Джой Филдинг
Липсващи парчета (11)

Единайсета глава

Решихме първо да се обадим на приятелите на Сара.

Не беше толкова лесно, колкото изглеждаше. Хората в живота на Сара непрекъснато се сменяха. Всяка година следваше нова поредица имена. Старите лица изчезваха; появяваха се нови. Но явно никой не се задържаше много дълго.

Този начин на общуване се беше установил отрано в живота на Сара. Спомням си как учителката в детската градина ме дръпна встрани един следобед по време на чая за запознанство и сподели, че никога не била виждала дете да атакува класната стая така, както правела Сара. Всеки следобед Сара слизала от малкото жълто микробусче, което я караше от къщи до градината, и съобщавала: „Днес ще си играя с еди-кой си“. Всеки ден си избирала ново другарче и всеки ден успявала да спечели детето. На следващия се премествала на някое друго. Сара никога не създаваше трайна връзка с някого конкретно, въпреки че временните й приятелства бяха дълбоки и искрени. Но всеки следващ ден тя продължаваше напред, без дори да поглежда назад.

Преместването от Питсбърг в Палм Бийч не й се беше отразило видимо по никакъв начин. Сара, за разлика от Мишел, не остави истински приятели. Няколко съученички й писаха писма; Сара така и не им отговори. Тя се впусна в новия си живот с присъщия си ентусиазъм и увлечение, като бързо си създаде нов куп познати и се плъзгаше от една година в следващата, без излишното бреме, което често носи продължителното приятелство.

И така, трудно беше дори да си представи човек с кого можеше да е Сара.

— Дженифър — предположих, споменавайки едно име, което бях чувала Сара да споменава от време на време.

— Дженифър чия? — попита Лари, съвсем уместен въпрос.

Поклатих глава. Нямах представа. Както нямах и ни най-малка представа какви фамилии вървяха с Кери, Брук или Мат.

— Знам фамилията на Кери — настоях, като си представих момичето с дълга до кръста руса коса и впити в сочното дупе черни джинси. — Идва тук преди няколко седмици. Помниш я. Кери… Кери… Кери Роджърс или Ролинс, или нещо с Р. — Фактът, че не можех да си спомня фамилията дори на една от така наречените приятелки на Сара, ме накара да се почувствам още по-виновна. Как можете да се наречете добра майка, чувах вече упрека на полицая, когато не знаете приятелите на дъщеря си?

— Има ли тефтерче с телефони? — попита Лари най-накрая и започнахме да ровим из разхвърляните принадлежности на Сара, също както се рови из развалините на взривена сграда. Събирахме дрехи от пода, някои мръсни, някои току-що изпрани, подреждахме разхвърляни касетки и затваряхме отворени книги. Намерихме моливи и дребни монети, хартийки, без да споменавам наядената кифла под леглото.

— Виж — казах и долових странна нотка на копнеж да се прокрадва в гласа ми, когато вдигнах четири празни пакета от цигари. — Все още събира.

— Ето го. — Лари издърпа едно оръфано черно кожено тефтерче с форма на мотоциклетистко яке изпод няколко тубички с грим. Отвори го и видяхме как прашинки от бебешка пудра се посипаха като сняг по килима. — Под буквата „Р“ няма нищо — каза той.

— Опитай на „К“ — предложих.

Естествено, имаше Кери, името беше надраскано напреки на страницата с тъмнозелено мастило. Не беше придружено от фамилия. Може би, помислих си, и Сара не я знаеше.

Върнахме се в спалнята и позвънихме на Кери. Гласът, който най-после се обади, беше натежал от сън и цигарен дим. Изломоти нещо нечленоразделно, нещо подобаващо повече на продължителна въздишка, отколкото на истинско „ало“.

— Кери? — попитах, гласът ми, висок, изискващ, прозвуча така авторитетно, сякаш бях сложила ръка върху рамото й и това я разтърси и събуди. — Кери, обажда се майката на Сара. Сара при теб ли е?

