Джой Филдинг
Липсващи парчета (14)

Четиринайсета глава

През следващите няколко седмици Колин Френдли беше навсякъде — по телевизията, на първите страници на вестниците, на корицата на местните и националните списания. Процесът вървеше към своя край и се спекулираше много с това дали Колин Френдли ще застане на свидетелската скамейка да даде показания. Слуховете бяха противоречиви и различни. Според „Форт Лодърдейл Сън-Сънтинел“ той със сигурност щеше да даде показания; според „Маями Хералд“, адвокатите му никога не биха допуснали подобно нещо. „Палм Бийч Поуст“ беше заел солидна позиция по средата; Колин Френдли щеше да даде показания и то въпреки съветите на адвокатите му.

За едно нещо обаче всички бяха единодушни — Колин Френдли щеше да бъде признат за виновен. Представените дотук доказателства бяха толкова потресаващи, че единственият въпрос беше колко минути щяха да са необходими на съдебните заседатели, за да се произнесат с присъдата. Само един човек продължаваше да е убеден в обратното, самотната подкрепа на серийния убиец Джо Лин Бейкър. Сестра ми оставаше непоколебима във вярата си, че не само Колин ще бъде оправдан, но и че е невинен.

— Видя ли статията в „Поуст“ тази сутрин? — попита ме тя, гласът й по телефона звучеше отчаяно и плачливо. Заседанието беше прекъснато за обяд и тя ме беше хванала между двама пациенти. — Преиначават толкова много неща. Половината им информация е невярна. А това направо ме влудява, защото си мислят, че ще им се размине и разбира се, ще им се размине, защото какво би могъл да направи Колин — да ги съди ли?

Нищо не отговорих, тъй като знаех, че от мен не се очакват отговори.

— Пишат, че е висок метър и осемдесет и пет. Откога? Истината е, че е малко над метър и осемдесет. Пишат, че тежи деветдесет килограма. Е, може и да е бил толкова, преди да го арестуват. Отслабнал е най-малкото с десет килограма в този ужасен затвор, защото храната е отвратителна. Но вестниците обичат да рисуват образа на онзи голям, страшен злодей, така че добавят сантиметър тук, килограм там и съвсем скоро го превръщат в Хълк Хоугън. Е, ти поне го видя, изобщо не изглежда страшен.

— Не смятам, че височината и теглото му са най-важното в момента — осмелих се да вметна.

— Нарочно заблуждават хората. И което е по-важно, те са показател за онзи тип псевдожурнализъм, който минава за журналистика в тази страна напоследък. Пишат, че майка му се казвала Рут. Името й е Рута. Първоначално го взех за печатна грешка, но те продължават да го изписват по този начин, така че явно е чиста небрежност. Казват, че произхожда от бедно семейство, но дядовците му са били наистина богати. Изгубили са всичко по време на депресията, разбира се, но въпреки това можеха поне да го споменат. Искам да кажа, щом не могат да предадат най-простите факти правилно, тогава как можеш да вярваш изобщо на онова, което пишат? Как можеш да приемаш на сериозно твърденията им?

— Мислех, че репортерите са ти приятели.

— О, моля те, ти им казваш едно, те пишат нещо напълно различно. Винаги цитират погрешно и изваждат нещата от контекста. Имат си собствена програма.

— И каква е тя?

— Да закарат Колин Френдли на електрическия стол. Но това няма да се случи. Ще видиш. Той ще бъде оправдан. И когато това стане, аз ще бъда там и ще го чакам.

— Трябва да затварям вече — отвърнах й, не държах да чуя старата история отново.

— Единственото, което са разбрали правилно — продължи тя, сякаш не бях казала нищо, — е, че е имал ужасно детство. Не може да не се разплаче човек, докато го чете. Не е ли тъжно? Ти не се ли разплака?

— Не съм го чела — излъгах. Грешка. Джо Лин се почувства длъжна да ми разкаже подробно онова, което уж бях пропуснала.

— Ами, майка му е била побъркана. Искам да кажа, наистина побъркана. Била е изхвърлена от къщи на петнайсетгодишна възраст, забременяла на шестнайсет и вече се била пропила и пристрастила към дрогата, когато Колин се родил. Боцкала се направо пред него, водела мъже в стаята си и правела секс с тях пред очите му. Дори не била сигурна кой е бащата на Колин. Когато бил съвсем малък, тя го заключвала в гардероба, докато излизала. Понякога изчезвала с дни и Колин нямал какво да яде. И ако му се доходело до тоалетна, просто трябвало да свърши работата в гащите. Не е ли жалко? Нищо чудно, че се е напикавал до единайсетгодишна възраст. Естествено, тя го наказвала винаги, когато намокрел чаршафите, правела ужасни неща, например, натривала му носа вътре, като на куче. И непрекъснато се местела от град на град, така че Колин изобщо нямал възможност да се сприятели с някого, а той бил наистина много срамежлив. Започнал да заеква, а майка му го биела и му се подигравала. Наистина е била ужасна.

