Робърт Б. Паркър
Вечните сенки (47)

Четирийсет и седма глава

Момчетата от бандата откриха Лони Ву. В беседката до пътя на остров Брант, откъдето хората съзерцаваха птиците и където бях стоял в мрака, наблюдавайки потока от призрачни азиатски имигранти. Когато пристигнахме там с Рики, имаше само двама от бандата, които се бяха облегнали на черния „Файърбърд“ с хромирани тръби и сребристи криле върху капака. Изглеждаха твърде малки, за да шофират. Казаха на Рики нещо на китайски и кимнаха по посока на павилиона. Тя ме хвана за ръка и двамата се запътихме натам.

Лони беше там. Беше свит на пода, гърбът му бе облегнат на ниския парапет, краката му бяха опънати право напред, а чорапите му изглеждаха някак самотно. Не е нужно да си виждал много трупове, за да познаеш кога стоиш пред някой. Чух как Рики рязко си пое дъх и усетих как стисна ръката ми още по-здраво.

— Недей да гледаш — посъветвах я аз.

Тя не отвърна, но двамата продължихме да вървим, докато не се изправихме пред него. Лицето му беше обърнато на запад, гърбът му — към океана, а слънцето на ранния следобед го огряваше напълно. Преди да умре, Лони Ву бе изял един хубав пердах. Носът му беше счупен, едното му око бе затворено от огромен оток. Устната му беше толкова подута, че се бе обърнала навън, липсваха няколко зъба. Предницата на ризата му бе подгизнала от кръв. Рики остана загледана в него известно време, след това се извърна и притисна лице към гърдите ми. Прегърнах я. Няколко гларуса се оставиха на порива на вятъра и кацнаха на насипа около пътя, коригирайки полета си. Бяха готови за поредната си жертва. Пък и не ги биваше особено да различават нещата.

— Имаш ли приятел, при когото да отседнеш? — попитах аз Рики Ву.

Все още притисната към мен, тя поклати отрицателно глава.

— А семейството ти?

— Брат ми ще дойде.

— Добре. Искам да седнеш в колата за минута-две, след това ще се приберем заедно.

Не отговори, но не се противопостави, когато я завъртях и я заведох до мустанга. Двете хлапета ме изгледаха безизразно. Не преценяваха нещата много по-добре от чайките.

— Някой от вас да говори английски? — обърнах се към тях.

По-малкият от двамата носеше твърде голяма бейзболна шапка със знака на „Чикаго Булс“. Ухили ми се широко. Лицето на другия, по-висок, но също толкова слаб, с развята от вятъра дълга кестенява коса, остана безизразно.

— Страхотно — казах аз и се върнах по пътя по насипа. Чух как вратите на техния автомобил се отварят и затварят, след това запалиха двигателя и отпрашиха. Кой можеше да ги вини? Защо да остават? Вече не работеха за Лони Ву.

Клекнах до тялото на Лони. Не изпитвах огромна радост, но нямаше кой друг да го направи. Опипах под сакото му и намерих кобура на пистолета му. Беше празен. Потърсих дупки от куршуми или белези от намушкване. Нямаше. Опипах гръдния му кош — няколко счупени ребра. На едно от местата фрактурата беше много сериозна. Позволих си да се намръщя. Някои от пръстите му също бяха счупени. Плътта му беше студена и тялото му се бе вкочанило. Косата му беше разрошена, а няколко кичура, твърди от помадата му за коса, стърчаха под странни ъгли. Беше толкова разнебитен, че ми беше трудно да преценя дали гларусите вече не се бяха намесили.

Изправих се и погледнах към тялото на Лони Ву. Намираше се толкова далеч от Китай, колкото бе успял да стигне, на източния бряг на неподходящия континент и на западния бряг на неподходящия океан. Погледнах към вълните, които се надигаха на неравни интервали откъм хоризонта. Идваха отдалеч, но не толкова, колкото Лони Ву, и нямаше да стигнат там, докъдето той я беше докарал.

Обърнах се и се запътих към колата си, за да се кача до Рики. Не плачеше. Просто седеше, вперила поглед в нищото, с овладяно изражение и сключени в скута ръце. Запалих двигателя и оставих на свободна скорост.

— Трябва да се обадим на ченгетата — казах аз.

— Не — възрази Рики. — Ще позвъня на брат си.

— На Еди Лий?

— Да. Той ще се погрижи за всичко.

— И за тялото ли?

— За всичко.

— Тогава защо не позвъни най-напред на него? — попитах аз. — Защо дойде при мен?

— Не исках да знае — каза тя. — Не желаех да разбере, че съпругът ми го няма. Нямах представа какво ще открием. Брат ми не харесва… не харесваше съпруга ми. Смяташе, че е плиткоумен и суетен. Нямах намерение да се чувствам посрамена.

— Съпругът ти е станал да гъ, защото се е оженил за теб — казах аз.

— Да.

— Възможно ли е членовете на тун да са го убили?

— Не. Брат ми все пак е мой брат. Не би позволил на никого да убие съпруга ми.

— Дори и да е предал Куан Чан тун ли? — попитах аз.

— Брат ми никога не би допуснал някой да убие съпруга ми — повтори тя.

— Но някой го е убил — казал аз.

— Не е бил китаец — категорично заяви тя.

Кимнах и й подадох телефона в колата. Тя набра някакъв номер и заговори на китайски, а аз обърнах колата и се насочих към града. След като Рики приключи, се обадих на Мей Лин.