Джой Филдинг
Липсващи парчета (15)

Петнайсета глава

— Кажете си името, ако обичате.

Обвиняемият се наведе към елегантния черен микрофон пред свидетелската банка и докато очите му обикаляха цялата зала, преди да се спрат върху съдебните заседатели, спокойно каза:

— Колин Френдли.

— И по принцип живеете на Десета улица №1500 в Лантана, Флорида?

— Да, сър. Имах апартамент там, преди да ме арестуват. — Гласът му беше приятен, с едва доловима напевна нотка. Говореше бавно, като произнасяше внимателно всяка дума.

— С какво се занимавате, господин Френдли?

— Работя в компания за производство на импрегнирани тъкани.

— Каква длъжност заемате?

— Бях началник-цех.

— От колко до колко беше работното ви време?

— Според работата. Обикновено от осем до четири. Понякога и до по-късно.

— Пет дни в седмицата?

— Понякога и по седем — заяви Колин Френдли. — Зависеше от това колко работа имаме.

— На колко години сте, господин Френдли?

— На трийсет и две.

— С какво образование сте?

— Имам две години колеж.

— Кой колеж?

— Флорида Стейт Колидж.

— Били ли сте женен?

— Още не. — Той се усмихна право към Джо Лин.

Джо Лин ми стисна ръката. Стомахът ми се обърна.

— Господин Френдли — започна адвокатът му, — съзнавате ли добре какви са отправените срещу вас обвинения?

— Да.

— Основателни ли са тези обвинения?

— Не.

— Изнасилили ли сте и убили Мари Постълуейт?

— Не, сър.

— Изнасилили ли сте и убили Кристин Макдермот?

— Не, сър.

— Изнасилили ли сте и убили Тами Фишер?

— Не, сър.

— Изнасилили ли сте и убили Кати Доран?

— Не, сър.

— Изнасилили ли сте и убили Джанет Макмилън?

— Не, сър.

Открих, че броя на пръсти всяко следващо име и с всяко едно тялото ми все повече и повече изтръпва.

— Изнасилили ли сте и убили Сюзън Арнълд?

— Не, сър.

— Изнасилили ли сте и убили Мерилин Грийнуд?

— Не, сър.

— Изнасилили ли сте и убили Марни Смит?

— Не, сър.

— Изнасилили ли сте и убили Джуди Ренкуист?

— Не, сър.

Джо Лин се приведе към мен и ми прошепна в ухото:

— Погледни му очите. Няма как да не си сигурна, че казва истината.

Погледнах го в очите и видях единствено злото в тях.

— Изнасилили ли сте и убили Трейси Секърд? — продължи Джейк Арчибалд.

— Не, сър.

— Изнасилили ли сте и убили Барбара Уестън?

— Не, сър.

Извих глава към съдебните заседатели. Всички погледи бяха обърнати към обвиняемия, всички уши бяха наострени към сърцераздирателния молебен на защитата. Възможно ли беше сред тях да има някой, който да споделя мнението на сестра ми? И ако имаше, можеше ли да е повече от един? Имаше ли шанс Колин Френдли да бъде оправдан, да излезе от тази зала свободен човек?

— Изнасилили ли сте и убили Уенди Сабатело? — питаше адвокатът му, почти привършвайки.

— Не, сър.

— Изнасилили ли сте и убили Морийн Елфър? — приключи, като изреди последната от тринайсетте злощастни жени.

— Не, сър — дойде автоматичният отговор.

Изнасилил ли си и убил Ейми Локаш? — добавих наум. Разбил ли си й носа, намушкал ли си я и оставил ли си я да умре в някое гадно тресавище? Ще разберем ли някога истината за онова, което се е случило с нея?

— Никога не бих могъл да сторя зло на някого — каза Колин Френдли, сякаш говореше директно на мен.

— Благодаря ви, господин Френдли — отвърна адвокатът му. — Нямам повече въпроси. — Джейк Арчибалд се върна на мястото си и разкопча сакото си, като кимна на Хауърд Ивс, който се изправи и закопча своето.

— Не бихте могли да сторите зло никому — повтори Хауърд Ивс, преди да се бе изправил още напълно от стола си.

— Така е, сър.

— Ами майка ви?

— М-майка ми ли? — заекна леко Колин Френдли.

— О, виж какво прави този нещастник — прошепна ми Джо Лин. — Разстройва го. Няма нищо, миличък — успокои го тя. — Всичко ще е наред.

— Не сте ли счупили носа на майка си и не сте ли я пратили в болница?

— Протестирам, Ваша светлост — заяви адвокатът му, като неохотно се изправи на крака. — Няма връзка и е предубедено.