— Нищо чудно, че мрази жените — отвърнах.

— О, той не мрази жените — каза Джо Лин. — Направо е удивително, като се замислиш. Той обича жените.

— Обича жените — повторих глухо.

— Имал е една страхотна съседка, госпожа Рита Кечъм, която наистина е била много мила с него. Тя го е научила, че повечето жени не са като майка му.

— Нали каза, че не се задържал дълго на едно място?

— Това станало по-късно, когато вече бил голямо момче и живеел сам в Бруксвил.

— Не си спомням в статията да се споменаваше нещо за нея.

— Каза, че не си я чела.

— Прегледах я набързо — оправдах се.

— Прочела си всяка думичка. Защо не си признаеш?

— Как обяснява за котенцата, които е измъчвал като дете?

— Колин никога никого не е измъчвал. Някакви други деца са тормозили котетата. Колин просто им е спестил страданията.

— А пожарите, които е палел?

— Детска работа. Никой никога не е пострадал.

Имаше всички отговори. Нямаше смисъл да се опитвам да я разубеждавам. Незнайно поради каква причина сестра ми беше решила, че Колин Френдли е просто един нещастен, несправедливо набеден млад мъж и никаква логика или доказателства не можеха да я убедят в противното.

— Той ще свидетелства ли? — попитах.

— Иска, но адвокатите му са против. Не защото го смятат за виновен — побърза да добави тя. — А защото, когато Колин се притесни, започва да заеква и адвокатите му не искат да го подлагат на мъчението на кръстосания разпит.

— Вероятно са прави.

— Според мен, заекването му е много сладко. И смятам, че това ще покаже на съдебните заседатели колко е уязвим, че е човешко същество, а не ужасното чудовище, за което непрекъснато слушат.

— Значи го съветваш да свидетелства в своя полза?

— Казах му, че го подкрепям, независимо от решението му. Но мисля, че за него наистина е важно да накара хората да разберат.

— Да разберат какво?

— Че не е убил онези жени. — Гласът на Джо Лин беше изпълнен с раздразнение. — Че никога не би могъл да извърши ужасните неща, в които го обвиняват.

— Кога смятат, че ще приключи процесът? — Не мислех, че ще издържа още дълго на подобен род разговори.

— Най-много след две седмици. Обвинението сдава багажа утре, после идва ред на защитата.

— Добрата съседка Кечъм ще свидетелства ли в негова полза?

— Спести си сарказма. Госпожа Кечъм отдавна е починала.

— Съдбата на повечето жени, изпречили се на пътя му — отвърнах.

Тя не ми обърна внимание.

— Ако всичко върви по план, Колин ще бъде на свобода до Коледа.

— А ако не бъде?

— Ще бъде.

— И после какво?

— После ще можем да продължим да си живеем живота.

— Добре ми звучи.

— Ще дойдеш ли с мен в съда в сряда?

— В никакъв случай.

— Моля те. Това би означавало много за мен.

— Защо? — попитах. — Знаеш, че не споделям високото ти мнение за човека.

— Първо, искам да чуеш какво има да казва Колин. Честно си мисля, че ако просто го изслушаш, искам да кажа, наистина го изслушаш, както правиш с пациентите си, тогава ще си промениш мнението за него.

— Съмнявам се.

— За мен наистина е важно, Кейт.

— Защо е важно?

Настъпи моментно мълчание.

— Защото го обичам.

— О, моля ти се…

— Наистина го обичам, Кейт.

— За бога, та ти дори не го познаваш.

— Не е вярно. Седя в тази съдебна зала вече повече от два месеца. Знам всичко за него.

— Нищо не знаеш.

— Ходя му на свиждане всяка седмица.

— Говориш му през стъклена преграда.

— Точно така. И той ми говори. И ние наистина се разбираме. Казва, че го познавам по-добре от всички.

— Защото е убил останалите! — изкрещях, вече напълно отчаяна.

— Това не ти отиваше — заяви Джо Лин. — Мислех си, че с твоята професионална квалификация можеш да проявиш малко повече състрадание.

— Виж, Джо Лин — казах, опитвайки друг подход, — в случая единствено ти означаваш нещо за мен. Не искам да те видя отново наранена.

