Робърт Б. Паркър
Вечните сенки (52)

Петдесет и втора глава

Тъкмо бях поставил последния френски прозорец в новата пристройка към къщата в Конкорд, когато колата на Хок се зададе по пътя под ясното небе на слънчевия и топъл ноемврийски ден.

— Нося обяд — обяви той, заобиколи ягуара си и отвори на Мей Лин. — Ходихме в китайския квартал и Мей Лин направи поръчката.

— Никакви пилешки бутчета — предупредих аз. — Ние не ги обичаме.

— Странни хора са американците — констатира Мей Лин.

Носеше огромна пазарска чанта. Пърл, кучето чудо, както винаги беше на своя пост, тутакси се озова до чантата и започна оживено да души. Мей Лин изглеждаше притеснена.

— Що за куче е това? — попита тя.

— Пърл не обича да я наричат куче — обясни й Хок. Вдигна Пърл на ръце и й позволи да поближе малко лицето му, докато Мей Лин внесе храната в къщата.

Вече беше късна есен и беше хладно за обяд на открито, затова масата беше прибрана вътре в стаята, която един ден щеше да се превърне в трапезария. Сюзан и Мей Лин свалиха инструментите от нея, разстлаха синята покривка и започнаха да подреждат отгоре китайската храна. Хок отиде до хладилника, който беше близо до бичкията, и извади отвътре две бутилки бира с високи гърла. Подаде ми едната и двамата се дръпнахме, за да не пречим и да си пием бирата. Хок беше облечен съвсем подходящо за провинцията. Черни джинси, бяла копринена риза, сивкаво сако от кашмир и ботуши от щавена кожа.

— Да не идваш от състезание по танго? — попитах го аз.

— Двамата с Мей Лин тъкмо се… възстановявахме от изпитанията в Порт Сити.

— Обядът — обяви Сюзан.

Седнахме около масата. Пърл обикаляше наоколо в търсене на пробойна. Хранехме се в картонени чинии и си подавахме множеството кутии един на друг. Храната беше екзотична смесица от азиатски ястия, голяма част от които не познавах. Двамата с Хок пиехме бира. Сюзан и Мей Лин предпочетоха вино. Подозирах, че това беше краят на работния ден.

— Какво ще стане с Джослин? — обърна се към нас Мей Лин.

— Каквото и да стане, няма да е достатъчно — отвърна Хок.

— Могат ли да я обвинят, че е подала лъжлива жалба в полицията? — попита Сюзан.

— За отвличането ли?

— Да.

— Не. Единственото, което е направила, е да ми изпрати запис, на който е вързана. Хийли работи с областния прокурор върху някакво обвинение в заговор, обаче не са сигурни, че ще мине в съда.

— Така или иначе, тя е отговорна за смъртта на трима души — каза Сюзан.

— Да — съгласих се аз. — Заразила е всички в Порт Сити като някакъв вирус.

— Поне нелегалната имиграция на хора спря — отбеляза Мей Лин.

Седеше до Хок на пейката за пикник, прилепена плътно до него, и непрекъснато му се усмихваше. Той също й се усмихваше.

— Не спря, а се премести другаде — отбелязах аз.

— Така е. Китайците знаят какво може да се промени и какво — не.

— Значи има шанс и да й се размине.

— Да, възможно е — казах аз.

Дадох на Пърл парченце свинско и самият аз изядох едно. Отпих от бирата си.

— Разбира се, макар да заслужава наказание, онова, от което наистина има нужда, е лечение — каза Сюзан.

— Едва ли ще го потърси — предположих аз.

— В такъв случай ще продължи да вреди — отвърна Сюзан.

— Може би Вини застреля не когото трябва — отбелязах аз.

Сюзан ме изгледа сериозно, размишлявайки върху думите ми.

— Предполагам, че американците също знаят какво може да се промени и какво не — каза тя и се усмихна на Мей Лин.

— Може да успея да я накарам да дойде и да поговори с теб.

— Надявам се — изрази надежда Сюзан.

— Но може и да не успея.

— Стига ти да продължиш да идваш, всичко ще бъде наред — каза Сюзан.

Мей Лин вдигна с пръчиците едно рулце със скариди и го предложи на Хок. Той отвори уста и тя го пъхна вътре. Пърл внимателно ги наблюдаваше, след което се приближи и положи глава в скута на Мей Лин. Тя изглеждаше малко уплашена, но взе още едно рулце и го даде на Пърл. Погледнах към Сюзан, която седеше срещу мен на масата, и усетих как потиснатостта ми, натрупана в Порт Сити, започва да се разсейва.

— Да, всичко ще бъде наред — повторих аз.