Джой Филдинг
Липсващи парчета (12)

Дванайсета глава

Опитахме се да не вдигаме много шум около прическата на Сара, като разсъдихме, че всичко негативно, което кажехме, можеше само да я окуражи още повече, а всичко позитивно щеше да бъде изтълкувано погрешно. Позволих си само да попитам: „Е, как се чувстваш като блондинка?“. А Лари измърмори нещо от сорта, че всеки имал нужда от промяна от време на време. Остана на Мишел, както обикновено, да изрече на глас явното: „Господи, какво си направила с косата си? — изпищя тя, щом видя сестра си. — Изглеждаш ужасно!“.

Всъщност, не изглеждаше ужасно. Просто ни трябваше време, за да свикнем и през следващите няколко седмици всички искрено се опитвахме. Но Сара никога не облекчаваше нещата и беше, според случая: отчуждена, отвратителна, отбранителна и враждебна. Всичко друго, но не и разкаяна. Всичко друго, но не и съжаляваща. Така и не получихме извинение за прекараната в мъчително безпокойство нощ, не получихме никакви уверения, че няма да ни подложи отново на същото изпитание. За известно време се опитвах да се преструвам, че е героиня от пиеса, озовала се временно в нашия свят, за да внеса толкова необходимото комично успокоение. Но с течение на времето ми беше все по-трудно да я намирам за смешна. Колкото и да е странно, тя наистина написа есе по английски за деня, прекаран в съда, както беше предложила Джо Лин. И естествено, получи шестица. Толкова за последствията.

Горе-долу по това време Лари постепенно започна да се отдръпва от останалата част от семейството. Първоначално отбягваше само Сара, като смяташе, че колкото по-малко контактува с нея, толкова по-малка вероятност за конфликти, толкова по-малък шанс за главоболия. Така че винаги когато беше възможно, щом Сара си бе у дома, Лари го нямаше. Работното му време се удължи, голф срещите зачестиха. И в резултат на това, разбира се, двете с Мишел го виждахме все по-рядко. Но през седмиците преди Деня на благодарността, това незабележимо отдръпване до известна степен минаваше незабележимо. Аз самата бях доста заета. Празничния сезон, противно на широко разпространеното вярване, не беше време на неудържимо веселие и радост. Не извикваше най-доброто у хората. В действителност, точно обратното. Графикът ми беше здравата запълнен до Коледа, та чак и след Нова година.

Също така си имах грижи около майка ми и сестра ми. Защото и двете, според мен, по свой собствен начин, бяха напълно превъртели. Сестра ми продължаваше публичното си бдение в съда и частните си посещения в затвора. Майка ми увеличи списъка си с оплаквания: ако не я преследваха непознати мъже, тогава й тропаха по всяко време на нощта и й шептяха мръсотии по телефона. Някои жени от етажа й заговорничели да я изхвърлят от сградата; получавала по-малки порции по време на храна, отколкото останалите обитатели: госпожица Уинчъл се опитвала да я умори от глад.

Започна да ми се обажда както в кабинета, така и вкъщи, поне по петнайсет пъти на ден. Нейно беше първото обаждане, което получавах сутрин и последното, на което отговарях вечер. Ту се жалваше, ту беше по-щастлива от всякога. Често пъти плачеше.

Не виня съпруга си, че не искаше да бъде част от проблемите на майка ми или на сестра ми по това време. Те не му бяха никакви в крайна сметка. Неговото семейство беше нормално и мило и никога не ни бе създавало проблеми. Майка му, овдовяла преди десет години, живееше в Южна Каролина, на две пресечки от по-големия брат на Лари и в съседство с един чудесен вдовец, с когото излизаше в продължение на пет години. Предприемахме редки набези в териториите си и посещенията бяха неизменно приятни. Не, моето собствено семейство винаги и все повече създаваше проблеми. Ако можех да им избягам, щях да го направя. Нима вече не се бях опитала?

Така че в действителност нямах нищо против, че през онези седмици около Деня на благодарността Лари рядко си беше у дома. Странно, дори му бях благодарна. Това означаваше човек по-малко, за когото да се тревожиш.