Продължителна пауза. След това:

— Какво?

— Сара при теб ли е?

— Кой?

— Сара Синклер — изкрещях ядосано. Ясно беше, че си губим времето.

— Сара я няма тук.

— Знаеш ли къде е?

— Колко е часът?

— Осем.

— Сутринта?

Затворих телефона.

— Няма я там.

Опитахме още шест имена, преди да се откажем. Ръката ми беше върху слушалката и точно се канех да се обадя в полицията, когато телефонът иззвъня.

— Сара? — едва не изкрещях.

— Джо Лин — дойде нежеланият отговор.

Раменете ми потънаха: главата ми клюмна на гърдите. Сестра ми беше последния човек на земята, с когото ми се занимаваше.

— Джо Лин, съжалявам, не мога да говоря сега. Сара снощи не се прибра.

— Разбира се, че не се е прибрала — прекъсна ме Джо Лин. — Беше с мен.

— Какво? — изревах. — Сара е с Джо Лин — побързах да кажа на Лари.

Той поклати глава и се тръшна на леглото.

— Щеше да го разбереш, ако си беше направила труда да ми се обадиш, както те помолих.

— Какво?

— Снощи два пъти ти се обаждах.

— Не спомена нищо за Сара.

— Реших, че ще ми се обадиш.

Канех се да възразя, но реших да си замълча. Важното беше, че знаехме къде е Сара и че беше здрава и читава. Бях толкова благодарна, че почти забравих, че Сара бе избягала от училище. Колко време беше прекарала със сестра ми? — зачудих се, обзета от нов страх.

— Какво търси тя при теб? — Думите се отрониха бавно, почти неохотно, сякаш трябваше да бъдат вадени с ченгел от устата ми.

— Обещай ми да не се сърдиш — започна Джо Лин, докато всеки мускул от тялото ми започна да се разтърсва от спазми.

— Моля те, не ми казвай, че е била с теб през целия ден.

— Беше много поучително за нея. Никога не била влизала в съдебна зала преди, което е направо срамно, като си помислиш. Искам да кажа, че ще навърши осемнайсет на следващия си рожден ден.

Ако предположим, че го доживее, за малко не казах. Но в края на краищата Джо Лин беше тази, която ми се искаше да убия.

— Водила си я в съда с теб — казах.

Лари беше втренчил поглед в тавана, сякаш не можеше да повярва на ушите си. Изглеждаше като застрелян.

— Ами, ти не искаше да дойдеш с мен.

Значи аз бях виновна, помислих си, почти ме беше страх да кажа още нещо.

— Кажи ми, че не си я водила с теб в затвора.

— Разбира се, че я заведох. Какво очакваш да направя — да я оставя сама насред Норт Дикси Хайуей? Мястото не е за малки момиченца.

— Завела си я да се срещне с Колин Френдли?

— Не, естествено, че не. Тя седеше в чакалнята. Чакай само да ти разкажа за срещата ни, Кейт. Беше невероятно.

— Завела си дъщеря ми в областния затвор — повторих вцепенено.

— Мястото е удивително — избърбори Джо Лин, без да знае, че ми се иска да протегна ръце и да я стисна за гушата. — Наистина бях много нервна, но Сара беше върхът. Тя беше моят навигатор, насочи ме към паркинга за посетители, казваше ми да се отпусна, че изглеждам прекрасно, всичко, което се очаква да каже една приятелка.

— Сара не ти е приятелка — напомних й. — Тя ти е племенница и е на половината на възрастта ти.

— Какво общо има възрастта с това? — сопна се Джо Лин. — Наистина, Кейт, нямаш кой знае какво доверие в дъщеря си. Казва, че се държиш с нея като с малко дете и е права.

— Държа се с нея като с малко дете, защото постъпва като такова.

— Звучиш също като майка ни.

— Някой все трябва да звучи като възрастен.