Хауърд Ивс се усмихна и заглади рядката си коса.

— Колин Френдли сам отвори вратата за подобен род въпроси, когато заяви по време на разпита, че никога не би сторил зло никому. Обвинението може да докаже обратното. Свързано е с достоверността на показанията му, Ваша светлост.

— Продължавайте — произнесе се съдия Келнър.

— Счупили ли сте носа на майка си и лежала ли е тя в болница?

Колин Френдли сведе глава.

— Това беше м-много отдавна, сър. Не исках да я нараня.

— Пребили ли сте я така жестоко, че е трябвало да остане в болницата почти цяла седмица?

Сестра ми възмутено се размърда на стола си.

— Вещица. Заслужавала си го е, след всичко, което е причинила на Колин.

Колин Френдли доби объркан, дори засрамен вид.

— Не знам колко време е прекарала в болница. Чувствах се толкова зле след случилото се, че напуснах г-града.

— Къде се намира майка ви сега, господин Френдли?

— Не знам, сър.

— Вярно ли е, че е изчезнала преди около шест години?

— Доколкото знам, не.

— Добре, нека да ви попитам следното: кога за последен път видяхте майка си?

Колин Френдли поклати глава и проговори с добре премерена мудност.

— Беше много отдавна.

— Шест години?

— Може би.

— Имате ли нещо общо с изчезването й?

Джейк Арчибалд отново беше на крака.

— Протестирам, Ваша светлост. Нямаме никакви доказателства, че нещо лошо се е случило с майката на господин Френдли, нито пък към него са отправени обвинения, свързани с нея.

— Протестът се приема.

— Браво! — възхити се сестра ми, когато Джейк Арчибалд си седна на мястото.

Хауърд Ивс остана невъзмутим. Той се обърна с лице към съдебните заседатели, докато отправяше въпроса си към обвиняемия:

— Кажете ми, господин Френдли, познавахте ли някоя от убитите жени?

— Не, сър.

— Никога не сте се срещали с никоя от тях?

— Доколкото знам, не. Бях доста з-зает — допълни той, после преглътна, сякаш се опитваше да преглътне заекването си. — Във фабриката няма кой знае колко жени. — Пусна една от запазените си малки усмивчици към съдебните заседатели. Няколко му отвърнаха със същите половинчати усмивки.

— Какво ще кажете за показанията на свидетелите, които ви разпознават в близост до някои от жертвите по време на тяхното изчезване?

— Припознали са се, сър.

— Никога не сте ходили на събиране на Лейквю Драйв №426 в Бойтън Бийч?

— Не, сър.

— Никога не сте заговаряли млада жена на име Анджела Ригърт?

— Не, сър.

— И въпреки това тя ви разпознава.

— Сигурно се е пр-припознала.

— Никога не сте си тръгвали от купона с Уенди Сабатело?

— Не съм ходил на това събиране, сър — отвърна, без да заеква Колин Френдли. — Защо да ходя там? Аз съм доста по-възрастен от тези деца.

— А какво ще кажете за Марша Лейтън, която свидетелства, че ви е виждала неколкократно в парка „Флеглър“?

— Възможно е да ме е виждала — призна той. — Понякога, като съм на работа, ходя да обядвам в парка.

— С Марни Смит в парка ли се запознахте?

— Не, сър.

— Не сте ли молили Джанет Макмилън да ви упъти?

— Не, сър. Цял живот съм живял във Флорида. Доста добре знам кое къде се намира.

— Значи твърдите, че никога не сте имали никакви контакти с убитите жени?

— Никакви, сър.

— И всички свидетели, които ви разпознаха, са се припознали — по-скоро заяви, отколкото попита Ивс.

— Да, сър.

— Не ви ли се струва странно? Толкова много хора да се припознаят едновременно във вас?

— Доста хора изглеждат като мен — вдигна рамене Колин Френдли.

— Така ли мислите?

— В мен няма нищо особено.

— За съжаление, е повече от вярно — отвърна прокурорът.

Джейк Арчибалд незабавно протестира и Хауърд Ивс оттегли репликата си.

— Как ще обясните, че в телата на много от жертвите беше открита ваша семенна течност?

— Не е моята.

— Да не би да поставяте под съмнение заключенията на съдебния лекар?

— Ако твърди, че е моята, значи греши.

— Ами следите от зъби по някои от жертвите? Как ще обясните съвпадението им с отливката, свалена от вашата уста?

— Доколкото разбрах, не съвпадат напълно.

— Доста добре съвпадат.

