те няма?

— Не знам, но успяваш. — Той захвърли останалите възглавници на пода. Едната падна до крака ми.

— Внимавай! — изкрещях, сякаш ме беше ударил.

Той се сепна.

— Какво да внимавам?

— За малко да ме удариш.

— За какво говориш? Тя е на един метър от теб. — Дръпна покривалото и започна да се съблича.

— Да не си посмял да заспиваш — продължих да нареждам.

— Кейт, имах дълъг ден. Явно нещо си вкисната и мисля, че няма нищо общо нито с мен, нито със Сара.

— О, така ли? И кога си взе дипломата по психология?

— Дай да спрем, преди да сме си наговорили неща, за които после ще съжаляваме.

— Не искам да спирам. Искам да разбера за какво смяташ, че съм вкисната.

— Не знам. Може би заради сестра ти, заради майка ти или пък заради нещо, което ти се е случило в работата и за което аз не знам.

— А може и да е заради теб — изстрелях в отговор.

— Може и да е — съгласи се той. — Може и да си права, може аз да съм проблемът. Съгласен съм. Ти си правата. Ти печелиш. Аз съм един скапаняк.

— Никога не съм казвала, че си скапаняк.

— Сигурен съм, че и дотам щеше да стигнеш.

— Не ми слагай думи в устата.

— Бих искал да ти сложа тапа в устата.

— Какво? — ахнах. — Да не би да ме заплашваш?

Бузите му пламнаха от гняв.

— Предлагам и двамата да млъкнем и да се опитаме да поспим.

— Казваш ми да млъкна, така ли?

— Казвам ти да поспиш.

— Не искам да спя.

— Тогава млъкни, мамка ти! — изкрещя той и си легна.

Не каза нито дума повече. Без значение какво говорех или правех, колко много се опитвах да го предизвикам, колко усилено се мъчех да го въвлека отново в разправията, той не захапваше. Вместо това се отдръпна и се уви в завивките като пашкул. Колкото повече се мъчех да го измъкна, толкова по-навътре се завираше.

Обвиних го, че е лош съпруг, лош баща, безразличен син.

Той въздъхна и се обърна на другата страна.

Обвиних го, че го е грижа повече за голфа му, отколкото за семейството му.

Той си запуши ушите с възглавница.

Казах му, че е егоист, инфантилен и дребнав.

Той се зави презглава.

Казах му, че е пасивно агресивен.

Той се направи на заспал.

Казах му да върви по дяволите.

Той се престори, че хърка.

Излязох с гръм и трясък от стаята.

Не си говорихме три дни.

Нямаше значение, че знаех, че Лари беше прав. Не той беше проблемът. Може би щеше да ми е приятно, ако прекарваше повече време вкъщи, но честно казано, не му оспорвах голфа. Може би малко му завиждах. Поне имаше къде да отиде, място, където да избяга от лудостта, която явно ни обграждаше. Аз нямах къде да се скрия. Работата не ми помагаше — само доусложняваше душевния ми смут. Толкова заета бях да овладявам ситуацията в кабинета си, че губех контрол у дома. Лари беше жертвеният ми козел и за известно време явно проявяваше разбиране, но всяко нещо си имаше граница.

Онова, което всъщност исках от Лари, беше да ме прегърне, както Робърт го бе направил онази сутрин в съда, и да ми каже, че всичко ще се оправи: че Сара ще завърши гимназия и ще влезе в университет по свой избор; че майка ми ще се отърси от извънземната си обвивка и ще стане отново жената, която обичах и познавах през целия си живот; че сестра ми ще слезе от първите страници и ще си възвърне отново разума; че Колин Френдли ще умре и ние ще продължим да живеем живота си. Толкова много ли исках?

Но дори и когато Лари го направи, не беше достатъчно.

— Всичко е наред — каза ми той една вечер, докато плачех на рамото му. Процесът беше завършил този следобед и въпреки предвижданията за бърза присъда, съдебните заседатели заседаваха вече пет часа. Репортерите изказваха предположение, че ако не излязат с присъда до един час, ще бъдат разпуснати за събота и неделя.

— Защо се бавят толкова дълго? — попитах.

— Мисля, че просто преглеждат още веднъж всички доказателства и че до това време в понеделник всичко ще е свършило — отвърна ми Лари, казвайки ми онова, което се нуждаех да чуя. — Колин Френдли ще бъде осъден на смърт; сестра ти ще си възвърне здравия разум. Е, здравият разум е относително понятие, що се касае до сестра ти — допълни той и аз се разсмях признателно. А после се зацелувахме, първо нежно, след това все по-настоятелно.

Бяха изминали няколко седмици, откакто не се бяхме любили. В интерес на истината, последният път, когато мъж ме бе целувал така, не беше Лари, а Робърт.

— О, господи — възкликнах виновно.

Естествено, Лари погрешно изтълкува вината ми за страст и ми предложи да идем в спалнята. Беше петък вечер и момичетата бяха излезли.