— Както и да е — продължи Джо Лин, — прекосихме моста, за да влезем във вътрешната зона за посетители. Същински ров, както около замъците. Всъщност, сградата е доста хубава… — не спираше тя, всяка дума се изливаше в следващата, сякаш се страхуваше, че може да й затворя, ако си поеме въздух.

Точно мислех да го направя и не знам защо се въздържах. Опитах се да се оправдая, че чакам да поговоря със Сара, което налагаше да издържа остатъка от разказа на Джо Лин, но не съм сигурна дали беше така. Да слушам Джо Лин бе все едно да карам покрай местопроизшествието на тежка катастрофа. Без значение колко се опитваш да не гледаш, не можеш да се извърнеш.

— Влизаш през парадния вход и те посрещат всевъзможни знаци. „Спри!“, „Чети!“, „През металния детектор в сградата не се допускат следните лични вещи!“. И след това се изброяват четиринайсет неща — мобифони, подплатени торби, шапки. Шапки! — извика тя с явно неверие. — После стигаш до охраната и има още знаци, обичайните „Пушенето забранено“ и така нататък, но има и наистина смешни, които гласят: „Никакви огнестрелни оръжия, амуниции или друг вид оръжия оттук нататък“. Много се смяхме на този. Искам да кажа, кой би бил толкова глупав да внесе оръжие в затвор?

Вероятно някой достатъчно глупав да заведе седемнайсетгодишната си племенница, помислих, но си замълчах.

— Казах им как се казвам и при кого съм дошла и те ме погледнаха сякаш, не знам, с някакво ново уважение или нещо от сорта, защото не идвах да видя някой, ограбил местната бакалия. Трябваше да се запиша и всичко останало и седнахме в чакалнята, която не е най-страхотното място на света. Само няколко неудобни сини стола, а останалото в помещението беше в онзи отвратителен сив цвят. Но има автомати, така че купих по една кока-кола. Едва бях глътнала няколко глътки, когато извикаха името ми и трябваше да си оставя колата, защото в помещението за свиждане не позволяват да се внася храна и напитки. Дори и дъвка. Представяш ли си?

— Значи си оставила Сара сама в чакалнята?

— Имаше и други хора. Не съм я изоставила. Беше добре. Забавляваше се.

— Мога ли да говоря с нея?

— Още спи.

— Тогава я събуди и я доведи у дома. Веднага.

— Защо? За да й крещиш ли? Не е направила нищо лошо.

— Избягала е от училище — припомних на сестра си. — Снощи не се прибра у дома.

— Беше с мен. А аз се опитах да се свържа с теб. Няколко пъти. Повярвай ми, вчера е научила много повече в истинския свят, отколкото щеше да научи в училище. Ще напише есе за това и ще получи шестица.

— Нямаш никакво право…

— Успокой се — каза Джо Лин. — Всичко свърши и детето добре се позабавлява. Не разваляй всичко.

— Събуди я и я доведи у дома — заповядах.

— След малко — заинати се Джо Лин.

— Не след малко. Веднага.

В отговор Джо Лин ми затвори телефона. Извърнах се към Лари. Той поклати глава и излезе от стаята.

 

 

Почти наближаваше четири, когато чух колата на Джо Лин да спира пред къщата. Лари беше излязъл в два да играе голф, защото се страхуваше, че ако почака и минутка още сестра ми да се появи с дъщеря ни, ще избухне. Оставих го да иде. Гневът ми вече отдавна бе отшумял.

Мишел беше излязла с приятелки и аз бях сама вкъщи. Разхождах се от стая в стая и разпределях гнева си, като го прибирах подобно на джунджурии в чекмедже и търсех благовидна причина да го отстраня от себе си. Сара беше здрава и читава, казвах си, и знаех къде е. Нищо лошо не й се бе случило. Загубата на един ден от училище не беше краят на света. Лесно щеше да навакса. Бе прекарала нощта със сестра ми, а сестра ми се бе обаждала на два пъти. Аз бях виновна, че не й позвъних. Не можех да се сърдя на дъщеря ми за липсата на акъл у сестра ми. А какъв смисъл имаше да се ядосвам на Джо Лин? Имало ли е някога полза от това?