— Доста добре върви да се каже за конска подкова — отвърна Колин Френдли, без следа от заекване. Лека, но забележима подигравателна гримаса изви ъгълчетата на устните му. Той нагло смигна на сестра ми и се отпусна назад върху стола си, сякаш беше спечелил последната ръка.

— Как ще обясните съвпадението на слюнката ви?

— Не е моя работа да го обяснявам, господин Ивс.

— Но ако все пак се опитате…

— Бих казал, че някой явно е сбъркал.

— Предполагам, че този някой сте вие самият, господин Френдли.

— Аз пък предполагам, че сте вие, господин Ивс — дойде незабавният отговор.

Тихо ахване се отрони от залата.

— Мислите се за по-умен от мен, нали, господин Френдли?

— Не бих казал, че съм се замислял особено по въпроса, господин Ивс.

— Всъщност се мислите за по-умен от повечето хора, не е ли така?

— Повечето хора не са кой знае колко умни — съгласи се Колин, който явно започваше да се забавлява.

— И е забавно да си играе човек с тях, нали?

— Вие ще кажете, господин Ивс. Вие сте този, който си играе с хората.

— Усещането да имаш власт над живота и смъртта на другите е страхотно, нали, господин Френдли?

— Тук вие разполагате с подобна власт, сър, не аз.

— Не. Тази власт е в ръцете на съдебните заседатели.

— Тогава единственото, на което мога да се надявам, е, че тях повече ги интересува истината, отколкото вас — заяви студено Колин.

— А истината е?

— Че съм невинен, сър.

Джо Лин се наклони към мен.

— Много е любезен, не мислиш ли?

— Много е любезен — съгласих се, прекалено вцепенена, за да кажа нещо друго.

Прокурорът тикна в лицето на Колин Френдли голяма цветна фотография на една от жертвите.

— Не сте ли направили това?

Джейк Арчибалд мигновено скочи на крака.

— Протестирам, Ваша светлост. Това е излишно. Свидетелят вече отговори на въпроса.

— Отхвърля се.

— Ваша светлост — продължи Джейк Арчибалд, — може ли да се приближа?

Двамата съперници се приближиха до банката.

— Проклетият му господин Ивс — прошепна Джо Лин. — Пред нищо няма да се спре само и само да измъкне присъда. — Тя кръстоса, разкръстоса и пак кръстоса крака, полата й се разтваряше нагоре-надолу, оголвайки първо едното, после другото, после пак първото бедро. — Но не смятам, че съдебните заседатели ще се хванат. Виждаш ли онази жена, в средата, на втория ред, мисля, че е на наша страна.

Погледнах към жената в средата на втория ред. Беше по-млада от останалите членове, може би трийсетинагодишна, с бледа кожа и лошо фризирана руса коса, която по никакъв начин не подчертаваше по принцип безличните й черти. Осъзнах, че досега изобщо не я бях забелязвала и се зачудих, дали умееше да се възползва от това, че останалите не я забелязваха. Щеше ли да се окаже от типа жени, очаровани от такива като Колин Френдли? Беше ли този процес шанса й да излезе под прожекторите, да сграбчи петнайсетте си минути слава, да привлече вниманието на нацията към себе си като единствена поддръжница на оправдателната присъда? Щеше ли упоритостта й да наложи повторно преразглеждане на делото?

Повдигнах рамене, не бях се замисляла досега за възможността от провален процес. Сърцето ми се сви от мъчително безпокойство. Трябваше само един глас „невинен“. И после какво? Нов процес? Още месеци на страдание за семействата на жертвите и техните приятели? Още месеци на потресаващи заглавия и потискащи репортажи по новините? Още месеци на висене по съдебните зали и посещения в затвора за сестра ми? Въздъхнах дълбоко, не мислех, че мога да мина още веднъж през всичко това.

— Какво има? — попита Джо Лин, като се оглеждаща из залата.

— Много е горещо.

— Не, не е. Горещо ти е, защото гаджето ти е тук.

— Какво? — извъртях се назад. Робърт ми се усмихна от мястото си в дъното. О, господи, помислих си, по челото ми изби пот. Кога беше влязъл?

— Успокой се, Кейт. Никой няма да издаде малката ти тайна.

— Няма никакви тайни — изсъсках през зъби.

Джо Лин се усмихна.

— Кажи го на съдията — отвърна ми тя.

— Протестът се отхвърля — обявяваше съдията, като връщаше двамата юристи в бойните им лагери. — Свидетелят може да отговори на въпроса.

— Това не е ли ваше дело? — повтори незабавно Хауърд Ивс и подаде снимката на обвиняемия.

— Не, сър.

— Ами това? — Прокурорът тикна поредица от снимки в ръцете на Колин. — Не сте оставили зъбите си върху хълбоците на Кристин Макдермот? Не сте прерязали гърлото на малката Тами Фишър?