— Мислиш ли, че идеята е добра? — попитах го измежду целувките, докато той ме вкарваше в спалнята.

— Най-добрата, която ми е идвала от седмици насам — отвърна ми Лари и само с един замах запрати четиринайсетте възглавнички на земята.

— Ами ако децата се приберат?

— Няма.

— Ами ако се приберат?

— Ще затворя вратата — каза той и стана, за да я затвори. В следващия миг устните му отново бяха върху моите, а ръцете му — върху гърдите ми. Разкопча блузата ми. — Липсваше ми — каза той, докато я оставяше да падне върху килима.

— И ти ми липсваше — отвърнах му. Пръстите му нежно дразнеха зърната ми през дантелата на сутиена. — Гъделичкаш ме — казах и се почувствах леко раздразнена, макар и да не знаех точно защо.

Пръстите му се замотаха с кукичките на сутиена ми.

— Аз ще го сваля — предложих.

— Не, остави на мен — настоя нежно той. — Просто съм загубил тренинг, това е. — Помъчи се още няколко секунди, преди на мен да ми писне, да се пресегна назад и да разкопчея непокорните закопчалки.

— Исках аз да го направя — каза той.

— Недей да хленчиш — понечих да кажа, но той покри устата ми с целувки и ме събори на леглото, насочвайки се към голите ми гърди, за да налапа зърната.

Преди това ми харесваше. Сега ме подразни. Докато Лари смучеше първо едната гърда, после другата, открих, че се вбесявам все повече и повече.

— Гъделичкаш ме — повторих отново и се освободих от настоятелните му устни.

Той продължи, като свали ципа на сивите ми панталони и ги смъкна от хълбоците ми.

— Внимавай — предупредих го, когато ги захвърли настрани, докато пръстите му обхождаха ръбовете на дантелените ми бикини, а устните му се връщаха отново към зърната ми. Нищо не усещах, никаква сексуална възбуда. Само раздразнението ми нарастваше. Опитах се да си фантазирам: бях робиня, която продават на търг. Имаше около дузина мъже, които ме опипваха, вдигаха полата ми, за да огледат внимателно покупката си, разголваха ме пред жадните си погледи…

Не се получи. Опитах друго. Бях колежанка и учителят ми беше писал двойка. Какво можех да направя? Молех го. Вече бях казала на родителите си, че получавам само шестици. Можела съм да отида при него след училище, казваше ми той, само по колан с жартиери и чорапи…

Тръснах глава и бутнах Лари от гърдите си. Не ставаше. Призраците на жертвите на Колин Френдли изведнъж се настаниха в леглото до мен, търсейки ми обяснение за неоправданите фантазии. Съжалявам, казах им. Още нещо, за което да се чувствам виновна.

Лари ми свали бикините и зарови глава между бедрата ми. Очаквах отчаяно да усетя някакво облекчение, но не почувствах нищо друго, освен раздразнение.

— Боли ме така — казах му няколко минути по-късно.

— Просто се отпусни. Толкова си се стегнала.

— Стягам се, защото ми причиняваш болка.

— Как ти причинявам болка?

— Прекалено силно ме натискаш.

Той премести тежестта си, като смени позата.

— А така? По-добре ли е?

— Не си застанал както трябва. — Гласът ми беше сърдит.

— Покажи ми.

— Не искам да ти показвам.

Той се повдигна на лакти.

— Какво има, скъпа?

— Не си застанал както трябва — повторих упорито, като знаех, че не съм честна, че да застане както трябва означаваше да се махне от мен. — Да забравим. Няма да стане.

— Нека опитам още веднъж — каза той.

— Не — извиках, събрах краката си и се загледах в прозореца. Нямаше нужда да поглеждам към него, за да усетя нараненото му изражение.

Телефонът иззвъня.

— Не го вдигай — помоли тихо Лари.

Аз се пресегнах, признателна за прекъсването, и вдигнах слушалката към ухото си.

— Ало? — казах и Лари се дръпна от мен.

— Кейт, господи, Кейт! — Беше Джо Лин. Хлипаше.

— Какво има? Какво се е случило?

— Съдебните заседатели се върнаха. Току-що произнесоха присъдата си.

Сдържах дъха си. От разочарование или от облекчение плачеше?

— Не мога да повярвам, Кейт. Осъдиха го. Признаха го за виновен!

Затворих очи. Благодаря ти, Боже, промълвих наум.

— Добре ли си? — попитах сестра си, докато Лари се надигаше от леглото.

— Не мога да повярвам — повтори тя. — Как можаха, след като той не го е извършил? Толкова е несправедливо.

— Искаш ли да минеш насам? — предложих, докато Лари излизаше от стаята.

Можех да усетя как клати глава.

— Не. Не знам какво да правя.

— Мисля, че трябва да се прибереш и да се наспиш хубаво…

— Признаха го за виновен — изплака тя, без да слуша какво й говоря. — Той е целият ми живот. О, господи, какво ще правя сега, Кейт?