До четири часа вече бях обзета от зловещо спокойствие. Щях да ги посрещна на вратата, да поблагодаря на сестра ми, че е докарала Сара, да се отърва от нея възможно най-бързо и безболезнено, после да изчакам Лари да се прибере и да говори със Сара. Вече бяхме разбрали, че най-добрият начин да се оправяме с нея, беше без скандалите, които тя очакваше и вероятно, на които дори разчиташе. Нямаше да й предоставим никакъв повод за избухване. Колкото по-малко приказки, толкова по-добре. Сара не беше глупава, много добре знаеше къде бе сбъркала. Действията й нямаше да останат без последствия; трябваше само двамата с Лари да решим какви да бъдат те.

Джо Лин се провря покрай мен в мига, в който отворих вратата.

— Къде е Сара? — попитах и се запътих към старата червена тойота, която пускаше масло по алеята ми.

— В колата е.

Помъчих се да я видя през мръсното предно стъкло.

— Къде е? Никого не виждам.

— Крие се.

— Крие ли се? Това е направо смешно. Какво си мисли, че ще й направя? — канех се да изляза навън.

— Не отивай там — предупреди ме тя, гласът й ме спря. — Обещах й първо да поговоря с теб.

— Мисля, че достатъчно си говорихме — казах, спокойствието отстъпваше на тревогата.

Джо Лин се протегна и затвори вратата.

— Обещах й — повтори тя. — Не искаш да ме изкараш лъжкиня, нали?

Искам да те изкарам на кайма, канех се да й кажа, когато забелязах бялата й фланелка, шортите, новата й прическа. Въздържах се, насилих се да се усмихна.

— Ядосана си — каза тя. Явно на усмивката ми й липсваше определена доза искреност, а освен това Джо Лин много я биваше да изрича на глас очебийното.

— Подстригала си се — казах.

Тя потупа русите си къдрици отстрани.

— Днес следобед. Харесва ли ти? Подкъсих я само с няколко сантиметра.

— Много добре ти стои.

— Виж, знам, че не трябваше да карам Сара да идва с мен, преди първо да съм те попитала — заговори тя и ме изненада. Джо Лин не беше от хората, които се извиняват лесно. — Но наистина се притеснявах и не исках да ида сама, наистина имах нужда някой да дойде с мен и понеже знаех, че ти няма да искаш…

— Казваш, че вината е моя, така ли?

— Не, разбира се, че не е твоя. Никой не е виновен. Няма никаква вина. Казвам просто, че ако беше проявила малко по-голямо разбиране, малко по-голямо съчувствие…

— Щях да дойда с теб и нямаше да става нужда да влачиш дъщеря ми — казах, довършвайки изречението й.

Това беше повече от извинение от страна на Джо Лин.

— Да, добре — отвърна тя. — Наистина имах нужда от теб. А ти не беше до мен.

Аз кимнах, поех си дълбоко въздух. Вече не бях притеснена. Бях бясна. По челото и над горната ми устна избиха капчици пот. Джо Лин не забеляза.

— Беше толкова невероятно, Кейт — продължаваше тя. — Беше най-удивителното нещо да съм там в затвора с Колин.

Отворих уста да възразя, после реших, че е по-добре да замълча. Колкото повече се намесвах, толкова повече щеше да се провлачи сцената. Така че си замълчах, изтрих потта над устната си и я изчаках да се доизкаже.

— Бях облечена с онази нова бяла рокля, която си мислех, че ще хареса и се оказах права, направо се влюби в нея. Беше много стилна, не много къса, не много изрязана. Изискана, нали разбираш?

Кимнах. Моето определение за изисканост и това на Джо Лин не можеха да се намерят в един и същи речник.