— Не, сър. Със с-сигурност не съм.

— И въпреки това, забелязвам, че не изпитвате никакво притеснение, докато разглеждате снимките.

— Протестирам, Ваша светлост — възрази Джейк Арчибалд.

— Приема се.

— Никога не бих могъл да из-звърша подобно нещо. — Колин Френдли погледна право към сестра ми. — Трябва да ми вярваш, Джо Лин.

— Вярвам ти, Колин. — Глави се извърнаха към нас, когато сестра ми стана на крака.

— Седнете на мястото си, млада госпожице — нареди съдията, като удари с чукчето си. Възбуден шепот се понесе около нас.

— Няма значение какво мислят останалите — продължи Колин, — щом знам, че ти ми вярваш.

Цялата зала сега се беше обърнала с лице към нас. Открих, че сдържам дъха си. О, господи, моля те, нека това бъде просто един кошмар.

— Обичам те, Джо Лин — провикваше се Колин Френдли над нарастващото оживление.

— Тишина — изрева съдия Келнър.

— И аз те обичам — извика сестра ми. — Няма нищо, което да желая толкова много, колкото това да стана твоя жена.

Залата избухна, хората се смееха, дюдюкаха от изненада, репортерите се втурнаха към вратата, изведнъж всички скочиха на крака.

— Седнете — нареди съдията на сестра ми — или ще предявя към вас обвинение за обида на съда.

— Моля ви, недейте — промърморих, като почувствах как стомахът ми се свива.

В следващия миг си пробих път през сестра ми, добрах се до пътеката и успях да се измъкна от съдебната зала.

— Половин час почивка — чух да вика съдията, докато се спасявах в мрака на малкото преддверие.

— Кейт, побързай — извика ме един глас. — Насам. — Една ръка ме дръпна в коридора и ме вкара в празната съседна зала.

— О, господи — разплаках се, тялото ми беше натежало, дъхът ми излизаше на къси, сърдити изблици. — Там ли беше? Видя ли какво стана?

— Там бях — отвърна Робърт.

— Видя ли какво направиха? Чу ли какво казаха?

Ръцете му се протегнаха към мен.

— Кейт, опитай се да се успокоиш.

— Тя заяви на това чудовище, че щяла да се омъжи за него. Право пред съда, сестра ми се изправи и каза на света, че обича един побъркан, че иска да се омъжи за него.

— Кейт, няма нищо, всичко ще се оправи.

Вече хълцах.

— Защо го прави, Робърт? Какво се опитва да докаже? Публичност ли иска? Звездата на „Хард Копи“ ли иска да бъде? Или да се появи на корицата на „Нешънъл Инкуайърър“? Какво й става?

Той ме прегърна.

— Не знам какъв й е проблемът, но ти не го приемай като твой.

— Не смяташ, че наистина ще се омъжи за това чудовище, нали? Искам да кажа, не мислиш, че съдебните заседатели наистина ще го оправдаят, че има някакъв шанс да оставят да му се размине?

— Мисля, че няма никакъв шанс за подобно нещо.

— Искам да умре — изплаках. — Искам да умре и да се разкара от живота ни.

— Шшш-т — успокои ме нежно Робърт, докато заравях глава в гърдите му. — Не се тревожи. Скоро всичко ще свърши.

Той ме притисна към себе си, с едната ръка ме галеше по косата, сякаш бях малко дете, ожулило си коляното, което имаше нужда от утеха. Ръцете ми го обгърнаха и се вкопчиха в него, сякаш се давех, сякаш той беше единственото нещо, което ме задържаше на повърхността. Устните му докоснаха страните ми, попиха сълзите ми, успокояваха ме безмълвно, че всичко ще се оправи, че той е там и ще се погрижи повече нищо лошо да не ми се случва.

И после вече ме целуваше, наистина ме целуваше, по устата, и аз го целувах, със страст, която ме удиви. Изведнъж се превърнах в първокурсничка, а той в ученик от по-горен клас и животът беше пред нас, и всичко на света беше както трябва.

Само дето не бяхме в гимназията, животът ни вече бе превалил средата и моят свят бързо се разпадаше на пух и прах.

— Това е последното, от което се нуждая — казах на Робърт, като се освободих от прегръдката му, опитвайки се да осмисля случилото се.

Но дори и след като възвърнах самообладанието си, излязох от залата и се запромъквах към редицата чакащи асансьори през тълпите репортери, които задръстваха коридорите и се опитваха да привлекат вниманието на сестра ми, знаех, че е много късно, че има голяма вероятност светът ми никога вече да не бъде същия.