Самият Ден на благодарността беше необичайно спокоен. Пословичното затишие преди буря. Празнувахме го у дома и всички се държаха възможно най-добре. Лари се прояви като любезен домакин, майсторски наряза пуйката и си побъбри с майка ми, която беше внимателна и приказлива, забравила за наскорошната параноя. Джо Лин дойде консервативно облечена с бяла копринена риза и черни панталони и се въздържаше да споменава както Колин Френдли, така и процеса, който бе отложен за една седмица. Сара, чиито кафяви корени бяха започнали грубо да нарушават иначе пепелявата й грива, ми помагаше с чиниите и се държеше мило с баба си.

— Кое е това сладурче? — прошепна майка ми в един момент от вечерта и аз се разсмях, като си помислих, че се шегува, но едва по-късно разбрах, че наистина не е знаела. В края на вечерта Мишел провъзгласи, че празненството е имало огромен успех. „Почти като нормално семейство“, каза тя, като ми подаде бузата си за лека нощ.

Що се отнася до Робърт, контактувахме чрез телефонните си секретари, без да успеем да се свържем. Той се обаждаше, аз бях заета с клиенти. Аз се обаждах; той беше на съвещание. Мислел си за мен, беше оставил съобщение на секретаря. Мисля за предложението ти, отговарях на неговия.

В понеделник, след Деня на благодарността, когато пристигнах в кабинета си, ме чакаше съобщение.

— Стига с тия глупости — заявяваше гласът на Робърт. — Чакам те в моя офис тази сряда, преди обяд. Ще те разведа, ще те запозная с екипа, ще ти покажа как работим, после ще те заведа на обяд. Приготви си идеите. — Беше оставил адреса на радиостанцията и упътване как да стигна дотам. Не се споменаваше нищо за това да му се обадя да потвърдя. Тъй като вече знаеше, че не работя в сряда, просто беше заключил, че съм свободна. Това, че можеше да имам други планове, явно не влизаше в сметката.

Вече бях обещала на майка ми да я заведа в сряда по магазините. Ще се възползваме от деня, бях й предложила след вечерята по случай Деня на благодарността, почти замаяна от облекчение от това колко добре беше минало всичко. Първо ще напазаруваме за Коледа, после ще обядваме, предложих. Нямаше начин да й се обадя и да отменя уговорката, защото имах по-добро предложение. Не бяхме в гимназията, в края на краищата. Макар че ставаше дума за работа, напомних си, с ръка вече на телефона.

— Пак можем да отидем по магазините сутринта — казах на майка.

— Каква чудесна идея — отвърна тя, сякаш я чуваше за пръв път.

Взех я в десет часа сутринта. Вече ме чакаше във фоайето, застанала сама току до вратата, оглеждайки се крадешком наоколо, стиснала притеснено чантата си. Махнах й. Изглеждаше сащисана, сякаш изненадана, че ме вижда, после побърза да излезе.

— Добре ли си? — попитах аз, като й помогнах да се настани на предната седалка на белия ми лексус и видях как горната част на тялото й се приведе над чантата й, сякаш за да я предпази от евентуални крадци. — Майко? — попитах я отново, като се настаних зад волана. — Случило ли се е нещо? Добре ли си?

— Трябва да ти покажа нещо — прошепна тя. После: — Карай.

Бавно и неохотно, изкарах колата от алеята и завих по Палм Бийч Лейкс булевард.

— Какво има? — попитах. — Какво искаш да ми покажеш?

— Ще ти го покажа, когато стигнем.

Канех се да възразя, но осъзнах, че не ме слуша, цялото й внимание беше съсредоточено в пътя отпред. Очите ми набързо огледаха профила й за някакви външни признаци на разстройство, но прошарената й коса беше току-що измита и идеално направена, дълбоките й кафяви очи бяха бистри и съсредоточени, малката й уста беше извита нагоре в усмивка. Всичко изглеждаше нормално. Само стойката, начинът, по който тялото й се бе свило върху чантата, изглеждаше неуместен. После забелязах ръцете й.