Гласът й омекна. Почти можех да видя облекчението, което се изписа върху лицето й.

— Нищо лошо няма да ми се случи. Той ме обича, Кейт. Казва, че съм най-хубавото нещо, което някога му се е случвало.

— Сигурна съм, че е така — отвърнах искрено.

— Знаеш ли какво ми каза, когато ходих да го видя в петък?

Поклатих глава, без да отговоря нищо.

— Каза ми, че изглеждам толкова сладка, като току-що узряла ягодка през пролетта.

Усмихнах се пряко волята си.

— Усмихваш се. Мога да позная, че се усмихваш. Не е ли това най-милото нещо, което си чувала? Искам да кажа, кога за последен път Лари ти е казвал нещо толкова романтично?

Доста отдавна беше, помислих си, но си замълчах. Изведнъж изтръпнах, когато мислите ми се отклониха от Лари към Робърт.

— Така че можеш да престанеш да се тревожиш за мен. Аз ще се оправя. Ако двамата с Колин можем да преминем през това, тогава можем да преживеем всичко. Искам да се радваш за нас, Кейт. И имам нужда от теб там. Можеш ли да го направиш заради мен, за последно? Ще дойда с теб да видим мама в събота или неделя. Става ли?

Затворих очи и се опрях на ръката си.

— Добре, съгласна съм — отвърнах тихо.

— Благодаря ти, Кейт — каза тя. — Няма да съжаляваш.

— Ще се видим в сряда — отвърнах й, макар да знаех, че грешеше.

 

 

Някои интересни факти за Съдебната палата на Палм Бийч Каунти: със своите почти 200 000 квадратни метра площ тя е най-голямата подобна сграда в щата Флорида и една от най-големите в национален мащаб. Проектирана е от „Майкъл А. Шиф и сие“ и „Хенсън Линд Майер“ и е построена от строителната компания „Джордж Хаймън“. Арката отпред е висока 17 метра, а водопадът в преддверието — 10 метра; извитите покриви на сградата са проектирани в тон с кулите-близнаци на хотел „Брейкърс Ризорт“, който се намира източно от центъра на Палм Бийч.

Сдобих се с тази информация от една брошура, която взех от гишето в преддверието, докато чаках да вляза в залата в сряда сутринта. Също така научих, че Съдебната палата има 44 съдебни зали с възможност да се разраснат до 60, когато бъдат довършени последните два етажа и че централно звукозаписно студио записва всички прения. За да си припомни част от показанията, давани в залата му, съдията просто трябва да се обади в студиото и да помоли да му ги пуснат. Удивително, помислих си, като се усмихнах на прошарения възрастен мъж, застанал зад гишето. Беше облечен в червена жилетка, щампована с думите „Доброволен съдебен служител“. Той ми намигна. Почувствах се много стара.

Някои други интересни факти: в Палм Бийч Каунти в момента практикуваха 3 780 адвоката; в залите на съда се разглеждаха 311 072 дела, насрочени от предишната година, две трети от тях бяха пътни произшествия; бяха нужни полици с дължина над пет километра, за да се подредят трите милиона и шестстотинте хиляди папки съдебен архив; имаше 80 километра телефонни кабели и 60 километра компютърни; също и 56 килии в ареста за затворници, чиито дела течаха в момента.

Според брошурата, затворниците влизали в сградата чрез затворнически рейсове, които паркирали в собствен гараж. Стигали до съдебната зала през лабиринт от килии, електронни ключалки, специални асансьори и коридори. Заместник-шерифите, охраняващи затворниците, били снабдени със специални инфрачервени сензори, които задействали алармата и автоматично блокирали участъка, ако някой заместник-шериф бъдел нападнат. Охранителната система се състояла от 274 видеокамери, повече от 200 инфрачервени детектора, 200 интеркома и повече от 300 врати с перфокарти.

В осем часа сутринта ни беше разрешено да влезем в главния коридор. Преминахме през високите и тежки стъклени врати и през металния детектор, насочвайки се към поредицата асансьори отдясно. Тълпата беше по-голяма от обикновено, макар и да разпознах много лица от предишните си посещения. Ерик продължаваше да снабдява сестра ми със сутрешното й кафе. Според Джо Лин, не бил пропуснал нито един ден. Имаше и още няколко — тя ми посочи всеки поотделно — които чинно се появявали всяка сутрин. Чудех се какво ще правят тези хора, когато процесът свърши. Работеха ли, имаха ли си семейства? Или просто щяха да си намерят друга съдебна зала, която да посещават, друг обвиняем, върху когото да съсредоточат интереса си.

