Робърт Б. Паркър
Вечните сенки (46)

Четирийсет и шеста глава

Когато пристигнах там, заварих Рики Ву да седи на пода в коридора пред вратата на офиса ми. Беше придърпала свитите си колене към гърдите и бе заровила лице в скръстените си ръце. Щом спрях пред нея, вдигна към мен зачервените си от плач очи. Гримът й се бе размазал. Протегнах ръка, тя я пое и се изправи. Държах ръката й, докато отключвах, след това я въведох вътре и я настаних на стола пред бюрото си. Заобиколих и седнах на собствения си стол. Наведох се над бюрото към нея.

— Какво искаш?

Тя обгърна тялото си с ръце и потрепери.

— Кафе?

Продължи да обгръща тялото си с ръце и да трепери. Кимна леко. Изправих се, сложих кафе във филтъра, напълних резервоара с вода и натиснах копчето. Върнах се на мястото си. Мълчахме. Кафеварката бълбукаше. Рики остана сгушена, зареяла нанякъде празен поглед. Бълбукането спря, станах и налях кафе в една чаша.

— Мляко или захар?

— Мляко — тихо отвърна тя. — И две бучки захар.

Донесох чашата и я поставих пред нея върху бюрото. Взех своята и седнах на мястото си. Вдигна чашата с две ръце и отпи една глътка. Червилото й остави следа под формата на червен полумесец.

— Не познавам никого другиго — каза тя.

— Аха.

— Няма на кого да се доверя.

Кимнах.

Отново отпи от кафето, вдигна глава и ме погледна право в очите за пръв път, откакто бях пристигнал.

— Мога ли да ти имам доверие? — попита тя.

— Да, можеш.

— Съпругът ми изчезна.

— Изчезна ли?

— Отведоха го. Сигурна съм, че е мъртъв.

Пийна още кафе, като внимателно придържаше чашата с две ръце. Пощата, която бях дошъл да проверя, беше на купчина под отвора във вратата.

— Разкажи ми.

Рики притисна чашата до бузата си, сякаш за да се стопли.

— Съпругът ми винаги остава в офиса си в ресторанта докъм десет часа. След това пие скоч със сода на бара и се прибира. Две от момчетата го докарват.

— Драконите на смъртта ли?

— Да. Снощи не се прибра към десет. Обадих се в офиса му. Никой не вдигна. Позвъних в ресторанта. Осведомиха ме, че си тръгнал сам по-рано. Наредил на момчетата да го чакат, щял да се върне. Те все още го чакаха, но той не се върна.

— Защо смяташ, че е мъртъв?

Тя сви рамене:

— Ако беше жив, щеше да се прибере у дома. Убили са го.

— Кой?

— Те. Хората, с които работи мъжът ми.

— Знаеш ли някакви имена?

Тя отново сви рамене.

— Не знам нищо за бизнеса на съпруга си. Не ми е работа да се интересувам от това. Но знам, че е забъркан с нещо, където убиват хора.

— Ходи ли в полицията?

— Не. Не им вярвам.

— Защо?

Тя поклати глава и повтори:

— Не им вярвам.

— Но вярваш на мен.

— Да.

— Защо?

— Не знам, но ти вярвам.

Надявах се на по-голям кредит на доверие, но човек трябва да се задоволява и с малкото, което има.

— Ами Драконите?

— И на тях не вярвам.

Кимнах.

— Искаш ли да дойда с теб в Порт Сити и да ти помогна да откриеш съпруга си?

— Да.

Отново поклатих глава. Дотук с проверката на пощата. Или с търсенето на Джослин. Питах се дали неговото изчезване беше свързано с това на Джослин. Може би двамата си седяха в някоя мотелска стая и се преструваха на отвлечени. Цялата тази работа никак не ми харесваше. Колкото повече разследвах, колкото повече научавах, толкова по-малко разбирах. Вече дори не бях в състояние да кажа кой точно е клиентът ми. Дали работех за Христофолус или за театъра на Порт Сити, или за Джослин Колби, или за Рики Ву? А може би за Сюзан? Никой не ми плащаше, така че затруднението беше повече от естествено.

— Добре. Нека първо се обадя по телефона.

Дръпнах телефона и позвъних на Хок.

— Кого търсим? — попитах аз.

— Джослин.

— Да.

— Освен това при теб има някой и не можеш да говориш.

— Да. Според мен нещата не са такива, каквито изглеждат. Според мен човекът е в един мотел в околността. Сам.

— Инсценирала ли го е?

— Да.

— Значи е в мотел под истинското си име — каза Хок. — Освен ако не носи доста пари в брой.

— Аха. Двамата с Вини можете да я намерите.

— Не е изключено да е с някой друг — отбеляза Хок.

— Ако е така, намерете и него. Не правете нищо. Просто я открийте и ми съобщете.

— Добре. Ти на кино ли отиваш?

— Лони Ву е изчезнал. Съпругата му е тук, в кантората. Отивам да й помогна да го открие.

Кратка пауза от другата страна.

— Може Лони да е с Джослин — каза той след малко.

— Възможно е.

Той отново замълча и след няколко секунди продължи:

— Това е най-тъпата история, в която си се забърквал досега.

— Няма съмнение.

— Сигурно Драконите на смъртта няма да те безпокоят. Нали си с госпожа Ву.

— Не се притеснявам за Драконите на смъртта. С тях нещата поне са ми ясни.

— Нищо не е ясно в Порт Сити — отвърна Хок.