— Какво е станало с ноктите ти? — попитах, като забелязах тъмноморавата цапаница по ръцете й.

Тя погледна към дългите си, леко изкривени от артрита пръсти, после гордо ми ги показа, сякаш изненадана от онова, което виждаше.

— Харесват ли ти? Продавачката от „Сакс“ ме увери, че този лак е последен вик на модата.

Пресегнах се и потърках единия нокът. Тъй нареченият лак остана по пръстите ми.

— Това не е лак, майко — казах й, като се почудих какво ли се е опитала да й пробута продавачката.

— Така ли?

— Това е червило. — Изтрих и останалите й пръсти. — Сложила си си червило на ноктите.

Тя поклати глава.

— Не — запъна се упорито. — Нещо бъркаш. Защо го съсипа? — Очите й се напълниха със сълзи.

— Но, майче… — започнах, после замълчах и продължих смутено да карам. Явно нещо не беше наред с майка ми. Въпреки че в събота и неделя й нямаше нищо, побързах да се успокоя. Може би вечерята й бе дошла в повече. Възрастните хора не се възстановяваха толкова бързо след промяна в ежедневния им ритъм. Седемдесет и пет наистина ли бяха чак толкова много? Това ли беше причината?

Не си говорихме, докато не спрях колата на Маршал Плаца на Милитари Трейл. Веднага щом изключих двигателя, майка ми се завъртя на седалката с искрящи от възбуда очи, пръстите й развълнувано се размахваха из въздуха, също като на дете.

— Чакай да го видиш само. — Тя бръкна в чантата си и предпазливо извади нещо, стискайки го в дланта на ръката си.

— Какво е това? — долових притеснението в гласа си.

Майка ми гордо се усмихна, после бавно разтвори юмрука си и разкри едно малко бяло яйце.

— Виждала ли си някога нещо подобно? — попита ме с възхищение, докато дъхът ми заседна в гърдите. Тя нервно се заозърта наоколо, сякаш се страхуваше, че някой може да наднича през прозореца и да я следи. — Имаше няколко такива на масата за закуска — продължи тя, — но не можах да се добера до тях. Обаче, когато никой не гледаше, напъхах едно в чантата си, за да ти го покажа. Виж го само каква съвършена форма има. Виждала ли си някога нещо подобно?

— Това е яйце, майче — казах внимателно, зяпнала с неверие в малкия овален предмет. — Не знаеш ли?

— Яйце ли?

— Ядеш ги всеки ден.

Майка ми ме изгледа в продължение на няколко секунди.

— Ами, разбира се, че ги ям — каза тя, без да промени изражението си и пъхна яйцето обратно в чантата си.

— Майче… — започнах, без да знам какво да кажа, просто ужасена от тишината.

— Изглеждаш чудесно — възкликна тя, сякаш ме виждаше за пръв път. — Това нова рокля ли е? Много официална е само за едно пазаруване.

Ръката ми автоматично заглади гънките на новата ми рокля на червени и бели цветя.

— Имам среща за обяд — напомних й. — Евентуално ще водя едно радиошоу. Не помниш ли, че ти разказах?

Предполагам още тогава трябваше да си дам сметка, че нещо ужасно става с майка ми. Като се върна назад, ми изглежда невероятно, че не съм успяла да различа явните признаци на болестта на Алцхаймер. Ако ставаше въпрос за майката на някой от пациентите ми, без съмнение щях да го разбера много по-рано или поне щях да предположа вероятността, но това беше собствената ми майка, а тя бе само на седемдесет и пет.

И освен това по принцип се държеше нормално. Не крадеше яйца от закуската и не си слагаше червило по ноктите. Не обвиняваше съседите си в тормоз, нито правеше сладкиши с препарат за миене на чинии. По принцип си се държеше нормално, малко забравяше, може би, но нима всички не забравяме? Иначе помнеше. Нима не се беше държала нормално в неделята? Не беше ли споменала току-що за прословутия списък с подаръци за Коледа на Мишел?

— Ето го тук — казах, като извадих списъка от кожената си черна чанта.