В известен смисъл процесът беше като наркотик, осъзнах, докато гледах през широкия коридор към обширната, подобна на аудитория зала, където евентуалните съдебни заседатели очакваха да бъдат призовани. Дали тези съдебни групички изпитваха известно разочарование, когато всичко свършеше? Щях ли и аз да изпитам нещо подобно? — мислех си, давайки си сметка каква част от живота ми бе погълната от този процес.

До службата за набиране на заседатели срещу кафенето се намираше добре оборудвана юридическа библиотека. Кафето бе с работно време от осем до пет и винаги миришеше на „Джавекс“. Два големи ескалатора се движеха нагоре-надолу в двата края на коридора. На входа откъм Куадрил стрийт имаше още пазачи и друг детектор за метал. Не съм сигурна кога започнах да забелязвам всичките тези подробности. Вероятно се бяха просмукали в мен, докато чакахме асансьорите, за да се качим на единайсетия етаж. Но подобни незначителни факти вече се бяха превърнали в част от живота ми и аз ги запомнях по същия начин, по който винаги щях да помня, че Бренда Маршал е била омъжена за Уилям Холдън.

— Тревожиш ли се понякога за разни неща? — попита ме Джо Лин на излизане от асансьора, докато се отправяхме по дългия коридор към залата в дъното.

— Какви по-точно?

— Глупави неща, неща, за които не би трябвало да се тревожиш.

— Като например?

— Не знам. — Джо Лин зяпаше през дългите прозорци, докато вървяхме надолу по коридора, токчетата на кафявите й сандали потропваха по сиво-черните мраморни плочки на пода. Беше облечена с бял пуловер и дълга кафява ленена пола, с копчета отпред, въпреки че копчетата бяха разкопчани до бедрата. При всяка крачка загорелите голи крака проблясваха за миг и после изчезваха.

— Кажи ми — настоях, искрено заинтригувана. Не беше в стила на Джо Лин да се замисля прекалено дълбоко.

— Сигурно ще ме сметнеш за луда.

— Отдавна те смятам за луда.

Направи гримаса.

— Плоска шега. — Гласът й точно имитираше гласа на майка ни.

— За какво се тревожиш? — попитах.

Минахме през голямата двукрила врата и влязохме в малкото тъмно преддверие, което предхождаше съдебна зала 11А.

— Например, ето сега — отвърна тя, като неочаквано спря. — Толкова е тъмно. Понякога се тревожа какво ли би било, ако винаги е толкова тъмно. Затварям очи и си представям, че съм сляпа, както правехме като деца, и си мисля, какво ще стане, ако след като си отворя очите, продължа да не виждам? Искам да кажа, не смяташ ли, че би било ужасно? Да не можеш да виждаш нищо, да бъдеш в плен на мрака?

— Би било ужасно да не можеш да виждаш — съгласих се, без да знам какво общо имаше всичко това. Влязохме в залата и незабавно бяхме посрещнати от цяла стена слънчева светлина. Джо Лин се запъти право към местата ни, без да обръща внимание на живописната гледка. — За какво още се тревожиш? — попитах, докато сядах до нея.

— Страх ме е да не се разболея от рак — отвърна ми тя.

— Това е доста обоснован страх — отвърнах й.

— Рак на яйчниците, като Джил Раднър — доуточни тя.

— В семейството ни не е имало болни от рак на яйчниците — успокоих я.

— Ракът е толкова коварна болест, не мислиш ли? Искам да кажа, ето Джилда Раднър, тя е известна телевизионна звезда, съпругът й е кинозвезда, има всичко и изведнъж един ден я присвива отдолу или нещо подобно и когато отива на лекар, открива, че има рак на яйчниците и няколко месеца по-късно вече е мъртва. Или пък твойта приятелка от Питсбърг, която загина при онази ужасна катастрофа? Ето я, кара си, вероятно слуша радио, може би дори си тананика, в единия миг е добре, в следващия е мъртва. Мразя това. Наистина го мразя.

— То ни напомня, че сме тленни.

— Какво?

— Всички се тревожим за подобни неща от време на време.

— Ти не — заяви тя.

— Разбира се, че и аз.

Очите й потърсиха в моите следи от подигравка.

— Никога не изглеждаш притеснена за нещо.

— Имам си същите грижи като всички останали. Не ме ли смяташ за човешко същество?

Джо Лин неловко се размърда на стола си.

— Просто винаги изглеждаш така, сякаш държиш всичко под контрол. Знаеш всичко…

— Не знам всичко.