— Както и да е, треперех от нерви цял следобед. Но Колин беше страхотен, не сваляше поглед от мен в съда, непрекъснато ми се усмихваше с онази негова усмивка, сякаш искаше да ми каже да не се тревожа, че всичко ще се оправи. И, разбира се. Сара беше толкова мила. Държеше ми ръката и ми казваше колко е готин, и колко романтична е цялата история, също като Робин Худ и лейди Мериън, повдигаше ми духа. Аз пък й казвах да не вярва на всичките ужасии, които хората разправят за него от свидетелското място.

— И така, отишли сте в затвора — казах, опитвайки се да я подканя да побърза.

— Отидохме в затвора, разказах ти за рова, знаците и всичко останало.

— Разказа ми.

— Ами, помещението, където се срещаш със затворниците, е на втория етаж. Най-дългото ходене в живота ми, да ти кажа. — Тя се разкикоти. — Бях толкова нервна. Беше от ония стаи със стъклена преграда и ти сядаш от едната страна, а затворникът от другата и разговаряте с онези телефони. Наистина е глупаво. Искам да кажа, вече ни накараха да си оставим всичко, мобифоните, торбите, шапките, за бога, така че защо трябва да бъдем зад стъкло? Дори не ти дават да се докоснеш, за бога. Искам да кажа, мисля, че е жестоко и прекалено наказание, не смяташ ли?

Не казах нищо. Това е жестоко и прекалено наказание, помислих си.

— И така, чакам зад стъклото. Вътре има още няколко души, разговарят със съпрузите си или каквито там им са, но всички спират и поглеждат, когато въвеждат Колин. Искам да кажа, че той наистина е знаменитост. Има аура, да знаеш. — Тя спря. Реших, че е за подсилване на ефекта и се опитах да си придам подходящо впечатлен вид. — И така, пазачът го довежда до стола му, а той през цялото време ме гледа и ми се усмихва с тази негова усмивка и аз си мисля, че е толкова страхотен, че направо ще се подмокря отдолу. Той сяда и взима слушалката, и аз вдигам моята, и просто започваме да си говорим, сякаш сме се познавали цял живот. Леко заеква, толкова е трогателен. Казва ми колко ми е благодарен за подкрепата, как обичал да идва в съда, защото знаел, че ще ме види, и колко много оценявал вярата ми в неговата невинност. Толкова е мил. Истински джентълмен. А има и чувство за хумор. Мисля, че ще ти хареса.

Изкашлях се, за да не изкрещя. И забих поглед в пода.

— Искаше да му разкажа всичко за себе си, какво харесвам, какво обичам да правя. О, попита ме и за теб.

Главата ми рязко се изправи, сякаш бях кукла на конци.

— Какво?

— Спомня си те от съда — каза тя, гласът й на мига стана по-отбранителен.

— И ти какво му каза?

— Че си ми сестра, че си терапевт. Той се разсмя на това, каза, че трябва да се запознае с теб в близките дни.

Потреперих, усетих как тялото ми изстива.

— Смята, че Сара е направо красавица.

— Милостиви боже.

— Каза, че…

— Не ме интересува нищо от онова, което това чудовище има да казва. — Бързо се приближих до предната врата и извиках към мъгливата фигура в колата. — Сара, прибирай се веднага.

— Не се ядосвай, като видиш какво е направила — започна Джо Лин. — Мисля, че изглежда зашеметяващо.

— Кое изглежда зашеметяващо? За какво пък говориш сега?

— Идеята не беше моя.

Ако вече не знаех, че на предната седалка е Сара, вероятно нямаше да я позная. Създанието, което се появи от червената тойота, ми беше познато само на височина и по размера на гърдите. Дългите й кестеняви коси бяха отрязани до раменете и изрусени до пепеляворусо. Туниката на цветя и джинсите бяха заменени от впита тениска и мини пола на бяло и червено каре.

— Дрехите са мои — обади се Джо Лин, без някой да я пита. — Онези хипарски боклуци не отиват много на новата й прическа.

Изглежда като проститутка, помислих си, прекалено сащисана, за да кажа нещо. Всъщност, дадох си сметка, когато Сара мина покрай мен и си влезе право в стаята, прилича досущ на Джо Лин.