— Толкова странно дете е — каза майка ми и аз се разсмях, макар да не знаех защо.

Обикновено ежегодният списък на Мишел ми доставяше огромно удоволствие, допълвано от рисунките на всяко желано нещо, точния размер, цените и магазините, от които можеше да бъде закупено, заедно с придружаваща легенда, изразяваща предпочитанията. Нещата, подчертани с жълто, бяха смятани за хубави; тези със звездичка до тях бяха по-хубави, стрелкичката означаваше много хубави, а отбелязаните едновременно със звездичка и стрелкичка бяха най-хубавите.

Винаги знаеш къде точно си с Мишел, помислих си с благодарност, като сграбчих списъка, сякаш беше спасително въже.

Сара, не е нужно да се споменава, изобщо отказваше да прави списък.

Сутринта мина доста добре. Майка ми се върна обратно към нормалното си състояние. Без особени трудности успяхме да открием няколко от нещата в списъка на Мишел. Започвах да се чувствам все по-уверена относно предстоящата ми среща с Робърт. Дори имах няколко идеи относно онова, за което вече бях започнала да мисля като за „моето радиошоу“. Така че в днешния обяд нямаше нищо нередно, в края на краищата, разсъждавах аз, докато превеждах майка ми през паркинга към един малък магазин, специализиран в продажбата на голф екипировка.

Разбира се, дълбоко се заблуждавах за Робърт, също както се заблуждавах и по отношение на майка ми.

— Искам най-хубавия комплект стикове за голф, с който разполагате — казах на приличащия на Грег Норман мъж, който ми предложи услугите си. Вината няма нищо общо с решението ми да купя на съпруга си най-хубавия комплект от стикове, който в момента има на пазара, убеждавах се, докато следвах младия мъж към дъното на магазина.

— Е, това разбира се зависи от нуждите ви — каза той, докато вървеше. — Но този нов комплект, наречен „Титан“, е направо великолепен. — Той сграбчи един дълъг стик с голяма дървена глава и започна да възхвалява неповторимите му качества. Ръката му се плъзгаше нагоре-надолу по гладката повърхност с такава любов, сякаш галеше женско тяло. — Това е идеалната комбинация от титан и графит. За мен — заключи той, като сглоби дървото и метала, ако предположим, че можех да ги различа — това е най-доброто.

— Колко струва? — попитах, в края на краищата не беше за него, а за мен.

— Ами, да видим… — започна той, като оглеждаше магазина, сякаш още не беше пресметнал цената. Очите му изведнъж се разшириха, после замръзнаха, като че ли го бяха простреляли.

— Господи, внимавайте! — изкрещя той.

Чух изсвистяването на стика за голф, преди да мога да го видя, усетих как въздухът до мен се раздвижва, докато той префуча на не повече от десет сантиметра от главата ми. Изневиделица се появиха няколко млади мъже и едва не повалиха майка ми на земята, за да изскубнат от ръцете й стика за голф, който тя размахваше като бейзболна бухалка.

— Кейт! — изкрещя тя, чертите й се изкривиха от неподправен ужас, когато ръцете на непознатите я сграбчиха. — Помогни ми! Помогни ми!

— Няма нищо — извиках. — Това е майка ми.

Младите мъже изглеждаха смаяни и неохотно я пуснаха.

— Няма нищо — повторих, като се чувствах толкова неловко, колкото и всички останали. — Тя не искаше да ме нарани.

— Да те нараня ли? — Майка ми се разплака, главата й се поклащаше нагоре-надолу, сякаш беше прикрепена към тялото й с конци, движението подчертаваше набръчканата кожа, която висеше на гънки около врата й, подобно хлабав чорап. — За какво говориш? Никога не бих те наранила. Просто исках да изпробвам бухалката. Не помниш ли, че в гимназията бях такъв добър играч. Най-добрата в отбора.

— Няма нищо, всичко е наред — уверих малката тълпа зяпачи, насъбрала се около нас. — Понякога се обърква, това е всичко. Добре ли си? — попитах я.

— Знаеш, че никога не бих ти сторила зло — уверяваше ме майка ми, докато я извеждах от магазина.