— Напротив, знаеш. Или поне създаваш подобно впечатление. Кейт Синклер, жената, която има всичко, знае всичко.

Опитах се да доловя в гласа й нотки на горчивина, но не успях. Тя просто излагаше нещата така, както стояха според нея.

— Не е така.

— Напротив, Кейт, така е. Ти си безнадеждно уравновесена. Имаш идеален живот — съпруг, който те обожава, две страхотни деца, чудесна кариера, великолепна къща и марков гардероб.

Погледнах виновно към костюма си марка „Дона Каран“.

— Имаш всичко — продължи тя. — Нищо чудно, че на Сара й е толкова трудно.

— На Сара ли? За какво говориш?

— Ти си труден пример за подражание, Кейт — обясни тя. — Достатъчно тежко е да ти бъде човек сестра.

Беше ми малко трудно да следя внезапните обрати в разговора. Не бяхме ли започнали да говорим за Джо Лин? Как накрая стана така, че говорехме за мен? И какво общо имаше с всичко това Сара?

— Какво искаш да кажеш с това, че на Сара й е трудно? Какво по-точно й е трудно?

— Да е твоя дъщеря, като знае колко много възлагаш на нея, като знае, че никога няма да успее да оправдае очакванията ти.

— Сара ли ти каза всичко това?

— Не с толкова много думи, но ние доста говорим за теб. Ясни са ми нещата, през които тя минава.

Почувствах как ме прободе внезапна тревога, сякаш шиш за лед се заби в сърцето ми.

— Единственото, което очаквам от Сара, е да ходи на училище и да бъде поносима в рамките на разумното.

— Не е вярно. Ти искаш да е същата като теб.

— Не, не искам.

— Тя поне така смята.

— Но не е вярно. Просто искам от нея…

— Да бъде щастлива? — додаде Джо Лин, гласът на майка ни отново изплува на повърхността. — Не, ти искаш ти да бъдеш щастлива с нея. Мишел те кара да се чувстваш щастлива, защото е досущ като теб. Тя има твоя стил. Иска същите неща. Но Сара е различна и ти трябва да я оставиш да живее собствения си живот.

— Защо говорим за Сара? — попитах раздразнено.

Джо Лин повдигна рамене и отклони поглед.

Залата се изпълваше. Започваше да става притеснително горещо. Разкопчах си копчетата на сакото и започнах да си вея с брошурата, която бях взела от информацията във фоайето.

— Е, за какво се тревожиш? — попита Джо Лин, сякаш ме предизвикваше да докажа, че и аз бях човешко същество.

— Тревожа се за децата — отвърнах й. — И за майка.

— Тя ще ни надживее всичките — пренебрежително махна с ръка сестра ми. — Освен това е прекалено обикновено. Кажи ми нещо налудничаво, за което се тревожиш, нещо безсмислено.

— Тревожа се, че думите губят значението си — чух се да казвам, изненадана, че давам израз на мислите си. — Че ще чета някоя книга или вестник и ще ми се струва все едно са написани на чужд език, думите няма да имат смисъл.

— Това е доста налудничаво — съгласи се Джо Лин, явно удовлетворена.

— Тревожа се също така, че губя частици от себе си — продължих, макар да усетих, че сестра ми губи интерес и вниманието й се отклонява. — Че както раздавам частици от себе си на всички останали, в края на деня за мен няма да остане нищо, че от мен самата няма да остане нищо. — Че ще се погледна в огледалото някоя сутрин, продължих наум, и оттам няма да има кой да ме погледне.

— О, господи, ето го — каза Джо Лин и се надигна от мястото си, махайки към предната част на залата.

Бях като вампир, помислих си, изваден от бленуванията си от истинския вампир, който влизаше през вратата отстрани до съдийския подиум. Привлекателен мъж в син костюм, не кой знае колко по-различен от моя, мъж, чието най-голямо удоволствие бе да пие от кръвта на беззащитни жени и момичета. Същият този мъж се усмихваше на сестра ми.

Приставът бързо призова за тишина в залата и всички ние станахме на крака, докато съдията заемаше мястото си на подиума.

— Защитата готова ли е да започне? — попита съдия Келнър.

Джейк Арчибалд скочи на крака и закопча горното копче на тъмнокафявия си костюм.

— Готови сме, Ваша светлост.

— Призовете първия си свидетел.

Галерията от зрителите колективно си пое дъх, докато чакахме да видим кой ще бъде първият свидетел.

Адвокатът направи пауза и сам си пое дълбоко въздух.

— Защитата призовава за свидетел Колин Френдли.