Робърт Б. Паркър
Вечните сенки (44)

Четирийсет и четвърта глава

Останах сам в Порт Сити. Имах нужда да си внуша, че не е интересно дали това се харесва на Драконите на смъртта или на Лони Ву. Небето беше притъмняло и от Атлантическия океан духаше остър вятър, но дъждът валеше меко и се носеше с вятъра. Вървях по Оушън стрийт успоредно на брега, далеч от театъра, с вдигната яка на черното си кожено яке и здраво нахлупена бейзболна шапка със знака на „Уайт Сокс“. Бях извадил пистолета си от кобура и го държах в десния джоб на сакото си, защото ако Драконите на смъртта все пак решаха да се възпротивят на присъствието ми, щеше да е много неудобно пистолетът ми да си стои на сухичко и уютно под якето ми. Повечето рибарски лодки бяха на пристанището, а мачтите им бяха скупчени близо до брега, поклащаха се рязко върху набраздената водна повърхност с цвят на макадам, а чайките кацаха по тях и по грамадните каменни блокове на вълнолома. Една от тях литна от мястото си и грабна някакво парче боклук от сивкавата вода. Онова, което неуловимо ми се изплъзваше и се подаваше иззад ъгълчето на съзнанието ми, внезапно придоби конкретна форма. Като име, което се опитвах да си спомня.

Обърнах се и с бърза крачка се върнах в театъра. Влязох, минах покрай гишето за билети, качих се по стълбите и отидох право в заседателната зала, облепена с афиши на театрални представления. Отидох право до онзи, който рекламираше представлението на трупата в Порт Сити от 1983 година „Съдебните процеси на Емили Едуардс“.

Беше старателно сложен в рамка. Единствено той от всичките петдесет представляваше стилизиран портрет на млада чернокоса жена, вързана за един стол, чиято уста беше запушена с бял шал. Беше облечена в черен комбинезон и носеше черни обувки с високи токчета — или по-точно, една черна обувка. Другата лежеше на пода пред нея. Лявата й презрамка се бе смъкнала до рамото. Не се виждаше презрамка на сутиен. Глезените и коленете й бяха овързани с въже за простиране на пране. То бе преметнато около талията й няколко пъти и й придържаше за стола. Белият шал, изглежда, беше копринен. Покриваше лицето й от носа до брадичката. Тъмната й коса падаше напред и скриваше дясното око. Беше в същото положение, в което се намираше Джослин на касетата. Беше се научила как да инсценира отвличането си от един театрален афиш.

— Мили боже! — възкликнах аз. Гласът ми проехтя силно в празната заседателна зала.

Смъкнах плаката, за да го взема със себе си, и напуснах театъра. Никой не ме спря. Никой не ми подвикна: „Ей, какво правиш с този плакат?“ Всъщност никой не ми обърна внимание. „Ако един детектив падне от небето насред гората, дали изобщо произвежда някакъв шум“, запитах се аз.

Сложих плаката в колата си и подкарах към апартамента на Сюзан.

Когато пристигнах там, тихо минах покрай чакалнята и с плаката в ръка. За миг се зачудих дали да не вляза. „Извинете докторе, но се нуждая от професионален съвет“. Вместо това се качих по стълбите. Сложих шапката си на масичката в коридора, за да я види, когато се върне от приемните си часове следобед, и да не се стресне, когато влезе. Отключих със собствения си ключ, приех по-скоро от вежливост, отколкото с удоволствие триминутното близане от страна на Пърл, свалих сакото си и си приготвих двойно мартини с водка с шейкъра. Сложих плаката върху телевизора, пъхнах касетата във видеото, натиснах копчето, изчаках Джослин да се появи на екрана и натиснах паузата. Не беше добра на касетофона на Сюзан, но вършеше работа. След това двамата с Пърл се настанихме на дивана, наблюдавайки еднаквите картини, а аз разсъждавах върху мои си детективски работи. Пърл направи няколко опита да си близне от мартинито ми, но аз не й позволявах. След няколко неуспешни попълзновения тя се отказа, завъртя се и легна с глава към ръкохватката на канапето и с обърнати към мен задни части.

Заедно с тримата си служители вече бях прекарал в Порт Сити твърде много време. А единственият факт, с който разполагах, беше, че Крейг Сампсън бе застрелян пред очите ми на сцената на театъра в същото това градче. Единственият човек, който ми бе дал някаква полезна информация, беше Лони Ву, който бе заплашил да ме убие, но се оказа, че дори и той преувеличава. Но трябва да отбележа в негова защита, че е много по-трудно да ме убие човек, отколкото вероятно му се струва в началото.

Питието ми свърши. Станах за още едно. Пърл се обърна и раздразнено ме погледна. Приготвих цял шейкър с мартини, върнах се и седнах. Пърл въздъхна и отново се намести.

— Да, знам — казах й аз.

Вперих поглед в двете изображения. Джослин вероятно бе поставила камерата на статив, след което бе седнала на стола и бе вързала шала около устата си. Вероятно след това бе вързала глезените и коленете си, бе увила въжето около пречките на стола, около талията си и бе стиснала отзад краищата му със свободните си ръце. Така имаше възможност убедително да се бори с въжета, да издава приглушени звуци изпод шала и да се освободи, като просто пусне въжето отзад и след това развърже краката си. Можеше да направи всичко това пред камерата, да изиграе ролята си на похитена за около пет минути и след това да изтрие записа, като остави само нужната част.

Налях си още едно мартини и вдигнах чаша към Джослин на екрана.

— Целият свят е сцена, нали, Джослин?

Погледнах към Пърл.

— Приказка, разказана от един побъркан, изпълнена със звуци и ярост, лишени от смисъл.

Пърл ме погледна, без да помръдва глава.

— Знам, че са реплики от различни пиеси — поклатих глава аз. — Но Джослин вероятно дори не подозира.

Чух как Сюзан пъха ключа си в ключалката. Пърл тутакси скочи от канапето, натисна слабините ми с една от задните си лапи и се втурна да я посрещне.

Сюзан й каза нещо, което звучеше като „сладичка, миличка, мъничка кукличка“, но най-вероятно не беше, влезе в дневната и ме целуна.

— Мартини — каза тя и ме погледна в очите. — При това не едно.

Кимнах към телевизора и плаката. Сюзан се обърна и впери поглед в тях. Не й отне много време.

— За бога! — възкликна тя след по-малко от минута. — Инсценирала е отвличането си.

— А всички хора са просто актьори, които се перчат и се мотаят по сцената — заявих аз.

— Смесваш две различни пиеси — поправи ме Сюзан.

Погледнах към Пърл:

— Виждаш ли, по-умна е от Джослин.