— Знам — отвърнах й. Чак когато седнах зад волана, краката ми престанаха да треперят. А едва когато я оставих невредима обратно в апартамента й, можах да си поема спокойно въздух.

— Изглеждаш леко зачервена — казваше ми Робърт и ръката му се протегна да докосне бузата ми. — Да не се разболяваш?

Докосването на ръката му беше повече, отколкото можех да понеса. Затворих очи и си ни представих, нас двамата, на един облян от слънце морски бряг, далеч от майки, дъщери, съпрузи и съпруги. И сестри, напомних си, като се насилих да отворя очи и отново се завърнах във впечатляващия му офис в сърцето на Делрей.

— Майка ми се мисли за Бейби Рут — отвърнах.

— Защо ми се струва, че от това би излязъл интересен материал? — попита той с блеснали очи.

— Защото си журналист — отвърнах му. — От всичко гледаш да изкараш материал.

— Да, но не от всичко излиза нещо интересно. Защо обаче всичко около теб ми се струва толкова интересно?

— Защото не си ме виждал от трийсет години — отвърнах сухо. — Защото не ме познаваш много добре.

— Нещо, което бих искал да променя.

За втори път тази сутрин открих, че не мога да си поема въздух. Огледах се из кабинета му и се насилих да попия цял куп незначителни подробности: стените бяха бледосини, полилеят — масивен и лъскав, бюрото му бе покрито отгоре с черна мраморна плоча, заета в по-голямата си част от широкоекранен компютър. Имаше два синьосивкави тръбни стола с модерна кожена тапицерия пред бюрото и още няколко пред широкото канапе, което се намираше в дъното на правоъгълната стая. Намирахме се на последния етаж на една дванайсететажна сграда; френските прозорци гледаха на изток към океана. Именно красивата гледка спря дъха ми, побързах да се уверя, като за малко не се изсмях на висок глас на този неубедителен опит за самозаблуда.

Поредица сложени в рамки снимки украсяваха отгоре дъбовия шкаф, който се намираше зад бюрото на Робърт. Запътих се към тях и нехайно заразглеждах щастливото семейство, което ми се усмихваше насреща: една жена, тъмнокоса, дребна, достатъчно хубава, без да е красавица, с леко слисано изражение около очите, което говореше или за изненада или за пластична хирургия; четири деца, две момчета, две момичета, израстването им бе уловено в сребърни рамки, докато те преминаваха от детството през пубертета към юношеството.

— Имаш чудесно семейство — казах, макар че без очилата ми за четене чертите на лицата им ми убягваха.

— Благодаря ти — отвърна той. — Ами ти? Имаш ли снимки на момичетата?

Разрових си чантата, благодарна, че имаше какво да правя с ръцете си. Мигновено си спомних как майка ми бе бръкнала в своята и гордо беше извадила дивното си ново откритие. Едно яйце. Може би е права, открих, че си мисля. Имаше нещо доста удивително в яйцето.

— За какво си мислиш? — чух, че ме пита Робърт, очите му се бяха присвили в усмивка.

— За яйца — отвърнах му и бързо продължих да търся.

— За яйца ли? — поклати глава той. — Ти си много загадъчна жена, Кейт Лейтимър.

Усмихнах се. Винаги ми се бе искало да бъда такава.

— Кейт Синклер — поправих го тихо, като почти се надявах да не ме чуе. Най-накрая изрових един малък червен портфейл, в който носех снимките на Сара и Мишел и му го подадох. — Тези са най-малкото отпреди една година. Мишел не се е променила кой знае колко, освен че сега е дори още по-кльощава.

— Чудесна е.

Разгледах внимателно снимката на по-малката си дъщеря: сърцевидно лице, големи сини очи: светлокестенява коса до раменете и някак си тъжна малка уста. От двете ми момичета Сара беше по-впечатляващата. Мишел беше по-традиционно хубава.

— А това…?

— Това е Сара — казах. — Сега косата й е друга. По-къса е и е руса.

— И ти не я одобряваш?

Пъхнах червения кожен портфейл обратно в чантата си. Толкова ли бях прозрачна?

— Подстрижката ми харесва — доуточних. — Не съм особено възхитена от цвета.

— Нямаш ли снимки на съпруга си? — Дяволити пламъчета проблясваха в лешниковите очи на Робърт.

Приближих се до прозореца и се загледах към океана, макар и да не можех да различа къде свършва водата и къде започва небето. Имаше ли значение? Всичко беше в прекрасен син оттенък.

— Не — отвърнах. Запитах се какво всъщност търсех в кабинета на Робърт и се почувствах малко виновна. — Нямам снимка на Лари.

Интеркомът на бюрото му избръмча и секретарката му го уведоми, че господин Джак Питърсън се обажда от Ню Йорк. Робърт се извини, че трябва да се обади, а аз се извиних, че трябва да отида до тоалетната.

Наведох се към голямото огледало.

— В какво се забъркваш? — попитах отражението си, като сложих малко руж на бузите си и тупирах косата си отстрани. — Имаш ли нужда от всичко това точно сега? Дори и да е свързано само с работата ти в радиото, това ли искаш действително?

Всъщност единственото, което ми се искаше, беше връщане към нормалното. Исках дъщеря с кестенява коса и хубави оценки в бележника си, сестра с постоянна работа и без интимен живот и майка, която да не се държи като посетител от чужда планета.

Поне бях успяла да я убедя да отиде на лекар, успокоявах се, докато се червях и си припомнях за пурпурното червило, размазано по ноктите на майка ми. Първоначално отказваше да се прегледа, казваше, че достатъчно е ходила по лекари, така че бях принудена да извъртя нещата, че уж аз имам нужда да ида и се нуждая от моралната й подкрепа.

— Разбира се, мила — беше се съгласила с готовност. За нещастие най-ранният свободен час, който успях да запиша, беше след два месеца.

Може би дотогава проблемът, какъвто и да беше той, щеше да се разреши от само себе си, успокоявах се. Може би след два месеца косата на дъщеря ми ще си е възвърнала тъмните корени, Колин Френдли ще бъде на път към електрическия стол, а майка ми отново ще си бъде същата като преди.

Нямаше как да знам, че нещата само щяха да се влошат.

Макар и да го предчувствах. Може би затова реших да не позволявам на Робърт да ме представя на „оркестъра“, да му откажа да обядваме заедно, да не се втурвам в някаква недообмислена радиоавантюра. Вместо това наплисках лицето си със студена вода, което само по себе си определено бе символичен жест на пречистване, сложих обратно гримовете в чантата си и излязох от тоалетната.

Робърт ме чакаше пред асансьорите.

— Съжалявам за прекъсването — започна той, хвана ме за лакътя и ме поведе по коридора към кабинета на шефа на станцията. — Нямам търпение да те разведа.

Оставих се да бъда преведена през лабиринта от кабинети, който представляваше дванайсетия етаж, стиснах ръцете на най-различни служители и директори, обиколих звукозаписните студия отдолу, запознах се с говорителите и продуцентите, с тези, които работеха в ефир и онези зад кулисите. Трябва да призная, че останах очарована от всичко, от атмосферата, от хората, от жаргона, от суетнята. Но преди всичко най-много ми хареса усещането от ръката на Робърт върху лакътя ми, докато ме превеждаше от едно помещение в следващото, от една непозната сцена към следващата, от едно ново лице към следващото. Не беше толкова самото докосване, колкото онова, което то означаваше: усещането да бъдеш внимателно водена, да не е необходимо да се справяш сама, съзнаването, че някой друг е поел нещата в свои ръце, взима решенията вместо теб, показва ти пътя. Това, че не аз носех отговорността за всичко.

Така че се оставих да бъда прелъстена и продължих да се убеждавам, докато напускахме станцията и се запътвахме към ресторанта, че интересът на Робърт към мен е строго професионален и че моят интерес към него е също строго професионален, че това е начин да се развия в друга посока, да разтворя професионалните си криле.

Разбира се, това беше преди да обядваме. Самозалъгване, размишления, директно отричане — с тези неща бихте стигнали толкова далеч.